Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (17)

Седемнайсета глава

Неизмеримо по-късно усетих болката да се разпростира от главата по цялото ми тяло. Размърдах се да я прогоня, но тя остана. Тъмно ли беше или очите ми бяха затворени? Нямах желание да разбера. Всичко много ме болеше. Простенах. Прозвуча ми толкова добре, че го повторих. Неясно, през стенанията, усетих повдигане на раменете и нещо влажно на устните. Изгъргорих и смотолевих: вода. Имаше много хубав вкус. Пийнах малко и се почувствах по-добре. Болката още съществуваше, но не беше толкова силна, че да не смея да си отворя очите. Над мен плуваше размазаният образ на някакво лице. След известно мигане се изясни.

— Мортън…? — промърморих аз.

— Никой друг. — С израз на раболепно униние, той ме издърпа до стената. Главата ми изглежда щеше да се пръсне на парчета. Гласът му едва достигаше до съзнанието ми.

— Лапни това. Пийни още малко вода. Докторът каза, като дойдеш в съзнание, да го глътнеш. За главата.

Отрова? Не вярвах да имам такъв късмет. Лекарство. Болката се завъртя и нарасна, после се отдръпна и притъпи. Отворих широко очи и видях тъжния и насинен Мортън на фона на решетка.

— Мъртъв ли е? — изграках аз.

— Кой?

— Генерал Зенър.

— Изглеждаше съвсем жив, когато идва тук преди половин час.

Мрачно въздъхнах… със смесени чувства. Исках отмъщение, исках Зенър да си плати с лихвите за смъртта на Епископа. Мислех, че искам той също да умре. Но когато се опитах да го убия, наистина се опитах, бях радостен, че ме спряха. Сега, когато бях направил първия си опит за убийство, открих, че всъщност не се радвам на процеса на убиване на хора. Не успях да убия. И с този си неуспех изпаднах в смъртна опасност. Като повлякох със себе си и Мортън.

— Съжалявам за всичко това — казах аз. — Така бях обхванат от тази мисъл, та хич и не помислих, че ти вероятно също ще бъдеш замесен.

— Когато дойде военната полиция да разследва случая, сержант Блог ме издаде. Той знаеше, че не съм офицер. Аз му разказах всичко. Дори преди да започнат да ме изтезават.

— Аз съм виновен за случилото се.

— Не говори така. Вината не е твоя. Рано или късно, по един или по друг начин щяха да ме хванат. Ние с армията не се обичаме. Ти направи всичко възможно, Джак.

— Джим. Истинското ми име е Джим ди Гриз. От една далечна планета.

— Радвам се, че се запознахме, Джим. Ти шпионин ли си?

— Не. Тук съм да оправя една неправда. Твоят генерал Зенър е отговорен за смъртта на най-добрия ми приятел. Дойдох тук да го намеря.

— А какво ще кажеш за приказващата птица и за другите неща?

Сложих пръст на устните си и погледнах към вратата. Мортън поклати глава недоумяващ. Заговорих, преди той да може да каже нещо:

— Имаш предвид онази шега за говорещата птица, която бях започнал да ти разказвам, за момчето в училище, което имаше говореща птица, после стана алкохолик и накрая мисионер? Спомням си шегата… но съм забравил лайтмотива.

Сега Мортън ме гледаше така, сякаш бях мръднал. Огледах се и открих, че лежа на матрак, сложен на много прашен под. С пръст написах в праха: „ТИХО — МОЖЕ БИ НИ СЛУШАТ!“. Загледах го в лицето, докато накрая той видя написаното, после го изтрих.

— Във всеки случай, Мортън, сега нямам желание за шеги. Къде сме?

— В голямото здание в града. Изглежда армията го е заела. Използват го за щаб или нещо подобно. Единственото, което зная, е, че набързо ме доведоха тук, обработиха ме и след това ме хвърлиха до теб. Сградата е пълна с войници.

— Някакви цивилни?

— Не съм виждал…

Ключалката изтрака и вратата се отвори. И двамата погледнахме нагоре. Нахлуха много военни полицаи, с насочени към нас пистолети. Чак след това влезе генерал Зенър. Той имаше превръзка около врата и желание да убива в очите.

— Сигурен ли си, че сега си в безопасност, Зенър — казах колкото се може по-дружелюбно аз. Той дойде при мен и ме ритна.

— Не сме ли храбри… — подиграх се през стиснати от болка зъби. — Ритаме паднал ранен човек.

Той отново вдигна назад крак, помисли, после извади пистолета си и го насочи между очите ми.

— Изведете другия затворник. Оставете ни сами. Донесете ми стол.

Едно нещо трябва да се признае на военните: те просто обичат да изпълняват заповеди. С много издадени на висок глас команди и тропане на ботуши, Мортън беше изведен, военните полицаи изчезнаха, столът бе донесен и почтително поставен под задника на генерала. Той бавно седна, без да отмества очи или дулото на пистолета от мен. Не каза нищо, преди вратата да се затвори.

— Искам да зная как дойде тук, как ме последва. Всичко.

