Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (13)

Тринайсета глава

Когато заседанието свърши, се погрижих да бъда далеч от входа на театъра. Вероятността Зенър да ме познае от времето, когато беше капитан Гарт, бе малка. Но дори и малка, все пак съществуваше, затова се постарах да не се мяркам пред очите му. Войниците се строиха и заминаха; след завършване на съвещанието за тях не беше осигурен транспорт. Майорът имаше на разположение кола, но аз отказах предложението му да ме вземе.

— Трябваше да се възползваме от поканата — оплака се Мортън, когато колата тръгна.

— За къде? За затвора? Колкото сме по-далеч от началствата, толкова по-добре за нас.

— Уморен съм.

— Аз не съм ли? Да не говорим, че съм и гладен. Хайде да намерим някое място, където да похарчим част от парите на Гоу…

— Джим… Джим ди Гриз…

Гласът беше остър, почти неразбираем. Гласове ли почнах да чувам? Огледах се, но наблизо беше само Мортън.

— Чу ли нещо?

— Не. Трябваше ли да чуя?

— Не зная. Ушите ми изведнъж забучаха. Но се кълна, че чух нещо.

— Може би ти говори онзи молец на рамото. Ха-ха.

— Присмивай се на себе си. Какъв молец?

— Не го ли виждаш? Кацнал е на капитанската ти звездичка. Да го прогоня ли?

— Не. Остави го.

Обърнах глава, мигнах и успях само да зърна молеца. Той махна с крила, отлетя… и кацна на ухото ми.

— Отивай… на aergropl… сега.

— Не мога да те разбера.

— Защото не говоря аз.

— Млъкни, Мортън, Говоря на молеца, не на теб.

Той провеси нос и бързо отиде настрана.

— Повтори съобщението — казах аз, оставяйки за момент без внимание Мортън.

— Летището… иди на летището.

— Правилно, да отида на летището. Разбрах. Край. Отивам. — Молецът отлетя, а аз потупах Мортън по рамото; усетих, че трепери. — Хайде, горе главата. И престани да ме гледаш така, сякаш съм луд. Молецът е само комуникационен апарат, нищо повече.

— Комуникация с кого?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко неприятности ще имаш.

— Ти наистина си шпионин, нали?

— И да, и не. Тук съм по моя работа, но някои страни се опитват да ме въвлекат в тяхната работа. Разбираш ли?

— Не.

— По-добре. Хайде да намерим летището. Предполагам, че е там, където свети и кацат самолети. Идваш ли с мен?

— Имам ли избор? Има ли път за връщане? Отново ли започваме? Искам да кажа, не можем ли да се промъкнем назад в казармата, сякаш нищо не е станало?

— Знаеш, че не можем.

Той въздъхна и кимна.

— Зная. Но аз не съм за такава работа, каквато вършим. И докъде ще ни доведе тя?

Добър въпрос. С много малка надежда за отговор понастоящем.

— Честно казано… не зная. Но имаш думата ми, Мортън, защото аз те забърках във всичко. Първата ми задача, преди всичко друго, е да те измъкна от тази каша и да те спася. Не ме питай как… защото още не зная.

— Не трябва да се самообвиняваш. Аз си отворих устата пред онзи ефрейтор, който разказваше глупости. Оттам започна всичко.

Вървяхме, докато говорехме. Отивахме все по-близо и по-близо до летището. Пътят, по който се движехме, завиваше около края на летището, отделен от него с телена ограда, силно осветена от ярки светлини. От другата страна на оградата имаше трева и писти за рулиране. Тежък товарен самолет току-що се беше приземил. Наблюдавахме как рулира. Той продължи напред, ято черни птици се спуснаха подир него и започнаха да се мушкат в тревата. Една от тях разпери криле, отлетя към оградата и кацна откъм външната страна. Тя изкриви към мен глава и заговори:

— Ти не си сам.

— Очевидно. Той е безопасен. Ти ли си, Варод?

— Не. Капитан Варод е в почивка.

— Доведи го. Не искам да разговарям с някаква си стара врана.

— Ще бъдеш свързан.

Птицата се обърна, отвори човка и разпери криле. Излетя, без да размахва криле. Чу се свистене.

— С реактивна тяга — отбелязах. — Въздухът влиза през устата. Струята излиза точно там, където си мислиш, че трябва да излиза. Да вървим.

