Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (19)

Деветнайсета глава

Белегарик беше голям, обширен град с много малко прави улици или големи сгради извън центъра. Новината се беше разнесла и улиците бяха пълни с пешеходци и велосипедисти. Вървяхме привидно незабелязани. Въпреки това всички изглежда знаеха къде се намираме, защото през няколко минути покрай нас префучаваше някой колоездач и ни съобщаваше последни данни за позициите на врага. Това ни позволи много лесно да избягваме контролните пунктове и барикадите и в същото време ни осигуряваше възможност да разгледаме града. Беше подреден и много чист, пресечен от голяма река. Минахме бързо по един от мостовете, лошо място, където можеха да ни хванат на открито, и продължихме към вилните райони на далечната страна. Рано следобед бяхме в покрайнините. Тук къщите бяха по-малки, градините по-големи.

— Вече сме достатъчно далеч — заявих аз. Бях уморен и набитите от ритането ребра ме боляха. — Можете ли да ни намерите някое местенце, където да се приютим до вечерта?

— Изберете си — отвърна Стърнър и посочи къщите наоколо. — Навсякъде сте добре дошли.

Отворих уста… после отново я затворих. Имах достатъчно време да го попитам за философията на Индивидуалния мутуализъм и бях сигурен, че той гори от нетърпение да ми го обясни. Посочих към най-близката къща, една обикновена дървена къща с боядисани в бяло рамки на прозорците, обградена с цветя. Когато я доближихме, вратата се отвори и една млада девойка ни махна да влезем.

— Заповядайте, заповядайте! — каза момичето. — Ей сега ще донесат храната.

Така стана. Превъзходно угощение след безкрайното количество топла храна, която бяхме изяли по време на пътуването. Нашите домакини ни гледаха одобрително, докато двамата с Мортън издувахме бузи. За десерт домакинята поднесе винен дестилат, който се плъзгаше гладко по небцето.

— Нашите благодарности — кимнах наситен, след като добре се бях натъпкал. — За това, че ни спасихте живота, за храната, която ни поднесохте, за чудесното питие. Приемете нашите благодарности към всички и особено за философията на Индивидуалния мутуализъм, в който мисля, че всички вярвате. — От всички страни закимаха глави. — За който, за съжаление, признавам, никога не бях чувал, преди да посетя вашата прекрасна планета. Бих искал да чуя нещо повече за него.

Всички глави се обърнаха към библиотекарката Грин, която се изправи. И заговори.

— Индивидуалният мутуализъм е повече от философия, политическа система или начин на живот. Сега ще ви прочета цитати от самия създател, Марк Форър, чиято книга по въпроса ще видите на масата тук. — Тя посочи том с кожена подвързия, всички други погледнаха и кимнаха одобрително. — Която ще намерите във всеки дом в Чоджеки. Над нея ще видите също портрет на Марк Форър, създателят, на когото винаги ще бъдем благодарни.

Вдигнах глава към картината и се опулих. Мортън ахна и за двама ни.

— Ако това е Марк Форър — каза той, — тогава той е робот.

— Не, не робот — коригира го Грин. — Интелигентна машина. Една от първите интелигентни машини, според историята. Марк Уанър е имал проблеми с комуникационния интерфейс, които само отчасти били отстранени от Марк Туър…

— Марк четвърти — обадих се аз. — Четвъртата направена интелигентна машина.

— Правилно. Първият абсолютно успешен машинен интелект. Какъв чудесен ден е бил за човешката раса, когато за първи път бил включен Марк Форър. Между присъстващите в онзи драматичен момент е бил един млад учен на име Тод Е’Буй. Той е описал събитието в книга, озаглавена: „Исторически трактат върху някои наблюдения, отнасящи се до създаването на изкуствен интелект“, с подзаглавие „Галванизирано знание“.

Стърнър се надигна от мястото си, докато тя говореше. Той отиде до лавицата, взе едно тънко томче, отвори го и зачете:

Изследване цял един живот, много поколения труд достигнаха до драматична кулминация. Последната печатна платка беше пъхната в гнездото и аз натиснах бутона. Какво прозаично описание на може би най-важния момент в цялата история на човечеството. Натиснах бутона, контролната лампа светна. Вече не бяхме сами. Във вселената имаше нова цивилизация, която стои редом с нас.

