Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (15)

Петнайсета глава

Върнах се при моята рота, стиснал пакета със запечатани заповеди и с ясното разбиране, че това е най-налудничавият план, за който някога бях чувал. Когато влязох в каютата Мортън вдигна глава.

— Имаш много разтревожен вид — каза той. — Нещо лично ли е или засяга всички ни?

— Мога ли да направя нещо за вас, капитане? — попита Блог и се показа на вратата зад мен. Всички искаха да научат за съвещанието. Хвърлих пакета на леглото си.

— Сержант, какво е положението със силните напитки във войска, която скоро ще влезе в бой?

— Строго забранено, сър, наказва се от военен съд. Но един от допълнителните резервоари на командирската кола е пълен с деветдесет и девет.

— Деветдесет и девет какво?

— Деветдесет и девет процента чист алкохол. Разрежда се с вода и му се прибавя сух портокалов сок.

— Тъй като отиваме на бой, аз извършвам полево назначение. Изпълняващ длъжността първи сержант Блог, вече сте първи сержант Блог.

Извадените от Мортън три алуминиеви канчета издрънчаха върху масата. Последва тупване на плик с кристали сух портокалов сок. Разбрах, че Мортън се беше адаптирал към военния живот.

Сержантът се върна с двайсетлитрова туба с алкохол, който разреден с вода представляваше четирийсет литра чиста напитка и щеше да направи това пътуване по-поносимо.

Чукнахме се и пихме.

— Тази гадория е доста отвратителна — отбеляза Мортън и подаде празната си чаша за още. — Можеш ли да ни кажеш какво научи?

— Имам някои добри новини и някои добри новини. Първите добри новини са, че ще нападнем и окупираме невероятно богата и до този момент никому неизвестна планета, наречена Чоджеки. Вторите… те изглежда нямат никаква защита. Нито армия, нито полиция, нищо.

— Невъзможно — каза сержантът.

— Всичко е възможно във времето и пространството на Галактиката. Да се надяваме, че рапортът е точен, защото тогава нахлуването ще бъде лесно.

— Аз мисля, че е уловка. — Сержантът все още не искаше да повярва. Кимнах.

— Генералът изглежда също мисли така. Той е сигурен, че има скрита тайна армия.

— Не е задължително — поклати глава Мортън. — Преди да постъпя в армията следвах история. Ето защо мога да ви кажа: хората са различни. Както справедливо посочихте, капитане, във времето и пространството на Галактиката има много видове общества, правителства…

— Щом има правителства, има и армии. Това е неизбежно.

Питието правеше сержанта свадлив, а Мортън — сълзлив.

— Правилно. — Изправих се на крака и бутнах тубата с алкохол под масата. — Старши сержант, съберете сержантите. Кажете им това, което аз ви съобщих за нападението, а те да го предадат на войниците. Засега това е всичко.

Вратата се затвори зад сержанта, Мортън захлупи глава на масата и захърка. Явно бе слаб пияч. Довърших отвратителния, макар и сигурно смъртоносен алкохолно-портокалов коктейл и стомахът ми закъркори, недоволен от него. Или от глад? Много време, твърде много време беше минало от недоядената пържола в офицерския клуб. Бръкнах в раницата си и намерих част от дажбата, която бяхме получили. Червеникава туба с надпис: „ТОПЛА ХРАНА“, Друг надпис с по-дребни букви посочваше, че е за двама души и може да се отвори, като се отреже бялото кръгче в края. Извадих бойния си нож от канията и ентусиазирано го отрязах. Тубата моментално стана изключително топла и ми изгори пръстите. Пуснах я на масата, където тя зашумя, засъска и започна да се разширява. Държах ножа си готов, в случай че се нахвърли върху мен. Чу се шум от раздиране, обвивката се разкъса и храната нарасна до дълга цял лакът наденица. Изглеждаше отвратителна, но миришеше доста хубаво. Отрязах едно парче, набодох го на ножа си и го лапнах. Липсваше само бирата.

Животът продължи по този начин. Дните следваха един подир друг като люлееща се голяма червена наденица. Колкото и да бе приятна първата хапка, аз започнах с неохота да ям от противните наденици. Както и всички други. Поради някаква неправилно разбрана заповед, в суетнята при товаренето на транспорта топлата храна беше единствена на борда. Дори генералът трябваше да яде отвратителните наденици, от което също не беше доволен.

Имахме събрания и брифинги и всичко усърдно предавах на войниците. Чистехме и лъскахме оръжията, точехме ножовете си, минавахме на прегледи за късогледство, за да се поддържат лекарите-офицери във форма, наливахме се с алкохол, докато минаха петнайсет дни и бе издадена заповед за още едно събрание на офицерите.

Този път беше различно. Купчината офицери около генерал Лоуендър оживено разговаряха и разглеждаха картите. Щом се събрахме всички, генералът се изправи… и удари с юмрук по масата.

— Нападението започна!

