Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (24)

Двайсет и четвърта глава

Огледах бутилките, пресегнах се да взема една… после се ударих по китката.

— Не, Джими, не е за теб. Бирите, които изпи тази вечер, са ти достатъчни. За онова, което имаш да вършиш, по-добре е да си трезвен.

Какво имах да върша? Просто да се кача на един от космическите кораби, да намеря комуникационната кабина, после да определя координатите на тази планета. Лесно е да се каже: малко трудно е да се изпълни.

Първата част беше съвсем лесна — да се открият космическите кораби. Рано вечерта бях видял осветените им корпуси да се издигат над палатките. Веселбата вътре продължаваше, така че времето бе подходящо да пресека лагера. Докато наоколо още се клатушкаха много пияни. Очистих малко прах от ревера на куртката, оправих медалите на гърдите си. Добра колекция. Повдигнах най-крещящия и извих врат да прочета надписа. „НАГРАДА НА СЛАВНОТО ПОДЕЛЕНИЕ — ШЕСТ СЕДМИЦИ БЕЗ ВЕНЕРИЧЕСКА БОЛЕСТ“. Страхотно. Предположих, че останалите са дадени за също толкова доблестни воински дела. Време бе за тръгване.

Изглежда събитията в алкохолната лудница бяха започнали да намаляват заради нощта. На бара беше спусната решетка. Ординарци товареха мъртвопияни на носилки, други все още на крака се препъваха към изхода. Двама посивели полковници се крепяха един друг, вдигаха крака и стояха на едно място. Отидох при тях, те се подпряха на мен и двойката стана тройка.

— Аз съм в същата посока, господа. Мога ли да ви правя компания?

— Разбира се, добро приятелче… приятелче — отговори единият от тях в лицето ми. Алкохолното съдържание в кръвта ми мигновено нарасна и аз изхълцах.

Излязохме, взаимно подпирайки се, минахме между линейките, които прибираха офицерите-алкохолици, и се заклатушкахме в нощта. По посока на космическите кораби. Нямах ни най-малка представа къде се намира щабът на базата… нито пък ме интересуваше. Както не се интересуваше и моята просмукана с алкохол компания. Цялото им внимание и малкото останало им съзнание бяха съсредоточени в преместване на краката един подир друг.

На ъгъла пред нас се появи отделение военна полиция, видя блясъка от сребърните петлета на раменете на моята компания. После направиха най-добрия кръгом, който съм виждал, и се върнаха назад.

Моите пияни ставаха все по-тежки, движеха се все по-бавно. Вървяхме покрай подредените в права линия палатки към силно осветената сграда в края на улицата. Беше голяма и солидна, несъмнено част от парковите постройки, открадната от местните жители. Дори през този час на нощта, всъщност сутринта, на входа й стояха двама въоръжени часови. Камъните покрай пътеката белосани, един много натруфен надпис над вратата гласеше: „ЩАБ — КОМАНДВАЩ ГЕНЕРАЛ ЗЕНЪР“.

Това място определено не беше за мен. Отведох пияните на тревата до надписа „НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ! СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!“ и ги пуснах. Те моментално паднаха и захъркаха.

— Ей, вие, часови — извиках аз. — Един от вас да извика дежурния офицер. Тези полковници са болни. Мисля, че е хранително отравяне.

Погледнах ги с най-строгия си поглед и нито един мускул не трепна на лицата им.

— Слушам, сър! — извика сержантът. — Веднага ще доведа двама дежурни офицери.

Той се обърна и бързо се отдалечи, същото направих и аз. Към овъглените останки на спортното игрище, на което стояха трите космически кораба. Всичките с блестящи оръдия, докарани тук да впечатлят местните, предположих. Или да отблъснат въоръжени атаки, каквито нямаше. Колко потиснати трябва да са всички военни, че не могат да натиснат блестящите спусъци и да стрелят по населението. Те бяха обявили война… и никой не дойде да се бие с тях. Ужасно разочароващо.

Клатушках се, за да личи, че съм офицер. Към спуснатата стълба, която водеше от земята към вътрешността на най-близкия космически кораб. Аз бях офицер от космически кораб, просто се връщах на кораба си. Или поне така си мислех, докато не видях един часови на най-долното стъпало.

— Спри и покажи пропуск!

— Махай се, идиот… — промърморих аз. Редник, най-ниският от всички ниски чинове.