Чу се вой от приближаваща сирена и на пътя се появи радиозасечна кола. Когато мина покрай нас, тя намали, насочи приемните си чинии към нас, после продължи.

— Много бързо откриват радиопредаванията — казах.

— Тази птица радиопредавател ли е?

— Между другите неща. Управлява се дистанционно и вероятно има някои логически схеми за подскачане и присъединяване към други птици. Може да бъде открита, само когато предава за базата.

— Къде е базата?

— Не ти трябва да знаеш. Нито кой работи там. Но мога да те уверя, че те не възнамеряват да направят нищо лошо на тази страна.

— Защо? — Сега беше много развълнуван. — Кажи им да действат, да отърват страната от военните и техните приятели и да произведат избори. Знаеш ли откога съществува сегашното извънредно положение? Ще ти кажа, проверих. Така нареченото временно извънредно положение е обявено преди повече от двеста години. Извънредно положение! Кажи на приятелите на твоята птица, че що се отнася до мен, могат да причинят на страната всякаква неприятност.

— Чух го — отвърна птицата с дебел глас, спусна се от тъмното и кацна на рамото ми. — Нашата работа не е да създаваме неприятности. Ние се стараем само да…

— Варод, млъкни — прекъснах го аз. — Разполагаме с ограничено време за комуникация, преди детекторите отново да се появят. Нека да не губим време в празни приказки. Открих плановете за нападение.

Птицата ме погледна и кимна.

— Много добре — каза тя. — Казвай по-бързо подробности, включих на запис. Къде е мястото на нападение?

— Не е на тази планета. Те подготвят космически флот за нападение на друга планета.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Подслушах ги.

— Коя е планетата?

— Нямам представа.

— Ще се върна. Трябва да избягам от радиодетекторната кола.

Птицата се стрелна към небето, оставяйки зад себе си миризма на изгоряло ракетно гориво. Тя направи лупинг и кацна върху един минаващ камион. Продължаваше да предава, предполагам, защото в следващия миг детекторната кола префуча подир камиона. Продължихме да вървим.

— Какво е това нападение? Как го откри?

— Просто го открих. Един от ръководителите е генерал Зенър. От начина, по който говореше, разбрах, че това ще стане съвсем скоро…

Чу се свистене, последвано от топла въздушна вълна; птицата кацна на главата ми и заби острите си нокти.

— Трябва да откриеш коя планета ще нападнат — заяви тя.

— Открий я ти. Проследи ги, когато отлитат.

— Невъзможно. Най-близкият кораб с детекторна апаратура е на четири дни път оттук. Може би няма да стигне навреме.

— Трудно. Ох.

Потърках главата си, където птицата беше отскубнала няколко косъма, когато отлетя, наведох се и вдигнах кепето си. Тъкмо завихме зад ъгъла и зад нас изрева друга детекторна кола.

— Хайде да се смесим с тълпата — казах на Мортън. — Онези в детекторната кола ще почнат да ни подозират, ако винаги, когато засекат сигнал, попадат на нас.

— Не можем ли да се смесим с тълпите, които ядат и пият?

— Добра идея. Зная къде да отидем.

Слязох от бордюра и вдигнах ръка точно пред един камион. Шофьорът натисна спирачките, те изскърцаха, камионът се разтресе и спря пред мен.

— Караме малко бързичко, нали? — озъбих се на шофьора.

— Не ви видях, капитан…

— Зная защо не си ме видял. Защото един от фаровете ти не свети, ето защо. Но днес съм великодушен. Ако ни откараш с моя приятел до офицерския клуб, може би ще забравя, че изобщо съм те виждал.

Шофьорът нямаше никакъв избор. Той ни закара до клуба и продължи. Ние влязохме да опитаме опияняващите удоволствия, които в по-голямата си част бяха същите като в клуба на сержантите, с тази разлика, че тук имаше сервитьори. Само една четвърт от масите бяха заети: всички останали офицери навярно бяха на служба. Нашите пържоли и бира се появиха с типичната бързина и ние се нахвърлихме върху тях, ръмжащи от глад. Почти бяхме свършили, когато на входа се показа офицер и наду една свирка.

— Излизай и се строявай. Всички. Извънредно положение. Транспортът е навън. Това се отнася и за вас — каза той и посочи с пръст към нас.

— Ние току-що влязохме, полковник — възразих аз.

