Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (12)

Дванайсета глава

Застанах мирно, не можах да измисля нищо друго… и се надявах, че Мортън не е много парализиран, за да направи и той същото. Бяха само двама, майорът и часовоят до вратата. След като съборя майора, ще мога ли да стигна до часовоя преди той да извади пистолета си? Сериозен проблем. Майорът гледаше в бележника си. Сега… хвърли се върху него.

Точно когато се наканих да скоча, той вдигна глава. Часовоят също гледаше към мен. Изпънах се.

— Изпуснах ви на летището — каза майорът. — Сигурно сте дошли с по-ранния полет. Но в тези транспортни ордери тук се казва двама капитани. Кой е този лейтенант?

Транспортни ордери? Двама капитани? Престанах да въртя очи и накрая загрях.

— Сигурно е грешка, сър. Днес стана голямо объркване. Мога ли да видя ордерите?

Той изръмжа недружелюбно и ми ги подаде. Прекарах пръст по задрасканите имена на списъка и стигнах до последните две в края. После му го върнах.

— Грешка, както казах, сър. Аз съм капитан Дрем. Това е лейтенант Хеск, не капитан, както е записано тук.

— Правилно — кимна той и нанесе поправката на списъка. — Да вървим.

Тръгнахме. Отвън имаше камион, пълен с военна полиция, много противна гледка. Майорът се качи в кабината, чинът наистина дава привилегии, а ние с Мортън останахме отзад. Движехме се бързо, защото видях нещо, което се надявах, че майорът не е видял. Двама офицери от военната полиция, двама капитани, които идваха към нас. Те се намръщиха, отминаха и влязоха в ЕОК. В отговор и аз се намръщих, после се усмихнах, когато видях, че между червените такета в камиона няма офицери.

— Какво е това… сбирка на момичетата от клуба? — изръмжах. — Отдръпни се назад, направи място, подай ни ръка.

Всичко това беше направено усърдно. Двамата с Мортън седнахме на наскоро освободената пейка и камионът потегли. Бавно изпуснах дъх… през още стиснати зъби. Блъскахме се и се люлеехме насам-натам от друсането на камиона в тъмнината, започнах да се чувствам много, много уморен. Беше тежък ден.

— Знаете ли къде отиваме, капитане? — попита един снажен сержант.

— Млък!

— Благодаря ви, сър.

След тази кратка размяна на реплики настъпи тишина. Студена тишина, която продължи, докато спряхме и отново се появи майорът.

— Слизай — заповяда той. — Капитане, последвайте ме.

— Поеми командването на тези хора, лейтенант — казах на Мортън. Той тръгна след мен, на светлината на уличните лампи лицето му беше бяло от отчаяние.

— Как, какво? — прошепна.

— Нареди на сержанта да го направи — отвърнах му тихо. — Прехвърли отговорността върху друг. В армията така се прави.

Припнах подир майора, който беше спрял пред входа на една голяма сграда и държеше в ръка огромна връзка с ключове. Стоях спокойно и гледах големите афиши до вратата. После погледнах по-внимателно, когато разбрах, че са триизмерни изображения в естествен цвят на голи млади жени. Главата ми се завъртя, те също се завъртяха и аз леко се олюлях.

— Не се заплесвайте, капитане — заповяда майорът. Застанах мирно, вперил очи в надписа, който гласеше: „КОМЕДИЕН ТЕАТЪР — САМО ЗА ОФИЦЕРИ“. Майорът намери ключа, който търсеше, и го пъхна в дупката. — Тази вечер няма представление — поясни той. — Заехме салона за спешно заседание. Строго секретно. Щом пристигнат техниците, искам целия театър да се провери. Имам предвид, да се почисти. При всеки техник да има военен полицай и да се даде точния брой на хората. Вие отговаряте. Разбрахте ли?

— Да, сър.

— Лично ще проверя всички други врати, за да съм сигурен, че са заключени. Тръгвайте, имаме само един час.

Отдадох чест, тръгнах около сградата и се зачудих в какво ли се бях набутал. Бръмчене на мотор прекъсна мислите ми, до бордюра пред мен спря един камион. От кабината излезе сержант и отдаде чест.

— И кои сте вие? — попитах строго.

