Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стоманения плъх (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat Gets Drafted, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor(2009)
Допълнителна корекция
hammster(2013)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №67

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954–585–024–8

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от hammster

Двайсет и седма глава

Заповядах на моята група от очарователни красавици да стане и се чуха стонове и протестни викове.

— Край на почивката! — изкомандвах строго. — Имаме още да въртим, докато изпълним плана и ако искате да се измъкнете живи, ще трябва да изпълнявате моите заповеди. Когато кажа жаба, трябва да скачате.

Изчаках, докато хорът от крякане и други имитации на жабешки звуци затихне, преди отново да заговоря.

— Имаме да караме още около половин час. И преди да охкате, си спомнете, че тези сладки млади момичета, които рискуват живота си, за да ни спасят, трябва да карат с нас… след това по друг път да се върнат в града. И за да не го забравим, нека да ги поздравим.

Последва хор от викове, благодарности, поздравления… и немалко целувки. Трябваше да изсвиря за внимание, преди да стихнат.

— Ето какво ще правим. Сега отиваме до една фабрика, която има странична железопътна линия. Там ще пристигне един товарен влак от север. Качваме се и заминаваме. Докато не отидем далеч от града, няма да има никакви спирания. Сега… на велосипедите! Пълен напред!

По време на карането беше тихо, защото моите галантни колоездачи се чувстваха напрегнати. Когато над нас се появи един хеликоптер, настъпи известна паника, но аз заповядах мъжете да наведат глави… момичетата да махат с ръце и да се усмихват. Този ход даде желания резултат и след това нямахме никакви тревоги. На последния завой към фабриката чухме свирката на влака. Когато пристигнахме там, товарните вагони тъкмо влизаха в линията.

— Отваряйте вратите! — заповядах аз. — Влизайте, преди да се е появил някой друг хеликоптер. Вземете велосипедите си… те ще ви се удържат от бъдещите ви сметки… помахайте с ръка и изпратете въздушни целувки на момичетата, защото след минута тръгваме.

Обърнах се да благодаря на Нийб, страхотно момиче с мургави крайници и червена коса, което беше председател на велоклуба, но тя предаваше знамето на заместничката си. После обърна велосипеда си към мен и ме погледна с такава усмивка, която можеше да разтопи дръжките на моя велосипед.

— Мога ли да се окажа прогресивна, чуждоземецо Джеймс ди Гриз, и да ви натрапя моето присъствие? Достатъчно е да кажете „не“ и ще си отида.

— Хм…!

— Предполагам, че това означава „да“. — Тя се качи на товарния вагон, подпря велосипеда си до моя и седна изискано върху бала сено. — Вие сте много мил. До днес ходех на училище в Белегарик, но сега и аз като всички други заминавам. Домът ми е в една ферма на север, в селцето Линг. Говорих с баща си и майка си, братята и сестрите си, и баба. За всички тях ще бъде чест, ако останете при нас колкото дълго желаете.

Знаех, че Мортън слуша, защото лицето му съвсем позеленя и той се нацупи.

— За мен би било чест. Каква чудесна идея!

Тя се усмихна, после видя лицето на Мортън и изразът й се промени.

— Вашият приятел да не е болен?

— Не — въздъхнах великодушно аз. — Така изглежда само, защото няма къде да отиде и се надяваше да поканите и него.

— Разбира се, че поканата се отнася и за него!

Физиономията на Мортън мигновено се проясни и той се усмихна срамежливо.

— Приемам поканата с благодарност. Но само за малко. Докато установя връзка с една моя приятелка на име Шарла.

— О, ти не си я забравил — казах аз добродушно и щом Нийб се обърна настрана, той ме стрелна с очи.

Отпуснахме се, пътуването беше приятно. Пътят бе равен, влакът — бърз. След един час знаехме, че сме далеч от града и врага, който ни дебнеше там. Балите сено бяха разкъсани и уморените бивши момичета, подложили за възглавници пълните с пух сутиени, спяха. Беше почти тъмно, когато спряхме. На влака бяха натоварени кошници с домашни лакомства. Ядохме и пихме, и отново заспахме. Събудих се от лекото докосване на мека ръка до рамото ми.

— Пристигнахме — каза Нийб. — Трябва да събудя приятеля ви.

През отворената врата се виждаха навън да се движат светлини, колелата изскърцаха и влакът спря. Слязохме и поехме велосипедите си, които ни подадоха. Следвани от весели викове и пожелания за добър път, ние се качихме на колелата и продължихме след Нийб по шосето, което водеше от града към семейната ферма. Пътят беше равен и се виждаше добре. Половината небе бе покрито с великолепна мъглявина и изливаше върху нас студена бяла светлина.

