Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (7)

Седма глава

Килията беше малка, леглото твърдо, но аз не се оплаквах. След напрегнатия ден единственото, което желаех, беше да спя. Сигурно съм захъркал, още щом се стоварих върху брезентовите постелки. Не си спомнях лицето ми да е докосвало възглавница. Спал съм като пребит. Събудих се, когато през решетката на прозореца се провря сноп светлина. Чувствах се в добро настроение и отпочинал, докато не си спомних къде се намирам. Обзе ме униние.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — казах си весело.

— Как? — озъбих се обезсърчен. На този въпрос нямаше лесен отговор. Стомахът ми къркореше от глад и жажда и мрачното ми настроение се върна. — Лигльо — присмях се сам на себе си. — Бил си и по-зле. Взеха ти камата, но нищо друго. Останаха ти парите, документите за самоличност. И шперцът — добавих наум аз. Наличието на този малък инструмент оказа върху мен сгряващ ефект, подкрепи надеждата за евентуално бягство.

— Гладен съм! — извика един младежки глас, последван от тракане на решетка. Други гласове подеха вика.

— Искаме храна. Ние не сме престъпници!

— Мами винаги ми носеше храната в леглото…

Не бях много впечатлен от последния хленч, но споделях общото отношение. Присъединих се към протеста.

— Добре, добре, млъкнете — извика един по-стар и по-груб глас. — Кльопачката идва. Не че я заслужавате, банда бегълци от военна служба.

— Тя пък една храна… няма никаква опасност в армията да надебелеем.

Погледнах по посока на гласа да видя последния говорител; той прояви малко повече смелост от останалите протестиращи. Не се наложи да чакам много дълго, макар че почти не си заслужаваше. Студена супа от юфка със сладък червен боб не беше моят идеал за започване на деня. Чудех се, какъв ли ще бъде края.

Имах много време за чудене, защото след времето за храна в менажерията бяхме оставени сами. Гледах напукания таван и започнах бавно да разбирам, че погледнат по-внимателно, късметът ми не беше толкова лош, колкото изглеждаше. Бях жив и здрав в Невенкебла. Очакваше ме обещаваща кариера. Щях да изуча особеностите на това общество, може би щях да се добера до Гарт… или генерал Зенър, ако Бибз бе чула правилно името. Той беше в армията и много скоро аз също щях да постъпя в армията, който факт можеше да се окаже в моя полза. И имах шперц. Когато дойдеше моментът, можех да изчезна. Но колко лошо може да е в армията? Бях служил като войник на Спиовенте и обучението там можеше да ми бъде добре дошло.

О, колко сме склонни да се самозалъгваме.

Някъде около пладне, когато моята страхлива група от другари по съдба взе да вие за повече храна, започнаха да се отварят врати на килии. Когато ни заповядаха да излезем от клетките и ни хванаха един за друг с белезници в дълга гирлянда от маргаритки, виенето премина в протестни викове. Бяхме около дузина, приблизително на еднаква възраст и с мрачни изражения. Очакваше ни тъмно, неизвестно бъдеще. С много препъване и ругатни ни поведоха от блока с килиите в двора на затвора, където ни чакаше зарешетена кола да ни откара към нашата съдба. След като ни натовариха, захранваната с гориво или акумулатор кола подкара тихо по претъпканите градски улици. Дрехите на хората бяха малко по-различни, превозните средства с необичайни форми, но това можеше да бъде всеки свят с развита технология. Нищо чудно, че се бяха изолирали от останалата част от тази изостанала планета. Егоистично, но разбираемо.

За закоравелите престъпници не бяха предвидени никакви деморализиращи удобства: бяхме се вкопчили за решетките и при всеки завой се блъскахме един в друг. Слаб, тъмнокос младеж, хванат за лявата ми китка, въздъхна развълнувано и се обърна към мен:

— От колко време бягаш? — попита той.

— Цял живот.

— Много странно. Само шест месеца от рождения ми ден, шест кратки месеца. И край.

— Не отиваш на заколение… просто влизаш в казармата.

— Каква е разликата? Брат ми влезе миналата година. Тайно ми изпрати писмо. Тогава реших да избягам. Знаеш ли какво беше написал…?

Той отвори широко очи и потрепери, но преди да може да продължи колата спря и ни заповядаха да слезем.

Гледката на улицата беше такава, че щеше да достави радост на всеки садист. На площад пред висока сграда бяха струпани различни транспортни средства. От тях слизаха стотици, може би хиляди отчаяни млади мъже. Само нашата малка група беше окована в белезници… останалите стискаха в ръце жълти повиквателни, които решаваха съдбата им. Неколцина имаха достатъчно сили да се присмеят на белезниците ни, но под дружните подигравки от наша страна млъкнаха. Ние поне бяхме направили някакъв опит, независимо колко слаб, да се спасим от военната каторга. Изглежда това беше без значение и за властите. Те не се интересуваха как бяха успели да ни съберат. След като влязохме в сградата, затвориха вратата, свалиха ни веригите и ни строиха при другите. Безличната военна машина щеше да ни погълне.

