Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (9)

Девета глава

Ще ми се да кажа, че железни нерви и страхотен самоконтрол ми помогнаха да заспя дълбоко, след като чух съобщението, с което беше вдигната на крака цялата страна да ме търси. Но това ще бъде лъжа. Не че имам нещо против една-две лъжи, бели лъжи, с които да си помогна на този свят. В края на краищата дегизирането си е чиста лъжа, а непрекъснатото лъжене, искреното лъжене, е мярка за добра дегизировка. Това си върви с работата. Но човек не трябва да лъже себе си. Независимо колко отвратителна е истината, човек трябва да се изправи пред нея открито и да я приеме. И така: никакви лъжи. Заспах, защото бях в хоризонтално положение в тъмното, добре затоплен и напълно изтощен. Паниката изостана в надпреварата със съня. Спях дълбоко и непробудно и се събудих в мрака, когато се чу някакъв странен шум.

Беше далечно шумолене, като вълни на морски бряг… или шумолене на листа от вятъра. Не, на нещо друго, също толкова познато. Някакъв усилен звук, като от стара и изтъркана грамофонна плоча, при която се чува само стържене, без самата мелодия.

В следващия миг теорията ми беше потвърдена, когато неясният и изкривен запис проникна с гръм в казармата, заедно с включване на осветлението. Вратата се отвори с трясък и, сякаш извикан от ада от този адски звук и светлина, влезе сержантът и завика с всички сили:

— Ставай! Слизай от леглата! Скатавай бельото! Слагай го в шкафчетата! Изваждай принадлежностите за бръснене! По двама в нужника! Закъснявате, закъснявате! Точно след двайсет секунди ще започне миене на помещението! Живо… живо… живо!

Действахме живо, но наистина нямаше достатъчно време. Пробих си път до вратата на клозета, заедно с други обезумели виолетови фигури, точно когато шкафчетата за дрехи на пода се затвориха и се включиха миячките. В този миг сержантът затвори вратата. От всички страни бликнаха струи студена вода и заляха най-малко половината от новобранците, които още тичаха към изхода. Те ни последваха в нужника, целите във вода и разтреперани. Униформите им за еднократно ползване започнаха да се свличат на дълги парцали, от очите им се лееха сълзи. Плачейки и хленчейки, младежите се блъскаха напред като овце. Овце, борещи се за оцеляване. Санитарните възли бяха малко и всички бяха заети. Проправих си път през тълпата, докато зърнах лицето си в крайчеца на едно изкривено огледало. Почти не можах да се позная — с тъмни кръгове под очите и бледа кожа. Но нямаше никакво време за разсъждения, за критично оценяване на положението, за логично мислене. На подсъзнателно ниво разбрах, че всичко е запланувано да стане по този начин, да се държат новобранците в подчинение, несигурни, изплашени… достъпни за промиване на мозъци или унищожение. Това разбиране достигна на малко по-съзнателно ниво и заедно с него ме обхвана гняв.

Джими ди Гриз няма да бъде унищожен! Щях да ги бия на собствената им игра, докато изляза оттук. Нямаше значение, че ме търсеха из цялата страна… докато ме открият в тази военна помийна яма, единственото, което трябваше да правя, беше да оцелея. Свръхзвуковата самобръсначка сякаш стържеше в мозъка ми, бръснейки поникналата през нощта брада. После, докато електрическата четка за зъби лазеше из устата ми, успях да пъхна ръка под един течащ кран и да си измия лицето. Отказах се от сешоара и се върнах бързо при леглото си над потъналия във вода под. Прибрах приборите за бръснене, обърнах се и сержант Клутц отново се показа на вратата.

— Излизай за проверка! — изрева той. Префучах покрай него навън в нощта. Застанах мирно под единствената светеща лампа, а сержантът се обърна и тръгна към мен с мрачно подозрение.

— Ти да не си някакъв шегаджия или нещо от този род? — извика той. Лицето му беше толкова близко до моето, че върху кожата ми полетяха слюнки.

— Не, сър! Аз много обичам службата. Баща ми беше войник и дядо ми също, и те са ми казвали, че най-доброто нещо за един мъж е да е войник и най-високият чин в армията е сержант! Точно затова съм тук. — После се наведох към него и прошепнах: — Не казвайте на другите, сър, защото ще ми се подиграват. Но аз не бях издирен от наборната комисия… дойдох доброволно.

