Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (21)

Двайсет и първа глава

— Не може да бъде — каза докторът озадачен, но спокоен. — Човешки същества просто не вършат такива неща.

— Да, вършат ги! — извиках аз, скочих на крака и се заразхождах из стаята. — А може и да не ги вършат… но зверове като Зенър ги вършат. Извинявам се заради зверовете. Но сигурно няма да се стигне дотам, нали, Стърнър? Вашите хора сега ще се върнат на работа?

— Не, няма да се върнат. Ако познавахте Индивидуалния мутуализъм, щяхте да разберете защо. Всеки индивид е отделна и самостоятелна единица, отговорен за неговото или нейното собствено съществуване. Онова, което Зенър прави на някой индивид, не се свързва с никой друг самостоятелен индивид.

— Зенър не мисли така.

— Тогава Зенър мисли неправилно.

Потиснах изкушението да отскубна шепа коса от собствената си глава. Съвсем не можех да разбера всичко това.

— Вижте, да погледнем на въпроса по друг начин. Ако вие не направите нищо, за да попречите на Зенър, вие ще сте отговорни за смъртта на заложниците.

— Не. Ако пред лицето на тези заплахи направя нещо да угодя на Зенър, тогава аз признавам неговата власт над моите действия, въпреки факта, че не желая неговата власт. Значи се е възродила държавната власт, ИМ е мъртъв. Затова ние сме за пасивна съпротива. Ние не изпълняваме заповеди, не отстъпваме пред заплахи…

— Но вие можете да бъдете убити.

— Да. — Той кимна мрачно. — Някои ще умрат, ако той продължи в тази насока. Но убийството е самопоражение. Как можеш да накараш някого да работи, като го убиеш?

— Разбирам… но не го харесвам. — Бях прекалено разстроен, за да седна. Разхождах се из стаята. — Трябва да има изход, който не застрашава живота на никого. Какво иска Зенър?

— Той беше много ядосан — отвърна Мортън. — И много конкретен. Първо, иска пускане на електричество в заетата от военните сграда. След това иска редовно осигуряване на храна за неговите войници. Ако тези две условия бъдат изпълнени, никой няма да бъде убит и затворените ще бъдат пуснати. Засега.

— Невъзможно — каза доктор Лам. — Те не ни дадоха нищо в замяна срещу използваната електроенергия, затова бяха изключени. Същото важи и за храната. Пазарите затвориха, защото селяните не носят храна в града.

— Но… — запелтечих аз. — Ако пазарите са затворени, какво ядат вашите хора в града?

— Отиват във фермите или напускат града. Почти една трета от населението вече напусна.

— Къде ще отидат?

— Където искат. — Той видя израза на лицето ми и се усмихна. Стърнър разбра, че чувам думите, но не схващам тяхното значение. — Мисля, че трябва да се върна към основата, да обясня по-подробно ИМ, за да можете да го разберете. Нека вземем един прост пример. Един селски стопанин. Той произвежда всичката необходима му храна, задоволява всичките си нужди, без да иска нищо от другите.

— Нищо? — Бях го хванал в капан. — Ами ако се нуждае от нови обувки?

— Отива при човека, който прави обувки, и в замяна му дава храна.

— Бартер? — изненада се Мортън. — Най-примитивната икономическа система. Но тя не може да съществува в едно модерно технологическо общество… — Той огледа стаята и гласът му заглъхна. Стърнър отново се усмихна.

— Разбира се, че не може. Но ИМ е повече от бартер. Индивидът доброволно се обединява с други индивиди в по-голяма общност за производство на някаква стока или построяване на къща, да речем. За всеки изработен час на тях им се приписват рабч.

— Какво?

— Работен час. Тези рабч той разменя с други за стоки и услуги.

— Рабч е друго име на пари — каза Мортън. — А парите — това е капитализъм, така че вашето общество е капиталистическо.

— Страхувам се, че не е. Индивидуалният мутуализъм не е капитализъм, комунизъм, социализъм, вегетарианство, нито дори онзи ужасен монетаризъм, който съсипа много технологически общества. Аз съм запознат с тези термини от трудовете на Марк Форър. Рабч не съществува физически, той не се изразява с рядък метал или морска раковина. Нито може да се инвестира и да носи лихва. Това е основното различие между рабч и парите. Банките не могат да съществуват, защото няма лихва върху депозити, нито заеми.

Вместо да ми стане по-ясно, главата ми се завъртя от тези рабч.

— Почакайте, моля, обяснете. Виждал съм хора да карат коли. Как могат да спестят достатъчно пари, за да си купят кола? Кой ще им даде пари без лихва?

— Няма пари — заяви твърдо Стърнър. — Ако искате кола, отивате при групата с коли и получавате. Плащате за ползването й и когато я върнете, преставате да плащате. Основна догма на ИМ е от всекиму според нуждите, на всекиму според благосъстоянието на обществото.

