Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (16)

Шестнайсета глава

Точно след изгрев-слънце някакъв небесен ключ превключи и дъждът спря. Лек ветрец издуха облаците, докато крачехме по изпускащите пара простори. Бяхме вървели през полето, но сега стигнахме до павиран път, който изглежда водеше към намиращия се не много далеч язовир. Изпратих разузнавачи и те докладваха, че не са открили вражески действия… или всъщност изобщо никакъв враг. Тръгнахме по пътя, който се виеше надолу по обраслия с дървета хълм.

— Рапорт от един от разузнавачите — съобщи сержантът. — Той е в онази овощна градина и казва, че дърветата са отрупани с aval-gwlanek.

— Звучи отвратително. Какво е това?

— Някакъв плод, който расте в Землиджа. Деликатес.

— Кажи му да донесе един за анализ и оценка.

Разузнавачът бързо пристигна с пълна каска зрял aval-gwlanek. Приличаше на плодовете, наричани на Бит О’Хевън праскови. Взех един и го помирисах, после погледнах разузнавача, по чието лице имаше следи от сок.

— Е, редник, виждам, че вече си извършил анализа и оценката. Как го намираш?

— Много вкусен, капитане.

Отхапах, сладкият сок отми вкуса от последната топла храна от устата ми и кимнах.

— Сержант, отведи войниците в овощната градина. Десет минути почивка.

Когато след почивката продължихме, над шума от тежко стъпващите ботуши се чуваше силния шум от течаща вода. Язовирът вече беше по-близо, както и електроцентралата и сградите под нея. Водата се изливаше надолу от големите тръби, докато стълбове и проводници отиваха към далечния град. Изглеждаше спокойно и мирно, никой не се виждаше. Дадох знак за спиране и изпратих да извикат сержантите.

— Сега ще ви обясня плана на атаката. Преди това ще извършим преглед на оръжията. Започвам с вас, първи сержант.

С безизразна маска на лицето, той ми подаде пистолета си. Извадих пълнителя, проверих да видя дали е празен, погледнах също да видя, че в затвора няма патрон и му го върнах. Същото направих и с останалите. Бях много доволен от себе си, докато не стигнах до грамадното туловище на ефрейтор Аспия. Вместо да ми подаде пистолета си, той го притисна до гърдите си.

— Ще ви спестя проверката, капитане. Зареден е.

— Това е нарушение на моята заповед, бивш ефрейтор. Редник, сега ми подай оръжието си.

— Войникът не е войник, ако не е въоръжен — отвърна мрачно той, без да помръдне.

— Вярно е — кимнах аз и пристъпих към следващия. С крайчеца на очите си забелязах, че се оглежда, сякаш търси подкрепа. Щом отмести поглед от мен, замахнах и го ударих по врата със саблен удар. Беше жесток удар: пистолетът му бе зареден. Той падна в безсъзнание на земята. Измъкнах оръжието от безжизнената му ръка, извадих пълнителя и изхвърлих един по един патроните в калта.

— Сержант Блог. Искам този човек да бъде отведен в командирската кола и да бъде пазен.

— Пазещият да бъде ли въоръжен, сър?

— Въоръжен и оръжието заредено. Лейтенант Хеск ще го пази. Сега, ето какъв е нашият плац за нападение.

Всички слушаха мълчаливо, впечатлени от бързата ми реакция. Беше ме срам от страхливия удар… но войниците не трябваше да го разберат. По-добре един подут врат, отколкото заредени оръжия и убити. Можех да вярвам на Мортън, че няма да натисне спусъка… и се почувствах много по-добре, като не беше до мен засега. Възложих задачи на всички отделения, но главното здание оставих за себе си.

— Това са ви задачите. Изведете хората си на позиция и отново ми рапортувайте. Когато всичко бъде под контрол, аз ще вляза в командната зала. Сега… действайте!

Моята смела малка армия се разпръсна, атаката се провеждаше като по книга. Прибягвайки по няколко едновременно, прикривайки се един друг. След няколко минути сержантите започнаха да докладват по радиото. Целите са достигнати, никаква съпротива, още никой не се вижда. Сега беше мой ред. Следван от първия сержант и неговото отделение, аз се изкачих решително по стъпалата на електроцентралата и отворих вратата. Влязох право в машинната зала. Турбините се въртяха, генераторите произвеждаха ток, никой не се виждаше.

