Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (3)

Трета глава

Докато вървяхме по оживената улица, Бибз пъхна ръката си в моята, което беше много окуражаващо. Навсякъде другаде нашите сиви затворнически дрехи, безвкусно украсени с широки кървавочервени стрелки сигурно щяха да привлекат вниманието… и хората веднага щяха да разберат какви сме. Но не и сред разнородните тълпи по тези улици, облечени с най-разнообразни дрехи. Имаше брадати мъже в украсени с ресни еленови кожи, жени в цветен прозрачен газ, въоръжени войници в кожа и стомана; мантии, ризници, шарфове… всичко, което човек може да си представи. Плюс неколцина, които провокираха въображението. Така че ние ни най-малко не предизвиквахме вниманието на тълпата.

— Имаш ли пари? — попита Бибз.

— Само няколко аргана, които откраднах от един от моите пазачи. Подобно на теб, и аз току-що избягах.

При тези думи тя повдигна вежди… много красиви, извити вежди над още по-красиви очи, както вече бях забелязал.

— Затова ли ми помогна да се измъкна? За какво беше в затвора? Единственото, което зная, е, че беше оставен на Спиовенте. Скатълбът нареди на Гарт да ви продаде.

— Продаде ни и благодарение на това моят приятел е мъртъв. Яд ме е на Гарт поради много причини. Обичах Епископа. Той ми помогна, научи ме на много неща и съм щастлив да кажа, че за отплата и аз можех да му помогна. Напуснахме набързо нашия роден свят, както сигурно си спомняш и платих на капитан Гарт много пари да ни измъкне. Но той ни продаде, за да спечели още. Аз останах жив… ала Епископа умря, защото беше роб. Както не е трудно да си представиш, не съм неизмеримо доволен от неговата смърт. На тази планета се случиха много отвратителни неща, последното от които беше, че ме хвана Галактическият съюз. Искаха да ме върнат на родната ми планета, за да бъда изправен пред съда.

— По какви обвинения? — в гласа й прозвуча силен интерес.

— Банков грабеж, отвличане, бягство от затвора. Все обвинения от този род.

— Чудесно! — каза тя и се разсмя високо от радост; имаше хубави бели зъби. — Направи голяма услуга на себе си, като дойде на помощ на малката Бибз. Познавам добре тази планета, зная къде има пари. Когато свършим, зная на кого да платя, за да ни измъкне от планетата. Ти ще ги откраднеш, аз ще ги изхарча… и проблемите ни ще свършат.

— Звучи разумно. Можем ли да се нахраним някъде и там да поговорим? Отдавна мина времето за закуска.

— Разбира се… зная точно такова място, каквото ни трябва.

Мястото наистина беше подходящо. Ресторантът бе малък и дискретен, felyon ha kuk mogh имаше по-добър вкус от името си. Прокарахме го с голяма кана ru’th gwyn, което се оказа превъзходно червено вино: записах си името му за бъдещи поръчки. Когато се нахранихме до насита, аз си взех клечка от съда на масата и изкарах един заврял се между зъбите ми хрущял.

— Ще разрешиш ли да ти задам един въпрос? — попитах.

Бибз отпи от виното си и ми направи знак с ръка да питам.

— Ти знаеш за какво бях затворен. Ще бъде ли много нетактично, ако те попитам ти за какво бе затворена?

Бибз удари чашата си в масата така силно, че тя се пукна и потече тъмночервено вино. Не го видя; лицето й се изкриви от гняв, чух как скръцна със зъби.

— На него го дължа, сигурна съм, bastardacfiulo! — Беше най-лошият епитет, който може да се лепне на някого на есперанто. — Капитан Гарт, той е. Той знаеше, че Галактическият съюз ни търси за контрабанда с оръжие. Той ни уволни тук… и на следващия ден ме арестуваха. Той сложи в торбата ми kewarghen и тайно ги информира. Арестуваха ме по обвинения в продажба на наркотици на местното население и други подобни. Иска ми се да го убия.

— На мен също… заради смъртта на моя приятел. Но защо е искал да те арестуват?

— За да си отмъсти. Изхвърлих го от леглото си. Беше прекалено къдрав за моя вкус.

Преглътнах и се задавих. Отпих голяма глътка вино с надеждата, че няма да забележи как се изчервих. Не забеляза. Очите й, все още искрящи от гняв, гледаха покрай мен в пространството.

— Ще го убия, наистина искам да го убия. Зная, че е невъзможно, но напълно си го заслужава.

— Защо да е невъзможно? — попитах с облекчение, радостен, че разговорът се връща към така удобните за мен теми като убийство и отмъщение.

— Защо ли? Какво знаеш за тази планета, Джим?