Той мълчеше. Рискувах и хвърлих поглед към лицето му. Възможно ли беше? Наистина ли видях в ъгълчето на едното му око сълза? Наистина ли всички тези мои лъжи бяха докоснали някакво останало дълбоко в неговото садистично съзнание чувствително кътче? Не можех да съм сигурен. Във всеки случай не ме удари на място, но се обърна и се втурна към помещението да изрита изоставащите.

Докато стенещите жертви се носеха в нишка, аз се замислих за бъдещето. Какво трябва да правя? „Нищо — бързо си отговорих. — Докато не те открият, Джим, стой си невидим в редиците. И научи всичко, което можеш, за тази военна джунгла. Гледай и научавай, и дръж очите си отворени. Колкото повече научиш за тази операция, толкова по-сигурен ще си. После, когато избягаш, трябва да действаш по план, не хаотично.“ Добър съвет. Изискващ голям кураж, но въпреки това добър.

След неколкократни грешки и неправилно произнесени имена сержантът свърши с проверката и ни поведе към столовата. С приближаването усетихме миризма на истинска храна и плюнките по паважа заплющяха като дъжд. Други новобранци, забързани в тъмното, се присъединиха към дългата колона, насочила се към този кулинарен рай. Когато най-после занесох отрупаната с храна табла на масата, не можех да повярвам. Вярно, че може би бяха наденички с карамелен сос, но беше храна, гореща, твърда храна. Не я изядох — ометох я и се върнах за още. За момент си помислих, че във войската, в края на краищата, не е толкова лошо. После мигновено отхвърлих тази абсурдна мисъл.

Хранеха ни, защото искаха да останем живи. Храната беше противна и евтина… но тя щеше да ни поддържа живота. Така че, ако умрем, причината няма да е в хранителната диета, а в нашата собствена непригодност за такъв живот или слаба воля. Ако издържим единичната подготовка, всеки от нас ще достави едно здраво и относително волево тяло за военната машина. Добре измислено.

Мразех тези копелета. И се върнах трети път.

Закуската беше последвана от физкултура… да подпомогне храносмилането или да го затрудни. Сержант Клутц ни държа двойно повече на просторния, брулен от вятъра плац, докато другите новобранци вече бяха предадени на мускулести инструктори. Новият ни лидер ни очакваше. Беше със стоманеносиви очи, мускулест, раменете му бяха толкова широки, че главата изглеждаше непропорционално малка. Или по-точно главата му просто беше като глава на топлийка. Тези ми размишления бяха прекъснати, когато той изрева толкова силно, че зъбите ми затракаха.

— Какво е това, какво е това? Вие, kretenoj мръсни, закъсняхте почти цяла минута.

— Свини, ето какво са — каза нашият лоялен сержант и извади от джоба си дълга черна пура. — Малки свинчета пред корито. Човек не може да ги откъсне от помията.

Някои новобранци ахнаха при тази нагла лъжа, но по-умните се бяха научили да мълчат. Ако имаше нещо, което не трябваше да очакваме, това беше справедливост. Бяхме дошли последни, защото нашият свинар-сержант не можеше да се движи по-бързо.

— Така ли? — каза инструкторът и мъничките му оченца се завъртяха като, блестящи стъклени топчета в приличната на главичка на топлийка глава. — Тогава да видим дали не бихме могли да накараме тези тъпи симуланти да изразходват малко от поетите калории. ЛЕГНИ! Сега… ще направим петдесет лицеви опори. Започни!

Това ми хареса, защото обикновено правех всяка сутрин по сто за поддържане на формата. Леденият въздух проникваше през изпокъсаните ни униформи за еднократна употреба. Пет. Чудех се, кога ще ни дадат нещо по-трайно. Петнайсет.

На двайсетата около мен имаше мнозина тежко дишащи и мърморещи, а аз едва бях загрял. При трийсетата половината от тънкокраките юноши бяха изпопадали в праха. Сержант Клутц изтърси пепелта от пурата си върху най-близкия до него проснал се гръб. Ние продължихме. Когато достигнахме петдесет, бяхме само аз и мускулестото момче, което мразеше инжекциите. Главата като топлийка ни погледна.

