Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (29)

Двайсет и девета глава

— Вече съм изпратил съобщение със свръхсветлинна скорост? — зяпнах аз и мислите ми започнаха да се въртят в кръг.

— Изпратил си.

— Но… но… но… — Спрях, стиснах разума си за врата и силно го разтърсих. Логика, Джим, време е за логика. — В записаното съобщение на капитан Варод се казваше, че ще са ми необходими координатите, за да изпратя съобщение със свръхсветлинна скорост.

— Това явно е било лъжа.

— Ако кажа, че беше радиосъобщение, пак ли е лъжа?

— Разбира се.

Закрачих напред-назад, а телевизионната камера ме следваше. Какво ставаше? Защо ме бе излъгал Варод за сигнала? И ако го беше получил, къде се бавеше той? Ако е получил сигнала и не е изпратил флота или друга помощ, тогава той е отговорен за убийствата. Съюзът не би направил такова нещо. Но Марк може би знаеше какво става. Обърнах се.

— Говори, стари мозъко в кутия! Пристигна ли флотът на Съюза или е на път?

— Съжалявам, Джим, не зная. Последният телескоп в орбита още преди столетия остана без захранване. Затова не зная повече от теб. Единственото, което мога да предположа, е, че сме много далеч от освободителите, които очакваш.

Престанах да крача и неочаквано се почувствах много уморен. Щеше да стане през някой от следващите дни. Огледах стаята.

— Нямаш ли някой стар сандък или нещо, на което да поседна?

— О, скъпи, извинявай. Не съм много добър домакин, нали? Липсва ми тренинг.

Докато говорехме, едно моторизирано канапе се дотъркаля и спря зад мен. Седнах. Трудно ми беше да мисля за Марк като за неодушевен предмет, при този глас и всичко останало.

— Много благодаря, страшно е меко. — Облизах устни и той разбра намека.

— Моля, настани се удобно. Нещо за пиене?

— Няма да откажа. Само за стимулиране на мисловната дейност, нали знаеш.

— В момента не съм много добре зареден. Намира ми се малко вино, но то трябва да е най-малко отпреди четиристотин години. Вино за отмъщение, може да се каже.

— Можем само да го опитаме!

Масата спря до лакътя ми и аз издухах праха от бутилката, после включих електрическия тирбушон, който успя да извади истински старата тапа без да я счупи. Сипах, помирисах и онемях.

— Никога… никога по-рано не съм помирисвал такова нещо.

На вкус беше още по-хубаво. Тази миризма и вкус ми проясниха малко мозъка. Почувствах се по-способен да се занимая с проблема на деня.

— Не зная колко е часът — казах аз.

— Остават повече от шестнайсет часа до обявените екзекуции. — Марк беше всичко друго, но не и глупав. Отпих от виното и заобмислях възможностите.

— Изпратил съм съобщение… значи флотът трябва да е тръгнал. Но ние не можем да разчитаме на тяхното пристигане за спасяване на заложниците за деня. Единственото хубаво нещо в това е разбирането, че поне няма да остана на тази планета вечно. Ала какво мога да направя, за да спася хората? Тъй като очевидно нито ти, нито твоите последователи ще си помръднете пръста?

— Не бих се изразил така, Джим. Точно сега в града се провеждат много конференции. Много хора се завръщат.

— Подчинили са се? Отиват да работят?

— Съвсем не. Организира се протест и сега обсъждат… каква форма да приеме.

— Откъде знаеш това? Шпиони?

— Не точно шпиони. Просто подслушвам комуникационните връзки и контролирам всички телефонни разговори. Имам спомагателни модули, които търсят ключови думи и ми правят записи.

— И връзките на Невенкебла ли подслушваш?

— Да. Много е интересно.

— Говориш ли езика?

— Аз говоря всички езици. Четиринайсет хиляди шестстотин и дванайсет.

— Jamen, en ting er i hvert fald siker. Du taller ikke dansk.

— Og, hvorfor sa ikke det? Dansk er da et smukt, melodisk sprog.

— Много добре… мислех, че съм единственият, който някога е чувал датски.

Той, или по-скоро то, продължи да се хвали. Приказвайки с Марк бях склонен да го оприличавам с човек. Него. Нея. Който и да било. Не беше човек, а интелигентна машина, чиито способности надхвърляха всичко, което познавах преди. Но как практически да използвам тези му способности?

— Марк, кажи. Ще ми помогнеш ли?

— По всеки възможен начин.

Отпих още вино и почувствах благотворното му действие. Памет. Нещо, което се е случило по-рано днес.

— Марк… днес видях двама дезертьори. Има ли в града и други дезертьори?