— Не искате ли да го разясните? — Напълних чашата си с вино и го изпих с надеждата, че алкохолът ще прочисти синапсисите ми.

— Разбира се. Четох, като треперех от отвращение, една философия, наречена „Трудова етика“. Според нея индивидът трябва да се труди усилено за основните си жизнени потребности. Когато технологическото общество се механизира и замести работниците с машини, тази етика повелява на освободените работници да се гледа с презрение, да се оставят да гладуват, да се третират като парии. Лицемерието на системата на работната етика е в това, че онези, които имат капитал, не работят… и въпреки това увеличават капитала си от получаването на лихви на своите пари… и гледат отвисоко на онези, които са останали без работа! Трагично. Но не и тук. Колкото повече се произвежда, толкова по-голямо става съвкупното богатство. Тогава стоката, която може да се размени срещу един рабч, става повече.

Част от чутото беше достигнала до съзнанието ми… но се нуждаеше от разяснение.

— Още един въпрос. Ако един рабч струва повече… това сигурно означава, че индивидът може да работи по-малко за същото възнаграждение.

— Точно така.

— В такъв случай не съществува четирийсет и четири часова работна седмица или нещо подобно. Колко часа трябва да работи един индивид, за да се издържа?

— Само за подслон, храна, дрехи… бих казал около два часа на всеки седем дни.

— Искам да се заселя тук — каза твърдо Мортън, аз кимнах одобрително и замръзнах. Някъде в подсъзнанието ми се появи една идея. Промърморих и се вглъбих в нея, и я разширих, докато я видях голяма и ясна, и може би успешна. След малко. Но най-напред трябваше да направим нещо за заложниците. Върнах се към действителността и помолих за внимание.

— Времето минава и зората наближава. Лекцията ми достави голямо удоволствие, благодаря ви, сега зная малко повече за ИМ. Поне достатъчно, за да задам въпроса: какво правите при бедствено положение? Например при наводнение или скъсване на язовирна стена, или нещо от този род. Катастрофа, която застрашава цяла група, не отделен индивид.

Докторът излезе напред с вдигнат пръст и искри на ентусиазъм в очите.

— Добър въпрос, чудесен въпрос! — Той се пресегна към лавицата и взе една дебела книга. — Тук е казано, всичко е тук. Марк Форър е разгледал такава ситуация и е дал отговор. Ето какво е написал: „… при всички такива случаи ваше оръжие ще бъде пасивната съпротива, никога насилието. Но до пълното отмиране на държавния апарат ще има такива, които ще упражняват насилие над вас. Индивидуалният мутуализъм не може да се изгради от мъртъвци. До настъпване на деня на пълното освобождение вие ще трябва да съществувате заедно с други. Вие можете да ги напуснете, но те може би ще ви последват и ще ви налагат волята си. В който случай вие и всички други трябва да гледат на това насилие, както те биха гледали на природно бедствие като изригване на вулкан или на ураган. Интелигентната личност не влиза в дискусия върху етиката с горещата лава, а бяга от нея, не проповядва морал на вятъра, а търси убежище.“

Доктор Лам затвори книгата и отново триумфиращо вдигна пръст.

— И така, ние сме спасени, спасени! Марк Форър е предвидил нашето затруднено положение и ни е дал необходимите напътствия.

— Наистина! — Стърнър ентусиазирано се съгласи. — Веднага излизам да кажа на другите. — Той се втурна към вратата и излезе. Гледах с отворена уста след него. Мортън изрази мислите ми, преди аз да успея.

— Чух какво казахте… но нямам ни най-малка идея за какво говори вашият Марк Форър.

— Яснота! — отговори докторът. — Яснота и мъдрост. Ако всички проявяваме несъгласие, ние в известен смисъл убиваме сами себе си. Ето защо ние се съгласяваме и се отдръпваме.

— Все още не съм сигурен какво искате да кажете — отвърнах аз.

— Електричеството отново ще бъде пуснато, пазарите ще се отворят. Нашествениците ще си вземат храна и някои фермери ще работят повече часове, ако искат, защото по този начин ще се предотврати природното бедствие. Други няма да искат и ще престанат да карат храна на пазара. Когато доставките на пазара намалеят, хората ще започнат да напускат града и процесът ще се ускори. С по-малка нужда от електричество, електроцентралите ще бъдат затворени, работниците ще напуснат. За много кратко време войниците ще останат сами в града, защото ние ще сме си отишли.

— Те могат да ви направят роби… да работите под дулата на оръжия.

— Разбира се, но само на база един към един. Един въоръжен човек може да принуди друг един да работи, може би, зависи, разбира се, от индивида. Но човекът с пушката по същество сам върши работата, защото той трябва да бъде непрекъснато там, иначе работата няма да се върши. Не мисля, че на вашия генерал Зенър това ще хареса.