— Дори и да мога, никога не бих се върнал в Невенкебла — заяви задъхан Мортън.

— Семейството ти е там.

— Ще ми липсва… но няма да ми липсва наборната служба, армията, военните, нетърпимостта…

Той отвори уста да поеме въздух и аз кимнах.

— Разбрах. На тази планета има много привлекателни неща. Макар засега да не разбирам всички аспекти на ИМ, изглежда, че той дава резултат. Но все още не всичко е мирно и спокойно. Да не забравяме Зенър.

Мортън изохка.

— Би ми се искало да го забравя.

На следващата сутрин имах впечатление, че цялото семейство на Нийб се е събрало и ни гледа усмихнато. Дамите на къщата се мъчеха да видят колко яйца, шунка и други вкуснотии могат да ни накарат да изядем, а ние правехме всичко възможно да се представим достойно. Накрая с пъшкане станахме от масата, а публиката отиде на работа във фермата.

— Това беше много добре — каза Мортън.

— Беше направо чудесно съгласих се аз.

— И двете хранения вече са ви удържани от сметката — усмихна се Нийб и ми върна моя рабч диск. — Прибавих и едно нареждане да се прехвърли плащането по сметката на Мортън, когато му се открие такава.

— Обичам гостоприемството на ИМ — кимнах аз. — То е лично, без да е финансово обвързващо. Искам да науча повече за вашия свят.

— Ще бъда щастлива да ви разкажа всичко, което желаете да знаете — отвърна тя със същата мила усмивка. Какви бяха тези горещи вълни, които преминаха през тялото ми? Забравих ги веднага, щом усмивката й изчезна. — Но ще трябва да го отложим за по-късно. Мисля, че сега се налага да видите един запис на предаването по телевизията, което излъчиха рано сутринта.

Сигурно е Зенър… и сигурно новините са лоши. Погледнах мрачно към екрана, който светна и в ушите ми прозвуча военна музика. Войници маршируваха, танкове тежко бръмчаха, пушки стреляха. Запис, несъмнено. Познах обстановката на базата Мортстерторо. Реших, че тази гледка е предназначена да всели ужас в сърцата на зрителите. Сега вече ги познавах достатъчно добре, за да разбера, че те просто ще се озадачат от разхищението на толкова материал и човешка сила без видимо разумна причина. Намалих силата на звука, докато отмина и последният танк, докато отлети и последният реактивен самолет. На екрана се появи лице с познати и противни черти.

Ние сме силни, ние сме непобедими… ние ще победим! — Сега Зенър беше ядосан. — Аз бях добър към вашите хора. Бях великодушен дори към моите собствени подведени войници. Край на това. Проявих добрина към вас, защото съм добър човек. Сега ще ви науча да се страхувате от мен, защото моите заповеди не могат да не се изпълняват. Вие помогнахте и подстрекавахте дезертьорите от моята армия… и сега те са под непосредствена заплаха от смъртно наказание. Трябва да сте им помогнали, защото нито един… нито един от тях не се възползва от моето великодушно предложение за амнистия. Нито някой от тях беше намерен в този град. Невъзможно е да са избягали без ваша помощ. Следователно хората от Белегарик са виновни в измяна, в подпомагане на предатели и дезертьори и те ще си платят за тези престъпления. Сега говоря на вас, на вашето население в останалата част на тази страна. Жителите на Белегарик разбират вината си, защото те се опитват да избягат от моя гняв. В момента този град е почти безлюден, защото те се измъкнаха като страхливи паразити, каквито всъщност са. Но не всички успяха да избягат. Аз хванах и затворих стотици от тези предатели. Това направих вече веднъж по-напред и моите изисквания бяха изпълнени. Бях добър и великодушен и пуснах затворниците. Този път няма да бъда толкова добър… или най-малкото няма да бъде така лесно да бъда задоволен. Ето моите искания… и те трябва да бъдат изпълнени!

Първо, искам всички избягали дезертьори да се върнат в този град. Няма да налагам смъртно наказание, но вместо това ще ги зачисля в наказателни батальони за тежък физически труд. Казах, че съм милостив човек.

Второ, искам в този град електрическите и комуналните услуги да се възстановят, пазарите за храна да се отворят. Искам хората да се върнат днес, искам в този град да има нормален живот, както при нашето пристигане, искам дезертьорите да бъдат предадени на военната полиция. Вие ще направите това и ще започнете да го правите още сега.

Той драматично замълча, после посочи с пръст право към камерата.