— Нищо. Нищо, освен името й — Стерен-Гуандра.

— Което на местния език означава планета. По отношение на езика въображението им е бедно. Най-малкото на тези тук в Брастир. Подобно на много други населени планети, и тази е прекъснала галактическите си контакти през годините на Разделението. Брастир, този континент, има малко природни ресурси и през столетията е успял да загуби всичко от старата технология. Хората тук са толкова затъпели, че повечето са забравили есперанто. Не и търговците, обаче. Те е трябвало да търгуват с намиращия се край брега остров. До възстановяване на галактическите контакти местните жители са живели в някакъв земеделски полуфеодализъм.

— Като Спиовенте?

— Не съвсем. Недалеч от брега се намира онзи голям остров, за който споменах, отделен с тесен проток. Почти всички минерали, въглища и нефт на това полукълбо се намират там. Затова той е бил заселен най-напред и е бил добре развит преди пристигането на втората вълна от емигранти през онези векове на разпръсване на народите. На никой от новодошлите не разрешили да се засели там. Не че те държали на това, целият континент бил широко достъпен и богат и условията били подходящи за всички заинтересовани страни. Промишленост и технология на Невенкебла, селско и горско стопанство тук. Съмнявам се дали нещо се е променило много през годините на разделение… може би връзката се е засилила, ако въобще има такава. Ето защо няма да можем да се доближим достатъчно до Гарт, за да го убием.

— Не разбирам. Какво общо има всичко това с него?

— Той е на острова. Недосегаем. — Тя въздъхна и натопи върха на пръста си в разсипаното вино. Аз все още недоумявах.

— Но Гарт е венианец като теб. Той е капитан на вениански кораб. Защо те ще го защитават?

— Защото не е венианец, ето защо. Военните на Невенкебла купиха кораба, а той го командваше. Ние бяхме щастливи, искахме да продължим да изпълняваме плана, бяхме добре платени. Венианците са много гъвкави, когато се отнася за пари. Но той наистина е голяма клечка сред военните тук. Те управляват това място. Всички онези оръдия, които контрабандирахме, се произвеждаха на острова. Беше добре организирано мошеничество, носеше много чужда валута. Но когато Галактическият съюз надуши работата, уволниха ни и прекратиха операцията. Просто няма начин да се достигне до него на онзи остров.

— Аз ще намеря начин.

— Надявам се. Ще ти помогна с всичко, с каквото мога. Но нека караме поред, Джим. Ще трябва да се скрием, докато ни търсят… а това ще изисква много аргани. Ти колко имаш?

Тя сложи на масата монетите, които беше откраднала. Прибавих и моите към купа.

— Малко са. Трябват ни много за подкупи, за сигурно място, където да се скрием. Аз имам контакти, връзка, която съм използвала. За добри пари, той ще може да ни намери сигурна къща…

— Не. На всяка цена избягвай криминалните среди. Много е скъпо и е първото място, където ще ни потърсят. Тук има ли хотели? Скъпи, луксозни хотели?

— Няма. Но има ostelyow, където отсядат пътуващи дребни аристократи. Само че там не ходят чуждоземци.

— Още по-добре. Можеш ли да минеш за местна?

— Yredy. С малко усилие и ти можеш. Тук има много различни акценти и диалекти, така че никой няма да забележи.

— Идеално. Тогава веднага да откраднем много пари, да си купим скъпи дрехи и скъпоценности и да опитаме да се настаним в най-добрия ostel. Съгласна ли си?

— Съгласна съм! — Тя се засмя високо и плесна с ръце. — Кълна се, Джим, ти си свеж полъх на тази воняща планета. Харесва ми твоя стил. Но няма да е лесно. Тук няма банки. Всички налични пари се държат от лихвари, наричани hoghas. Техните къщи са като малки крепости. С много охранители, винаги от фамилията на лихваря, така че не могат да бъдат подкупени.

— Звучи добре. Хайде да отидем при някой. Довечера ще се върнем и ще го оберем.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Аз пък никога не съм срещала човек като теб. Приличаш на момченце… но наистина можеш да се грижиш за себе си.

Не ми хареса забележката за момченцето, но не казах нищо и се постарах да не се цупя, докато тя изготви плана.

— Ще вземем няколко от тези аргани и ще ги разменим за невенкеблански монети. Това ще доведе до голям спор за обменния курс, така че ти ще имаш време да огледаш. Аз ще говоря. Ти само ще носиш парите и ще си държиш устата затворена. Ще носиш кривак на бодигард и те изобщо няма да те забележат.

— Да не губим време. Хайде да намерим магазин за криваци.