Отначало не изглеждаше толкова лошо. Редиците с младежи пристъпваха към бюра, зад които седяха закръглени жени, които можеха да ни бъдат майки или учителки. Всичките бяха посивели и носеха очила, над които гледаха, когато не чукаха с два пръста на пишещите си машини. Най-накрая дойде и моят ред и жената ми се усмихна.

— Документите, моля, млади човече.

Подадох й ги и тя написа данни, имена и неверни факти в няколко формуляра. Видях кабела, който водеше от пишещата й машина до централния компютър и разбрах, че всичко се записва и обработва и там. Бях щастлив, като гледах как се въвежда фалшивата самоличност; когато ми омръзнеше военната служба, исках да изчезна от армията.

— Заповядай — каза тя, усмихна се и ми подаде тъмножълта папка с документи. — Вземи ги и иди на четвъртия етаж. Късмет във военната кариера.

Благодарих й. Щеше да бъде невъзпитано да не й благодаря и тръгнах назад към входната врата. Плътна редица от намръщени военни полицаи ми препречиха пътя.

— Четвърти етаж — казах аз, когато най-близкият ме погледна студено и повдигна кривака си.

Асансьорните кабини бяха огромни, достатъчни да поберат четирийсет души. Не потегляха преди да се напълнят. Натъпкани като сардели и нещастни, ние се качихме до четвъртия етаж, където онова, което ни очакваше, едва ли щеше да е много приятно. Когато вратата се отвори, една фигура, цялата в лентички, ордени и медали, и с червено лице пристъпи към нас и изрева:

— Излизайте! Излизайте! Не стойте там като тълпа педерасти! Мърдайте! Хайде, идиоти. От полицата вдясно вземете по един кашон и малък прозрачен сак. След това идете в далечния край на тази зала и се СЪБЛЕЧЕТЕ. Това ще рече да свалите дрехите си. ИСКАМ ДА КАЖА ВСИЧКО! Личните си вещи сложете в сака и през цялото време го дръжте в лявата ръка. Цивилните дрехи сложете в кашона и го занесете на масата в далечния край, където ще бъде запечатан, адресиран и изпратен по домовете ви. След войната или ще си ги получите, или ще бъдат заровени заедно с вас, в зависимост кое от двете ще настъпи по-напред. ДЕЙСТВАЙТЕ!

Действахме. Без ентусиазъм, с неохота, но нямахме избор. В това общество сигурно нудизмът беше забранен, защото младежите се разпръснаха, отидоха до стените, сгушиха се и започнаха да си свалят дрехите. Останах сам в центъра на залата, обект на суровото внимание на чудовището с нашивки: бързо се присъединих към останалите. Те толкова много не желаеха да разкрият своята свила се плът, че се разтакаваха и аз се оказах първи пред масата. Където един отегчен войник взе кашона ми, бързо го запечата, хвърли го пред мен и ми посочи големите моливи, висящи от тавана на ластични върви.

— Име-адрес-пощенски-код-най-близки роднини.

Той хвана следващия кашон и отново изпя като латерна изпразнените от съдържание от безкрайно повтаряне думи. Надрасках адреса на полицейския участък, където бяхме последния път и когато пуснах молива, срещуположният край на масата се отвори и кашонът изчезна. Много експедитивно. С пластмасов сак в лявата ръка и папка в дясната се присъединих към групата треперещи, голи млади мъже, навели глави, очакващи следващите заповеди. С дрехите им изглежда бяха изчезнали всички различия на личността.

— Сега отивате на осемнайсети етаж! — беше следващата заповед. Тръгнахме. По четирийсет наведнъж в асансьора, затваряне на врати, отваряне… и попаднахме в нещо като медицински ад.

Невъобразим шум, викове за внимание, издавани с рев заповеди. Доктори и санитари, облечени в бяло, мнозина с маски от плат на лицата ръгаха и издевателстваха в една пародия на медицинска практика. Сетивата се притъпяваха след изпълняваните един подир друг прегледи.

Един лекар — предполагам, че беше лекар, тъй като на врата си носеше стетоскоп — взе моята папка, подаде я на санитаря, после ме стисна за гърлото. Преди да мога и аз да го стисна, той извика на санитаря:

— Щитовидна, нормална. — Санитарят го записа, а лекарят ме натисна по корема.