— Вие ще го направите сега, защото от следващия ден започвам ежедневно да разстрелвам по десет затворника. Първите десет ще разстрелям независимо как ще постъпите, като урок, че върша онова, което казвам. На следващия ден ще разстрелям още десет, и още десет на по-следващия ден, ако заповедите ми не бъдат изпълнени. Ако заповедите ми се изпълнят, разстрелите ще спрат. Но те отново ще започнат, когато почувствам, че желанията ми не се изпълняват.

Това беше. Това беше всичко. И то сигурно бе достатъчно. Екранът изгасна. Открих, че гледам към Мортън, без да кажа нещо.

— Такива случаи на безразсъдство са рядкост тук — каза Нийб. — Генетични промени, неоткрити преди раждане. Той е ненормален, нали? Тези неща, които каза, че ще направи… това е невъзможно. Той няма да разстрелва невинни хора, нали?

Бях прекалено засрамен от човешката раса, за да погледна към нея, да отговоря на въпросите й. Мортън й отговори; беше ядосан.

— Да, ще го направи, това е най-лошото. Такива хора се разпореждаха с моя живот. Повярвайте ми, той ще го направи.

— Тогава какво можем да предприемем, за да го спрем?

— На този въпрос почти няма отговор — въздъхнах аз. — Вие не можете да насилите дезертьорите да не дезертират. Доколкото съм запознат с ИМ, вие дори няма да помислите да ги молите за такова нещо. А аз не зная какво биха направили те доброволно. Ако имахте правителство, то би влязло в преговори със Зенър и може би щяха да постигнат някакъв приемлив компромис. Но той още не знае, че няма централно правителство, с което да се срещне. Бъдещето не може да се предскаже.

— Но ние трябва да го обмислим — каза Мортън с такъв тъжен вид, с какъвто никога не го бях виждал. — Зенър трябва да бъде убит. Няма друг начин.

— Не! — отсече Нийб. — Това предложение е отвратително. Този проблем е толкова странен, толкова ужасен, че само мъдростта на Марк Форър може да го разреши.

— Може би, може би — промърморих. — Но аз чувствам, че онова, което става тук, много превишава възможностите на онзи отдавна отишъл си ум.

— Нищо не превишава възможностите на Марк Форър — заяви спокойно и с непоколебима вяра тя. Това ме ядоса. Беше като призоваване да ти помогне божество, когато си паднал от скала. Молитва за небесна ръка, която никога, никога няма да се спусне от небето да те спаси.

— Това е само едно мнение, вашето мнение. И за мен то звучи повече като сляпа вяра, отколкото като разумна мисъл. Ние сами трябва да намерим изход, защото Марк Форър отдавна е свършил, ръждясал. Сега той не може да ни помогне.

— Марк Форър може да ни помогне — отвърна Нийб с хладна абсурдност. — Но, разбира се, ние никога няма да го помолим. Това е основна догма на ИМ. Сами трябва да си решим проблема. Всичко, което трябва да знаем, се намира в писанията, които ни е дал.

— Вие просто се самозалъгвате, че можете да помолите, но не искате. Не, това не е вярно. Вие не можете да го помолите, защото него го няма.

— Не е вярно, че го няма — каза тя мило и топло се усмихна на злобния ми хумор. — Марк Форър е в Белегарик, където винаги е бил.

Бях виждал фанатици през живота си. Но това беше супер фанатизъм. Гледах онемял към Мортън. Ако изглеждах като него, устата ми сигурно зееше отворена, очите ми — изпъкнали като на някой фъфлещ идиот. Нийб сладко ни се усмихна и нетърпеливо зачака да дойдем на себе си и да си върнем дар слово. Пръв заговорих аз.

— Марк Форър… е умрял… преди хиляди години…

— Защо? По същество един изкуствен интелект трябва да е безсмъртен. Предполагам, че някои части и платки се подменят, когато се износят, но интелектът си остава същия. Или става по-голям. Ние винаги сме били безкрайно доволни, че Марк Форър така добре подхожда на този свят. Искрено се надяваме, че той наблюдава и одобрява начина, по който практикуваме ИМ. Но, разбира се, никога няма да го помолим за помощ.

— Аз пък бих го помолил — заявих и се изправих на крака. — Положително бих го помолил за помощ, без нито за момент да се колебая. Социалните теории на Марк Форър ще изправят много хора пред дулата на пушките. Така че този студен изкуствен интелект най-добре да намери начин това да се избегне.

— Но ти ще трябва да се върнеш в Белегарик, за да изровиш Марк Форър — изтъкна Мортън. Кимнах мрачно да изразя съгласие.

— Надявах се, че точно сега няма да кажеш това. Но, да, Мортън, приятелю. Трябва да намеря къде живее нашият голям електронен лидер и да го помоля за съвет. И да се надявам, че той има някакви готови отговори.