— Пълна автоматизация — отбеляза сержантът.

— Така изглежда. Нека да намерим командната зала.

Притичах по коридора. Напрежението нарасна. Бях много доволен, че само аз бях със заредено оръжие. Държах пистолета в ръка… но без да съм свалил предпазителя, тъй като нямах намерение да го използвам: беше само за поддържане на духа на войниците.

— Там има някой, капитане. Вижте!

Войникът сочеше към врата с матирано стъкло. На него се показа силует на човек, после изчезна.

— Вярно, отиваме там, следвайте ме!

Поех дълбоко дъх и отворих вратата. Скочих вътре и чух отделението след себе си. Сивокосият човек стоеше пред контролното табло и потупваше един циферблат.

— Ne faru nenion! — извиках аз. — Vi estas kaptito. Manoj en la aeron!

— Колко интересно — каза той, обърна се и се усмихна. — Чужденци, говорещи на чужд език. Добре дошли, чуждестранни люде, добре дошли в електроцентрала номер едно на Белегарик.

— Аз ви разбирам! — възкликнах изненадан. — Вие говорите диалект на простонароден английски, езикът, който ние говорим на Бит О’Хевън.

— Не мога да кажа, че съм чувал за това място. Акцентът ви е странен, но езикът сигурно е същия.

— Какво казва той? — попита първият сержант. — Вие говорите неговия език?

— Да. Учил съм го в училище. — Което беше съвсем вярно. — Той ни приветства.

— Има ли някой друг наоколо?

— Добър въпрос. Ще го попитам.

— Има персонал, разбира се, но всички спят. Работници на смяна. Трябва да ми кажете повече за себе си и вашите приятели. Казвам се Стърнър. Мога ли да попитам за вашето име?

Наканих се да отговоря, после се опомних. Война не се води по този начин.

— Името ми не е важно. Аз съм тук да ви кажа, че сега тази електроцентрала се контролира от въоръжените сили на Невенкебла. Ако ни сътрудничите, няма да ви се случи нищо лошо.

Преведох думите си на есперанто, за да знаят войниците ми какво съм казал. И наредих на сержанта да съобщи за работниците от смяната. Стърнър учтиво изчака да свърша, преди да заговори.

— Всичко това е много вълнуващо, сър! Въоръжени сили казвате? Значи имате оръжия. Това, което носите, оръжия ли са?

— Да, оръжия. И ви предупреждавам… ако бъдем атакувани, ще се отбраняваме.

— Това никак не ме притеснява. Като дълбоко вярващ в Индивидуалния мутуализъм^[1], никога няма да причиня зло на някого.

— Но вашата армия… или вашата полиция може да го сторят! — отвърнах хитро.

— Зная думите, разбира се, но вие не трябва да се страхувате. Тук няма армия, нито дори полицейски сили. Мога ли да ви предложа нещо да хапнете? Показах се много лош домакин.

— Не мога да повярвам — промърморих. — Сержант, свържете се с щаба на генерал Лоуендър. Кажете им, че сме установили контакт с врага. Никакви признаци на съпротива. Според него няма нито армия, нито полицейски сили.

Внимателно следен от стисналите оръжията си войници, Стърнър отвори един шкаф и извади висока и интересна бутилка. Той я постави на масата, заедно с поднос с чаши.

— Вино — поясни Стърнър. — Много хубаво, за специални гости. Надявам се на вас и на вашите сътрудници да ви хареса. — Той ми подаде една чаша.

— Първо вие го опитайте — казах аз с военно недоверие. Той отпи и ми подаде чашата. Беше много хубаво.

— Обажда се лично генералът — докладва сержантът и дотича с радиостанцията.

— Говори капитан Дрем.

— Дрем… какво означава този рапорт? Открихте ли врага?

— Завзехме електроцентралата, сър. Без жертви. Не срещнахме никаква съпротива.

— Вие първи установявате контакт. Как изглежда тяхната отбрана?

— Не съществува, генерале. Не ни беше оказана никаква съпротива. Пленникът твърди, че нямат нито армия, нито полиция.

Генералът изсумтя скептично.

— Изпращам хеликоптер за вас и за пленника. Искам лично да го разпитам. Край.