Чакахме, докато операционната система извърши всички проверки. После екранът светна и ние прочетохме следните исторически думи:

„СЪЩЕСТВУВАМ, СЛЕДОВАТЕЛНО МИСЛЯ.“

Той затвори книгата сред благоговейната тишина. Беше като в църква. Е, а защо не? В историята на човечеството са се молили на множество странни божества. Тогава защо да не се молят и на машина? Отпих от чашата си и тъй като всички мълчаха, реших да задам още един въпрос.

— Вие нямате нито армия… нито полиция. На мен това ми звучи като добра идея, тъй като съм имал доста неприятности и с едната, и с другата. Но как се справяте с нарушителите на закона?

— Ние нямаме закони, които да се нарушават — обясни Стърнър и главите около него бързо закимаха. — Сигурно са ви учили, че законите са продукт на мъдростта на вашите предци. Ние сме на друго мнение. Законите не са продукт на тяхната мъдрост, а на техните страсти, страхове, ревност и амбиции. Всичко това е записано в един том, който трябва да прочетете, историята на една идея.

Той посочи към друга книга, която нашият домакин веднага свали от полицата и я сложи пред нас.

— Вземете моя екземпляр, моля, ще ми доставите удоволствие.

— Благодаря — казах аз, според мен искрено, докато оценявах теглото й. Отворих наслука и се опитах да запазя усмивката на лицето си. Както предполагах, беше с много дребен шрифт.

— Вие ще си я прочетете — продължи Стърнър, — но нашата история може да се резюмира така: Марк Форър бил питан по въпроси от различни области и неговият огромен и богат интелект бил използван по много комерсиални и научни начини. И чак когато го попитали за политическите системи, към съвета му било проявено съмнение. Преди да може да го коментира, той проучил всички политически течения от столетията и историите, и коментарите по този материал. Казват, че му отнело месеци. След това Марк Форър преценявал и обмислял материала още по-дълго. През този период той съставил книгата, която виждате там, и я въвел в оперативната си памет. По това време Марк Форър бил научил много за човешката раса от нейните политики, така че взел разумна предпазна мярка. Той си осигурил достъп до всички банки данни и въвел тази книга в паметта им, както и във всяка електронна поща. По-късно Марк Форър се извинил на получателите за този доста голям обем информация и предложил да плати разходите по нейното отпечатване.

Но той бил прав в своите страхове. Нито един политик, в нито една страна, на никоя планета не се съгласил с неговите теории. Всъщност били положени усилия да се порицае Индивидуалният мутуализъм и всички, които вярват в него. Благодарение на своята мъдрост, Марк Форър знаел, че докато правителствата ще отхвърлят неговата философия, интелигентните личности ще я прочетат, разберат и приемат. Колко мъдра е била тази машина! Онези личности, които били достатъчно интелигентни да разберат философията, били също достатъчно интелигентни да видят присъщата й истинност. Те също разбрали, че ще трябва да намерят място, където да практикуват онова, в което вече вярвали. Марк Форър писал, че умните не отдават свободата си на държавата. Обратното също е вярно; държавата не отстъпва своите позиции на поданиците си.

Минали години на борби и битки, преследвания и предателства. Голяма част от историческите хроники били унищожени от онези, които завиждали на нашите свободи. Накрая привържениците на Индивидуалния мутуализъм дошли тук, далеч от други светове да построят общество, където Индивидуалният мутуализъм, ИМ, е норма, където вечно може да царува мир и щастие.

— Или поне, докато бъдете поробени от Невенкебла — отбелязах мрачно аз. Стърнър се засмя на моето изражение.

— Не се отчайвай, друже, защото ние не сме се предали. Първият шок от тяхното пристигане ни смути, както може да се очаква след столетия на мир. Но ние имаме куража на нашите вярвания и знаем, че те и ИМ ще преживеят това изпитание. И ако го преживеят, това ще бъде доказателство за нашата вяра в Марк Форър и, което е по-важно, може би ще засвидетелстваме благодарността си, като пренесем нашите вярвания на други, по-малко щастливи планети.

— Аз бих почакал малко, преди да почна да правя това! Там има много трудни фактически обстоятелства, които с радост ще изядат живи вашите хора. Засега ще се задоволим да свалим от вратовете ви тези малоумни военни. И… не ми се ще да моля вашите хора за повече помощ, но бях ритан от професионалисти и се чудя дали нямате някакви болкоуспокояващи тук?