— Доста много. Общо сто двайсет и един, чакай… извинявай, сто двайсет и двама. Един току-що пристигна.

— Има ли сред тях въоръжени?

— Искаш да кажеш, снабдени с оръжие? Всичките. Всичките са дезертирали от патрулите в града.

А ще използват ли те оръжията си? И ако ги използват, какво мога да направя с тях? В мен започна да се оформя една идея. Да отвърна на огъня с огън. И те са точно тези, които могат да го направят. Имаше само един начин да разбера. Сипах си малко вино и се обърнах към моя електронен домакин.

— Бих желал да се срещна с всички тези дезертьори на някое централно място. Въоръжени. Можеш ли да го уредиш?

Марк остана дълго мълчалив. Дали търсеше начин да се измъкне от тази молба? Бях го подценил.

— Готово — каза той. — След стъмване хората, които ги крият, ще ги придружат до спортния център. Който е много близо до избраното за екзекуцията място.

— Ти си една крачка пред мен.

— Надявам се. Тъй като съм невероятно по-интелигентен от теб. Сега, понеже трябва да мине известно време преди срещата, за благодарност би ли поприказвал с мен? Изостанал съм от галактическите въпроси с хиляда или повече години. Как вървят нещата?

Беше странен следобед и странна вечер. Неговата памет, както трябваше да бъде, бе забележителна и аз научих много интересни неща. Но имаше един факт, за който той не можеше нищо да ми каже, тъй като беше роден? построен? монтиран? много след разпространението на човечеството из Галактиката.

— Подобно на теб, Джим, всичко, което зная, са митове и древни легенди. Ако има един истински планетарен дом на човечеството, наречен Пръст или Земя, или нещо подобно, неговото местонахождение не е записано никъде в моите банки памет.

— Реших просто да попитам. Но смятам, че е по-добре да тръгвам. Беше ми приятно да си поговорим.

— На мен също. Пак намини.

— Ще се възползвам от поканата. Би ли изгасил светлините, когато стигна на горните стълби?

— Няма проблем. Това място е добре автоматизирано, както навярно можеш да си представиш.

— Нямаш ли проблем с електрическото захранване?

— Можеш да бъдеш сигурен, че нямам. Първото нещо, което научих, беше оцеляването. Има градска електроцентрала, а за десет минути могат да се включат резервни генератори, акумулатори, двойка газови елементи и атомен реактор. Не се тревожи за мен.

— Няма. Довиждане.

Изкачих се по дългите стълби и когато стигнах до вратата, лампите изгаснаха. Открехнах я и надзърнах: не се виждаха никакви патрули. Нийб и Стърнър ме чакаха на пейката.

— Не се ли страхувате, че врагът може да ви намери тук след полицейския час?

— Няма проблем — каза Стърнър. — Толкова много хора са дезертирали, че патрулите изглежда са отменени. Всички военни са или в базата, или в общинската сграда. Сега… моля те да ни разкажеш. Говори ли с Марк Форър?

Двамата се наведоха напред в напрегнато очакване.

— Говорих с него и се радвах на неговото гостоприемство. Той има останали няколко каси с вино, каквото не можете да си представите.

— За Марк Форър всичко мога да си представя — заяви Стърнър и Нийб кимна в знак на съгласие. — Но съжалявам, че не ти е предложил решение на проблема с екзекуциите.

Бързо замигах.

— Откъде знаеш? Не съм казал нищо такова.

— Не е необходимо да го казваш. Марк Форър знае, че това е проблем, който самите ние трябва да решим. И ще го решим. Вече стигнахме до идея. Утре целият град ще се събере на мястото на екзекуцията, индивидуално решение на всеки един. Ние ще застанем пред пушките.

— Благороден жест… но няма да успее. Те просто ще ви разстрелят.

— Десет други ще заемат местата ни. Несъпротивата няма край. Те ще продължат да разстрелват, докато свършат патроните или се отчаят от убийствата. Сигурен съм, че не всички са морални негодници като техния лидер.

— Не бих разчитал на това. Но може би има алтернатива. С помощта на Марк Форър, с когото, вие ще бъдете доволни да научите, си говорим на ти, аз уредих митинг на всички дезертьори в града. Ако бъдете така добри да ме заведете до спортния център, ще видите, че моят план може би е по-добър и по-практичен от вашия.

Беше приятна разходка, за първи път от нахлуването на нашествениците по улиците на града не се чувстваше страх. Срещнахме и други групи, които отиваха в същата посока, всяка от тях съпровождаща един или двама засмени и усмихнати въоръжени дезертьори. Бяха весели и щастливи, че са далеч от армията… но биха ли се ангажирали с план, който можеше да постави под риск новонамерената свобода? Имаше само един начин да се разбере.

