Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (4)

Четвърта глава

Торбата с монетите стоеше неудобно до стомаха ми, опъваше плата на затворническата ми дреха. Погледнах сивия плат с големи червени стрелки върху него и разбрах колко съм глупав. Моето описание сигурно вече бе разпространено и всички любимци на hogh ме търсеха. Нямаше да им бъде много трудно да ме намерят. Докато барабаня по масата с една монета, почувствах как на челото ми се събира пот.

При вида на невенкебланската валута очите на сервитьора светнаха, той я взе с треперещи пръсти и почтително я отнесе. В замяна получих голяма шепа аргани. Сигурно ме измами, но въпреки това бях щастлив. Вмъкнах се в първия магазин, който намерих, с изложени на входа дрехи. Тук есперанто се говореше лошо, но все пак достатъчно добре, за да мога да си купя някакви торбести панталони и наметало, заедно с една плетена кошница за торбата с парите. Почувствал се поне за момент в безопасност, аз се затътрих още по-навътре в града. През оживените улици до пазар, където си купих широкопола шапка с цветно перо. Малко по малко си купих и други дрехи, докато се облякох напълно, кошницата със затворническите дрехи изхвърлих, а парите сложих в елегантна чанта, преметната през рамо. Вече бе започнало да се смрачава и аз напълно се бях изгубил.

Тревожех се за Бибз. Бях направил всичко, което можех, за нейната сигурност, за нейното дистанциране от мен и от моето престъпление. Беше ли достатъчно? Почувствах остро чувство на вина и необходимост да се свържа с нея. Беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Най-напред трябваше да намеря сградата на Съюза — единственият ми ориентир — и да тръгна от нея.

Когато я намерих, вече се бе стъмнило и бях много, много уморен. Въпреки това нямах друг избор, трябваше да продължа. Да проследя маршрута на конското превозно средство, което беше отвело Бибз с нейните похитители, да намеря ъгъла, където бяхме слезли от него. Оттам беше достатъчно лесно да стигна до ресторанта, където се бяхме хранили и с облекчение да се отпусна на някой стол. Сега ми оставаше само да се надявам, че тя ще си спомни мястото и ще се сети да дойде. Свалих шапката си и почувствах остра болка около врата.

— Предател — изсъска Бибз в ухото ми, докато аз гъргорех и пипах слепешката, но не можах нищо да достигна. Беше ли това краят…?

Почти. Вече губех съзнание, преди болката да намалее и в скута ми да падне парче жица. Потривах надутия си, кървящ врат, а Бибз придърпа един стол и седна до масата. Тя повдигна чантата ми, после я отвори. Беше с насинено око и охлузвания около устата.

— Искаше ми се да те убия — промърмори. — Толкова бях ядосана, че щях да го направя. Но видях, че носиш парите и разбрах, че така си планирал цялата операция. Затова дойдох да се срещнем. Но тъй като те ме бяха обработили, реших, че ти дължа малко от същото. Ще поръчам вино.

— Планирано… — изграчих аз и се закашлях. — Съборих те… така че те да не разберат, че участваш в грабежа.

— Свърши работа… иначе сега нямаше да съм тук. Понатупаха ме малко, после хукнаха да те гонят. Веднага тръгнах подир тях объркана. Просто скитах наоколо и гледах много да не се мяркам, докато стана тъмно. Мразех те. Нямах никакви пари, нищо. Само това насинено око. Имаш късмет, че не те удуших.

— Благодаря — отвърнах и изпих половин халба от бирата, която сервитьорът беше сложил пред мен. — Това бе единственото, което можех да направя. Докато ти разговаряше с лихваря, аз търсех изход. Покрай тях не можех да мина. Но тъй като вече бяхме вътре, имаше добра възможност да излезем. Затова взех парите.

— Страхотно. Можеше да ми кажеш.

— Нямаше начин. Единственото, което измислих, за да не те замеся в грабежа, беше да те съборя. Извинявай… но все пак успяхме.

Бибз прекара пръсти по монетите и се усмихна.