Защо не, помислих си и опипах подутата си глава. Бях прекалено пребит, за да мога да измисля убедителни лъжи… нито пък беше необходимо. Най-лесно щеше да бъде да му кажа истината. С малки промени, разбира се.

— Всичко ли, Зенър? Защо не. Последния път те видях, когато ни продаде край реката в Спиовенте. Това е сурова планета, на нея няма място за стар човек като Епископа. Той умря там… и ти си отговорен за неговата смърт.

Зенър опипа превръзката на врата си и изръмжа:

— Продължавай!

— Няма много за разказване. Няколко войни, убийства, измъчвания — все обикновени неща. Оцелях само, за да бъда освободен от Галактическия съюз, който ме арестува и ме изпрати тук. Измъкнах се от тях и те намерих, благодарение на една голяма твоя грешка.

— Какви глупости дрънкаш?

— Не са глупости. Това е истината, капитан Гарт. Не арестува ли ти момичето Бибз за продажба на дрога?

— Това не е важно.

— Това беше твоята грешка! Сигурно ще ти бъде неприятно да чуеш, че тя сега е свободна и преди да замине ми каза как да те намеря. Край на историята.

Той държеше замислен пистолета, пръстът му галеше спусъка. Постарах се да не гледам в него.

— Още не е краят. Ти ли си шпионинът, който е пристигнал в Мархавено?

— Да. И проникнах в твоята разпусната и скапана армия. После израснах в чин, докато те стиснах за гърлото и едва не те удуших. Цял живот ще си спомняш за този случай и насън и ще се събуждаш, плувнал в пот от ужас… Можех и да те застрелям. Сега ще ме застреляш ли или само си играеш с този пистолет?

— Не ме предизвиквай, малки човече. Не, няма да го направя. Аз ще използвам по-добре твоята смърт. Ти и твоят помагач ще бъдете съдени по редица обвинения. Нападение на висш офицер, представяне за офицери, застрашаване на военната сигурност. За които и двамата ще бъдете разстреляни.

— И какво ще постигнеш с това?

— Ще убедя упоритите хора на тази планета, че ние изпълняваме онова, което казваме. Те са малодушни, безгръбначни същества, които ни позволиха да им отнемем планетата. Сега хленчат и искат да им я върнем. Отказват да работят, докато не си отидем. Напуснаха работните си места. Скоро градът ще бъде парализиран. Вашата смърт ще промени положението.

— Не виждам как.

— Аз виждам. Тогава те ще разберат, че наистина мисля онова, което казвам. Ще вземем заложници и ако не ни сътрудничат, ще ги разстреляме.

Скочих на крака, обхванат от гняв.

— Ти си подло и жалко копеле, Зенър. При първа възможност ще те убия.

— Няма да имаш такава — каза той и стреля.

Куршумът трябва да не ме е ударил, но експлозията ме оглуши. Паднах и той отново ме ритна. После стаята се напълни с военни полицаи и всички се опитваха едновременно да скочат върху мен.

— Достатъчно! — извика Зенър и ботушите се оттеглиха. Бях на четири крака, гледах нагоре към него през кървава мъгла. — Почистете го, донесете му нова униформа, също и на другия. След два часа на съд.

Трябва да съм бил смазан от ритниците, защото смътно усещах, че някой прави нещо с мен, че Мортън отново се появява, че времето бавно тече. Накрая отново се върнах към действителността и разбрах, че ми съблича ризата.

— Остави. И сам мога да я съблека. — Мигах пред новата униформа на стола, към неинформирания и отново решителен редник Мортън. Видях и моя нов стар чин. Пуснах окървавената риза на пода, после събух ботушите си, за да мога да сваля панталоните.

Ботуши. Ботуши? Ботуши!

Опитах се да не се усмихвам самодоволно, за да не се издам, в случай че ни наблюдаваха.

— Ти знаеше ли за съда? — Мортън кимна мрачно. — Още колко време ни остава?

— Около един час.

Докато говорех, пъхнах пръсти в десния ботуш и открих тайното скривалище в петата. Един час. Дотогава ще изчезнем завинаги! Опитах се лицето ми да не издава новооткритата радост. Изваждане на шперца, отваряне на вратата, измъкване в коридора и изчезване в анонимността на армията.

Освен ако шперцът вече не е там…

— Зенър ми предаде странно съобщение за теб — обади се Мортън. — Каза ми да чакам, докато си свалиш ботушите и тогава да ти кажа, че няма да можеш да се измъкнеш по този начин. Не зная какво искаше да каже с това… но той ме увери, че ти знаеш.

— Зная, зная — въздъхнах уморено и приключих с преобличането. Само един измамник може да хване друг измамник и този измамник, Зенър, явно знаеше всичко за шперцовете.