— Можете да го повторите!

— Не мисля, че вашият генерал Зенър…

— Не, не наистина да го повторите, исках само да изразя съгласие. Вашите хора възприемат всичко прекалено буквално, прекалено много се придържат към ИМ, според мен. Тогава един хипотетичен въпрос.

— Те са най-добри!

— Да, наистина. Ако отида в някой далечен град и потърся работа… ще бъда ли приет?

— Разбира се. Това е основен принцип на ИМ.

— Ами ако там няма работа?

— Винаги има… спомнете си повишаването на стойността на рабч. Теоретично с нейното нарастване необходимите работни часове стават все по-малко, докато накрая се стигне до няколко секунди.

— Добре, чудесно, благодаря… нека за момент се спрем на приложението на вашата теория. Ако някой от тези чуждоземни войници избяга от армията…

— Което, разбира се, е тяхно право!

— Не съвсем, според армията. Ако той отиде в някой далечен град и намери там работа, и срещне едно момиче, и се случат всички обичайни добри неща… възможно ли е това?

— Не само възможно, но неизбежно. Принцип, лежащ в основата на ИМ.

— Ти мислиш, че аз мисля същото, каквото ти мислиш! — извика Мортън и скочи на крака с повишено настроение.

— Можеш да бъдеш сигурен, че точно това мисля! Като оставим настрана офицерите и сержантите, това е армия от насила събрани войници и мнозина от тях биха избягали от задължителна военна служба. Ако ние им осигурим възможност изобщо да се измъкнат от нея, тогава Зенър ще бъде принуден да се откаже от тази война, защото няма да има с кого да я води.

Предната врата се отвори и Мортън побърза да се скрие. Но беше Стърнър, водеше триумфално връщащите се освободени заложници. Мортън се втурна към Шарла, взе ръцете й да види дали са наранени при арестуването.

— Тази работа стана много бързо — казах аз.

— Използвах видеотелефона на улицата — обясни Стърнър. — Поръчах общонационална връзка и им казах какво сме открили. Електричеството моментално беше пуснато, първата храна — доставена. Затворниците — освободени.

— Зенър сигурно ще си помисли, че е спечелил войната. Нека да ви кажа какво открихме. Начин за гарантиране, че той ще изгуби неговата война… дори Съюзът да не дойде.

— Вашият ентусиазъм ме окуражава, но не разбирам какво имате предвид.

— Ще обясня… но по-напред да пием за освобождението.

Тази идея изглежда се хареса на всички. Напълнихме чашите и пихме, после Мортън и аз слушахме с известен интерес една песен, която другите пяха, как Индивидуалният мутуализъм освобождава човечеството от робството и потисничеството и така нататък. Докато теорията им беше добра, лириката не струваше, както всички други химни, които съм чувал, макар че ми бяха интересни големите усилия, които полагаха за римуване на Индивидуалния мутуализъм. Използвах времето да подредя мислите си, така че когато те свършиха и пийнаха още малко вино да наквасят пресъхналите си гърла, взех думата.

— Трябва първо да ви разкажа, добри хора, за неинформираната сган от главорези, която нахлу на вашата мирна планета. Голяма група като тази се нарича армия. Армията е отживелица от най-ранните дни на човечеството, когато е била необходима физическа защита срещу суровите условия на съществуване. Войнственият ген е бил много устойчив. Първобитните хора, които опазили родовете си, са предали този ген. През вековете този ген е причинил много злини. Той и сега причинява беди, както сами можете да се убедите. Когато всички застрашаващи зверове били убити, генът накарал хората да се нахвърлят един срещу друг и да се убиват. Със срам трябва да призная, че ние сме единствените същества, които избиват собствения си вид по много организиран начин. Армията е последния остатък от този войнствен ген. Тя се командва от стари мъже, наречени офицери. Те не вършат нищо, само издават заповеди. Най-долу в структурата на тази организация са войниците, които изпълняват тези заповеди. Между тях са низшите чинове, които се грижат заповедите да бъдат изпълнени. Интересното за нас сега е, че всички войници са наборници и много измежду тях са бегълци.

Трябваше ми известно време да обясня значението на последните два термина и когато накрая ги разбраха, от всички страни се чуха ужасени възгласи. Изчаках виковете на недоверие и отчаяние да замрат, после направих знак за тишина.

— Вашата реакция ме окуражава. Мислите ли, че вашите хора ще се съгласят доброволно, без заплащане с рабч, да освободят тези млади хора от техните вериги?

— Това е наше задължение — каза докторът и всички енергично поклатиха глави. — Това е като да спасим давещ се, обществен дълг, никакво заплащане не се очаква.

— Чудесно! Тогава аз сега ще ви науча друга дума…

— Да опитам ли да се досетя? — извика Мортън. Кимнах. — Дезертиране!

Отново кимнах. Най-после борбата ставаше обща.