— Техници, специалисти за работа с апаратура. Беше ни наредено…

— Бас държа, че ви е било наредено. Заповядай им да слязат и да влизат вътре.

— Слушам, сър.

Върнах се при застаналите мирно военни полицаи и посочих с пръст Мортън.

— Вие, лейтенант Хеск, идете пред входа. Без мое разрешение няма да пускате никой нито да влиза, нито да излиза.

Сърцето ми замря, когато Мортън започна да се оглежда. Но паметта му изглежда се разбуди, защото той дойде на себе си и побърза към входа. Обърнах се и се намръщих към военните полицаи, като особено внимание обърнах на сержанта, който стоеше пред тях. Сивокос, с набръчкана като стар ботуш кожа, с нашивки на ръкава за прослужени години и за чин.

— Вие ли сте старшият сержант?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Ето задачата. Онези техници ще проверят театъра. При всеки техник искам военен полицай. Да се брои всеки влязъл и излязъл. Не искам грешки. И искам добре да се изчисти сградата. Въпроси?

— Съвсем не, капитане. Ще бъде изпълнено.

— Сигурен съм. Действайте.

Той се завъртя на пети, изду гърди… после изрева заповедите с такава сила, че кепето на най-близкия военен полицай отхвърча. Всички се раздвижиха. Отстъпих назад и кимнах одобрително. После отидох при Мортън.

— Долу става нещо голямо — казах тихо аз. — Тайно заседание след един час. Ние сме натоварени с обезпечаване на сигурността. — Оставих без внимание неговия тревожен стон. — Ти стой там с вид на военен и се дръж настрана от майора, когато се върне. Не зная как е с теб, но на мен това ми е много интересно. — Той отново изстена. Отидох да проверя как върви работата.

Нарамили раниците си, техниците настройваха скалите на апаратите на контролния пулт, провесен на гърдите им. Един от тях насочи детекторната пръчка към камиона. Видях, че стрелката трепна; от слушалките, които висяха на врата му, се чу пищене.

— Капитане. Тук има нещо нередно.

Обърнах се.

— Какво става, сержант?

— Този тъпак казва, че апаратурата му не работи. — Той беше хванал един бледолик техник за ръката и го разтърсваше като куче, стиснало кокал.

— Батерията, сър — проплака човекът. — Проверих… предпазителят… не работи…

— Арестувайте го, сержант. Обвинение в саботаж. Призори го разстреляйте. — Сержантът се усмихна, техникът простена. Наведох се, докато лицето ми се доближи до неговото. — А може би ще успееш да откриеш повредата и да я отстраниш през следващите шейсет секунди?

— Ще я отстраня, сър! Знам как. Ще взема назаем предпазител!

Той се отдалечи, последван от сержанта. Навлизах в ролята си и тя започна да ми харесва, макар да бях сигурен, че на сутринта ще се презирам.

Пристигнаха още военни полицаи; появи се майорът и ги разстави около театъра и пред входа. Видях Мортън да трепери при тяхното присъствие, затова побързах да го освободя.

— Сега можете да отворите онази врата, лейтенант. Никой не трябва да влиза, освен техниците. Искам да се брои всеки влязъл и излязъл.

Под действие на устните заплахи на сержанта прочистването беше завършено точно навреме. Когато започнаха да пристигат първите официални коли, техниците вече се качваха на камионите.

— Как мина, сержант? — попитах аз.

— Много бирени кутии, от този род боклуци. Хубаво е почистено, капитане.

— Добре. Събери войниците, но да стоят наблизо, в случай че отново ни потрябват.

Махнах с ръка на Мортън да ме последва. Отидохме до най-близкия камион и застанахме в неговата сянка, откъдето можех да наблюдавам.

— Какво става? — попита Мортън.

— Добър въпрос. Някакво голямо, тайно и много неочаквано заседание. Виж онази кола, пълна е с офицери от полеви ранг и нагоре.

— Трябва да се махаме оттук!

