Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (18)

Осемнайсета глава

Лежахме в това неудобно състояние безкрайно много часове. Докато вратата се отвори и влезе един мускулест военен полицай с табли с храна. Той погледна към нас и сбърчи чело. Почти виждах как бавните му мисли текат по синапсисите. „Получиха храна. Затворниците са със запушени усти. Не могат да ядат.“ Точно когато неговите мисловни процеси стигнаха до този етап, той се обърна и извика през рамо:

— Сержант, Тук има проблем.

— Ти ще имаш проблем, ако ме безпокоиш безпричинно — отвърна сержантът и влезе.

— Погледнете, сержант. Донесох тази храна за затворниците. Но устите им са затъкнати с парцали и не могат да ядат…

— Добре, добре… и сам виждам.

Той извади връзка ключове, отключи моите вериги, после се обърна към Мортън. Издадох една приглушена въздишка през запушената си уста, раздвижих подутите си пръсти и се помъчих да се изправя. Сержантът ме изрита и аз изстенах по-силно. Усмихна се, докато излизаше. Измъкнах парцала от устата си и го хвърлих към затварящата се врата. После придърпах таблата, защото въпреки всичко чувствах глад. Погледнах и я отблъснах.

— Гореща храна — обади се Мортън, плюейки парчета парцал. — Усетих я, още щом я донесоха.

Той отпи малко вода от чашата си и аз се присъединих към него.

— Наздраве — казах аз и се чукнахме. — За военната справедливост.

— Бих желал да съм твърд като теб, Джим.

— Не съм твърд. Просто се мъча да съм храбър и да забравя страховете си. Защото не виждам изход. Ако ми беше тук шперцът, може би щяхме да имаме шанс.

— Това ли беше посланието, което ми даде генералът?

— Да. Сега не можем да направим нищо друго, освен да седим и да чакаме да дойде сутринта.

Казах това на глас не да потисна още повече Мортън, което сигурно беше невъзможно, но за ушите на онзи, който слушаше със скрити микрофони. Може би имаше и скрити оптошпиони, затова обиколих стаята и внимателно я огледах, но не открих нищо. Значи трябваше да рискувам. Хапнах малко от моята гореща храна, прокарах я с глътки вода и в същото време съвсем тихо взех свалената верига и я омотах около китката си. Мрачният военен полицай щеше да се върне за таблите и трябваше да бъда нащрек.

Седях притиснат до стената, въоръжената ми ръка готова, в очакване вратата да се отвори. Тя се открехна само един пръст и сержантът военен полицай извика:

— Ти, зад вратата. Хвърли веднага веригата, иначе няма да дочакаш разстрела сутринта.

Промърморих една ругатня, хвърлих я и седнах до задната стена. Оптошпионинът беше добре скрит.

— Колко е часът, сержант? — попита Мортън.

— Шестнайсет нула нула. — Той насочи пистолета си към нас, докато другият военен полицай изнасяше таблите и веригите.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Не може до двайсет нула нула. Заповед на генерала.

— Кажи на генерала, че вече съм се чалдисал — извиках към затварящата се врата. Като си помисля, че го стисках за врата! Ако не ме бяха ударили… щях ли да го държа цели три секунди и да го убия? Не знаех. Но ако тогава не бях готов… чувствах, че сега сигурно съм готов да го направя.

Един час по-късно ни свалиха долу в залата, един по един, силно охранявани, после ни заключиха за през нощта. С изгасени лампи. Не знаех дали Мортън спи, но както бях смазан, дори тънкият матрак беше добър. Строполих се на него и не отворих очи, докато не чух познатото тракане на вратата и станах.

— Нула шест нула нула. Последната ви храна — обяви сержантът с голямо удоволствие.

— Отново гореща храна?

— Как така винаги познавате?

— Вземете си я. И на смъртния си одър ще ви проклинам. Последното нещо, което ще промълви устата ми, ще бъде твоето име.

Дори и да беше впечатлен от моята заплаха, не го показа. Остави таблите на пода и излезе.

— Още два часа — каза Мортън, в очите му блестяха сълзи. — Семейството ми не ме знае къде съм. Никога няма да научи какво се е случило с мен. Когато ме хванаха, бях избягал от къщи.

Какво можех да кажа? Какво можех да направя? За първи път в краткия си и твърде щастлив живот се почувствах абсолютно отчаян. Още два часа. И никакъв изход.