— Прав си, Джим, момчето ми. Толкова много пари си заслужават малко охлузване. Сега да тръгваме. Ти си си сменил дрехите. И аз трябва да направя същото.

— После отиваме в най-добрия ostel в града.

— За една гореща баня и истинска храна. Да тръгваме!

Остелът беше ниска сграда, скрита зад високи стени. Апартаментите бяха настрани от централния вътрешен двор и ние получихме най-добрия, ако поклоните и угодничеството на прислугата означаваха нещо. Виното беше изстудено и най-хубавото, което някога бях опитвал. Обикалях из покритите с килими стаи и похапвах от донесените заедно с виното печени мръвки, докато Бибз говореше нещо и се къпеше в съседния басейн. Накрая тя се появи, облечена с хавлия, блестяща от чистота и ръмжаща от глад. В заведението нямаше такива глупости като ресторант или трапезария. Прислужниците донесоха храната на месингови подноси и ние ядохме лакомо в стаята си. Когато отнесоха остатъците, аз пуснах резето на външната врата и напълних кристалната чаша на Бибз с вино.

— Това е живот — каза тя.

— Разбира се — съгласих се и легнах на възглавниците срещу нея. — Сега ми трябва един хубав сън и отново ще се почувствам човек.

Тя се изпъна на дивана и ме загледа през полузатворените си очи. Е, едното всъщност беше полузатворено, а другото — удареното — напълно. Бибз поклати глава и се усмихна.

— Сега си нещо друго, Джими. Момче, наистина, но определено победител. Ти оцеля на Спиовенте, което не е лесно. Избяга от онези двама полицаи… после се справи с всичките главорези на хог… и се измъкна с парите.

— Късмет — отвърнах аз. Радвах се на похвалата, но не ми хареса думичката „момче“.

— Съмнявам се. Ти ме спаси от въжето. Измъкна ме от ръцете на закона и открадна достатъчно пари да избягам от тази планета. Бих желала да ти благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш, наистина няма нужда. Ти ще ми помогнеш да намеря Гарт и с това сме квит. — Изправих се и се прозинах. — Искам да те попитам за него… но това може да почака до сутринта. Имам нужда от сън.

Тя отново се усмихна.

— Но, Джим, аз казах, че бих искала да ти благодаря. По мой си начин.

Случайно ли беше, че докато лежеше, хавлията малко се разтвори? Не, не беше случайно. Както не беше случайно, че под хавлията бе чисто гола. Въпреки насиненото око, Бибз беше ужасно, ужасно хубаво момиче.

Какво прави човек в случай като този?

Онова, което прави, е да не приказва за него пред други. Съжалявам. Това е лична работа между двама харесващи се възрастни. Силно харесващи се. Ще ме извините, ако дръпна завесата над този ден и оставя празно място в текста, за да означа приятно прекараните часове.

 

 

Никога слънцето не е било толкова топло и ярко. Следобедното слънце. Усмихнах му се също толкова топло, освободен от всякакво чувство за вина, изпълнен с щастие. Похапвах плод и отпивах вино. Влезе Бибз и аз уморено се обърнах от прозореца.

— Наистина ли го мислиш? — попита тя. — Няма да напуснеш планетата заедно с мен? Не го ли искаш?

— Разбира се, че го искам. Но не преди да намеря Гарт.

— Не ти него, той тебе ще намери и ще те убие.

— Освен ако не бъде убит.

Тя наклони мило глава на една страна и кимна.

— От всеки, но не и от теб съм очаквала такова самохвалство. Ала ти можеш да го направиш. — Тя въздъхна. — Аз обаче няма да съм тук да го видя. За мен оцеляването е по-ценно от отмъщението. Той ме хвърли в затвора… ти ме извади оттам. Случаят е приключен. Макар да признавам, че има много любопитни неща. Ако наистина успееш да се измъкнеш, ще ми кажеш ли какво се е случило? Накрая Венианският съюз на членовете на летателни екипажи ще ме разбере. — Тя подаде лист хартия. — Написала съм всичко, което си спомням, точно както поиска.

