Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (2)

Втора глава

— Подпиши тук.

Подписах. Древната сива брада зад бюрото ми подаде пластмасова торба, съдържаща цялото ми земно имущество, насилствено отнето при арестуването. Пресегнах се да я взема, но дебелият тъмничар беше по-бърз от мен.

— Още не, затворнико — каза той и рязко я дръпна от ръката ми. — Ще бъде предадена на властите, които са те арестували.

— Тя си е моя!

— Тръгвай с тях. Всичко наред ли е, Раско?

— Името ми не е Раско!

— Зная. Моето е. Млъквай — изръмжа другият тъмничар. Мускулест и противен тип, чиято дясна китка беше заключена към моята лява с чифт блестящи белезници. Той дръпна силно тази свързваща ни верига и аз полетях към него. — Прави каквото ти казвам, без възражения и глупави шеги.

— Да, сър. Съжалявам.

Наведох послушно очи и той доволно се усмихна на предполагаемото си превъзходство. Ако знаеше, че бях използвал възможността да погледна по-отблизо белезниците! Най-обикновени катинари, продавани из цялата известна Галактика, гарантирани срещу отключване. Може би наистина са сигурни срещу отключване от глупаци, но аз не бях глупак и можех да ги отключа за две секунди. Щеше да бъде чудесен ден.

От дясната ми страна беше Фатсо, от лявата, здраво свързан с мен, Раско. Вървях в крак с тях, изгарящ от нетърпение да напусна затвора и да видя света, който ме очакваше извън сградата на Съюза. Бях докаран тук в затворен фургон и не бях видял нищо. Изпитвах желание да зърна новия си дом; моите стражи може би ги занимаваха мисли за принудителното ми отстраняване от тази планета… но в този момент за мен това беше съвсем далеч от ума ми.

Излизането от сградата никак не беше лесно и аз отново се наругах наум за наивната мисъл за лесно бягство от този приличен на бункер небостъргач. Трябваше да минем последователно през три врати, всяка затворена плътно като люк. Пропуските ни бяха пъхани в компютъризирани машини, които бръмчаха и тракаха, после роботни сензори сравняваха нашите пръстови отпечатъци и ретини с данните от пропуските. Това беше извършено три пъти, след което външната врата се отвори и вътре нахлу вълна от топъл въздух, миризма и шум.

Докато слизахме по стъпалата към улицата, гледах глупаво като селяндур. Никога по-рано не бях виждал такова нещо. Разбира се моят опит беше много ограничен, защото това бе едва третата планета, която посещавах. Животът ми във фермите за свинепрасета на Бит О’Хевън и работата ми в блатата на Спиовенте не ме бяха подготвили за толкова много впечатления.

Заля ме вълна от топъл и прашен въздух. Беше наситен с остри миризми, силни крясъци и какофония от странни шумове. Едновременно с това облещих очи при вида на многото забързани хора, странните превозни средства… и четирикраките чуждоземни същества. Едно от тях мина наблизо, с човек седнал на гърба му; обърнало към мен очи, тежко стъпваше с големите си крака. То отвори уста, разкри ужасните си жълти зъби и силно изквича. Дръпнах се назад, а моите пазачи се изсмяха силно при тази моя напълно основателна реакция.

— Ние ще те пазим от марг — каза Фатсо и те се изкикотиха от удоволствие.

Може би на местния език се наричаше марг, но за мен си беше кон. Бях ги виждал на видеофилмите по древна история в училище. Когато най-напред е била населена Бит О’Хевън, са ги използвали за земеделска работа, но не издържали дълго на непоносимите местни условия на живот. Само издръжливото свинепрасе оцеляло. Погледнах по-отблизо коня, видях неговите явно тревопасни зъби и разбрах, че не представлява заплаха. Но беше голям. Появиха се още две такива същества, теглещи прилична на кабина конструкция, монтирана на големи колела. Раско изсвири и конярят, седнал нависоко, дръпна нещото да спре.

— Качвай се — заповяда Фатсо и отвори вратата отстрани на превозното средство. Отдръпнах се назад и посочих с отвращение.

— Вътре е мръсно! Не може ли Галактическият съюз да осигури по-приличен транспорт…

Раско ме ритна отзад по крака и аз паднах напред.