Това беше съвсем лесно. По-голямата част от страничните улици представляваха открити пазари със сергии и магазинчета, в които се продаваше безкрайно разнообразие от дрехи, плодове, увити в листа меса, ножове, седла, палатки и… криваци. Докато търговецът рекламираше качествата на стоките с приглушен и неразбираем от шаловете около лицето и врата глас, аз най-накрая се спрях на еднометров кривак от здраво дърво, пристегнат с железни пръстени.

— Този изглежда ще ни свърши работа — казах на Бибз. Продавачът на оръжие кимна, взе монетите и промърмори нещо. Бибз посочи към изхода.

— Каза, че всеки кривак има гаранция една година и преди да си тръгнеш трябва да го изпробваш.

Блокът за изпробване беше изправен голям дялан камък, който някога трябва да е представлявал човек в ризница. Многото изпробвани през годините криваци си бяха казали думата. Жлебове и нащърбвания го бяха обезобразили; беше без нос, без бузи, само с едно парче от ухо. Вдигнах кривака, замахнах няколко пъти да се упражня, след това се обърнах с гръб към камъка да настроя мускулите си за известна динамика и напрежение и да си кажа мантрата за дишане. Когато станах готов, дишах като спиовентски парен локомотив. Вдигнах нагоре кривака.

Подбиране на точния момент, това е тайната. Всъщност не е никаква тайна, само техника и практика. Вик, мигновено свиване на тялото. Едновременно с вика се завъртях и насочих цялата си маса и сила върху железния пръстен в края на кривака. Той изсвистя, описа полукръг и удари отстрани каменната глава.

Камъкът иззвънтя и изпука, вратът се разби на парчета и главата падна. Кривакът беше здрав, а на железния пръстен имаше само леко нащърбване.

— Този ще свърши работа — заявих безцеремонно аз.

Да ви кажа и двамата бяха много впечатлени. И аз самият бях впечатлен. Беше добър удар, по-добър, отколкото си представях.

— Често ли го правиш? — попита тихо Бибз.

— Когато се налага — отговорих спокойно, макар никак да не бях спокоен. — Сега ме заведи при твоя hogh.

През няколко улици намерихме един. Над вратата висеше окачен търговският му символ — скелет в желязна клетка.

— Ама че символ — възкликнах аз. — Човек би очаквал да види изрисувана кесия или окачени дървени аргани.

— Това е по-практично. Последният хванат крадец, опитал се да ги ограби.

— О, благодаря.

— Просто традиция, не се разстройвай.

Лесно й беше… не тя щеше да се опита да ограби тази къща. Разстроен я последвах към двама грозни, яки мъже, подпрени на копия, които ни гледаха намръщено.

— Hogh — каза Бибз и подсмръкна презрително към пазачите. Те промърмориха нещо под нос, но въпреки това зачукаха на обкованата с желязо врата, докато не се отвори. Вътре имаше още такива пазачи. Само че с мечове. Когато влязохме във вътрешния двор, вратата зад нас беше затворена и заключена. На стената, която обграждаше вътрешния двор, имаше копия — както и още пазачи. Всъщност не беше стена, а покрив на сградите, заобикалящи двора. Самият hogh седеше върху голям сандък, закрилян от слънцето с навес, охраняван от още двама мъже — въоръжени с пики. Сандъкът беше с плосък капак, покрит с възглавници.

— Предполагам, че спи върху него — пошегувах се аз, за да повдигна настроението.

— Разбира се — отвърна Бибз и настроението падна още по-ниско.

Лихварят правеше угоднически жестове и говореше с мазен глас. Бибз му показа парите и той стана още по-мазен. Плесна с ръце и помощниците му махнаха възглавниците и вдигнаха капака на сандъка. Погледнах в него, а пазачите погледнаха към мен. Беше разпределен на секции и всяка секция бе пълна с кожени торби. След нови заповеди и пляскане с ръце една торба беше поставена върху капака на сега отново затворения сандък. Собственикът му седна върху капака с щастлива въздишка, сложи торбата в скута си, отвори я, взе няколко монети и ги пусна като блестяща струйка между пръстите си. Пазарлъкът започна, аз надянах маска на отегчение и заоглеждах вътрешния двор.

