Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (8)

Осма глава

При други обстоятелства щях да се наслаждавам на пътуването с този необичаен въздушен кораб. Имаше форма на голяма пура и несъмнено съдържаше някакъв лек газ. Под подемното тяло имаше метална кабина, изкусно украсена отвън с фризове на черепи и кръстосани кости. В канали на кабината имаше вентилатори, монтирани под ъгъл да насочват движещата сила нагоре и напред: гледката от прозореца сигурно беше запленяваща. Но прозорците, които видяхме отвън, бяха отпред в пилотската кабина, докато ние, новобранците бяхме натъпкани в метална камера без прозорци. Седалките бяха от пресована пластмаса с неравности по тях и ужасно неудобни… но все пак бяха седалки. Седнах и въздъхнах с облекчение. През цялото време в приемния център не бяхме на крака само при даването на кръв. Пластмасата беше студена през тънката като хартия материя на униформата за еднократно ползване, подът — твърд през прикачените в края на униформата картонени подметки. Единственият джоб в това ужасно облекло беше една торба отпред, в която пъхнахме чантата с лични принадлежности, така че всички заприличахме на обезумели виолетови торбести животни. Бях потиснат. Но поне си имах компания. Всички бяха потиснати.

— Никога по-рано не съм се отделял от дома — изхленчи новобранецът отдясно, подсмръкна и изтри влажния си нос с ръкав.

— Аз пък съм се отделял — казах със сърдечен и весел глас. Не че се чувствах весел, но повдигането на неговия дух може би щеше да помогне да се повдигне и моя. — И е много по-добре отколкото у дома.

— Храната ще бъде скапана — проплака примирено той. — Никой не може да готви сепкукодж като мама. Тя прави най-хубавия сепкукодж в целия свят.

Кейк с лук? На каква ли странна диета се е радвал този юноша?

— Забрави за това — изчуруликах аз. — Ако в армията правят сепкукодж, той ще е отвратителен, можеш да си сигурен. Но си помисли за другите удоволствия. Много упражнения, чист въздух… и през цялото време можеш да ругаеш, да пиеш алкохол и да говориш мръсотии за момичета!

Той се изчерви, клюмналите му уши пламнаха.

— Не обичам да говоря за момичета. И не зная как да пия. Двамата с Джоджо отидохме веднъж зад хамбара и пихме бира, а после повръщахме.

— Страхотно… — Въздъхнах. Появата на един сержант ме спаси от по-нататъшен безполезен разговор. Той отвори с трясък вратата и изрева:

— Добре, кретени… стани!

Сержантът си осигури мигновено подчинение, като натисна един бутон на стената и нашите седалки паднаха. Чуха се викове и стонове от болка, обърканите виолетови тела се загърчиха на пода, изпопадали едно върху друго. Аз единствен стоях прав и поех цялата сила на гневния поглед на сержанта.

— Кво си представляваш, че си… умник или нещо от този род?

— Не, сър! Просто изпълнявам заповедта, сър! — Като казах това, подскочих във въздуха, прибрах ръцете до панталоните си и тежко паднах на крака, после отсечено отдадох чест… толкова отсечено, че едва не си извадих окото. Сержантът на свой ред, преди да го закрият надигащите се объркани войници, се опули при това представление.

— Тишина! Внимание! Ръцете отстрани, краката един до друг, стомахът прибран, гърдите изпъчени, погледът напред… и престани да дишаш!

Виолетовите тела се олюляха и се изпънаха в тази абсурдна военна стойка, застанаха неподвижни. Настъпи тишина, сержантът ни огледа с мрачно недоверие.

— Не чух ли някой да диша? Никакво дишане, докато не ви кажа. Първият идиот, който си позволи да диша, ще срещне юмрука ми там, където той ще свърши най-добра работа.

Тишината продължи. Виолетовите фигури се размърдаха, когато започна началното задушаване. Един новобранец изстена и падна на пода; аз дишах тихо през нос. Чу се тежко дишане, когато едно от момчетата повече не можа да издържи. Сержантът се втурна напред и мястото, където един юмрук върши най-добра работа се оказа вдлъбнатинката на стомаха. Жертвата изпищя и падна, а всички останали поеха тежко спасителната глътка въздух.

— Това беше един малък урок! — изкрещя сержантът. — Разбрахте ли посланието?

— Да — промърморих под нос аз. — Че си садомазохист.

— Урокът е, че аз давам заповеди, вие ги изпълнявате… иначе ще бъдете наказани. — След като предаде това отвратително разяснение, лицето му се изкриви, устните се дръпнаха назад и откриха пожълтелите му зъби; трябваше ми доста време, за да разбера, че това се предполагаше да е усмивка.

