Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (5)

Пета глава

— Сваляй платната! — изрева един силен глас. — Хвърляй въжето!

Към нас се приближи кораб с висок нос, от който се чуха силни викове. Грбонджа бързо преведе командите на екипажа.

В Невенкебла нищо не се оставяше на случайността: всичко беше добре организирано. Още преди моряците да свалят платното ни завързаха за влекач и ни откараха на препълнения кей. Там разнородни и интересни екипажи вече разтоварваха стоките си. Преместиха ни на свободна стоянка между другите кораби.

— Идват от далечни места — изхриптя Грбонджа, като пристъпи тежко до мен и посочи корабите. — От Пенпилик, Грампаунд, дори от Прейз-ан-Бийбл… може би всички страдат цял живот от dysesya! През нощта ще бъдем на котва извън пристанището. Дай ми сега парите, на брега е много опасно.

— Сделката си е сделка, дядка. Твърде късно е да я променяме.

Той се изпоти, промърмори нещо и погледна към идващата все по-близко суша.

— Ще сляза пръв да говоря с получателя на стоката. Едва след това ще разтоварваме. Те вземат документите и дават разрешение за акостиране. След това ще се срещнем. Дай ми парите.

— Не, миличък. Просто си мисли за слънчевото бъдеще след оттегляне.

Завързаха кораба, двама въоръжени стражи ни погледнаха намръщени. Парен скрипец пусна мостче и Грбонджа с пуфтене се изкачи по наклонената плоскост и стъпи на кея. Може би трябваше да му платя предварително? Пулсът ми се ускори.

След няколко минути… или столетия?… Грбонджа се върна и закрещя на екипажа. Оставих кривака си в каютата и сложих камата в пазвата, където не се виждаше. Шперцът и останалите ми монети бяха в кесията и също в пазвата. Бях готов, както се очакваше винаги да бъда. Когато излязох от каютата, моряците вече бяха започнали да разтоварват. Взех един чувал и последвах другите по мостчето. Всеки държеше в ръка документите си за самоличност. Направих същото. На пристанището полицаят вземаше документите, слагаше ги в една кутия и закарфичваше етикет за самоличност на дрехата. Изглеждаше отегчен от работата си. Изправих се пред него и се постарах да не треперя.

Беше просто установена процедура.

— Следващият — извика той, дръпна документите от ръката ми и забоде с карфица етикета на дрехата ми. Или по-точно през дрехата в кожата. Подскочих, но не казах нищо. Той се усмихна със садистична усмивка и ме бутна напред.

— Продължавай, тъпако. Следващият.

Бях слязъл на брега без да ме открият. Следвах мъжа пред мен и влязох в склада. Грбонджа стоеше до нарастващия куп чували. Когато ме видя, той издаде една непонятна за мен заповед и посочи към съседната ниша.

— Давай парите, сега — изломоти, когато пуснах чувала. Мушнах кесията в пояса му и Грбонджа се отдръпна, мърморейки с облекчение. Огледах солидните железобетонни стени и се върнах да взема друг чувал.

Когато се върнах с третия си чувал, бях започнал да се отчайвам. Още няколко връщания и корабът щеше да бъде разтоварен, а с това щеше да дойде краят на целия ми опит. Щях да съм извършил едно скъпо пътуване и тежка работа. Нищо повече. Защото не виждах начин да изляза от сградата… и никакво място, където да се скрия. В Невенкебла изглежда не обичаха неканени гости. Трябваше ми още време.

— Обяви почивка за по една бира — прошепнах на Грбонджа, когато минах покрай него в началото на мостчето. Контрольорът вътре си беше отишъл, но двамата намръщени пазачи стояха.

— Ние никога не спираме… нямаме такъв навик.

— Днес ще спрете. Денят е горещ. Нали не искаш да съобщя, че съм ти платил да ме докараш незаконно тук?

Той изстена на глас, после извика:

— Бира, спрете за по бира!

Екипажът не зададе никакви въпроси за неочакваната почерпка, всички се струпаха около бъчвата и весело се разприказваха. Изпих едно голямо канче бира, после отидох и седнах на планшира, близо до мостчето. Вдигнах очи към ботушите на пазача, който стоеше над мен. Погледнах надолу към водата и видях пространството между коловете долу.

Това беше единственият ми шанс. Пазачът над мен се изгуби от погледа ми. Грбонджа беше с гръб, вниманието на моряците бе съсредоточено върху бъчвата. Изглежда щеше да възникне спор върху разпределението. Чуха се гневни викове и бърз удар. Екипажът наблюдаваше спора с голям интерес. На палубата не се виждаше никой.