— Защо? Можеш ли да измислиш по-безопасно място от това? Тук сме офицери от сигурността… така че никой не може да ни задава въпроси. Освен мен. Виж онзи, който излиза от лимузината! Сигурно има най-малко девет лентички на раменете си. Все големи клечки тази вечер. И офицера зад него. Никога преди не съм виждал такава униформа. Нещо специално…

Офицерът се обърна и аз замръзнах. На сиво-зелената му куртка имаше сребърен череп. И друг череп отпред на кепето.

А под черния край на кепето едно познато лице. Капитан Гарт. Бивш капитан от венианския товарен кораб. Човекът, отговорен за смъртта на моя приятел Епископа.

— Остани тук — заповядах на Мортън и щом Гарт се обърна настрана, излязох от сянката. Когато той наближи входа, тръгнах към него. Минах точно зад гърба му, докато се обръщаше към майора, който енергично вдигна ръка за поздрав. Чувах ясно гласа на майора, отминавайки:

— Почти всички са вътре, генерал Зенър.

— Докладвайте ми, когато свърши преброяването. След това затворете вратата.

Продължих напред, проверих охраната и се върнах при Мортън.

— За какво беше всичко това? — попита той.

— Забрави за него. То не те засяга.

Вече не е прост капитан на товарен кораб. Сега е генерал. Може би винаги е бил генерал. Какво преследваше? Какви бяха целите на цялата тази армия, която изглежда беше под негово командване? И как можех да разбера?

Когато майорът ме извика, дори не го чух. Едва щом Мортън ме изрита по глезена, разбрах, че аз съм онзи капитан Дрем, на когото той говори.

— Да, сър. Трябвам ли ви, сър?

— Не спите, нали, Дрем?

— Не, майоре, точно проверявах наум постовете.

— Добре, сега ги проверете на място, с което ефектът ще бъде по-голям. Поставил съм хора на всички входове на театъра. Проверете ги.

Отдадох бодро чест, когато той се отдалечи. Това може би беше възможността, която очаквах.

— Лейтенант — извиках аз. — Тръгваме на проверка. Насам.

Потрих ръце доволен и започнахме да обикаляме театъра.

— Мортън, тук става нещо важно и аз имам намерение да разбера какво е то.

— Недей! Стой настрана!

— По принцип добър съвет. Но този път трябва да зная какво става, какво е намислил той. Видя ли униформите? Всичките са старши офицери. Рано днес научих, че се планира нападение. Не се иска много акъл, за да се разбере, че това заседание е във връзка с него. Но как да вляза вътре?

Наближихме един страничен вход на театъра и военният полицай пред него застана мирно. Разтърсих заключената врата и го погледнах строго.

— Тази врата беше ли заключена, когато застъпи?

— Тъй вярно, сър!

— Някой да се е опитал да влезе?

— Съвсем не, сър!

— Какво ти е наредено?

— Да убия всеки, който се доближи до вратата. — Ръката му беше върху дръжката на пистолета.

— Това включва ли командващите офицери? — извиках в ухото му аз. Той се олюля и пусна ръце до тялото си.

— Съвсем не, капитане.

— Тогава не изпълняваш заповедта и може да бъдеш разстрелян за неизпълнение. Ако инспектиращ офицер се опита да влезе, за да провери дали е заключена, трябва на мига да бъде убит. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— И прибери усмивката от лицето си. Изглежда тази мисъл много ти харесва.

— Тъй вярно, сър. Искам да кажа съвсем не, сър!

Поръмжах още малко и продължих проверката. Почти бяхме заобиколили сградата, когато достигнахме задната врата. Охраната там застана мирно. Разтърсих заключената врата и погледнах металната стълба до нея.

— Къде води стълбата? — попитах.

— Авариен изход.

— Там има ли охрана?

— Тъй вярно, сър.

Мортън ме последва по дрънчащата стълба. Спрях по средата и се наведох да извадя шперца от обувката си. Мортън отвори уста, но веднага я затвори, щом сложих пръст на устните си. Трябваше да разбера какво става вътре.

Продължихме нагоре и когато се появихме в коридора с балюстрада, часовоят там стисна дръжката на пистолета си и почти го извади от кобура.

— Да не би да искаш да го насочиш в мен? — попитах студено аз.

— Съвсем не, сър, извинявайте. — Той го върна обратно и застана мирно. Доближих лицето си до неговото.