Каква е тази миризма? Подуших и се закашлях. Беше много лютива… и достатъчно силна, за да проникне през обхваналото ме ужасно униние. Отново се закашлях, после видях от пода в ъгъла на стаята да се издига струйка пушек. Мортън беше с гръб към него и изглежда не го беше усетил. Гледах изненадан как на пода се появи една пушеща ивица, разшири се, изви се. После видях в дървото тъмно кръгло петно, от което излизаше тъмен пушек. Мортън се разкашля и се огледа.

— Какво… — каза той, точно когато дървеният под пропадна. В тъмното отдолу се появи сивокос мъж.

— Не пипайте краищата на отвора — предупреди Стърнър. — Това е много силна киселина.

Откъм залата достигаха викове и шум от тичащи крака. Вдигнах Мортън на крака и го бутнах напред.

— Наблюдават ни… могат да чуят всичко, което говорим! — извиках аз. — Бързо!

Стърнър се изгуби надолу, Бутнах Мортън след него. После скочих в дупката, точно когато ключалката на вратата изтрака.

Ударих се, паднах настрана, претърколих се и изругах, защото едва не бях съборил Мортън. Той беше все още замаян, нереагиращ. Стърнър го дърпаше за ръка, опитваше се да го накара да отиде към друга дупка в пода на тази стая. Вдигнах Мортън, отнесох го до отвора и го пуснах през него. Последва писък и тупване. Стърнър излезе подир него, спускайки се по поставената там стълба.

В стаята над нас прозвучаха тежки стъпки. Скочих, хванах се за края на отвора, пуснах се и паднах. В полуосветено подземие.

— Насам — извика едно момиче и отвори врата на далечната страна.

Стърнър се бореше с Мортън, опитваше се да го повдигне. Отместих го настрана, хванах Мортън и го метнах на рамо. И побягнах. Момичето затвори вратата след нас и я заключи, после се обърна и последва Стърнър. Вървях подир тях колкото можех по-бързо. През друга врата, която също беше заключена след нас, през една зала и през още врати.

— За момента сме спасени — заяви Стърнър и провери последната врата. — Подземията са доста големи и всички врати са заключени. Ранен ли е приятелят ви?

— Тц… — отвърна Мортън, когато го свалих от рамото си. — Само замаян, според мен. Искам да благодаря…

— Приказките по-късно, ако обичате. Налага се колкото се може по-скоро да ви изведем оттук. Трябва да ви оставя от другата страна на тази врата, така че ще следвате Шарла. Улиците навън са пълни с хора, събрали се както им бе заповядано за церемонията по екзекуцията. На всички е казано, че вие идвате и те ще бъдат много щастливи да помогнат за такова необичайно дело като това.

— Внимавайте. В стаята, където бяхме затворени, имаше оптошпионин. Те са ви видели и ще ви потърсят.

— Няма да ме намерят. Довиждане.

Той отвори вратата и излезе, изчезна в тълпата навън. Нашата водачка ни махна с ръка да тръгнем и отвори вратата. Хванах Мортън за ръка — той беше още замаян — и тръгнахме след нея.

Беше странно и напълно невероятно. На улиците се бяха стекли хиляди хора; мъже, жени, деца. И никой не гледаше към нас, нито с нещо показваше, че изобщо ни забелязва. Въпреки това, когато отивахме към тях, те се притискаха плътно един към друг да ни направят място да минем и щом минехме, отново се връщаха към предишното си положение. И всичко се вършеше в мълчание. Вървяхме през непрекъснато отварящо се и затварящо се празно пространство, достатъчно широко да минем през него.

Чух викове в далечината… и изстрели! Хората се развълнуваха и зашумяха, после отново млъкнаха. Продължихме да вървим. Сега тълпата също се движеше, местеше се и се пренареждаше. Разбрах, че нарочно го прави, така че никой, който гледа от прозорците над нас, да не може да ни види.

Когато достигнахме другата страна на улицата, една врата се отвори и се заключи след нас от сивокоса, прилична на монахиня жена.

— Това е библиотекарката Грин — представи я Шарла. — Тя е тази, която организира бягството ви.

— Благодаря, че ни спасихте живота — казах аз, което изразяваше цялата ми благодарност.

