Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (14)

Четиринайсета глава

Имаше много малко време за почивка. Щом офицерите бяха изплюти навън от вещевия склад, препъващи се под товара на бойната екипировка, се появиха камиони да ги откарат в нощта. Като пъшкахме и се оплаквахме заедно с останалите пъшкащи и оплакващи се наоколо, Мортън и аз метнахме раниците и оръжията си през задния капак на камиона и се изкатерихме след тях. Когато беше напълнен до отказ и малко повече, той потегли.

— И кат ши помишлиш, че току-що отново доброфолно ше жапишах. Доброфолно — оплака се един офицер и политна към мен. Чу се кълколещ шум от недовършена бутилка.

— Сподели богатството, сподели богатството — промърморих аз и дръпнах бутилката от треперещата му ръка. Беше доста противно питие, но силно.

— Ти още ли не пиеш? — обърнах се към Мортън, вдигнал бързо изпразващата се бутилка.

— Бързо възприемам. — Той пи, закашля се, после отново пи, преди да върне бутилката на нейния собственик.

Над нас прозвуча силен тътен и трябваше да затворим очи, заради блясъка от един излитащ космически кораб. Операцията беше започнала. Изскърцаха спирачки, камионът спря и ние полетяхме напред. Един познат и противен глас ни заповяда да слезем. Нашата съдба — енергичният полковник — ни чакаше. Сега с него имаше радиожурналист и група сержанти. Зад него под строй към чакащия транспорт идваха роти, батальони.

— Слушайте всички — изрева полковникът. — Това тук са добри войници и те имат нужда от добри офицери. За нещастие аз можах да им осигуря само канцеларски плъхове с дебели задници, утайката на базата. Затова ще ви разделя, по един на всяка рота, с надежда, че можете да придобиете известен опит, преди да бъдете убити.

Това не беше хубаво. Бях обещал на Мортън да се грижа за него. А ако бъдем разделени в различни роти, нямаше да мога да го правя. Въздъхнах. Трябваше да наруша първото правило на военното оцеляване, главната военна аксиома — да си държиш устата затворена и да не се захващаш с нищо по желание. Излязох напред според устава и чукнах токове.

— Сър! Задникът ми е слаб, коремът плосък. Имам боен опит. Снайперист съм, преподавам бойни изкуства.

— А аз не ти вярвам! — изрева той право в лицето ми.

Хвърлих го на земята, сложих крак върху гърба му, взех му пистолета, пръснах една от уличните лампи, помогнах му да се изправи на крака и му върнах оръжието. Свирепият му поглед омекна, превърна се почти в усмивка и той изчисти полепналите по униформата му камъчета.

— Бих могъл да използвам повече такива като тебе. Взимай бойна рота. Име?

— Дрем. Почтително моля за заместник лейтенант Хеск. Той е млад и тъп, но аз съм го обучавал.

— Взимай го. Заминавайте. Други доброволци?

Грабнах раницата си, преди полковникът да размисли и забързах към транспорта, следван от Мортън.

— Когато го събори на земята, помислих, че ще умра — каза задъхан той. — По една случайност отърва кожата.

— За да оцелееш в съвременния свят при тези канцерогенни и транспортни рискове, трябва да използваш всяка предоставила се възможност — отбелязах авторитетно. — Мисля, че можем да спрем и да свалим раниците. Пристигна помощ.

До нас бяха дотичали един енергичен на вид сержант с гола глава, големи мустаци и двама редници. Отговорих на неговия поздрав.

— Аз съм изпълняващ длъжността първи сержант Блог. Ако вие сте капитан Дрем, значи сте новият ни командир — каза сержантът.

— И двете са верни, сержант. Поемайте тези хора и да тръгваме.

— Разделяме се с последния подслон на ротата. След десет минути отлитаме.

— Ще се справим. Да тръгваме.

Товарната рампа изчезна под краката ни, външният люк със скърцане се затвори. Трябваше да се катерим по кашони с оборудване, закрепени с болтове на палубата, за да достигнем стълбите. Два етажа по-нагоре беше ротата, натъркаляла се от стена до стена върху гравитационни матраци. Насочихме се към нашите и едва бяхме заели хоризонтално положение, когато червените лампи светнаха и двигателите зареваха.

Излетяхме и продължихме да набираме височина. Този кораб ни натовари с много по-голяма гравитационна сила от търговския транспорт, но армията трябва всичко да понася. Когато ускорението спадна на едно G, станах и махнах на сержанта.