След един час дойдоха да ни вземат. Ще кажа само, че от това направиха голямо шоу, с много хватки с лъснатите оръжия, с издаване на заповеди, чукане на токове. Нито Мортън, нито аз искахме да участваме в тези глупости, но бяхме принудени, тъй като бяхме оковани и влачени. През залата, по стълбите и на улицата отзад. С много шум и викове ни качиха на новопостроена трибуна, която както изглежда щеше да служи като място за извършване на демонстративния съдебен процес. Изпълнена със стражи, съдии, заключени клетки, крадци с взлом… и голяма тълпа наблюдаващи цивилни под нея. Несъмнено докарани насила, тъй като бяха заобиколени от въоръжени войници. Половин дузина от тях също бяха на трибуната. Всички с посивели глави или плешиви. Между тях познах Стърнър от електроцентралата. Щом ме видя затворен в клетка, той стана и се приближи.

— Какво правят с вас, капитане? Ние не разбираме нищо от това…

— Вие говорите есперанто! — изненадах се аз.

— Да. Един от нашите водещи лингвисти откри този интересен език в библиотеката си. Мнозина от нас го изучиха миналата нощ, тъй като имахме проблеми в общуването с…

— Онзи човек там веднага да седне! — заповяда Зенър от пейката, където, разбира се, той беше главния съдия. Военен съд.

— Не мога да повярвам, че това е действителност! — каза Стърнър и бързо се върна на стола си.

Той и неговите другари се опитаха да протестират, но бяха принудени да млъкнат от гърма на тромпетите и скучните доказателства на пародийния съд. Престорих се на заспал, но бях изритан и се събудих. Мортън гледаше невиждащ пред себе си. Всъщност аз наистина подремнах, докато се събираха, все още не се чувствах много добре и се съсредоточих, едва когато ни изправиха на крака. Говореше Зенър.

— … изнесените доказателства срещу вас. Решението на този съд е да бъдете откарани оттук в ареста, където ще бъдете държани до осем нула нула утре, а после ще бъдете откарани на мястото на екзекуцията и разстреляни. Отведете ги.

— Искам справедливост! — извиках аз. — На мен не ми беше дадена възможност да кажа нито една дума по време на този фарс. Сега искам да направя изявление.

— Накарайте го да замълчи.

Една космата ръка притисна устата ми, после беше заместена от парцал. Мортън бе третиран по същия начин, макар той изглежда да не съзнаваше какво става. Зенър махна с ръка към преводача с микрофона.

— Предупреди ги, че това е много важно съобщение — каза той. Усиленият превод прогърмя над тълпата, която слушаше мълчаливо.

— Докарах ви тук, тъй като много от вас проявиха преднамерено неподчинение. Това ще се промени. Вие видяхте как действа правосъдието на Невенкебла. Тези двама затворници бяха намерени за виновни по много криминални обвинения. Наказанието по тези обвинения е смърт. Те ще умрат в осем нула нула часа утре сутринта. Разбирате ли това?

През внимателно слушащата тълпа се чу мърморене и Стърнър се изправи. Стражите посегнаха към него, но Зенър ги спря.

— Сигурен съм, че говоря от името на всички тук — каза Стърнър, — когато искам малко обяснение. Всичко това е много смущаващо. И най-смущаващо от всичко е откъде тези хора знаят за тяхната смърт утре? Те не изглеждат болни. Нито разбираме откъде вие знаете за точния час на тяхната смърт.

Зенър го погледна недоверчиво… после се ядоса.

— Наистина ли сте толкова тъпи? Тази изостанала планета да не е населена с наследствено малоумни хора? Двамата ще умрат утре, защото ще ги застреляме с пистолети. Това е пистолет! — извика той, извади пистолета си и стреля в дървената трибуна пред него. — Той изстрелва куршуми, те правят дупки в хората и утре пистолетите ще убият тези двама престъпници! Вие не сте вегетарианци. Убивате животни за храна. Утре по същия начин ние ще убием тези двама души. Сега ясно ли ви е?

Стърнър пребледня и си седна на стола. Зенър грабна микрофона и усиленият му глас проехтя над всички.

— Те ще умрат и вие ще гледате как умират! Тогава ще разберете и ще правите това, което ви заповядваме, и ще вършите онова, което ви казваме. Ако не се подчинявате, ще бъдете виновни като тези двама мъже и ще бъдете разстреляни като тях. Ще ви разстрелваме и убиваме и ще продължим да ви разстрелваме и убиваме, докато оцелелите ни разберат и ни се подчинят, и вършат точно онова, което им се казва…

— Сега можете да си отивате — завърши той. — Пуснете ги да си вървят. Отивайте си и помнете какво ви казах. Утре сутринта ще дойдете тук и ще наблюдавате как тези затворници ще умрат. След това ще получите новите си заповеди. И ще ги изпълнявате. — Зенър даде знак на нашите пазачи и Мортън и аз бяхме изправени на крака и завлечени обратно в килията. Тъй като не бяха издадени нови заповеди, хвърлиха ни в стаята, която служеше за килия, оковани и със затъкнати усти.

Спогледахме се мълчаливо, когато ключът се превъртя в ключалката.

Ако очите ми изглеждаха като на Мортън, тогава сигурно имах вид на много, много изплашен.