— Влизай вътре… без повече възражения! — Те също се качиха подир мен. — Винаги, когато е възможно, Галактическият съюз използва местен транспорт, за да подпомогне местната икономика. Затова млъкни и се наслаждавай на пътуването.

Млъкнах, но не можах да се наслаждавам. Гледах, без да виждам изпълнените с улици хора, докато с грохот се отдалечавахме и си мислех за най-добрия начин да избягам от моите похитители, като причиня най-малки контузии на садистичната си компания. Моментът беше толкова добър, колкото и всеки друг. Светкавичен удар, след това ги оставям в безсъзнание в колата и се шмугвам в навалицата. Наведох се и усилено се зачесах по глезена.

— Изпоядоха ме! Пълно е с бълхи!

— Яж ги и ти тях — отвърна Фатсо. Двамата се разсмяха гръмогласно. Чудесно. Никой не видя как шперцът премина от обувката в ръката ми. Обърнах се към Раско, наумил си да вдигна скандал и точно тогава колата се наклони и спря, а Фатсо се пресегна и отвори вратата.

— Излизай! — заповяда той. Раско дръпна белезниците. Гледах изумен облицованата с мрамор сграда пред нас.

— Това не е космодрума — възразих.

— Наблюдателен си — отбеляза подигравателно Раско и ме повлече след себе си. — Местна версия на линеар. Да тръгваме.

Реших да не го последвам. Тяхната противна компания отдавна ми бе омръзнала. Но трябваше да се влача подире им още малко, докато намеря подходяща възможност. И точно тогава видях такава възможност. От една врата с надпис: „PYCHER PYSA GOHRRYTH“ влизаха и излизаха само мъже. Макар че не знаех нито дума от местния език, не ми беше трудно да го разгадая. Обърнах се назад и посочих.

— Преди да влезем в линеара трябва да отида там.

— Няма начин — каза Раско. Истински садист. Неочаквано на помощ ми дойде неговият колега.

— Заведи го. Пътуването ще бъде продължително.

Раско промърмори нещо възмутен. Но очевидно Фатсо беше старши, защото ме бутна да вляза. Pycher Pysa бе изключително примитивен — най-обикновено корито до едната стена; към него бяха обърнати неколцина мъже. Отидох до едно свободно място в далечния край на коритото и започнах да се оправям с дрехите. Раско ме наблюдаваше с подчертано неудоволствие.

— Не мога да направя нищо, като ме гледаш — оплаках се аз.

Той вдигна за секунда нагоре очи. Достатъчно, за да достигна врата му със свободната си ръка. Натиснах силно с палец където трябва и изненаданият му поглед изгасна. След това беше достатъчно да направлявам падането към пода на загубилото съзнание тяло. Заедно с достатъчно силното тупване на тялото отключих белезниците от китката си. Раско изхърка леко, когато бързо го претърсих. Трябваше да остана верен на репутацията си на крадец. Измъкнах кесията от джоба на бедрото му и я скрих в собствения си джоб преди да се изправя и да се обърна. Всички мъже от редицата до стената ме гледаха.

— Припадна — казах аз, а те гледаха без да разбират. — Li svenas — поясних, от което на тях не им стана по-ясно. Посочих към намиращия се в безсъзнание полицай, после към вратата, след това към себе си. — Отивам за помощ. Вие, момчета, го наглеждайте. Веднага се връщам.

Никой не беше в положение да ме последва, когато забързах към изхода. На практика право в ръцете на Фатсо. Той извика нещо и се пресегна да ме хване, но аз вече бях изчезнал. Навън в навалицата. Зад мен се чуваха още викове. Проврях се между два коня, минах покрай една пощенска кола и се озовах в тъмна алея на улицата. Виковете заглъхнаха. Беше толкова лесно.

Алеята завършваше в друга улица със също толкова много хора, както и първата. Влязох в нея като част от тълпата. Свободен като птичка. Дори си засвирках, докато ходех и зяпах забулените жени и облечените в светли дрехи мъже. Това беше животът!

Наистина ли бе така? Самичък на примитивна планета, без да говоря езика, търсен от властите… за какво трябваше да се чувствам весел? Изведнъж ме налегна мрачно настроение и подигравателно се засмях на глас на самия себе си.

— Това е то, Джим. При най-малкия временен неуспех се превръщаш в страхливец. Срамота! Какво би казал Епископа?