— Моля, майоре, сър, ваше величество. Не можете да влизате, без да си покажете пропуска.

— Махай се, идиот! — Остроумно, остроумно. — Нямам нужда от пропуск за собствения си кораб.

Минах покрай него и се изкачих по стълбата. Умът ми беше бистър. Крачка по крачка към отворения люк. И към едрия намръщен старши сержант, който стоеше там и препречваше входа.

— Това не е вашият кораб, майоре. Познавам екипажа на този кораб. Вие сте на друг кораб.

Отворих уста да споря, заповядвам, крещя. После видях синьото дуло, светещите зачервени очи, пътя на косата, който се сливаше с веждите. Дори космите, които излизаха от счупения му нос, приличаха на стоманени жици.

— Не е моят кораб?

— Не е вашият кораб.

— По дяволите, не е моят кораб… — Вдигнах лек шум, обърнах се и заслизах обратно надолу и далеч в нощта. Нямаше начин да мина покрай старши сержанта. Тръгнах обратно към сградата на щаба и докато вървях към редиците палатки, измислих нов план.

Скрит в тъмнината под едно голямо дърво гледах към космическите кораби и не можех да мисля абсолютно за нищо друго, освен как да се кача на някой от тях. Беше станало късно, пияни рядко се появяваха, лагерът беше тих. С изключение на скитащите отделения военни полицаи. Каквото имаше да се върши, трябваше да се отложи за сутринта. На дневна светлина щеше да е по-трудно, но трябваше да се рискува. Може би, ако имаше повече да се качват и да слизат от корабите, щях да мога да се присъединя към тях. Точно сега наистина беше време да мисля само за собствената си безопасност. И за малко сън. Прозинах се. Ребрата, където ме бяха ритали, отново ме заболяха. Изхленчих малко и изпитах съжаление към себе си.

В тишината на нощта от щаба ясно се чуха издадени на висок глас команди и тропане на ботуши. Появи се група офицери и бързо отмина по улицата. Дори от това разстояние разпознах отблъскващото тяло на водача им. Зенър, с подчинените му, които бързаха след него. Поех дълбоко дъх в сенките: това място не беше подходящо за мен.

Или пък беше? Въпреки желанието ми бързо да се махна, стоях там и размишлявах. И мразех идеята, която започна да се оформя. Офицерите минаваха през овъгленото спортно игрище и отиваха към космическия кораб, в който се бях опитал да вляза. В този момент идеята кристализира и аз още повече я намразих, защото тя може би щеше да успее. С голямо усилие потиснах крещящите спомени, които застрашаваха да ме завладеят, размърдах крака и тръгнах напред. Подир офицерите на игрището.

Ако някой от тях се обърнеше назад, бях загубен. Но това бе почти невъзможно. Тяхната задача в живота беше да гледат право напред и да прегазват всичко и всеки, който се изпречи на пътя им. Те вървяха напред, а аз вървях след тях и все повече ги настигах. Всеки случаен наблюдател щеше да види група офицери и един след тях, бързащ да ги настигне.

Когато достигнаха стълбата на кораба, вече бях точно зад тях и гледах как с достойнство се изкачват. Макар все още да бързах, не вървях чак толкова бързо. Наближих часовоя пред стълбата, точно когато те се изгубиха от поглед.

— Генералът — извиках аз. — Пристигна съобщение за него. Спешно е!

Махнах с ръка, извиках още веднъж и се втурнах покрай часовоя, който направи единственото нещо, което беше длъжен да стори: отдаде чест. Нагоре по стълбите, сега много по-бавно, влачейки крак, стара рана от войната, знаете. Никой не се виждаше. Задъхан, стигнах до отворената врата.

— Генералът, къде е той?

— В капитанската каюта, сър — каза часовоят.

— Онази, която е близо до комуникационната зала на този тип кораб?

— Точно тя, майоре, на същата палуба, номер девет.

Забързах към най-близката стълба и тръгнах по нея. Все по-бавно и по-бавно. Корабът беше тих, празен, но чух отгоре да долитат гласове. Достигнах следващата палуба и я пресякох до стълбата на отсрещната страна. Там спрях и преброих бавно до сто.

— Ти си смел, безразсъдно смел дявол, Джим — промърморих и категорично се съгласих със себе си. — Побързай.