— Херния, няма. Кашляй.

Това беше заповед и аз кашлях, докато облечените му в гума пръсти бъркаха в гърлото ми.

Имаше още, но ще посоча само основните моменти.

Кабинетът за анализ на урина, където стояхме треперещи на редици, всеки стиснал току-що напълнена книжна чаша. Редицата ни бавно се местеше на пръсти, защото подът беше мокър, към облечения в бяло, с бяла маска, в ботуши и гумени ръкавици санитар, който потапяше пипета за еднократна употреба във всяка чаша и капваше една капка в отделна секция на голяма, разделена на секции химическа табла. Изхвърляше пипетата в един препълнен контейнер, поглеждаше химическата реакция. Викаше: „Отрицателна, Следващия!“ — и продължаваше.

Или прегледът за хемороиди. Доброто възпитание не позволява подробно описание, затова ще кажа само, че прегледът включваше две редици наведени напред младежи, стиснали с ръце глезени и един демоничен лекар, също наведен, който минава зад редиците с насочено в тях фенерче.

Или инжекциите, ах, тези инжекции. Когато редицата мина напред, видях, че младежът пред мен е културист. Между тънките като вейки ръце и слаби колене на другите момчета неговите бронзови бицепси и лъщящи гърди бяха истински монумент на мъжественост. Той се обърна към мен с разтревожен израз на изпъкналите мускули на лицето.

— Не обичам иглите — каза културистът.

— Кой ли ги обича — съгласих се аз.

Гледах ужасен, докато стигнах до мястото, откъдето нямаше връщане. Когато всяко треперещо тяло пристъпеше до определено положение, по един санитар от двете страни биеха инжекции в горната част на ръката. Веднага щом иглите излезеха, жертвата биваше блъсната в гърба от униформен надзираващ звяр. След като направеше няколко крачки напред, й се правеха две други инжекции. С извити от болка ръце, обектът се подпираше на близката маса, където биваше ваксиниран. Много експедитивно.

Прекалено експедитивно за културиста. Когато отиде на определеното място, той извърна нагоре очи и падна в безсъзнание на пода. Това обаче не попречи на военната експедитивност. Двете игли се забиха, двете инжекции бяха направени. Сержантът го хвана за краката и го извлече напред, където след като получи останалите инжекции, беше изтикан настрана да се съвземе. Скърцах със зъби и се опитах стоически да приема действията на дупчещата бригада и въздъхнах.

Накрая масовият медицински преглед завърши с едно последно издевателство върху останките от лично достойнство на жертвите. Все още голи, стискащи пластмасов сак в лявата ръка и набъбваща папка в дясната, ние се затътрихме към още една опашка. От единия край на залата до другия бяха наредени бюра като в приемна зала на летище. Зад всяко бюро седеше мъж в тъмен костюм. Когато дойде моят ред, сержантът-говедар погледна през рамо и заби набития си пръст в мен.

— Ти, отивай към номер тринайсети.

Мъжът зад бюрото носеше очила с дебели рамки, както и всички други, забелязах аз. Може би щяха да ни преглеждат очите и ако прегледът покажеше, че очите ми не са наред и аз щях да изглеждам така. За пореден път взеха папката ми, пъхнаха друг печатен лист… и установих, че малки червени очички ме гледат през дебели лещи.

— Обичаш ли момичета, Джак?

Въпросът ме завари съвсем неподготвен. Все пак той изкара в съзнанието ми сладкия образ на Бибз, който замъгли медицинската гавра около мен.

— Можете да бъдете сигурен, че ги обичам — мигновено отговорих аз. Отговорът беше записан.

— Обичаш ли момчета?

— Някои от най-добрите ми приятели са момчета. — Започнах да се досещам накъде бие този глупак.

— Така ли? — Отметка с молив, последвана от друг въпрос. — Разкажи ми за първия си хомосексуален акт.

Зяпнах от изненада.

— Не мога да повярвам на чутото. Да не би това да е някакъв психиатричен преглед?

— Не се будалкай, момче — озъби се той. — Отговори на въпроса.

— Трябва да ви отнемат лекарската диплома за некомпетентност… ако изобщо имате такава. Вероятно съвсем не сте психоаналитик, просто сте срочно служещ, преоблечен като лекар.

— Сержант! — извика той с накъсан глас, целият почервенял. Зад мен се чу тропане на крака. — Този тип отказва да отговори на въпрос.

Почувствах остра болка по голите си крака отзад. Изревах и скочих настрана. Сержантът отново вдигна тънък бастун и облиза устни.

— Засега това е достатъчно — спря го преглеждащият ме лекар. — Ако отговаря правилно на въпросите.