Той изчака да заглъхнат одобрителните възгласи и продължи:

— Първите ни разузнавачи съобщават, че не са срещнали никаква съпротива. Засега. Но ние трябва да сме внимателни, защото това може да е хитрост, с която да ни вкарат в някакъв капан. Всички имате заповедите си, знаете какво да вършите… затова няма какво повече да се каже. Кацаме след два часа. Сверете си часовниците. Това е всичко. Освен, момчета… да вървят по дяволите.

Последваха нови одобрителни възгласи, преди да се върнем и да кажем на войниците какво ни чака.

— Крайно време беше — коментира сержант Блог. — Войниците се разкиснаха, омързеливиха се от лежане. Крайно време беше.

— Събери сержантите да разиграем основно още веднъж атаката — наредих аз и разгънах познатата карта. Поради наближилото кацане всички бяха много изпълнителни. — Тук се предполага да се приземим — казах аз и посочих мястото на картата. — Колко от вас вярват, че военният пилот ще се приземи на точното място?

Пълно мълчание.

— Правилно. И аз така смятам. Предвижда се да се приземим призори, което означава, че вероятно ще бъде тъмно… или ще вали, или и двете. Ние ще излезем първи, защото трябва да изминем най-дълъг път. Аз ще водя с командирската кола, която, ако е тъмно и не ни обстрелват, ще бъде със запалени фарове, за да виждате.

Сержант Блог се намръщи и вдигна пълен с листчета бележник.

— Една специална заповед на генерала забранява използването на каквито и да било светлини.

— Правилно. Но генералът последен ще напусне кораба, а ние първи, и трябва бързо да се придвижим, защото веднага след нас идват танкове.

— Светлините да са включени! — отсече категорично сержантът.

— Аз ще отида до най-близкия хълм или високо място да сверя картата и да се уверя, че сме се приземили на определеното място. Ако не сме, ще определя точно къде, по дяволите, се намираме и накъде се движим. Лейтенантът ще събере войниците и ще следва командирската кола. Когато разбера накъде се движим, ще отидем там. Ето. Язовирът. Електроцентралата, която захранва този град, чието име не може да се произнесе, Белегарик, с електроенергия. Нашата задача е да я овладеем и охраняваме. Въпроси? Да, ефрейтор?

— Можем ли да оставим дажбите гореща храна тук и да се храним с местна храна?

— И да, и не. Ние ще вземем горещата храна, в случай че срещнем офицера от снабдяването, за да можем да му я натъпчем в устата. Но скоро ще намерим местна храна. Преди да ядете трябва да ми я донесете за проверка. Други въпроси?

— Амуниции. Кога ще получим амуниции?

— Сега те са на платформата за дебаркиране. Ще ви бъдат раздадени, като отидем там. Вие ще се погрижите всеки да си получи нужното. Освен това ще се погрижите да няма нито едно оръжие заредено. Не искаме някое оръжие да изгърми вътре в кораба.

— След като слезем ли да ги заредим? — попита първият сержант.

— Ще ги заредите, когато аз ви кажа. Не очакваме никаква съпротива. Ако няма съпротива, не е необходимо да стреляме по местното население. Щом не е необходимо да стреляме по тях, нападението на мига ще успее. Ако оръжията не са заредени, те не могат да стрелят. Оръжията няма да бъдат заредени.

Чу се тих ропот и ефрейтор Аспия с разперените като на бръмбар вежди изрази общата загриженост.

— Не можем да атакуваме с незаредени оръжия.

— Можете — заявих с възможно най-студен глас. — Можете да направите каквото ви се заповяда. Само едно оръжие ще бъде заредено. Моето. И аз ще застрелям всеки войник… или офицер… който не изпълнява заповедите ми. Други въпроси? Няма. Свободни сте. След трийсет минути готовност за дебаркиране.

— Не се чувстват щастливи от това положение с амунициите — каза Мортън, когато другите се отдалечиха.

— Упорит негодник. На мен не ми харесва идеята за убиването. Никакви амуниции, никаква стрелба. Така ще предотвратим инцидентите.

Той оправи кобура на пистолета си, все още разтревожен.

— Те трябва да могат да се защитават…

— Мортън! — извиках аз. — Погледни се в огледалото. Какво виждаш? Виждаш лейтенант Хеск да те гледа оттам. Започваш да разсъждаваш като него. Запомни, Мортън… ти само се правиш на войник, ти си мирен гражданин, насила вкаран в казармата. Забрави ли? Виждал ли си някога убит?

— Не съм. Когато умря леля ми, я видях в ковчега.

— Аз съм човек с опит… Виждал съм да умират хора и трябва да ти кажа, че гледката никак не е приятна. И когато човек умре, умира завинаги, Мортън. Не го забравяй, когато слушаш хората на насилието и омразата, пропагандаторите на ужасите на войната. Искаш ли да умреш?

Като казах това, допрях върха на ножа си до гърлото му. Той повдигна вежди, преглътна тежко и отговори:

— Не! — Прибрах ножа си така бързо, както го бях извадил и кимнах.