Страхотно. Последното място, на което исках да бъда, бе свърталището на висшите офицери. Съществуваше голяма вероятност да се появи генерал Зенър и да ме познае от лошото старо време, когато беше известен като Гарт. Оцеляването ме подтикваше да се скрия в някоя дупка. Но срещу личните ми нужди надделяваше шансът да спася човешки животи. Ако можех да убедя тъпите военни глави, че няма да има никаква съпротива. В противен случай сигурно някой пристрастен към оръжията идиот няма да издържи и ще започне да стреля. Тогава към стрелбата ще се присъединят всички страхливци и… Сценарият беше много реалистичен. Трябваше да направя всичко възможно, за да се избегне.

— Заповед от генерала — казах аз на очакващите войници. — Отивам да заведа пленника при него. Пристига транспорт. Вие оставате като командващ, сержант Блог, до идването на лейтенант Хеск, който ще ви смени. Поемайте командването. И се погрижете за виното.

Той отдаде чест и щом напуснах, се пресегна към бутилката. Такива прости бяха и моите войнишки удоволствия.

— Идвате с мен — наредих на Стърнър и посочих към вратата.

— Не, аз съм длъжен да стоя тук. Страхувам се, че не мога да ви направя тази услуга.

— Услугата правите не на мен, а на собствения си народ. Там има голяма армия. Всичките са въоръжени с оръжия като тези. Сега те нахлуват във вашата страна и ще я завладеят. Ще загинат хора. Но ако ви заведа при командващия офицер и успеете да го убедите, че вашият народ няма да окаже съпротива, могат да бъдат спасени човешки животи. Разбирате ли ме?

Докато обяснявах, на лицето му се появи израз на ужас.

— Сериозно ли говорите? — попита развълнуван той. — Вярно ли е това, което казвате? — Кимнах мрачно. — Разбира се, тогава, да. Непонятно, но трябва да дойда. Не мога да повярвам.

— Чувството е взаимно. — Поведох го към вратата. — Мога да разбера, че нямате армия, всички цивилизовани светове са без армии. Но полицията е едно необходимо зло, бих казал.

— Не и за онези, които практикуват Индивидуален мутуализъм. — Стърнър се ободри при открилата се възможност да изнесе една беседа.

— Никога не съм чувал за Индивидуалния мутуализъм — поощрих го аз.

— Какво нещастие за вас! С риск да го опростя, ще ви обясня…

— Капитан Дрем. Трябва да говоря с вас! — провикна се бившият ефрейтор и изскочи от командирската кола, въпреки плахите опити на Мортън да го спре. Той се изправи пред мен и застана мирно. — Сега виждам, че не съм бил прав, сър. Мислех, че сте млад и изглеждахте слаб, затова не изпълних заповедта и заредих пистолета си. Сега зная, че не аз, а вие сте бил прав и почтително моля за втора възможност, тъй като съм трийсетгодишен и моята кариера е в армията.

— И как разбрахте, че съм бил прав, редник Аспия?

Той ме погледна, очите му горяха.

— Понеже ме ударихте, сър! Съборихте ме, открито и честно. Един мъж трябва да направи каквото се полага… и вие го направихте!

Какъв свръхагресивен идиот беше този човек? Той бе отказал да се подчини на една разумна заповед, с която се целеше да се избегне насилие. А когато го съборих в безсъзнание на земята, разбра, че съм бил прав. Умът ми се омота в тази перверзна, неестествена логика… но сега наистина нямах време да мисля по нея. Единственото, което можех да направя, бе да я приема и да забравя за него.

— Знаеш ли, бивш ефрейторе, мисля, че ти вярвам. Само истинският мъж може да признае, че не е бил прав. Така че, макар ти да си нещастен, жалък редник, а аз — високопоставен капитан… ще ти стисна ръка и ще те изпратя да си изпълняваш задълженията.

— Вие сте истински мъж, капитане, и никога няма да съжалявате за това! — Той стисна подадената му ръка, после се оттегли назад, процеждайки една сълза от окото си. От небето се чу нарастващ шум и над нас мина сянка. Вдигнах глава и видях да се спуска хеликоптер.

— Мортън… поеми командването, докато се върна. Иди при сержант Блог и поеми ротата, остави го той да взима всички решения и се съгласявай с него.

Мортън успя само да кимне, а аз поведох Стърнър към хеликоптера и се качих подир него.