— Седнете, момчета, настанете се удобно. — На стоманения под? Седалките бяха все още прибрани. Седнахме, а сержантът с умиление потупа тлъстия си, надвиснал над колана корем. — Казвам се Клутц, сержант Клутц, ще ви водя строевата подготовка. Но вие няма да се обръщате към мен на име. Това могат да правят само равните на мен или по-старшите. Ще ме наричате сержант, сър или господар. Ще бъдете скромни, послушни, почтителни и тихи. В противен случай ще има наказание. Няма да ви кажа какво ще бъде наказанието, защото преди малко се храних и не искам да получа разстройство.

Вълна на страх премина през нас при мисълта какво може да предизвика стомашно разстройство в този огромен търбух.

— Обикновено едно наказание е достатъчно да прекърши дори най-упорития новобранец. Понякога обаче някой има нужда от второ наказание. Още по-рядко някой упорит инатчия има нужда и от трето. Но трето наказание не се налага. Искате ли да знаете защо?

Червените очи се втренчиха в нас, а ние желаехме в този момент да бъдем някъде другаде, където и да било.

— Тъй като вие сте прекалено глупави и не питате, аз ще ви кажа. Третият път означава край. Третият път има задушаване, ритане и пищене и призоваване на вашата майка в камерата за дехидратиране, където деветдесет и девет точка деветдесет и девет процента от сегашните ви скъпоценни телесни течности се извличат със сухо свистене. Знаете ли как ще изглеждате тогава? Ще изглеждате като това.

Той бръкна в джоба си и извади малка дехидратирана фигурка на новобранец в мъничка дехидратирана униформа. С лице, сгърчено завинаги от ужас. Стонове на страх се изтръгнаха от войниците, чуха се тупвания — най-слабите бяха загубили съзнание. Сержант Клутц се усмихна.

— Да, така ще изглеждате. Тогава малкото ви изсушено тяло ще виси един месец на таблото за съобщения в казармата като предупреждение за останалите. След това то ще бъде сложено в плътен пощенски плик и изпратено на родителите ви, заедно с една детска лопатка за заравянето. А сега… има ли други въпроси?

— Извинете, сър, процесът на дехидратиране мигновен и безболезнен ли е или е бавен и ужасен? — попита един треперещ глас.

— Добър въпрос. След първия ви ден в армията… съмнявате ли се какъв ще бъде?

Последваха още стенания и тупвания. Сержантът кимна одобрително.

— Добре. Сега да ви кажа какво следва. Отиваме в ЛОНС във ВБМ. Това означава лагер за обучение на новобранци „Слимарко“ във военна база Мортстерторо. Там ще преминете единичното си обучение. То ще ви превърне от хилави цивилни страхливци в яки, лоялни, почтителни войници. Някои от вас ще умрат при единичното обучение и ще бъдат погребани с всички военни почести. Запомнете го. Връщане няма. Или ще станете добри войници, или ще умрете. Ще разберете, че армията е сурова, но справедлива.

— Какво справедливо има в това? — изпусна се един новобранец и сержантът го удари по главата.

— Справедливото е, че всички имат равен шанс. Всеки може да изкара единичното обучение или да умре. Ще ви кажа нещо. — Той се наведе напред. Дъхът му беше толкова лош, че най-близкостоящите новобранци припаднаха. Сега в усмивката му нямаше никакъв хумор. — Истината е, че аз искам да умрете. Ще направя всичко, каквото мога, за да умрете. Всеки новобранец, отпратен у дома на инвалидна количка или в ковчег, спестява на правителството пари и намалява данъците. Искам да умрете сега, вместо в боя след години на усилена подготовка. Ясен ли съм?

Ако мълчанието означава потвърждение, всички го потвърдихме. Възхитих се на простодушието и яснотата на този подход. Не харесвах армията, но бях започнал да я разбирам.

— Въпроси?

Стомахът ми изкъркори силно в тишината и думите сами се изплъзнаха от устата ми.

— Да, сър. Кога ще ядем?

— Имаш здрав стомах, новобранецо. Повечето тук са прекалено потресени от военната действителност, за да искат да ядат.

— Мисля за воинския си дълг, сър. Трябва да се храня, за да бъда здрав, да бъда добър войник.

Той запрехвърля чутото в тъпия си мозък, малките свински очички се втренчиха в мен за известно време. Накрая изпъкналата му муцуна кимна в гънките от тлъстина под брадата.