— Току-що излизате. А виждам, че сте се нахранили, което аз още не съм направил, така че не ме ядосвай, момче.

— Веднага тръгваме, сър!

Двамата с Мортън се втурнахме навън заедно с останалите към чакащите автобуси. Последен се качи полковникът и шофьорът потегли.

— Мога да ви кажа само следното — започна полковникът, викайки с всичка сила, за да надвика шума от мотора. — Поради причини, които не ви засягат, плановете ни се ускоряват. Вие се включвате в изпълнението и то веднага. — Имаше въпроси и протести, които той прекъсна.

— Тишина! Зная, че всичките сте добре охранени канцеларски плъхове от базата… но вие също сте войници. Тъй като планираните операции се ускоряват, прехвърлянето на някои полеви офицери ще се забави. Вие ще трябва доброволно да заемете техните места. Ще получите бойно снаряжение, ще се присъедините към нашите войски и веднага ще ви натоварим. В полунощ всички ще заминем.

Полковникът остави без внимание оплакванията и протестите, но накрая се ядоса. Той измъкна пистолета от кобура и стреля в покрива на автобуса. После го насочи към нас. Настъпи мъртвешка тишина. Имаше противна усмивка и остри зъби.

— Така е по-добре — каза той и продължи да държи насочен пистолета. — Всички сте срочно служещи тъпоглавци, което означава, че сте си издействали и купили топли местенца, но това сега няма да ви помогне. Вие сте в армията и сте длъжни да изпълнявате заповеди. — Когато автобусът спря, той отново стреля в покрива. — Сега искам доброволци за бойна служба. Всички доброволци да излязат крачка напред.

Всички пристъпихме като един. Във вещевия склад светеха лампи, служители чакаха до заредените рафтове, един офицер стоеше на входа.

— Отстранете се — заповяда полковникът, без да сваля очи от нас, докато слизахме от автобуса.

— Не мога, сър — каза офицерът от снабдяването. — Не мога да дам нищо, без заповеди от щаба. Още не са пристигнали…

Полковникът стреля в лампата над вратата на склада и допря дулото на пистолета си до носа на офицера.

— Какво каза? — изръмжа полковникът.

— Заповедите вече пристигнаха, сър! Влизайте и вземайте всичко. Бързо!

Всичко стана бързо. Ние се втурнахме в склада с максимална скорост и докато тичахме, грабехме дрехи, ботуши, раници, колани, всичко. Налудничавият полковник сега изглежда беше навсякъде, пистолетът му от време на време поддържаше темпото. Улицата зад сградата представляваше демонична сцена на офицери, които сваляха щабни униформи, хвърляха ги на земята и обличаха зелени бойни униформи, слагаха шлемове на главите си и всичко останало в раниците. После отиваха в съседната сграда, където се раздаваше оръжие. Но без боеприпаси, забелязах аз; полковникът не беше толкова глупав. Препъвайки се под теглото на товара, излязох на улицата и седнах до една стена, потънал в пот. Мортън се стовари до мен.

— Имаш ли някаква идея защо е всичко това? — попита той задъхан.

— Имам много ясна идея. Военните мислят, че са шпионирани. С пълно основание, защото наистина са шпионирани. Затова те са ускорили нападението, преди техните планове да бъдат разкрити.

— Какво ще стане с нас?

— Ще участваме в нападението. Най-малкото ще излезем като офицери. Което означава, че ще можем да останем в задните редици и да командваме войските пред нас, в случай на някаква неприятелска съпротива…

— Отвори си раницата — каза молецът в ухото ми.

— Какво викаш?

Усетих изгаряне по ухото си, когато молецът изпразни батериите си в кожата ми.

— Отваряй… раницата! — повтори той и падна, с изпразнени и мъртви батерии.

Наведох се и отворих раницата, чудейки се дали нещо не е поставено там. Чу се изсвирване и миризма на ракетно гориво, а птицата прелетя покрай мен и влезе в раницата.

— Няма да нося тази проклета птица и да бъда хванат с нея и разстрелян! — извиках аз.

— Трябва да го направиш в името на цялото човечество — отвърна птицата. Очите й диво светеха. — Реактивира се чрез двукратно натискане на човката. Край.

Светлината намаля и изчезна. Чух стъпки и затворих раницата.

— Качвай се! — заповяда полковникът. — Потегляме!