Преметнах едно въже през борда, увих крака около него и се спуснах надолу. Никой не ме видя. Когато краката ми достигнаха повърхността, извадих камата, отрязах въжето над главата си и тихо паднах във водата. Заплувах безшумно в тъмнината под кея.

Покрити с тиня дъски свързваха дървените колове. Когато се пресегнах към една от тях, нещо изквича и изчезна в тъмнината. Наоколо вонеше. Във водата се носеха различни отпадъци. Бях започнал да съжалявам за енергичното плуване.

„Горе главата, Джим, продължавай нататък. Тук е първото място, където ще погледнат, когато открият, че си изчезнал.“

Продължих да плувам. Не отидох далеч, защото се натъкнах на солидна стена, която се издигаше в тъмнината. Опипах я и достигнах до външните колове. През пролуката между тях видях корпуса на друг платноход, вързан наблизо. Нямаше място да мина между корпуса на кораба и коловете. Нима толкова скоро ще бъда хванат?!

— Днес ти е ден за страхове — прошепнах, заглушаван от плискащите се вълни. — Но не можеш да се върнеш, затова трябва да продължиш. Корпусът на този кораб сигурно е извит. Гмурни се и плувай покрай него, докато намериш пролука между коловете.

Ха-ха. Много лесно на думи. Свалих с ритане ботушите от краката си и поех дълбоко дъх. Но с всяко поемане на дъх вълнението ми нарастваше. Когато главата ми се завъртя от кислородна интоксикация, издишах и се гмурнах.

Беше продължително, тъмно и сякаш безкрайно плуване. Държах лявата си ръка до корпуса на кораба да ме направлява. В същото време си припомнях някои героични случки. Продължавах, без да виждам никаква светлинка напред или горе. Сигурно беше много голям кораб. Белите ми дробове горяха, обхвана ме отчаяние. Най-накрая видях отпред светлина. Излязох колкото се може по-тихо до носа на кораба. Стараейки се да не издавам никакъв звук, вдишвах свеж въздух.

Докато гледах към моряка, застанал на рейлинга горе, той се обърна към мен.

Отново се гмурнах, налагайки си да сляза дълбоко под водата и заплувах. Гърдите ми щяха да се пръснат за въздух. Накрая видях пред мен черния корпус на следващия кораб. Насилих се да плувам до последната светлинка, преди отново да изляза на повърхността.

Главата ми се заклещи между корпуса на кораба и коловете. Мъчех се да се освободя и се борех да потисна надигащата се паника. Този път получих няколко хубави ожулвания по главата. Опипващите ми пръсти намериха пролука между коловете. Излязох на повърхността, хванах се, поех с пълни гърди вонящия застоял въздух и му се зарадвах повече, отколкото се бях радвал някога на най-чистия и свеж въздух, който бях дишал.

Това беше началото на много дълъг и много уморителен ден. Не броих корабите, покрай които минах, но бяха много. Отначало търсех пролука в различните докове, но скоро се отказах, тъй като бяха еднакви, всеки отделен от съседния с подводна стена. На някои от корабите разтоварването беше завършено и те бяха отплували, защото в непрекъснатата стена от съдове имаше празнини. Когато се случваше това, единственото, което можех да направя, беше да поема дълбоко дъх, да се гмурна дълбоко… и да плувам като луд, за да достигна до следващия кораб преди да ми свърши въздухът.

Стана следобед, докато стигна до последния кораб и края на доковете. Беше настъпил отлив и съдовете сега бяха под нивото на пристанището, така че имах по-добра защита отгоре. Бях много уморен, но вече зареден с опит. Още веднъж поех дълбоко дъх, гмурнах се под водата към носа, преплувах дължината на корпуса и се показах на повърхността в сянката на руля.

За да видя пред себе си плътна каменна стена.

Хванат за руля, с едва подаваща се над повърхността глава, я огледах. И разбрах, че е пристанищна стена, която се простираше чак до укреплението в далечния й край. Отдръпнах се назад в сянката на руля и установих, че куражът ми толкова бързо намалява, че ме теглеше под водата.

„Някакви умни идеи, Джим?“ — запитах се аз. После открих, че твърде дълго чакам за отговор.