— Знаеш ли, че за насочване на оръжие срещу офицер те чака военен съд?

— Не го насочих, сър, не! Аз съм самичък тук, не знаех кой идва…

— Не ти вярвам, войнико. Тук има нещо нередно. Остани при лейтенанта.

Когато той се обърна, пъхнах шперца в ключалката, завъртях го, езичето щракна. Отдръпнах се от вратата, точно когато часовоят спря и се обърна.

— Тази врата заключена ли е?

— Тъй вярно, сър. Разбира се, трябва да е заключена. Аз съм тук точно заради вратата…

Гласът му заглъхна, когато се пресегнах и я отворих. После я затворих и се обърнах към него.

— Арестуван си, войнико. Лейтенант… отведете този човек при майора. Кажете му какво се е случило. Веднага се върнете с майора. Заминавайте!

Когато те се отдалечиха, пъхнах отново шперца, завъртях и натиснах силно. Нещо в ключалката се счупи. Тогава извадих шперца, отворих вратата и влязох вътре. Затворих я тихо зад себе си.

Малкият коридор беше затворен с плътни завеси. Между тях се промъкваше светлина; наведох се и леко ги открехнах.

— … важно е до нахлуването всичко да се пази в абсолютна тайна. Заповедите ви са в запечатани пликове, които не трябва да отваряте до настъпване на нулевия час. Местата на срещите са отбелязани…

Познавах добре този глас. Някога Гарт, сега Зенър. Разтворих малко повече завесите, за да се уверя. Той беше, почти под мен, показваше на голяма карта зад себе си. Погледнах на картата, после придърпах завесите и се върнах.

Точно затварях вратата зад себе си, когато по стълбите прокънтяха стъпки. Показа се майорът с почервеняло лице, напрегнат.

— Какво става?

— Не съм сигурен, сър. Поставеният тук часови извади оръжие, държеше се подозрително. Проверих тази врата. Беше отключена. Тогава изпратих да ви повикат, сър.

— Не може да бъде. Лично аз я заключих.

Той натисна бравата и вратата се отвори. Пребледня от ужас. Бързо я затвори.

— Влизахте ли вътре?

— Не, разбира се, майоре. Аз изпълнявам дадените ми заповеди. Може би ключалката е развалена.

— Да, може би! — Майорът извади връзката с ключове, намери желания ключ и го пъхна в ключалката. Металът изстърга.

— Не иска да се заключи!

— Може ли да опитам, сър?

Взех ключовете от отмалялата му ръка и, естествено, не извадих по-голям късмет от него при заключването на вратата. Когато му подадох ключовете, казах тихо:

— Ще има разследване, сър, неприятности. Не е справедливо към вас. Ще се погрижа този часови да не казва пред никого за случката. После ще доведа човек да завари вратата. Може би така ще е най-добре, майоре, не мислите ли?

Той понечи да каже нещо, но затвори уста и вместо това се замисли, гледайки ту мен, ту вратата. После видя ключовете в ръката си. Сложи ги в джоба си и изправи рамене.

— Както казвате, капитане, нищо не се е случило. Няма смисъл да ни въвличат в разследване и други подобни. Ще остана тук. Веднага изпратете заварчик.

— Много добре, сър. Ще се погрижа за всичко.

Мортън чакаше в долния край на стълбата, изплашен от застаналия до него военен полицай. Отидох до полицая и строго го погледнах.

— Ще бъда снизходителен към теб, войнико, макар че е противоуставно. Мисля, че е най-умно всички да забравим за случилото се. Как се казваш?

— Пип7812, сър.

— Добре, Пип, сега можеш да се върнеш в отделението си. Но… ако чуя слухове или приказки за ключалката или други такива, за двайсет и четири часа си мъртъв. Ясно ли е?

— Ключалки ли, капитане? Страхувам се, че не разбирам какво искате да кажете.

— Много добре, Пип. Докладвай на сержанта. Кажи му, че искам веднага да изпрати заварчик. Тръгвай.

Той тръгна.

— За какво става дума? — попита Мортън.

— За война, приятелю. Сега зная какво готвят тук. Зная всичко за техните планове за нападение.

Не знаех само… какво евентуално бих могъл да направя, за да я предотвратя.