— Генерал — прочетох аз. — Зенър или Зенар.

— Не го чух буква по буква и затова не съм сигурна как точно се пише. Просто дочух един от офицерите да говори с него, когато мислеха, че няма да ги чуя.

— Какво е Мортстерторо?

— Тяхна военна база, може би най-голямата. Там кацахме да вземаме товар. Не ни пускаха да излезем от космическия кораб, но онова, което можехме да видим, беше много впечатляващо. Голяма лимузина, украсена с флагчета и звезди, идваше да вземе Гарт. Имаше много приветствия и винаги приветстваха най-напред него. Той е нещо голямо, от висок ранг и онова, в което участва, трябва да има нещо общо с тази база. Съжалявам, зная, че това не е много.

— Много е, то е всичко, което ми трябва сега. — Сгънах листа и го сложих настрана. — Какво ще правим по-нататък?

— До довечера ще трябва да имаме документи за самоличност. Скъпи са, но са истински. Издадени от едно от по-малките херцогства. Така аз ще мога да замина с всеки кораб, на който пожелая. Стига агентите на Съюза да не ме разпознаят. С подкуп успях да си осигуря място в една търговска делегация, която си уреди формалностите за заминаване преди месеци. Един член на делегацията получи тлъста сума, за да се разболее.

— Кога заминаваш?

— В полунощ — промълви тя.

— Не! Толкова скоро…

— И аз се чувствам по същия начин… поради което заминавам. Не съм от хората, които се обвързват в интимни отношения, Джими.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Добре. Тогава заминавам преди да си го разбрал.

За мен този вид разговор беше много нов и смущаващ. С нежелание бях принуден да призная, че допреди предната нощ моят контакт с противния пол е бил, може да се каже, по-далечен. Сега бях изпаднал в необичайно за мен губене на думи, нерешителност, смущение. Когато неочаквано за самия себе си го споделих с Бибз, тя кимна, очевидно напълно разбираща. Стана ми ясно, че зная ужасно малко за жените и че има цяла планина от знания, които никога няма да придобия.

— Моите планове не са така точно определени… — започнах, но Бибз сложи топлия си пръст на устните ми да млъкна.

— Не е вярно. И ти няма да ги промениш заради мен. Тази сутрин изглеждаше много сигурен какво смяташ да правиш.

— И продължавам да съм сигурен — отговорих твърдо — с по-голяма твърдост и увереност, отколкото чувствах. — Подкупът за извеждането ми от Невенкебла беше приет.

— Удвоен, преди да бъде приет. Ако ти изчезнеш, на стария Грбонджа никога няма да му разрешат отново да се върне на брега. Но той от години е готов да се оттегли от бизнеса. Подкупът е просто финансовата подплата, която му е необходима.

— С какво се занимава той?

— Експорт на плодове и зеленчуци. Ти ще минеш за негов работник. Ако изчезнеш от пазара, той няма да бъде наказан… но ще му отнемат разрешението да слиза на брега. За него обаче това е без значение.

— Кога ще се срещна с него?

— Тази вечер, след като се смрачи, отиваме в неговия склад.

— Тогава…

— Дотогава ще стоиш тук. Гладен ли си?

— Току-що се хранихме.

— Не това имам предвид — отвърна тя с много дрезгав глас.

 

 

Тъмните улици бяха осветени само от нарядко поставени на ъглите факли, във въздуха тегнеше заплаха. Вървяхме мълчаливо; може би всичко, което можеше да се каже, вече бе казано. Бях си купил остра кама, която висеше на кръста ми, и друг кривак, с който от време на време удрях в някоя стена, за да знаят всички наблюдаващи ни, че го имам. Съвсем скоро стигнахме до мястото и Бибз почука на една малка врата във висока стена. Последва тих шепот и вратата се отвори. Докато вървяхме през огромното тъмно пространство до осветения ъгъл, където възрастен мъж седеше отпуснат на един стол, усетих сладка миризма на плодове. Старецът беше със сива брада и коса, стигаща до кръста, която се разстилаше върху огромно шкембе, поддържано от тънки, дълги крака. Едното му око беше покрито с кърпа, завързана около главата, но другото внимателно ме проучваше.