Затворих очи да си почина за момент и това ме облекчи, защото когато отново ги отворих, се почувствах в отлична форма. Зад спуснатите завеси беше тъмно, а някакъв непознат се беше навел над мен и ми биеше инжекция.

— Припадна — каза Мортън. — Изплаши всички и те извикаха доктор Лам, който е доста добър.

— Леко сътресение — поясни докторът. — Две счупени ребра, които обездвижих. Дадох ви болкоуспокояващо. И стимулатор, защото ми казаха, че искате да пътувате тази вечер. Мога да го неутрализирам, ако желаете.

Скочих на крака и раздвижих мускулите си. Чувствах се чудесно.

— Няма начин, докторе. Вие сте ме лекували така, както щях да поискам, ако бях в съзнание, за да го направя. След колко време ще мине действието на лекарствата?

— Не се тревожете за това. Аз ще бъда с вас, докато се оправите.

— Но вие не ме разбирате. Трябва бързо да тръгвам, да се крия, да правя неща, които може би ще отнемат много време.

Лам се усмихна.

— Страхувам се, че вие не ме разбирате. Ще бъда с вас колкото е необходимо. Всички ние, всеки на тази планета ще ви окаже всякаква помощ, от която се нуждаете.

— Това също ли се изисква от ИМ?

— Съвсем вярно. Какво ще правим сега?

— Ще вървим. Никакъв транспорт. Военните имат необходимата апаратура да открият движещи се машини.

— А не могат ли да откриват движещи се хора? — попита Стърнър. — Тяхната технология сигурно позволява и това.

— Така е. Но човешкото тяло представлява неутрален източник на топлина и е трудно да се разграничи от другите животни.

— Както е трудно да се отличи един индивид от друг — каза докторът с медицинска интуиция. — Ако възнамеряваме да вървим в една посока, няма ли да е разумно да има много хора, които да вървят в различни посоки?

— Съвсем правилно — кимнах аз и накрая започнах да разбирам колко сплотени са тези хора. — Как ще предадете тази препоръка?

— Съвсем лесно. Просто ще изляза на улицата и ще я кажа на първия човек, когото видя. Щом това стане, можем да тръгваме.

— Ще стигнем ли до язовира преди съмване? — попитах Стърнър.

— С лекота. Ваше право е, разбира се, да ни запознаете с плановете си или не. Но ако ни дадете известна информация за онова, което искате да направите при язовира, може би ще можем да ви помогнем.

Умората и боят изглежда се бяха отразили на умствените ми способности. Приех тяхното предложение за помощ и пренебрегнах факта, че не им бях казал какво възнамерявам да правя!

— Моите извинения! — разкаях се аз. — Започвам да приемам вашата любезност за даденост. Което не е справедливо. Когато вашите предци са избягали от преследването, човешката раса е притежавала някаква интелигентност. Или я е развила по-късно. Или е станала цивилизована. Макар да има изключения — като военните простаци, които нахлуха във вашата мирна планета, — преобладаващото мнозинство от планетите са в мир. Този мирен съюз плаща за поддържане на една организация, Галактическия съюз, която наблюдава местата на напрежение, контактува с преоткрити планети и така нататък. Сега става сложно, затова ме слушайте внимателно. Макар да не съм служител на Галактическия съюз, те ми дадоха едно комуникационно средство да контактувам с тях от тази планета. Въпросният прибор, поради твърде сложни за обяснение причини, е дегизиран като птица. Онова, което искам да направя, е да я извадя от мястото, където е скрита, после да я включа, за да съобщи на Галактическия съюз къде се намира вашата планета.

Стърнър се намръщи и се замисли, преди да заговори.

— Ако този Галактически съюз възнамерява да използва насилие, ние не можем да ви помогнем да го извикате.

— Не се бойте. Съюзът се е заклел да не използва насилие.

— Тогава няма проблем. Какво можем да направим, за да ви помогнем?

— Да ме заведете до язовира, това е всичко. Останалото ще направя сам. Ще бъдем трима: вие, аз и добрият доктор Лам. Ще ни трябва храна и вода.

— Ти забрави мен — обади се Мортън.

— Не, не съм те забравил. Сега си вън от армията… не се намесвай. Аз или ще взема птицата незабелязано, или няма. Колкото и да съм мъжествен, не изгарям от желание да се сблъскам с готова да стреля рота от добре тренирани главорези. Остани тук, говори с Шарла, което няма да е много трудно. Събери информация. Научи всичко, което можеш, за онова, което върши армията. Утре вечер се връщам.