В спортния център имаше закрит стадион с ринг за борба, който побра всички ни. Дезертьорите седяха на по-долните редици, а цивилните зрители — на по-горните зад тях. Аз се качих на ринга, изчаках всички да седнат, после взех микрофона. Публиката замлъкна.

— Другари бивши наборници, новоизбягали дезертьори, добре дошли. Повечето от вас не ме познават…

— Всички те познаваме, Джим! — извика един глас. — Ти си човека, който едва не удуши генерала.

— По-добър късмет следващия път!

Усмихнах се и почаках поздравленията и виковете да стихнат.

— Благодаря ви, момчета, приятно е да бъдеш оценен. Сега искам да ви помоля за помощ. Нашият скъп генерал, ненормалният Зенър, планира утре да разстреля неколцина невъоръжени цивилни. Това са хора, които помогнаха на вас и на вашите другари да избягат, които предложиха дружбата си на всички нас… и щастлив дом, ако пожелаем да останем тук. Сега ние трябва да им помогнем. И аз ще ви кажа как.

Да вземем тези пушки, с които сме обучавани да си служим, да се прицелим в Зенър и неговите главорези и да ги заплашим с унищожение, ако натиснат спусъците. Това ще е бунт… и може да не минем без наказание. Но ние трябва нещо да направим.

Почувствах се малко засрамен от този допълнителен повик към дълга, но нямах избор. Това не беше най-страхотната световна идея и в нея имаше повече дупки, отколкото в цял вагон гевреци, но беше единственият план.

Те спориха и викаха много, ала накрая мнозинството го подкрепиха. Малцинството не виждаха начин да се оттеглят с достойнство, така че макар и с неохота се съгласиха с плана. Местните жители ни поведоха по заобиколни пътища в сградите, обкръжаващи площада, ние оставихме оръжията си и легнахме да спим. Бях сигурен, че през нощта една част от дезертьорите ще изчезне. Надявах се само, че до сутринта ще останат достатъчно, за да ми осигурят огнева поддръжка.

С първите лъчи на зората усетих на площада отвън да се движат фигури. Отместих малко настрана едно мече, за да мога да виждам през завесите на магазина за играчки, където се бях скрил. Бяха започнали да пристигат войници. И затворниците. От един камион свалиха десет души с белезници на ръцете, завързани един за друг. Със засилването на светлината видях, че не бяха войници, а офицери или сержанти. Разбира се… Зенър не можеше да се довери на редници да свършат неговата мръсна работа! Вероятно всички редници бяха затворени и под стража в базата.

Самият Зенър излезе горделиво от общинската сграда и застана в средата на площада. Чух бръмчене на мотори и се появиха тежки оръдия. Не ги бях очаквал.

Не бях очаквал също Зенър да извади пистолета си и да стреля във витрината на магазина за играчки.

— Излизай оттам, ди Гриз… всичко свърши! — извика той и стреля в мечето.

Имах ли шанс? Отворих вратата и излязох на улицата. Гледах оръдията, насочени към прозорците, където се бяха скрили моите разбунтували се войници. Гледах жестоката усмивка на триумф върху лицето на Зенър.

— Аз съм генерал, забрави ли? Наистина ли си мислеше, че твоята смешна маневра ще успее? Моят агент ми съобщаваше всеки детайл от твоите глупави планове. Искаш ли да се срещнеш с него?

По знак на Зенър от входа излезе един от дезертьорите и тръгна към нас. Носеше черни очила и големи мустаци; бях го виждал отдалече преди. Сега го видях отблизо, когато свали мустаците и очилата.

— Ефрейтор Гоу — въздъхнах аз.

— Сега разжалван на редник! Защото ти помогнах да избягаш. Щяха да ме разстрелят, ако не бях достатъчно богат, за да платя подкуп. Моят провал е и твой провал. Другите редници, отвратителни свине, знаеха, че съм ефрейтор и не искаха да говорят с мен. Но аз разбрах, че нещо не е в ред. Когато те дезертираха, веднага докладвах на генерала. Под негово ръководство отидох в града… и бях поощрен от местните предатели да дезертирам. Направих го и генерал Зенър получаваше пълни рапорти.

— Ти си плъх!

— Без обиди, шпионин. Чинът ми беше възстановен от добрия генерал. А ти си в беда.

— Наистина си в беда — съгласи се Зенър. И насочи пистолета си между очите ми. — Ти се провали и то окончателно. Нека това бъде последната ти мисъл, когато умираш. Това е твоят край!