— Столовата пълна ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Дай им да пият, но засега никаква храна…

От високоговорителите прозвуча силен шум, следван от гърмящ глас.

— Всички командири веднага на втора палуба. Всички командири, веднага.

— Лейтенант — обърнах се към Мортън, който изглежда едва се сдържаше да не повърне. — Поемете командването, докато се върна. — Наведох се и му прошепнах: — Не изпускай от очи раницата с птицата. Ако някой я отвори, и двамата сме вътре.

Той изпъшка тихо, а аз побързах да се отдалеча преди да започне да се самосъжалява. По мостчето се качваха и други офицери, всичките любопитни и очакващи.

— Може би сега ще разберем за какво е всичко това.

— Ще трябва да ни кажат нещо… от една година живеем само с клозетна информация.

Столовата не беше толкова голяма, така че само първите пристигнали можаха да седнат. Останалите се струпахме между масите и се подпряхме на стените. Когато се събрахме всички, един възрастен сержант ни провери по списък. После докладва на генерал с две лентички на председателската маса. Генералът призова за внимание и шумът от разговорите стихна.

— За онези от вас, които сега са прехвърлени в тази дивизия, това тук е вашият командващ офицер, генерал Лоуендър. Той има да направи важно съобщение.

Беше съвсем тихо, когато генералът се обърна към нас, кимна умно и заговори:

— Това е то, господа. Решителният час, денят на дебаркирането, моментът, който всички вие очаквахте, нещо повече, горяхте от нетърпение да настъпи. Капитанът на този кораб докладва, че летим към целта без никаква възможност да се върнем. Затова пликовете с тайните заповеди могат да се отворят.

Той вдигна един голям, тежък от печати с червен восък плик и го разтвори. После извади и вдигна подвързана с червено книга.

— Това е. Сигурно сте чули слухове, че планираме защитна операция срещу Землиджа. Това не е вярно. Службата за сигурност пусна тези слухове, за да заблуди противника. Чуждоземните ни врагове са много и техните шпиони са навсякъде. Което обяснява и големите мерки за сигурност. Тази потребност е минало. Както сами разбирате, сега сме в космоса, на път към един нов свят. Един богат свят. Свят, изгубил контакт с останалата част от Галактиката преди хиляди години. И, което е по-важно, свят, за съществуването на който знаем само ние. Той е населен, но местните жители са изостанали и не заслужават да имат този зелен свят за своите егоистични цели. Машината готова ли е? Добре. Генерал Зенър, откривателят на тази богата планета, лично ще ви разкаже за това.

Пулсът ми се ускори и започнах да се навеждам преди да разбера, че е запис и нямаше защо да се страхувам да не бъда разпознат. Светлините малко намаляха, генералът извади един дигитален запис от плика и го сложи в проектора. Пред нас се появи противната холограма на Зенър.

— Здравейте, войници на Невенкебла. Вие сте участници в най-великото дело, замислено някога от нашата страна. Вашата победа в боя ще обогати и засили нашата родина, така че никой няма да дръзне да си помисли за нападение. Очакват ни богатствата на този свят… Чоджеки!

Чу се тиха музика, Зенър изчезна, за да бъде заместен от синята сфера на планета, плуваща в космоса. Но ако ни спестиха неговия образ, високопарният му глас продължи да се набива в ушите ни.

— Чоджеки. Богат, топъл, плодороден. Вероятност едно на милион е, че тъкмо ние го открихме. Корабът, който командвах, беше преследван от убийците на Галактическия съюз и ние използвахме случаен, неизследван тунел да избягаме. Така открихме тази величествена планета. Може би има по-висша сила, която направлява нашата съдба, може би потребностите на нашата благородна земя са разбрани интуитивно от неизвестно ни благоволение.

— Може би това са стари глупости — прошепна някой и в тъмното се чуха одобрителни мърморения. Това бяха полеви офицери, които предпочитаха истината пред пропагандата. Но нищо не можеше да спре Зенър.

— Ние кацнахме и аз извърших разузнаване. Планетата е богата, с огромни резерви от тежки метали, гъсти гори, пълноводни реки за захранване на хидроелектроцентрали. Ако изобщо има нещо нередно в Чоджеки, това е присъствието на обитатели.

Сега слушахме с интерес, защото в гласа се появи нотка на раздразнение, което Зенър не можа да скрие.