Над мен беше голямата палуба номер девет. Внимателно подадох глава над стълбата и се огледах. Никой не се виждаше, но откъм коридора се чуваха гласове. Вратите бяха номерирани. На една от тях имаше табелка. „КОМУНИКАЦИОННА ЗАЛА“.

„Сега или никога, Джим. Огледай се. Никой не се вижда. Поеми дълбоко дъх. Поеми дълбоко дъх. Какво е това силно чукане? Просто сърцето ти с обичайната за случай като този паника. Не му обръщай внимание. Качвай се горе, иди при вратата, хвани дръжката.“

Освен ако дръжката не е отрязана. Стоманени решетки бяха завинтени с болтове към вратата и заварени към касата. Комуникационната зала беше запечатана, затворена, недостъпна, плътна.

Докато отбелязвах тези факти и се мъчех да ги осмисля, до ухото си чух глас:

— Вие! Какво правите тук?

Ако преди това сърцето ми просто биеше силно, сега то престана изобщо да бие и се качи в зъбите ми. Обърнах се, преглътнах тежко, постарах се да не възкликна. Намръщих се и погледнах униформената фигура пред мен. Раменете. И отвърнах презрително.

— Бих могъл да ви задам същия въпрос, лейтенант. Вие какво търсите тук?

— Това е моят кораб, майоре.

— Това дава ли ви право да говорите на по-старши офицер с такъв тон?

— Извинявайте, сър, не видях отличителните ви знаци, но видях да минавате край комуникационната зала, а ние имаме заповед за нея…

— Абсолютно прав сте, лейтенант. Запечатана и никой по никое време не трябва да припарва до нея, нали?

— Тъй вярно.

Доближих лицето си до неговото, намръщих се и отбелязах с облекчение как пребледня. Трудно е да си намръщен и в същото време да говориш презрително, но аз успях.

— В такъв случай ще ви бъде приятно да научите, че на мен ми е заповядано да проверя дали вие изпълнявате задълженията си според буквата на устава. А сега ми кажете, къде е генерал Зенър?

— Там долу, майоре.

Обърнах се кръгом и тръгнах в посоката, която най-малко желаех. Бях сигурен, че лейтенантът ме наблюдава. Нямах избор. Ако се опитам да се измъкна от кораба, той може да се замисли за моето присъствие на него, да се усъмни, да вдигне тревога. А ако отида при генерала, всичките му съмнения ще изчезнат.

Разбира се, може би и аз щях да изчезна. Въпреки това тръгнах бързо към отворената врата и мърморещите гласове и без колебание влязох.

Офицерите в края на стаята бяха наведени над една карта и се съвещаваха. Зенър беше с гръб към мен.

Обърнах се рязко надясно и видях полици с книги до преградата. Без да се колебая, отидох до нея и плъзнах ръка по томовете. Не можех да видя заглавията от потта, която капеше в очите ми. Взех една наслуки. Обърнах се и тръгнах обратно към вратата, като хвърлих поглед на групата офицери.

Не ми обърнаха никакво внимание. Вървях бавно, наострил уши, но не можах да чуя нищо, освен мърморенето на един или двама идиоти, което е задължително при всеки разговор между военни.

Когато излязох в коридора, лейтенантът тъкмо се изгубваше от поглед. Вървях нито бързо, нито бавно до стълбата между палубите. Чаках алармените звънци да зазвънят. Макар че може би нямаше да ги чуя от туптящите удари на кръвта в ушите си. До последната палуба и до отворената врата и приветливата тъмнина на нощта зад нея.

Часовоят подскочи във въздуха, а сърцето ми го последва.

И се приземи, вдигнал оръжие за почест. Отвърнах му с небрежен поздрав и се спуснах по стълбата на земята. Още едно махване и тръгнах по изгорялата трева, очаквайки куршум в гърба.

Не дойде. Стигнах до сенките в края на игрището, пъхнах се в тях и се облегнах на ствола на едно дърво. И въздъхнах така, както не бях въздъхвал никога преди. Когато вдигнах ръка да избърша потта от челото си, разбрах, че все още държа книгата.

Книга? Каква книга? О, книгата, която бях взел от каютата преди четиристотин и дванайсет години. Вдигнах я, присвих очи и прочетох заглавието й на светлината от далечните лампи.

Ветеринарна практика в роботизираните кавалерийски отделения.

Изпуснах книгата от безволевите си пръсти, гърбът ми се плъзна бавно по дървото, докато седнах на земята.