— Още петдесет — изръмжа той.

Културистът продължи да пухти до двайсет, преди да изстене и спре. Аз изкарах до края и инструкторът отново ме погледна и изръмжа.

— Това ли е всичко, сър? — попитах вежливо аз. — Не можем ли да изкараме още петдесет?

— Стани! — изрева той. — Разтвори крака, протегни ръце, гледай мен. Едно, две, три, четири. Още веднъж…

Когато свършихме упражненията, всички се бяхме изпотили добре, сержантът бе допушил пурата си… двама от новобранците бяха припаднали в праха. Единият лежеше близко до мен, стенеше и се държеше за диафрагмата. Сержантът отиде при него, побутна го с крак, при което той издаде слаби стенания. Клутц го погледна с отвращение и закрещя:

— Слабаци! Педерасти! Мамини синчета! Бързо ще ви прекършим. Махнете тези педерасти от очите ми. Вие до тях, вдигнете тези симуланти и ги занесете в санитарната палатка. И веднага се връщайте. Мърдайте!

Наведох се, хванах едната ръка и повдигнах. Видях, че на новобранеца от другата страна му беше трудно, затова преместих ръката си да поема по-голяма част от тежестта.

— Сложи ръката му около рамото си… аз ще го нося — прошепнах му аз.

— Моите… благодарности — каза той. — Не съм в толкова добра форма.

Беше прав. Слаб, с провиснали рамене, с тъмни кръгове под очите. И по-стар от другите, най-малко около двайсет и петгодишен, забелязах.

— Казвам се Мортън — представи се той.

— Джак. Виждаш ми се малко старичък за новобранец, Морт.

— Прав си, старичък съм! — съгласи се той с известна топлота. — Едва не се убих да завърша университет, бях първенец в курса само и само да не ме вземат войник. И какво стана? Толкова се преуморих, че се разболях, пропуснах изпити, отпаднах… и в края на краищата пак се озовах в казармата. Какво ще правим с припадналия?

— Ще го отнесем в онази палатка, предполагам, където прибират другите.

Безсилното тяло увисна между нас, краката му се влачеха в праха.

— Не изглежда много добре — отбеляза Мортън, гледайки бледата кожа и увисналата глава.

— Това си е негов проблем. Ти трябва да гледаш себе си.

— Започвам да разбирам. Сурово послание, но високоефективно. Стигнахме.

— Оставете го на земята — каза един отегчен ефрейтор, който не благоволи дори да повдигне глава от своя комикс. Когато хвана страницата, долових слаби стонове и лек писък. Бяха други четирима припаднали новобранци, оставени в калта.

— Няма ли да му окажете медицинска помощ, ефрейтор? Изглежда много зле.

— Скапан негодник. — Той прелисти страницата. — Ако се наложи… лекарят е на плаца. Оставете го така. Ще го прегледа, когато се върне вечерта.

— Много сте милосърден.

— Така се руши морала. Сега махнете негодника оттук, преди да ви включа в рапорта за неподчинение.

Махнахме го.

— Откъде намират всички тези садистични типове? — промърморих.

— Можехме да бъдем и ние с теб — каза мрачно Мортън. — Едно болно общество създава болни типове. Хората вършат онова, което им се казва. Така е по-лесно. Нашето общество е милитаристично, шовинистично, надъхано с омраза. Когато правилата са такива, винаги ще се намери някой да върши мръсната работа.

Обърнах очи към него.

— Това ли са те учили в университета?

Той се усмихна тъжно и поклати глава.

— Точно обратното, ако изобщо са ме учили на нещо. Изучавах история, военна история, разбира се, и ми беше разрешено да се занимавам с изследователска работа. Но обичах да чета, а университетската библиотека наистина е богата и там има всякакви книги, ако човек знае как да ги потърси и как да се справи с някои защитни кодове. Потърсих, преодолях кодовете и четох… и учих.

— Надявам се да си научил също да държиш устата си затворена.

— Да… но невинаги.

— Прави го винаги, иначе ще си навлечеш големи неприятности.