— Да, сър — казах аз и застанах мирно. — Няма нужда да повтаряте въпроса. Първият ми такъв опит беше на дванайсет години, когато с помощта на големи гумени ленти и четиринайсет други момчета…

Продължих в този дух, докато той драскаше щастлив, а сержантът промърмори нещо разочарован и се отдалечи. Когато формулярът беше запълнен с последната измислица, бях освободен и ми бе заповядано да отида при другите. Отново ни откараха при асансьорите, натъпкаха ни голи в групи по четирийсет. Вратите се затвориха за спускане. После се отвориха за излизане.

Очевидно на погрешен етаж. Ужасените ни очи видяха бюра и пишещи машини. На всяка работеше по една млада дама. Чу се шум като от пърхане на криле, когато всички поставиха папките пред най-важните си органи. Температурата на въздуха нарасна, тъй като всички се изчервиха. Единственото, което можехме да направим, беше да стоим почервенели от смущение, да слушаме безспирното тракане на клавишите на пишещите машини и да очакваме към нас да се обърнат глави, нежни женски очи да ни погледнат. След около четиринайсет и половина години вратите отново бавно се затвориха.

Когато този път се отвориха, нямаше жени, само вече познатото тяло на друг животински сержант. Чудех се какви деформирани гени в населението са създали толкова много садомазохисти с дебели вратове, ниски чела, стомаси като бъчви.

— Излизай — изрева той. — Излизай, излизай, в групи по десет, първите десет през тази врата. Следващите десет през следващата. Не единайсет! Не можеш ли да броиш, тъпако! — Последва вик от болка при отново наложената дисциплина. Моята група от десет жертви влезе в силно осветена стая и се нареди на опашка. Стояхме пред бяла стена, на която беше окачено отблъскващо червеникаво-кафяво-зелено знаме, безвкусно украсено с черно чукче. Един офицер със златни нашивки на раменете го изправи и застана зад него.

— Това е много важно събитие — заяви той важно. И тържествено. — Вие, млади хора, най-достойните в тази страна, сте избрани от местните наборни комисии като доброволци да защитавате любимата ни страна от злите сили в чужбина, които искат да ни отнемат свободата. Настъпи дългоочаквания от вас тържествен момент. Вие влязохте в тази стая като обичащи удоволствията младежи, а ще излезете като истински войници. Сега ще положите клетва за вярна служба. Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен.

— Аз не искам!

— Имате право на избор — каза мрачно офицерът. — Това е свободна страна и вие сте доброволци. Можете да положите клетва. Или ако решите да не положите, което е ваше право, ще излезете през тази малка врата зад мен, която води към федералния затвор, където ще започнете да излежавате трийсетгодишна присъда за неизпълнение на демократичните си задължения.

— Вдигам ръка — изхленчи същият глас.

— Сега повтаряйте след мен: „Записвам се, по собствена свободна воля…“

— Записвам те, по собствена свободна воля…

— Ще го повторим и ще го кажем правилно, а ако следващия път не го кажем правилно, ни очакват големи неприятности.

Този път го повторихме правилно. Повтаряхме думите и се стараехме да не ги чуваме.

— Да служа предано… да уважавам всички старши офицери… смърт, ако проявя неподчинение… смърт, ако дезертирам… смърт, ако заспя на поста… — и така нататък до самия край, който гласеше: — Кълна се в името на моята майка и баща, и божеството, в което вярвам.

— Свалете ръце. Поздравявам ви. Сега вие сте войници и подчинени на военния закон. Първата заповед е да дадете доброволно по един литър кръв, тъй като неочаквано възникна нужда от кръвопреливане. Свободно.

Отслабнали от глад и умора, замаяни от загубената кръв, студената супа от юфка все още тежка като олово в стомасите ни, достигнахме до края на изпитанията. Надявахме се.

— Строй се. Продължавай напред. Всеки ще получи униформа за еднократно ползване, която ще носите, докато не ви бъде заповядано да я изхвърлите. Ще облечете униформите и ще продължите по тези стълби до покрива на сградата, откъдето транспортни средства ще ви закарат в лагера „Слимарко“ за обучение. Преди да получите униформите си, ще върнете папките. На всеки ще му бъде даден идентификационен диск с името и личния номер. По средата на дисковете има жлеб, за да могат да бъдат счупени наполовина. Не ги чупете, защото това е военно престъпление, което се наказва.

— Ако не трябва да ги чупим наполовина, защо са ги направили да се чупят? — промърморих на глас. Младежът до мен ме погледна и прошепна:

— Защото, като умреш, те ще го счупят и едната половина ще изпратят за регистриране на смъртта, а другата ще оставят в устата ти.

Защо ли, когато отидох да си получа униформата, чувствах много силен метален вкус в устата?