— Това е онзи, когото ще вземеш — каза Бибз.

— Говори ли есперанто?

— Като местен — заявих аз.

— Дай ми парите сега. — Той протегна ръка.

— Не. Ще ги получиш веднага, щом го изведеш. Пловеси ще ти ги даде, след като слезете на брега.

— Нека тогава да ги видя. — Той обърна към мен мънистеното си око и разбрах, че Пловеси съм аз. Извадих кожената чанта, загребах шепа пари, после ги пуснах обратно. Грбонджа изсумтя. Приех го като израз на одобрение. Почувствах лек полъх във врата и се обърнах.

Вратата точно се затваряше. Бибз си беше отишла.

— Можеш да спиш тук — каза той и посочи купчина чували до стената. — Призори товарим и заминаваме.

Старецът излезе и взе лампата със себе си. Гледах в тъмното към затворената врата.

Нямах голям избор. Седях върху чувалите, подпрял гръб до стената, оставил кривака върху краката си и си мислех за онова, което правех, което бях направил, което бяхме направили, което се канех да направя, и ме обземаха противоречиви чувства. Явно съм мислил доста дълго, защото следващото нещо, което усетих, беше, че мигам срещу влизащата през отварящата се врата слънчева светлина, заровил лице в чувалите, а кривакът бе паднал до мен на пода. Изправих се на крака, опипах парите — бяха все още в мен — и почти бях готов за онова, което ще ми поднесе новият ден. Прозинах се и се протегнах да прогоня вкочанеността от мускулите си. Тя ме напусна с неохота.

Голямата врата се отвори по-широко и видях, че гледа към пристан, зад който се простираше покрит с мъгла океан. Там беше завързан голям кораб и Грбонджа слизаше по мостчето от палубата.

— Пловеси, помогни им да натоварят — заповяда той и отмина.

Отпусната тълпа работници го последва в склада и се хвана за пълните чували от най-близкия до вратата куп. Не можех да им разбера нито дума, но не ми и трябваше. Работата беше тежка, скучна и изтощителна и се състоеше в пренасяне на чували от склада на кораба. Бяха пълни с някакъв лют зеленчук и скоро очите ми засмъдяха и ми потекоха сълзи. Аз бях единствения, на когото миризмата пречеше. Нямаше такива глупости като почивка. Пренасяхме чувалите, докато корабът се напълни и едва тогава се свлякохме на сянка край пълна кофа със слаба бира. За нея бяха завързани с ремъци мръсни дървени канчета. След миг колебание грабнах едно, напълних го и го излях в гърлото си, после пак го напълних и отново го излях.

Щом свършихме работа, Грбонджа се появи и изръмжа нещо, очевидно заповед. Пристанищните работници станаха моряци, вдигнаха мостчето, отвързаха въжетата и издигнаха платното. Стоях настрана и милвах кривака си, докато Грбонджа не ми заповяда да вляза в каютата и да не се навирам в очите на другите.

— Парите ще взема сега — каза той.

— Още не, дядка. Ще ги получиш, когато съм в безопасност на брега, както се уговорихме.

— Те не трябва да ме видят, че ги взимам.

— Бъди спокоен. Просто ще стоиш на края на мостчето и аз ще се блъсна в теб. Когато отмина, кесията ще бъде в пояса ти. Сега ми кажи какво ще намеря, като сляза на брега.

— Беда! — проплака той и зарови пръсти в брадата си. — Не трябваше да се залавям. Ще те хванат и ще те убият, мен също…

— Спокойно, погледни това. — Държах кесията с парите в светлината, която струеше през решетката отгоре. Взех една шепа и пуснах монетите да се изнижат между пръстите ми. — Щастливо оттегляне от работа, къщичка сред природата, бъчвичка бира и всеки ден свински пържоли. Помисли си за всички радости, които ще ти донесе.