— Заведи ни при генерала — заповядах на пилота. После въздъхнах тежко. Имах чувството, че си пъхам главата в примката и я намествам около врата си.

Но всъщност нямах друга възможност.

— Чел съм за такива летателни апарати в книгите по история — каза Стърнър и погледна възхитен през прозореца, докато се издигахме. — За мен това е много важен момент, безименни сър.

— Капитан, можете да ме наричате капитан.

— Приятно ми е, че се запознах с вас, капитане. И ви благодаря за възможността да обясня на вашите началници, че могат да дойдат с мир. Те не трябва да се страхуват. Ние никога няма да им направим нещо лошо.

— Страхувам се от обратното.

Нямахме време за повече приказки, защото хеликоптерът се спускаше към бронирана колона от танкове. Под един навес близо до нея бяха поставени маси, столове и мокър бар. Кацнахме до тях на такова разстояние, че въздушната струя от витлата да не издуха събраните там офицери. Скочих, отдадох набързо чест и се успокоих. Зенър не беше сред тях. Обърнах се, помогнах на Стърнър да слезе и го отведох до генерал Лоуендър.

— Това е пленникът, сър. Той говори ужасен местен език, който случайно съм учил в училище, така че мога да превеждам.

— Изключено — каза навъсено генералът. — Вие сте полеви офицер, а не преводач. Майор Кеусъл е щабен преводач. Майоре, превеждайте!

Тъмнокосият майор ме изблъска и застана пред пленника.

— Kion vi komprenas? — извика той. — Sprechten zee Poopish? Ancay ooyay eekspay Igpay Atinglay? Ook kook Volupook?

— Много съжалявам, сър, но не разбрах нито дума от онова, което казвате.

— Разбрах го! — възкликна щастливо майора. — Малко известен диалект, говори се на скучни планети, които се въртят около тъмни звезди. Научих тази отегчителна какофония, когато бях търговец на месо преди години. Внасях свинепрасешки котлети…

— Престани с тези глупости, майоре, превеждай. Попитай го къде е армията им и колко полицейски участъка има в този град.

Слушах с интерес как майорът, въпреки вроденото си желание да говори, а не да слуша, най-накрая извлече онази информация, която вече имах. Генералът въздъхна нещастно.

— Ако това е вярно… тогава не можем хладнокръвно да ги разстреляме. — Той се обърна към мен. — И вие сте сигурен, че не са оказали никаква съпротива?

— Никаква, сър. Това, както изглежда, е в разрез с техните най-силни вярвания. Мога ли да ви поздравя, генерале, за първото безкръвно нашествие, известно във вселената? Скоро вие ще завладеете цялата тази планета за слава на Невенкебла… без да загубите нито един войник.

— Не бързайте да се радвате, капитане. На генерали, които връщат войниците си без нито една жертва, не се дават медали. Битки! Там се печели слава! Ще има битки, запомнете ми думите. Това е в природата на човека. На тази планета не може всички да са страхливци.

— Лоуендър… какво става? — попита един познат глас и кръвта ми изстина с около десет градуса. Не помръднах, стоях като истукан, с гръб към говорещия.

— Това е първият ни пленник, генерал Зенър — отговори Лоуендър. — Тъкмо го разпитвах. Говори глупости. Казва, че нямат нито армия, нито полиция.

— Вярвате ли му? Къде го заловихте?

— На електроцентралата, от капитан Дрем.

Зенър се обърна към мен, после отмести поглед. Стоях изпънат, с безизразно лице. Той отново се обърна към мен.

— Откъде ви познавам, капитане?

— От единичното обучение, сър. Маневрите — отговорих аз с възможно най-басовия глас, който можах да постигна. Зенър дойде при мен и доближи лицето си до моето.

— Не е вярно. Отнякъде другаде е. И вие бяхте с някой друг…

Очите му светнаха от удоволствие и той заби пръст в мен.

— Епископа! Ти беше с Епископа…

— И ти го уби! — извиках аз, хвърлих се върху него и се вкопчих във врата му с хватка, която за три секунди щеше да го удуши.

Една секунда… в безсъзнание. Втора секунда… обезсилен. Трета…

Светлината изчезна. Отзад на главата си почувствах ужасна болка и после нищо. Последната ми мисъл беше… бях ли издържал третата секунда?