„Помисли, не се отчайвай“, заповядах си. Все още бях отчаян. Можех ли да се върна? Не, това беше изключено. В края на краищата, след като бях изтърпял всичките тези мъки днес, нямаше да се предам толкова лесно. Да се скрия в някой от доковете? Възможно е. Но след като откриеха, че ме няма, най-напред щяха да ме потърсят там, сигурен бях. Какво тогава? Да се изкача на пристанището? Нямаше начин. И в тези складове сигурно нямаше да има къде да се скрия, както и в онези, които бях напуснал. Тогава какво?

„Обмисли задълбочено проблема“, казваше винаги Епископа.

Какво можеше да означава това при тази ситуация? Опитвах да се измъкна от войниците, да им избягам, знаейки, че ще ме потърсят. В такъв случай трябваше да отида при тях. Но това означаваше самоубийство. А къде другаде бих могъл да отида, където да не ме намерят?

Как къде, в крепостта в края на пристанищната стена, разбира се.

„Несъмнено това е най-щуравата идея, която някога си имал“, промърморих с отвращение и отново се втренчих в руля. Над мен се чуваха моряшки ругатни и стъпки по палубата. Имах чувството, че този кораб също скоро щеше да отплува и да отнесе със себе си защитата ми. Големите каменни блокове на вълнолома се простираха чак до крепостта. В стената се удряха някакви носени от вълните останки, морски птици се бореха за хранителни отпадъци. Освен това — нищо друго. Никакво прикритие. Ако се опитам да се измъкна с плуване, веднага ще бъда забелязан от всеки, който погледне насам. Над мен поскърцваха въжета, вдигаха платното; корабът тръгваше.

Трябва да се махна от него… А дали наистина трябва? Не се появи никакъв влекач. Беше ли възможно да използват влекачи само при влизане в пристанището? Да разрешават на корабите да излизат на собствен ход? Беше. Отново надзърнах иззад руля и видях два товарни съда пред входа на пристанището. От нарастващата пролука над мен се лееше светлина. Мушнах се под повърхността, преди да бъда съгледан.

Не беше лесно, но трябваше да се направи. Стиснах здраво руля, но когато се завъртя, едва не се изплъзна от ръцете ми. Стоях под повърхността колкото можех да издържа, за да не ме видят от брега. Отплаващият кораб се движеше плавно. Напрегнах всичките си сили да преместя ръцете си от предната на задната страна на руля. Сега беше по-лесно да се държа. Когато най-после си наложих да вдигна глава, за да си поема въздух, се намерих сред струя от пяна. Погълнах малко и се постарах да не се закашлям. Отдръпнах се откъм страната на пристанището и видях караул. Той обърна гръб с безразличие.

След това беше почти лесно. Вълните ме държаха до основата на руля. Дишах леко, с глава над водата, недостъпен за поглед от брега и невидим за никого от палубата над мен. На два пъти корабът променя направлението си и аз всеки път променях мястото си, за да бъде руля между мен и укреплението, до което сега все повече се приближавахме. Когато корабът за последен път промени курса си, видях, че ще минем досами укреплението и оттам ще се отправим в открития океан. Гледах как каменната стена става все по-близо и накрая видях морето зад нейния край. Чак тогава поех дъх, изпуснах го и се гмурнах дълбоко.

Да, бях уморен. Но това щеше да бъде последното ми плуване за деня, затова исках да бъде добро. Напред се виждаше ясно покритата с морски водорасли пристанищна стена, със заоблен от океанските вълни край. Оттам идваше голяма вълна, с която трябваше да се преборя. Плувах близко до стената, където силата на вълната беше най-малка. Все по-далеч и по-далеч, докато вече или трябваше да поема въздух, или щях да нагълтам вода. Излязох на повърхността и видях каменна стена с оръдейни цеви над нея. Хванах се здраво и вдишах дълбоко. Вкопчвайки се с нокти в пролуките между камъните, се придвижих до далечната страна, докато не се откри бреговата линия зад нея. Водната повърхност беше осеяна със спортни съдове, моторни и с платна. Ако се опитах да мина покрай стената, сигурно щях да бъда открит. Какво да правя? Не можех да остана във водата, където можех да бъда видян от всеки минаващ кораб. Вдигнах глава към големите каменни блокове и се замислих.

Защо не? Единствените кораби, които се виждаха сега, чезнеха към открито море. На най-външното възвишение на укреплението не можех да бъда видян от брега. Междината между камъните осигуряваше добра възможност за хващане. Можех да се изкатеря.

Изкатерих се. Не беше лесно… но нямах голям избор. Нагоре по отвесната стена, с дращене, прилепнал по средата между две от най-големите оръдия, насочени към морето. Те се подаваха през амбразурите в масивната стена — блестяща стомана, полирана и смъртоносна. Продължих да се изкачвам. Когато достигнах нивото на оръдията, спрях да си почина, вълнуващата се повърхност на морето беше само на десет метра под мен. Океанът все още бе чист… но докога?