Той се замисли. Гледката на звънтящите монети оказа силен успокоителен ефект. Когато пръстите му престанаха да треперят, аз му подадох шепа пари и той щастливо ги сграбчи.

— Ето. Предплата, да ти покажа, че сме приятели. Сега помисли… колкото повече зная за онова, което ще срещна на брега, толкова по-лесно ще ми бъде да изчезна. И ти няма да бъдеш замесен. Хайде… говори.

— Малко зная — промърмори той, съсредоточил цялото си внимание върху блестящите монети. — Има докове и зад тях пазар. Всичко е обградено с висока стена. Никога не съм ходил отвъд стената.

— Има ли порти?

— Да, големи, но са охранявани.

— А пазарът голям ли е?

— Огромен. Това е търговски център на цялата страна. Простира се на много myldyryow по брега.

— Колко е една myldyryow?

— Myldyr, myldyryow е множественото число. Един myldyr е седемстотин lathow.

— Благодаря. Ще трябва лично да видя.

С много мърморене и сумтене Грбонджа отвори един люк на палубата и изчезна в него. Несъмнено да скрие монетите, които получи. После си дадох сметка, че бях прекарал достатъчно време в каютата и излязох на палубата към носа, където нямаше да се навирам в очите на никого. Слънцето разгонваше сутрешната омара. Видях, че минаваме близко до огромна кула, която се издигаше от водата. Беше обезобразена, старинна, вероятно отпреди столетия. Тогава са строили здраво. Мъглата се вдигаше и разкриваше все повече и повече от постройката, проточила се високо нагоре. Трябваше да се наведа назад, за да видя върха й горе във висинето.

От нея висяха останки от счупен мост. Някогашният висящ път беше провиснал смачкан и разбит, потопен в океана до кулата. Ръждясал, изкривен, със счупени стоманени въжета, дебели над два метра, струпани върху него. Чудех се каква ли е била онази катастрофа, която го е разрушила.

Или нарочно е бил разрушен. Нима владетелите на Невенкебла са искали да се отделят от континента, който бавно е падал в ръцете на варварството? Добра възможност. И ако наистина са сторили това, те са проявили сила на духа, което правеше моето проникване на техния остров още по-трудно.

Преди да мога да се разтревожа от тази перспектива се появи по-непосредствена заплаха. Пред нас изскочи дълъг, сив кораб с блестящи оръдия. Мина пред носа ни и рязко зави към кърмата; водната диря удари нашия платноход и той подскочи, платната изплющяха. Подражавайки на моряците, аз се опитах да не обръщам внимание на смъртоносното присъствие на насочените към нас оръдия, които за един миг можеха да ни вдигнат във въздуха. Ние извършвахме законен бизнес…

Командирът на канонерката изглежда си помисли същото, защото с обиден рев на рога корабът отново промени курс и решително се отправи към открито море. Когато изчезна в далечината, един от моряците размаха юмрук към него и каза нещо остро и неразбираемо, с което напълно се съгласих.

От мъглата пред нас израсна Невенкебла. Скали и зелени хълмове обграждаха големия многоетажен град, разположен около кръгообразното пристанище. От заводите и мините зад него, започнали работа рано сутринта, към небето се издигаха облаци дим. До самия бряг на стража стояха укрепления, в които блестяха големи оръдия. Когато влязохме в пристанището, в края на дигата край морето видях друго укрепление. Черните дула на оръдията ни следваха, чувствах блясъка на недоверчиви очи зад мерниците. Тези момчета не се шегуваха.

А аз се канех сам да се боря с цялата им страна?

„Ще се справиш, Джим — помислих си самоуверено и размахах кривака над главата си така, че той изсвистя и описа дъга. — Ще им покажеш. Те нямат никакъв шанс срещу Джими ди Гриз.“

Което щеше да е чудесно, ако гласът ми не беше трепнал, когато го казвах.