— Знаеш… че аз също не искам. И никой от живеещите на тази земя, на която дебаркираме с хиляди военни идиоти, не иска и се чудя, как изобщо се забърках във всичко това.

Мортън въздъхна.

— Като мен, насила.

— И какво направихме! Както винаги старите изпращат младите на война. Трябва да направят минималната възраст за влизане в казармата петдесет и пет години. Така много скоро ще се сложи край на войната, ще ти кажа.

Прозвуча аларма и всички светлини трепнаха. Погледнах си часовника.

— Сигналът. Да тръгваме.

Дебаркационният трюм представляваше осветен в червено ад от хора, машини и оборудване. Пробих си път през тях до моята командирска кола, която беше закрепена на края на рампата. Изритах веригите, които я държаха.

— Експлозивни са — обясни сержант Блог. — При слизане на рампата сами се откачват.

— Като видя, ще повярвам. Ако не се откачат, ще ми бъде много трудно да изляза оттук. Натоварено ли е всичко на тази кола както наредих?

— Точно както наредихте, сър. Допълнителните амуниции са на задната седалка.

Погледнах и кимнах одобрително. Бях напълнил много манерки с нашия стопроцентово проверен портокалов сок и ги бях поставил в сандъка за амуниции. Вътре бях сложил също, под фалшиво дъно, говорещата птица, с която се бях натоварил. Не можех да я оставя и някой да я намери.

Подът се повдигна към мен. Свих крака. Последната част от спускането ставаше бавно, с две G, тъй като не можехме да се излежаваме на антигравитационни матраци преди да влезем в боя. С изключение на старшите офицери, разбира се. Разбутах войниците пред мен, качих се на моята командирска кола и седнах до шофьора.

— Пали — заповядах аз. — Но не включвай на скорост, преди рампата да се спусне.

Седалката на колата се повдигна и ме удари, точно когато ревът на корабните двигатели спря. Подскочихме на местата си, от всички страни се чуха силни експлозии. За щастие веригите се откачиха. Със силно скърцане рампата се задвижи… и слезе долу.

— Включвай! — извиках аз, когато излязохме на тъмното в дъжда. — И запали фаровете да виждаме накъде отиваме!

Командирската кола изрева надолу по рампата, със силен трясък се търколи на земята и с плискане се гмурна в един гьол. Напред нищо не се виждаше, освен пелената от дъжд в светлината от фаровете. Потопихме се в мрака. Погледнах назад и видях колони от тежко натоварени войници да ни следват.

— Пред нас има адски много вода, сър — каза шофьорът и натисна спирачките.

— Тогава обърни, идиот, преди да си ни удавил. Завий надясно, настрана от кораба.

Светкавица разцепи небето и драматично изтрещя гръмотевица. Потупах шофьора по рамото и посочих:

— Ей там има хълм, някакво възвишение зад онези дървета. Закарай ни горе.

— Има телено заграждение, капитане!

Въздъхнах.

— Карай през него, шофьор, това е бронирана бойна кола, не е велосипедчето, което си оставил при майка си. Давай!

Спряхме на върха на нисък хълм, дъждът продължаваше все така да се лее, но небето бе започнало да светлее с първата светлина на зората. Извадих картата да се ориентирам къде сме. Поне знаех къде е запад, тъй като, естествено, слънцето на тази планета изгряваше от запад.

Останалата част на ротата вече беше достигнала хълма, затова изгасих фаровете. Сега виждах по-добре, но единственото нещо, което можах да идентифицирам, бе извисяващата се грамада на нашия транспорт назад. От него се изливаха колони от хора и машини и бързо поемаха напред под дъжда. Със засилването на светлината видях хълмове на хоризонта и се опитах да ги намеря на картата си. Когато установих точното ни местонахождение, беше станало съвсем светло.

— Добре! — казах аз, слязох от колата и се усмихнах на мокрите си войници. — Зная, че ще ви бъде приятно да чуете, че пилотът на нашия кораб е направил грешка в наш интерес. Ние сме почти на половината път до целта.

Последваха нестройни възгласи. Вдигнах картата.

— Едно внимателно разглеждане на тази карта също показва, че останалите войски, които сега са на път към Белегарик, трябва да изминат дълъг път. Който е станал още по-дълъг от някои грешки в навигацията. Ако погледнете към техните чезнещи редици, ще видите, че те вървят в посока, противоположна на тази, която трябва да поемат.

Сега възгласите бяха по-бодри. Нищо не повдига духа повече от това да видиш, че някой друг е изпаднал в идиотско положение. А дъждът изглежда отслабваше, преминаваше в нещо като мъгла. Изгряващото слънце я озари с червенина и разкри над дърветата далечен бял обект. Качих се на капака на двигателя да се уверя. Това беше.

— Добре, момчета. Тръгваме. Ако погледнете в тази посока, ще видите нашата цел — язовира. Командирската кола ще ни следва. Аз ще вървя с вас пеша, както трябва да прави всеки добър командир. Ходом марш!