— Те са отвратителни хора, с ужасни отношения и странни извращения. Ние се обърнахме към тях открито, протегнахме им ръка за дружба. Предложихме им помощ, приятелство, търговия, контакт с по-развита цивилизация. И знаете ли какво получихме в отговор? Знаете ли какво направиха?

Сега гласът му определено беше гневен, публиката се развълнува.

— Ще ви кажа какво направиха. Нищо не направиха! Напълно ни пренебрегнаха, отвърнаха се от нас… отхвърлиха контакта с цивилизацията.

— Може би са знаели какво точно правят — обади се някой и генералът извика да се пази тишина. Планетата се скри и се върна образът на генерал Зенър. Сега се владееше, но в очите му имаше злоба.

— И така, вие, офицери, разбирате, че онова, което правим, е за тяхно добро. Нашата култура е стара и добре развита. Ние им протегнахме ръка за приятелство и помощ, но тя беше отблъсната. Бяхме обидени, оскърбени от тези недодялани, груби личности. Следователно за тяхно добро трябва да им покажем, че Невенкебла има гордост и не търпи обиди. Те си го изпросиха и ще си го получат. Ние отиваме с приятелски чувства да им помогнем. Ако отхвърлят нашата помощ, ще трябва да се сърдят на себе си.

— Да живее Невенкебла!

— Да живее творческият мир!

Светлината се засили и всички станахме на крака и аплодирахме като глупаци. Аз виках толкова силно, колкото и другите. Засвириха тромпети, прозвуча дрезгав музикален запис. Всички застанахме мирно и запяхме думите на техния отвратителен химн:

Да живее Невенкебла,

страна на мира,

страна на доброто, страна на светлината.

Да живеят нашите лидери,

любими и милостиви хора.

Вечно ще защитаваме

правото на свобода. Но ако някой ни нападне…

Ще си получи заслуженото!

Имаше още много такива думи. Пеех заедно с другите, и бях безкрайно щастлив, когато пеенето завърши. Сега във въздуха увисна холографска карта и генерал Лоуендър посочи с пръст.

— Всички ще получите карти и подробни разпореждания. Ще се срещнем утре, след като ги разучите. През това време ние ще разгледаме подробно плана за нападение. Но в най-общи линии ето какво ще стане.

Тази дивизия, 88-а, известна като „Зелените дяволи“, има честта да освободи този промишлен сектор на най-големия град с варварското име Белегарик. Тук и тук има мини, складове, железопътна система, а тук, десет километра настрана, в края на езерото, язовир, където се произвежда електрическата енергия за града. В интерес на тези егоистични хора ние ще окупираме всички тези цели. Ще ги освободим от тяхното необмислено отхвърляне на нашите основателни нужди.

— Един въпрос, генерале — обади се един полковник. Генералът кимна. — Каква съпротива можем да очакваме? Колко голяма е тяхната армия? И колко модерна?

— Добър въпрос, полковник, и жизненоважен. Трябва да сме готови за всичко, за всякакви изненади, за всякакви атаки. Защото тези хора са много хитри, коварни, лукави, неискрени. Изглежда, че… при всички контакти, направени от генерал Зенър, всички разузнавания, извършени от опитни агенти, със сигурност е открито, че става нещо много подозрително. На пръв поглед като че ли тези коварни хора нямат никаква армия, никаква охрана… нямат дори полицейски сили.

Той почака жуженето на възбудените гласове да стихне, преди да вдигне ръка за тишина.

— Сега всички знаем, че това е невъзможно. Една страна се нуждае от защита срещу нападение. Следователно всяка страна трябва да има армия. Криминалните елементи ще я ограбят и опустошат, ако няма полиция. Сега ние знаем, че реалностите са такива. Ние знаем, че този коварен народ крие страхливите си армии от нас. Следователно трябва да проявим военна предпазливост, да сме готови за всякаква скрита атака. Ние трябва да ги освободим от самите тях. Дължим им това.

Никога през живота си не бях чувал толкова много лъжи… но те впечатлиха офицерите, които бурно поздравиха генерала при мисълта за предстоящата голяма патаклама.

Докато се чудех какви беди очакват тези прости хора, които щяха да бъдат освободени от техния глупав мирен начин на живот, освобождението чрез унищожение беше в своя ход.

Ние ще ги освободим, дори ако трябва всички да избием!