— Още не сте спасени — отговори жената. — Прегледах в библиотеката всички книги за затворници и бягства, които можах да намеря. След това с помощта на нашите инженери съставихме току-що използваната формула. За съжаление плана, който намерих в книгата, стигаше само до този момент.

— Не съжалявайте… беше чудесно! — заяви Мортън. — Вие и вашите хора се справихте невероятно добре. А моят приятел Джим случайно е галактически шампион по бягство. Сигурен съм, че той знае какво да направи по-нататък.

— Наистина ли знаете? — попита библиотекарката.

— Разбира се! — отговорих аз с отново обхваналия ме ентусиазъм. — Ние сме достатъчно далеч от врага… така че сега не могат да ни хванат. Колко е голям този град?

Грин стисна устни и се замисли.

— Интересен въпрос. От север на юг бих казала, че е общо…

— Не, почакайте! Не физически размери… искам да кажа колко жители има?

— При последното преброяване на населението в Голям Белегарик имаше шестстотин осемдесет и три хиляди души.

— В такъв случай за момента сме в пълна безопасност. Познавам онези военни типове и зная точно какво ще направят. Първо ще хукнат объркани и ще стрелят. После операцията ще поеме един от най-умните, несъмнено нашият стар приятел Зенър. Той ще заварди пътищата и ще блокира града. След това ще има претърсване къща по къща. Започвайки от най-близките до тази сграда.

— Трябва да бягате! — намеси се Шарла с нежна загриженост. Използвах възможността и я потупах по ръката успокоително. Забелязах, че има нежна и гладка кожа. После отново се върнах на мисълта за бягство.

— Ще избягаме, но организирано, не панически. Щом някой се сети, ще изпратят патрули и в съседните райони. Така че планът е следния. Сменяме тези униформи, присъединяваме се към хората навън и при първа възможност намираме безопасно място извън претърсвания район в покрайнините на града, а след като се стъмни, го напускаме.

— Чудесно! — одобри Шарла и красивите й очи заблестяха. Започнах да харесвам тази планета. — Сега ще ви намеря дрехи. — Тя изскочи от стаята, преди да успея да я попитам как смята да го направи.

Решението й беше просто… при местните условия. Тя бързо се върна с двама мъже.

— Тези мъже изглежда имат същия ръст като вас. Помолих ги да ви дадат дрехите си.

— За нас това е чест — каза по-дребният и другарят му кимна одобрително. — Ще си сменим дрехите.

— Никаква смяна — възразих аз. — Ние ще вземем вашите дрехи, благодарим ви, но нашите униформи трябва да скриете или да унищожите. Ако ви хванат с тях, ще ви разстрелят.

При тези думи те се втрещиха.

— Това не може да е вярно — възкликна библиотекарката.

— Абсолютно вярно е. Казвам ви, че познавам много добре военните…

Чу се бързо почукване на вратата и Шарла я отвори, преди да успея да я спра. Беше Стърнър, задъхан и ококорен.

— Добре ли сте? — попитах го аз и той кимна.

— Не ме видяха, дойдох по друг път. Но чужденците бият хората, нараняват ги безпричинно. Чуваха се гърмежи. Някои са ранени, няма убити, доколкото зная.

— Те трябва да бъдат спрени — заявих. — И аз зная как да го направя. Трябва да се върнем при язовира, при електроцентралата. Сержант Блог и ротата сигурно още са там. Трябва да се върнем, преди да са си тръгнали. Довечера, защото през деня е много опасно. Сега… да вървим. Да намерим по-сигурно място, където да останем до мръкване.

— Не разбирам — каза Стърнър.

— Аз разбирам — усмихна се Мортън, новополучената свобода бе възвърнала неговата интелигентност. — Имаш предвид онази говореща птица, нали? Оставихме я в сандъка с амуниции…

— Под манерките с алкохол. Още една причина да побързаме, преди те да са го изпили и да намерят фалшивото дъно. Когато ти чу птицата да ми говори, тя предаваше гласа на моя приятел, капитан Варод от Галактическия съюз. Една сила на доброто в тази лоша Галактика. Има за задача да поддържа мира. Той не знае къде сме ние… засега. Но знаеше, че отиваме на друга планета. Така че онази птица трябва да съдържа някакъв сигнален прибор, иначе той никога не би я пратил при нас.

— За птицата и спасението! — извика Мортън.

— Птицата, птицата! — извикахме ние щастливи. Другите ни гледаха и мислеха, че сме полудели.