Сержант Клутц тъкмо извеждаше нашето отделение от плаца и ние се наредихме на опашката. Марширувахме до склада, за да получим най-сетне униформи. Бях чувал, че в казармата дрехите са два размера. Оказа се вярно. Поне моите бяха много големи, така че трябваше да завия ръкавите. Освен дрехите, получихме прибори за хранене, колани, манерки, игли и конци, оръжия, лопатки за копаене на стрелкови гнезда, раници, щикове и много други предмети от съмнителен или военен характер. Върнахме се обратно в казармата, оставихме новите си притежания и бързо отидохме на следващото занимание.

Което се наричаше „Военна ориентация“.

— След като притежават телата ни, сега искат да завладеят и умовете — прошепна Мортън. — Обработени умове във военни тела.

Сигурно беше умен този Мортън, но не достатъчно, за да държи устата си затворена. Шътнах му да мълчи, тъй като сержант Клутц гледаше към нас.

— Приказването е забранено — изръмжа той. — Тук сте, за да слушате. Това е ефрейтор Гоу, който сега ще ви каже онова, което трябва да знаете.

Този Гоу беше мазен тип с гладка розова кожа, малки мустачки на сутеньор и фалшива усмивка.

— Е, сержант — каза той, — това е ориентация, не са заповеди. Вие, момчета, ще станете добри войници, ако изпълнявате заповедите. Но добрите войници трябва също да разбират необходимостта от тези заповеди. И така, настанете се удобно, момчета. Столове няма, разбира се, това е казарма. Просто седнете на хубавия чист циментов под и внимавайте, ако обичате. Сега… можете ли да ми кажете защо сте тук?

— Защото ни докараха — каза един дебел глас.

— Да, ха-ха, разбира се, че сте били докарани. Но защо е необходим набора? Ако това не ви е напълно ясно, вашите учители и родители не са ви научили на нищо. Така че ще използвам тази възможност да ви припомня някои жизненоважни факти. Вие сте тук, защото ни дебне опасен враг, той е нахлул в скъпоценната ни страна и ваш дълг е да защитите нашите неотменни свободи.

— Тази стара глупост вече съм я слушал — промърморих аз и Мортън мълчаливо кимна в знак на съгласие.

— Каза ли нещо, войнико? — попита ефрейторът и погледна право към мен; имаше добър слух.

— Само един въпрос, сър. Как може едно съсипано, неиндустриално общество като тяхното да дойде тук и как могат те да нахлуят в една добре въоръжена и екипирана страна като нашата.

— Добър въпрос, войнико, на който с удоволствие ще отговоря. За онези варвари отвъд канала няма да е никакъв проблем, ако са въоръжени и екипирани от чуждоземци. Алчни, гладни чужденци, които виждат нашата богата земя и желаят да я вземат за себе си. Ето защо нашите момчета трябва с готовност да служат на скъпото ни отечество.

Бях шокиран и разгневен от мащаба на лъжата. Но се преборих със себе си и си наложих собствения си съвет да държа устата си затворена. Мортън не успя.

— Но, сър, Междупланетният съюз е мирно обединение на миролюбиви планети. Войната е премахната…

— Откъде знаеш това? — прекъсна го ефрейтор Гоу.

— Всички го знаят — намесих се аз с надеждата, че сега Мортън ще млъкне. — И вие знаете, че това е вярно, нали, сър?

— Не зная нищо такова и се чудя кой ви пълни главите с тези лъжи. След урока по ориентация искам да говоря с теб, войнико. С теб и с онзи новобранец до теб. Тази свободна страна се бори срещу междупланетните сили, които искат да ни унищожат. Ние правим твърде големи жертви да защитим нашата свобода, затова зная, че вие ще изпълните с радост дълга си. И ще станете добри войници. Гледайте на добрия сержант Клутц като на ваш собствен баща, защото той е тук да бъде ваш наставник и да ви ръководи във войнишкия живот. Правете каквото казва той и ще станете силни и преуспяващи първокласни войници, които служат на своята страна. Зная, че понякога някои неща ще ви се сторят смущаващи, дори тревожни, защото този военен опит е нов за всички вас. Тогава трябва да си спомните за мен. Аз съм ваш съветник и водач. Обръщайте се към мен за съвет и помощ по всяко време. Бих желал да бъда ваш приятел, ваш най-добър приятел. Сега ще ви оставя тези брошурки по ориентация. Имате десет минути да ги прочетете. След това ще имаме събеседване, за да навлезете в детайлите. Докато четете, аз ще си поговоря с тези новобранци, които изглежда са дезинформирани за политическите реалности в нашата страна. — Той посочи към мен, после към Мортън. — Точно така, вие двамата. Ще излезем малко навън, на слънце, и ще си побъбрим.