Нямаше да е лесно, никак нямаше да е лесно. Входната врата сигурно се заключваше и охраняваше. Ако се опитах да се прехвърля през стената, щях да се натъкна на онези копия — както и на още пазачи. Тогава какво? Да се промъкна по някакъв начин във вътрешния двор, да съборя лихваря на земята и да грабна плячката. И да бъда промушен с копие, посечен с меч, пребит до смърт с кривак. Перспективата изобщо не бе привлекателна. Трябваше да изготвим нов план за намиране на средства. Не виждах начин да вляза; при тази обстановка грубата сила беше далеч по-ефективна от измамата. Да речем, че успея да вляза и да грабна плячката… оставаше малкият проблем с излизането. Макар че то може би нямаше да е много трудно…

В ума ми започна да се оформя една идея и аз се заех да я обмислям. Запазвайки максимално възможно спокойно изражение на лицето, с пълно безразличие и съвсем леко ръмжене погледнах пазачите, които в отговор ми се озъбиха. Пазарлъците продължаваха с много вайкане и оплакване, пръхтене и презрение от двете страни. Почти не ги забелязвах, оформих в общи черти моя план, мислено го проиграх, малко го пооправих, после го разгледах стъпка по стъпка, за да се уверя, че ще успее. При малко късмет щеше да успее. Беше ли това единственият план? Въздъхнах вътрешно. Да, като се вземе предвид всичко, това бе единственият възможен план. Размахах нетърпеливо кривака си и казах на Бибз:

— Хайде, мадам, няма да те чакам да приказваш цял ден. — Тя се обърна и се намръщи.

— Какво каза?

— Чу ме. Идваш да наемеш бодигард и обещаваш добро заплащане за малко време. Но заплащането не е толкова добро, а времето се проточи.

Ако hogh не разбираше есперанто, планът щеше да свърши дотук. Но той наостри уши. Очевидно разбираше. Давай напред… няма връщане. Бибз не знаеше какво правя, но тя беше достатъчно интелигентна да разбере играта и се обиди от моите обвинения.

— Слушай, ти, мускулест идиот такъв… за половината цена мога да наема по-добър от теб. Не се нуждая от съвети на malbonulo със сключени вежди!

— Значи така! — извиках аз. — Не позволявам на никого да ми говори по този начин.

Замахнах свирепо с кривака към нея, но само леко обърсах косата й. Не я ударих, просто бързо я натиснах по челото и я съборих на земята. Сега, когато безопасността на Бибз беше осигурена, трябваше да проверя дали мога да успея с така наречената тактика „удряй и грабвай“.

Кривакът ми отново се завъртя и събори един от коловете, които поддържаха навеса над лихваря. При неговото падане пристъпих напред и когато навесът ни покри, ударих hogh отстрани по врата.

„Сега бързо, Джим. Имаш само няколко секунди… или по-малко. — Грабнах торбата с монетите от скута му и ги напъхах в ризата си. Не можаха да се съберат всичките и няколко се разпиляха по пода. Минаха секунди. — Изчезвай!“

— Оставям ви, мадам. Наемете си друг бодигард. Във всеки случай само педерасти работят за жени.

Две крачки, три, четири. Въоръжените мъже гледаха от мен към вълнуващия се навес, от който се измъкваха пазачите. Един от тях се показа, взел на ръце изпадналия в безсъзнание hogh, като крещеше и пищеше от гняв. Нямах нужда от превод. Останалите пазачи зареваха яростно и се втурнаха към мен.

Подвих опашка и хукнах в противната посока. Настрана от единствения изход.

Но към дървените стълби, които водеха към покрива.

Пазачът там замахна към мен с копието си. Отбих го с кривака и го ритнах там, където щеше да има най-голям ефект. Прескочих падащото му тяло, запрескачах по две стъпала наведнъж и едва не се надянах на меча на застаналия на върха мъж. Единственото, което можех да направя, беше да се хвърля под него, да се претърколя, да се блъсна в краката му и да го съборя.

Докато се изправях, го ударих с края на кривака си по главата, около мен зазвънтяха монети.

Трима други пазачи на покрива закрещяха и се спуснаха тежко към мен. Изтичах до края, погледнах надолу и изругах. Калдъръмената улица беше много ниско. Ако скочех, положително щях да си счупя някой крак. Обърнах се и хвърлих кривака към първия от нападателите. Събори го и вторият мъж връхлетя върху него.

Повече не видях, защото бях на покрива, хванах се с две ръце за края и увиснах. Погледнах нагоре и видях третия пазач да замахва с меча си към ръцете ми.

Пуснах се. Паднах на улицата и се претърколих. Усетих болка в глезена, но дори и не помислих за него. Копия и криваци удряха около мен в земята, докато с накуцване се отдалечавах към първия ъгъл и оттам към пазарната улица. Виковете заглъхнаха в далечината зад мен и аз намалих темпото.

Завих зад друг ъгъл и се спрях задъхан да си поема дъх. После със залитане продължих навътре в града, докато не се уверих, че съм се изплъзнал от преследвачите си.

Седнах на един стол в първия срещнат бар и истински се насладих на отвратителната бира.