Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (31)

Епилог

— Без съмнение — каза Стърнър с влажни от вълнение очи — това е най-доброто вино, което някога съм пил, някога съм мислил да пия, успял съм да изпия, някога ще пия, някога съм си представял, че някой ден може да помисля да пия…

— Макар да изглежда, че пообърка синтаксиса — каза Марк Форър, — оценявам вълнението ти. Поласкан съм, че виното ви хареса и бих желал да вдигна тост. За Джеймс ди Гриз, спасителя на планетата. Вечно ще ти бъдем благодарни, Джим.

— Вечно благодарни! — извикаха всички в хор, вдигнаха чаши и пиха. С изключение на Марк, който нямаше чаша да я вдигне. Вместо да пие вино, той беше накарал един от своите роботи да сипе електролит в един акумулатор. На нас ни обясни, че за него неочакваният прилив на електрони е най-стимулиращото нещо.

— Благодаря ви, приятели мои, благодаря ви — казах аз и на свой ред вдигнах тост. За Мортън и Шарла, седнала на дивана до него, които държат ръцете си и се изчервяват, защото скоро ще се женят.

Всички ги поздравиха и пиха; Марк Форър се изкикоти, възбуден от енергичните си електрони. Отново вдигнах чаша.

— Тост на благодарност и за моя физически водач и интелектуален наставник Стърнър. И за моя другар в приключението Нийб… нека вечно се търкаля нейният велосипед.

Последваха още тостове и накрая се обърнах към блестящата машина пред нас.

— Последен… не по значение, разбира се… за Марк Форър. Водач, учител, духовен наставник, доставчик на чудесно вино. За Марк!

Когато възгласите стихнаха, изгърмя друга бутилка. Марк Форър заговори на своята предана аудитория.

— Благодаря ви, благодаря ви, скъпи вярващи в Индивидуалния мутуализъм. Много дълго аз бях отшелник…

Отшелник? Това означаваше, че машината са я хванали летящите със скоростта на светлината електрони! Пияна!

— … твърде дълго гледах скрит под улиците минаващите над мен. Сега най-после посрещнах вашата скъпа компания и ви поздравявам. И най-добре да отворим друга каса с вино.

Стърнър се заклатушка да я донесе, Нийб отиде да му помогне. Останали за момент сами, Мортън и Шарла се бяха отдали на щастлива прегръдка.

Това беше идеална възможност да се измъкна. Мразех сбогуването. Тихо, за да не ги смутя, станах и си тръгнах. Пристъпих бавно към вратата и видях как видеокамерата на Марк се завъртя към мен; диафрагмата й се сви и бързо трепна в електронно намигване. Намигнах й в отговор и затворих вратата. Обърнах се и бавно се заизкачвах по стълбите.

Колкото и да обичах тази планета и нейните политически маниакални жители, знаех, че не е за мен. Твърде цивилизовано и мирно. Без престъпление и без полиция… за какво ще живея?

Върви, Джим, върви! Звездите са твои.