— Ще ми бъде приятно да обсъдя Индивидуалния мутуализъм с вас — каза Шарла с меден глас. Мортън моментално се размекна и дори не забеляза, когато тръгнахме.

Въпреки сивите си коси, Стърнър сигурно е бил шампион по спортно ходене. Докторът също ходеше с неговото темпо, докато аз бях толкова натъпкан с лекарства, та имах чувството, че ако размахам достатъчно силно ръце, ще полетя към язовира. Вървяхме по непавирани пътища, след това по нещо, което приличаше на тясна пътека, през един тунел, после през ливади, където подплашени от нас тъмни животни бързо побягнаха. След няколко часа ходене под безлунното, пълно със звезди небе, светлините на града останаха далеч назад, пред нас се появиха тъмни планински върхове. Стърнър обяви почивка и ние седнахме на тревата под едно дърво.

— Сега е подходящ момент да пийнем и да хапнем, ако искате, защото тук ще оставим товарите си.

— Близко ли е?

— Много. Ще се доближим до язовира по един дренажен тунел, който е сух през това време от годината. Той извежда на речния бряг, точно до електроцентралата.

— Вие сте гений, Стърнър. По този начин няма да бъдем съгледани от охраната, ще влезем в техния периметър и, надявам се, някъде наблизо около командирската кола. Колко остава до съмване?

— Имаме най-малко още четири часа.

— Чудесно. Ще направим почивка. Докторът може да ми даде една-две стимулиращи таблетки, тъй като започвам да се чувствам малко скапан, после ще довършим операцията.

— Ако вземете още стимулатори, след като престане тяхното действие, ще се чувствате доста зле — каза разтревожен Лам.

— Без вашата помощ, добри хора, досега сигурно щях да съм мъртъв. Така че нека взема птицата, за да се свържа с Галактическия съюз. Преди наистина да се случи нещо драстично и да загинат хора.

Ядохме и пихме, после докторът скри нашите припаси в едно дърво, направи ми инжекция и отново тръгнахме. Така бях натъпкан с амфетамини, че с усилие потисках желанието си да свиря и да вървя пред моите бавни придружители. Издържах. Стърнър намери канала, който търсехме, и ни поведе покрай него, докато стигнахме до високия и черен край. Погледнах го подозрително.

— Няма ли вътре опасни животни?

— Съмнявам се — каза Стърнър. — Дъждовният сезон завърши неотдавна. Дотогава тунелът е бил пълен с вода.

— Освен това — добави Лам — на този континент няма опасни животни.

— Освен онези, с които пристигнах аз. Водете!

Закрачихме в тъмнината, цапахме през невидимите локви, опипвахме с пръсти грубите стени на тунела, за да не се блъскаме в тях. Когато стигнахме до далечния му край, очите ни така се бяха адаптирали към тъмнината, че осеяният със звезди къс небе пред нас ни изглеждаше почти сив.

— Сега тихо — прошепна Стърнър. — Може да са съвсем близо.

— Тогава вие двамата останете в тунела — прошепнах в отговор. — Ще се върна колкото е възможно по-скоро.

Подадох предпазливо глава и видях, че тунелът излиза на брега високо над реката. Чудесно. Мога да се промъкна покрай брега до електроцентралата. Което и направих. Ревът на водата, която излизаше от централата, ставаше все по-силен. Продължих да вървя, докато пръските започнаха да ме заливат, преди да се изкача на брега, внимателно да разтворя тревата и да погледна.

„Поздравления — възхитих се на себе си аз. — Ти си гениален по нощното промъкване, Джими.“

Бях на не повече от двайсет метра от командирската кола, паркирана до електроцентралата. И не се виждаше жив човек. Тихо като призрак се промъкнах до сградата, покрай една затворена врата в стената и се вмъкнах в колата. Кашонът с алкохола беше там, където го бях оставил. Непокътнат! Извадих го и надникнах вътре.

Беше празен!

В момента, в който разбрах това, вратата зад мен се отвори и потънах в светлина.

Сержант Блог стоеше на вратата с птицата в ръка.

— Това ли търсите, капитане? — попита той.

Погледнах от птицата към пистолета в другата му ръка и не можах да измисля нито дума, която да кажа.