— Правилно. Ти току-що пожела доброволно да донесеш храната. През тази врата зад преградата. Тръгвай!

Тръгнах. И си мислех. Лоши новини: бях в армията и нищо в нея не ми хареса. Добри новини: отивахме в Мортстерторо, където Бибз за последен път бе видяла капитан Гарт-Зенър-Зенор или каквото беше неговото име. Той стоеше начело на моя списък за отмъщение… но точно в момента работех усилено върху най-важното от моя списък за оцеляване. Гарт трябваше да почака. Отворих вратата и се озовах в малък килер с един-единствен кашон в него с етикет: ОТВРАТИТЕЛНИ-Е БОЙНИ ДАЖБИ. Това трябваше да е. Повдигнах го и ми се стори подозрително лек, за да може да нахрани всички новобранци.

— Раздай храната, кретен, не се звери на кашона — озъби се сержантът и аз побързах да се подчиня. Отвратителните-Е дажби наистина изглеждаха доста отвратителни. Сиви тухлички, увити в пластмаса. Тръгнах между виолетовите си колеги, всеки вземаше по една тухличка и я опипваше с известно подозрение.

— Тези дажби ще ви поддържат цял един ден — информира ни стържещият глас. — Те съдържат всички витамини, минерали, протеин и селитра, от които се нуждае организмът или които армията желае да получите. Отварят се като сложите нокътя на палеца си в жлеба с надпис: „Натисни с палец тук“. Капачето ще падне непокътнато и вие трябва да го запазите непокътнато. Изяждате порцията. Когато свършите, отивате до стената тук, завъртате кранчето в това положение и напълвате пластмасовото капаче. Пиете бързо, защото една минута, след като бъде намокрено, капачето загубва здравината си и се свива. Тогава навивате капачето на руло и го прибирате, за да го покажете при инспекция, защото то ще се е преобразило в противозачатъчно средство и е държавна собственост, която много дълго няма да можете да използвате, ако изобщо някога я използвате, но за която сте отговорни. Сега… яжте!

Ядох. Или по-точно се опитах да ям. Дажбата имаше твърдостта на печена глина, но беше наполовина по-малко ароматична. Дъвчех и се давех, и поглъщах да го поема преди да се втурна към кранчето. Напълних пластмасовата капачка, изпих я бързо, отново я напълних и я изпразних точно, когато тя омекна и провисна. Въздъхнах, навих я, пъхнах я в торбестия джоб и се отместих да може следващата жертва да си налее.

Докато дъвчехме храната, седалките се върнаха в нормално положение. Отпуснах се внимателно на най-близката. Не поддаде. Изглеждаше невъзможно, но комбинацията от храна и почти крайното изтощение оказаха своето магическо въздействие и аз се сгромолясах. Преди да заспя се чух да хъркам.

Блаженството на забвението свърши точно, както можеше да се очаква; седалките се прибраха и ние изпопадахме на пода в гърчеща се, стенеща маса. Изправяхме се зашеметени на крака под словесния камшик на сержанта и се опитвахме да застанем мирно върху вибриращия под краката ни под.

— Добре дошли в първия ден от останалата част на новия ви живот — изкикоти се сержантът. Тревожни стонове последваха думите му. Изходната врата се отвори. Нахлу студен и прашен вихър, а ние се запрепъвахме уморено навън да видим новия си дом.

Не беше много впечатляващ. Едно от червените и бледи слънца точно се скриваше в облак от прах на хоризонта. От разредения и студен въздух разбрах, че базата вероятно е построена на някакво високо плато. Което гарантираше честа промяна на времето и максимум неудобства за войниците. Земята потрепери, когато един космически кораб излетя в далечината, огнената струя от дюзите му беше по-ярка от скриващото се зад облака слънце. Сержантът с ръмжене ни строи и ние потръпнахме при вида на отлитащия ни въздушен кораб. Нашият мъчител размаха бележник.

— Сега ще направя проверка по списък. Ще ви извиквам с военното ви име. Вие трябва да забравите, че сте имали друго. Военното ви име се състои от личното име, следвано от първите четири цифри на серийния ви номер. Когато ви извикам, трябва да влезете в казармата зад мен, да отидете до определеното ви легло й да чакате по-нататъшни инструкции. Гордо7590… легло едно…

Гледах, изкривил очи към окачената на врата ми идентификационна марка, докато не видях номера. После загледах вцепенен казармата с цвят на глина, докато гласът на нашия господар не извика:

— Джак5138.