— Моля те, Джим, дай ми огънче.

Така се стреснах, че едва не се пуснах и не паднах във водата.

Над мен се разнесе ароматен пушек от пура. Разбрах, че идва от близката оръдейна амбразура. Не ме бяха видели, никой тук не знаеше името ми. Беше просто съвпадение. Там, съвсем близко до мен, бяха артилеристите, гледаха към морето и пушеха на поста, което, бях сигурен, е строго забранено. Не смеех да мръдна. Можех само да се държа и да слушам.

— Този нов капитан, трябва да се отървем от него.

— Той е най-лошият. Да сложим отрова в кафето му?

— Не. Чух, че се опитали да направят това на север и в полка убили всеки десети войник.

— Чиста партенка и ти го знаеш. Просто слух. Като отмъщение на много проклет началник. Всички говорят, но никой не го прави…

— Капитанът идва!

Над главата ми прелетя недопушена пура, чуха се стъпки от бързо отдалечаващи се крака. Продължих нагоре, преди ръцете ми да се измъкнат от ключиците. Със сетни сили изминах последните няколко сантиметра, достигнах края и с мъка се изтеглих върху плоския покрив на укреплението. Една морска птица ме погледна със студеното си око, изграчи и отлетя. Изпълзях по натрупаните през столетията изсушени от слънцето курешки до самия център на кръглата постройка. Лежах по гръб и не можех да видя нищо, освен върха на далечния хълм. Това означаваше, че и аз не можех да бъда открит от сушата, а само от въздуха. Щях да рискувам, тъй като през целия ден бях видял само един самолет надалеч. Затворих очи срещу яркото слънце и моментално, без да съм имал намерение, заспах.

Стреснах се насън и се събудих. Сърцето ми биеше ускорено. Слънцето бе закрито от облак. Мръзнех в мокрите си дрехи. Беше глупаво да заспя, но вече бях буден. Не ме бяха видели. Слънцето вече бе по-близо до хоризонта и щом досега бях невредим, може би щях да остана в безопасност до смрачаване.

Бях гладен и жаден. Потребностите на тялото са неутолими, винаги иска нещо. Но този път духът трябваше да се наложи над тялото; щях да остана неподвижен на покрива до настъпването на нощта.

Която идваше бавно. Облизах сухите си устни, без да обръщам внимание на гневно къркорещия си стомах. Слънцето винаги залязва. Беше въпрос на търпение.

Накрая мракът пропълзя върху земята, първите звезди започнаха да се показват. В крепостта долу се появиха светлини, чух дрезгави гласове да издават военни команди. Съвсем бавно изпълзях до вътрешния ръб и погледнах. Във вътрешния двор имаше някакво раздвижване. Войници се движеха напред-назад на малки групи, офицери крещяха. Накрая една група влезе в укреплението, а другите тръгнаха към сушата по широкия горен край на пристанищната стена. Пътят им беше осветен от поставени на равни интервали светлини. Фигурите на войниците ставаха все по-малки, докато достигнаха далечния бряг и се изгубиха от погледа ми.

После всички светлини изгаснаха.

Лежах, мигах в неочакваната тъмнина и не можех да повярвам на късмета си. Бяха ли изгасени светлините, за да мога да се промъкна безопасно на брега? Вероятно не. Долу имаше оръдия и ако те имаха намерение да ги използват, както очевидно щяха да направят, светлините биха заслепявали артилеристите. Съобразителни момчета!

Изчаках да видя пътя си на лунната светлина и след това слязох по външната стена до парапета около вътрешния двор, стъпих внимателно върху него и се спуснах на каменните плочки. Единствената врата на стената беше затворена. Като ходех на пръсти, забързах с всички сили към сушата. Тъмната грамада на сивото укрепление се смаляваше зад мен, а аз вървях все по-леко, потискайки възникналото желание да изсвиря с уста от радост. Вляво се виждаха смътните очертания на спортни съдове. В кабините на някои от тях блещукаха светлини, чух далечен смях. Успокоен, крачех бос по грубия камък. Бях господар на себе си, сигурността лежеше наблизо пред мен.

И тогава се натъкнах на метална ограда, която минаваше по горната страна на пристанищната стена и всички светлини грейнаха с ослепителен блясък. Светлини, простиращи се напред и назад, светлини отгоре, откриващи телена ограда и затворена метална врата пред мен.