Би казал: „Престани да си говориш на глас“, помислих си, като забелязах насочените към мен странни погледи. Подсвирнах си весело, сякаш нямах никакви земни грижи, завих зад ъгъла и видях маси и столове, и мъже насядали под табела с надпис „SOSTEN НА GWYRAS“, който нищо не ми говореше, да пият интересни напитки. Но под него беше написано: NI PAROLOS ESPERANTO, BONVENUU. Надявах се, че говорят този език по-добре, отколкото пишат. Намерих свободна маса до стената, седнах на един стол и щракнах с пръсти към възрастния сервитьор.

— Dhe’th plegadow — каза той.

— Plegadow другите — отговорих му. — Ние говорим есперанто. Какво има за пиене, татенце?

— Бира, вино, dwor-tom-ys.

— Днес нямам настроение за dwor-tom-ys. Една голяма бира, ако обичаш.

Той се отдалечи, а аз извадих от джоба си кесията на Раско. Ако моите пазачи трябваше да подпомагат местната икономика, те сигурно носеха местна валута. Сложих кесията на масата и тя звънна тежко, пълна с метални дискове. Извадих един и го обърнах. На едната му страна беше щанцована цифрата две, на другата — арган.

— Струва един арган — каза сервитьорът и постави пред мен глинена халба с голяма бирена яка. Подадох му монетата.

— Вземи, добри човече, и задръж рестото.

— Вие, чуждоземците, сте толкова великодушни — заяви тихо той, след като стисна със зъби монетата. — Не сте подли, глупави, злобни като местните. Искаш ли момиче? Момче? Kewarghen да пушиш?

— Може би по-късно. Ще ти се обадя. Засега бира и опияняваща картина от местния живот.

Той се отдалечи, а аз отпих голяма глътка бира. И моментално съжалих. Погълнах я, вредната течност забълбука и закипя по храносмилателния ми тракт и отново съжалих. Отместих халбата настрана и се оригнах. Стига глупости. Бях избягал — това беше голямата първа стъпка. Коя да е следващата?

В този момент не можах да измисля нищо. Отново отпих от бирата. Все още имаше отвратителен вкус, но дори тази героична почерпка не породи никакво вдъхновение. Бях много благодарен, когато сервитьорът се промъкна предпазливо и прошепна дрезгаво зад поставената пред устата си ръка:

— Нова доставка на kewarghen, направо от нивите. Ще ти стане гот, ще ти е весело много дни. Искаш ли малко? Ами момиче с камшици? Змии? Кожени ремъци и гореща кал…

Прекъснах го, защото не бях сигурен, че ми харесва насоката на този разговор.

— Преситен съм, казвам ти, че съм преситен. Единственото, което искам, е указание как да се върна в общинската сграда.

— Не разбирам какво означават дългите думи.

— Искам да намеря постройка — голяма, висока, пълна с много чуждоземци.

— Ах, искаш да кажеш лис. За един арган ще те заведа.

— За един арган ще ми обясниш как да отида сам. Не искам да те откъсвам от работа. — Нито исках да бъда съблазнен с някое от многобройните предложения, които ми беше направил. Накрая той се съгласи. Запомних обясненията, отпих малко от бирата и още веднъж съжалих, после, когато той изчезна в задната стая, се измъкнах навън.

Докато вървях, в главата ми започна да се оформя план на действие. Трябваше да измисля начин да се добера до Бибз, момичето от екипажа на товарния кораб. Гарт, капитанът на нейния кораб, беше избягал. Сигурен бях. Но тя може би знаеше повече подробности. Тя бе единствената ми връзка с този злодей. Но как можех да вляза в затвора при нея? Знаех името, под което беше арестувана — Мариани Гиуфрида. Можех ли да мина за неин загрижен роднина, например Хазенпефер Гиуфрида? Местната служба за идентификация лесно можеше да бъде измамена… ако изобщо съществуваше такава. Но когато вляза в сградата, дали компютърът няма да ме идентифицира като бивш затворник? Или съм изтрит от паметта му, когато излязох? Може би, но Фатсо може отново да ме е вкарал в паметта след съобщението за моето бягство.