Влачейки крака, минах през вратата, над която беше написано: „ПРЕЗ ТАЗИ ВРАТА МИНАВАТ НАЙ-ДОБРИТЕ ПРОКЛЕТИ ВОЙНИЦИ НА СВЕТА“. Кой на кого се присмиваше с този надпис?

Подът беше каменен, още влажен от последното миене. Стените бяха от бетон, чисти и също мокри. Повдигнах ужасен глава към тавана и, да, той също беше влажен, от осветителните крушки капеше вода. Нямах представа как се извършваше това маниакално почистване… макар да бях сигурен, че съвсем скоро щях да науча.

Моето легло беше, естествено, най-горното, третото. Направено бе от метална мрежа, макар че обемистата издатина откъм мястото на главата намекваше за по-голям комфорт.

— Добре дошли в новия ви дом — изръмжа сержантът с престорена веселост, докато заставахме мирно и се правехме, че слушаме внимателно. — Обърнете внимание как са прибрани постелките, защото след ставане винаги трябва да ги сгъвате по същия начин, освен когато спите… което ще бъде минималното необходимо време, за да останете живи. Или по-малко. Личните шкафчета са вградени в пода между леглата и се отварят и затварят от мен с този ключ.

Той докосна един бутон на колана си. Чу се стържещ звук и минигробовете на пода се отвориха. Един новобранец, който беше застанал на лошо място, изпищя и падна в шкафчето си.

— Светлините се гасят след петнайсет минути. Леглата да бъдат застлани, но преди това да не се ляга. Преди да легнете ще изгледате един филм, който ще ви запознае с програмата за утрешния ден. Ще трябва да слушате и гледате внимателно, след което всеки да се помоли на своя бог или богове и после да ляга да спи, като си мисли за мама. Свободни сте.

Свободни. Вратата се захлопна зад нашия надзирател с пагони и ние останахме сами. „Лишени“ беше точната дума. Лишени от топлината и светлината на реалния свят, изпратени в този сив военен лагер не по собствена воля. Защо човечеството е толкова нечовечно към собствените си видове? Ако човек бъде хванат да се отнася по такъв начин към кон, вероятно ще бъде хвърлен в затвора или разстрелян. Когато отворихме сгъваемите ни легла, се чу шумолене. И тогава открихме един тънък дюшек и още по-тънко одеяло. Също и пневматична възглавница, която можеше да се надуе само с енергично духане и, бях сигурен, до сутринта щеше да спадне. Докато разгъвахме одеялата и надувахме възглавниците, на пътеката между леглата тихо се показаха телевизионни екрани. Гръмна духова музика, появи се образът на един офицер с някакъв говорен дефект и започна да чете напълно неразбираеми инструкции, на които никой не обърна внимание. Аз изсипах съдържанието на моя торбест джоб в шкафчето под пода, качих се и се свих облечен на леглото. Очите ме смъдяха от умора и почти бях заспал от монотонния глас, когато блесна светлина, звукът трепна и ме събуди. От екрана гледаше гневно фигура на военен в черна униформа.

— Внимание! Тази програма, както и всички програми из цялата Невенкебла се прекъсва, за да бъде предадено важно съобщение. — Той погледна намръщено към листа хартия, който държеше, после ядосано го размаха. — Тази нощ в страната е проникнал опасен шпионин. Известно е, че вчера сутринта е влязъл в пристанището Мархавено с един от корабите от Брастир, преоблечен като работник. Пристанището е претърсено, но не е намерен. Днес претърсването е разширено и е открито, че се е качил на спортна лодка в съседното пристанище, където е откраднал някои неща.

Той показа вързоп дрехи и космите на тила ми се изправиха от смъртен страх.

— Тези дрехи, намерени заровени в пясъка, са били идентифицирани като носени от шпионина. Целият район е блокиран, наложен е полицейски час и сега се проверяват внимателно всички сгради. Нарежда се всички да търсят този човек. Може би още носи откраднатите дрехи. Ако сте видели човек в такива дрехи, веднага уведомете полицията или силите за сигурност.

Образът изчезна, заместен от грижливо изготвена компютърна симулация на дрехите, които бях взел от лодката. Те се въртяха бавно… после се появи фигура на мъж, която компютърът разходи по екрана. Лицето му беше закрито, но аз знаех много добре чие лице ще се появи там.

Колко време ще им бъде необходимо да ме идентифицират, да ме проследят и да открият, че вече съм в армията, за да ме потърсят тук?

Чу се стържещ звук, вратата на казармата се затвори и светлините изгаснаха. По тялото ми пробяга мраз, сърцето ми се разтуптя от паника, гледах ужасен в тъмнината, без да виждам.

Докога?