Станахме с голямо нежелание… но нямахме никаква алтернатива. Отидохме до вратата, която Гоу държеше отворена, и всички обърнаха към нас очи. Когато минах покрай Клутц, почувствах топлината от изгарящия му поглед. Ефрейтор Гоу затвори вратата и обърна глава към нас. Усмивката му беше неискрена, както винаги.

— Приятно топло е сега, тъй като слънцето излезе.

— Вярно. Чудесно е.

— Откъде научихте онази пагубна глупост, която издрънкахте там? Първо ти. — Гоу посочи мен.

— Като че ли, е, като че ли я чух отнякъде.

Той се усмихна щастливо и заби дебелия си пръст в Мортън.

— Знаех го. Слушате нелегалното радио, нали? И двамата. Това е единственото възможно място, където сте могли да чуете такива ужасни лъжи.

— Не съвсем — каза Мортън. — Фактите си са факти и просто се случи аз да съм прав.

С тези си приказки Мортън копаеше собствения си гроб. Намесих се; тази уловка с радиото звучеше като възможна. Ако имаше такова нещо, бихме могли да се измъкнем от лапите на този неприятен тип. Наведох очи и извих палеца на босия си крак в калта.

— Ах, ефрейтор, не зная как да го кажа. Канех се да излъжа… но вие сте прекалено умен за мен. Беше, вие сте прав, радиото…

— Знаех го! Трибуната, която ни залива с отрова от техния сателит, твърде много честоти, за да бъдат заглушени, твърде добре защитен, за да бъде свален. Лъжи!

— Само веднъж го слушах. Знаех, че не бива, но беше предизвикателство. И звучеше толкова истински… затова го казах.

— Радвам се, че го каза, новобранец. И мисля, че и ти си направил същото? — Мортън не се хвана на въдицата, но ефрейторът взе мълчанието за съгласие. — Мисля, че си го направил. Но вие двамата желаете да говорите за това и желанието ви показва най-малкото, че отровата не е подействала. Песните на дявола винаги са съблазнителни, но вие трябва да запушвате ушите си за такива зловредни неистини и да слушате властите, които знаят по-добре от вас какво да правят. — Той се усмихна топло към нас. Отвърнах му с широка неискрена усмивка.

— О, разбира се, сър — казах бързо аз, преди Мортън да може отново да отвори уста. — Разбира се. Сега, когато ни разяснихте това и не ни наказахте или нещо друго…

— Нима съм казал такова нещо? — Топлата усмивка изведнъж придоби студен и противен оттенък. — Вие ще си получите наказанието. Ако бяхте цивилни, щяхте да изкарате една година тежък принудителен труд. Но тъй като сега сте в армията… наказанието ще бъде по-тежко. Добре си поговорихме, новобранци. Сега се връщайте за останалата част от урока по ориентация. Това ще ви даде много време да помислите за извършеното от вас престъпление и неизбежното наказание. В бъдеще, ако имате бъдеще, няма да противоречите на мен или някой друг офицер.

Той махна с ръка да вървим пред него: тръгнахме като овце на заколение. Прошепнах на Мортън:

— Вярно ли е онова, което каза той за радиопредаванията?

— Разбира се. Никога ли не си слушал? В по-голямата си част са ужасно скучни. Много пропаганда и почти нищо съществено. Но няма значение дали човек признава, че ги е слушал. Той беше решил да ни накаже, независимо какво говори. Казармена практика!

— Нима ще стоим тук и ще чакаме?!

— А къде можем да избягаме? — попита мрачно Мортън.

Къде наистина? Нямаше място, на което да избягаме. Сержант Клутц ни погледна с най-добрия си поглед и ние млъкнахме. Отпуснах се на пода с въздишка. Чудех се какво възможно наказание може да измисли казармата, което да е по-лошо от единичното обучение. Имах лошото чувство, че скоро щях науча.