Такива мисли се въртяха в главата ми, когато завих зад следващия ъгъл и видях пред себе си гигантската сграда. Тя се извисяваше над ниските постройки в града като огромна скала — и изглеждаше също толкова недостъпна. Минах покрай нея, погледнах стъпалата, по които неотдавна се бях спуснал, и видях как вратата се отвори да влезе един посетител. След това отново се затвори като банково хранилище. Умът ми още нищо не беше измислил. Стоях с гръб към една тухлена стена срещу сградата, което може би не беше много умно, тъй като все още бях в затворнически дрехи. Но един от местните костюми бе такъв, че униформата ми изобщо не привличаше внимание. Облегнах се и зачаках вдъхновението да ме осени.

Не пожела. Но извадих щур късмет, шанс едно на хиляда. Вратата отново се отвори и се появиха трима души. Двама любимци на закона, както лесно можеше да се види от големината на ботушите им и една жена между тях. Една дебела китка, заключена с белезници към нейната нежна китка.

Беше Бибз.

От неочакваното й появяване замръзнах на място. Продължих да се подпирам на стената, докато те се спуснаха на нивото на улицата, където единият от стражите махна с ръка и изсвири. В отговор две конски коли препуснаха в надпревара, едната от тях пресече пътя на другата. Конете изцвилиха, изправиха се на задните си крака. Последваха крясъци и ругатни. После всичко бързо се оправи, изгубилият надпреварата се отдалечи. Високото тяло на теглената от конете грамада блокира гледката, но за мен тя сякаш беше прозрачна — знаех точно какво става: отваряне на вратата, охраняваната затворничка влиза вътре, затваряне на вратата…

Камшикът на кочияша изплющя и колата тръгна. Забързах след тях. Затичах, изравних се с колата, скочих на стъпенката и отворих вратата.

— Навън — извика по-близко стоящият пазач и се обърна към мен. — Тази кола е заета…

Погледнахме се и се познахме… беше нощният пазач от затвора. Той изрева гневно и се пресегна да ме хване. Аз обаче бях по-бърз и скочих върху него. Мъжът беше едър и силен, но моето предимство бе ловкостта. Погледнах за миг изплашеното лице на Бибз и насочих цялото си внимание да избягна неговите грамадни лапи и да нанеса силен удар с ръба на стегнатата си длан.

Падна вцепенен. Обърнах се към другия пазач и открих, че той изобщо не се интересува от мен. Бибз беше обгърнала със свободната си ръка врата му и го душеше. Той замахваше с другата си ръка, но не можеше да направи нищо, защото тя бе хваната с белезници за нейната китка.

— Почакай… докато този… също умре — каза задъхано Бибз.

Не се впуснах да й обяснявам, че падналият пазач е само в безсъзнание, пресегнах се и я сграбчих за лакътя, показалецът ми се заби в големия нерв там. Ръката й се отпусна, падна безчувствена, лицето й почервеня от гняв. Преди тя да успее да отвори уста, накарах задъхания пазач да замълчи и отключих белезниците. Бибз разтри китката си и се усмихна.

— Не зная откъде се появи, момченце, нито защо, но оценявам помощта ти. — Тя вдигна глава и се втренчи в мен. — Познавам те, нали? Да, разбира се, ти си среднощният пътник, името ти е Джими или нещо подобно.

— Правилно, Бибз. Аз съм Джим ди Гриз. На твоите услуги.

Тя се засмя високо и щастливо, докато прибираше всички притежания на двамата приведени в безсъзнание пазачи, после видя, че ги заключих с белезници и се намръщи.

— По-добре да ги убием — заяви Бибз.

— По-добре да не ги убиваме. Засега ние не сме важни за тях, за да се вдига голям шум. Но ако убием двама от техните хора, ще обърнат цялата планета да ни намерят.

— Предполагам, че си прав — призна с нежелание Бибз, после изведнъж изрита яростно двете безчувствени тела.

— Нищо няма да усетят.

— Като дойдат в съзнание, ще ги заболи. Къде ще отидем оттук, Джим?

— Ти кажи. Не зная абсолютно нищо за тази планета.

— Аз пък зная прекалено много.

— Тогава ти ще водиш.

— Правилно.

Бибз отвори вратата и когато колата намали ход, ние се измъкнахме, изчакахме я да се изгуби от поглед и закрачихме по калдъръма.