Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (10)

Десета глава

Някъде далече иззвъня звънец като приглушено изригване, очите на сержант Клутц отново се фокусираха и изразът на унила пустота изчезна, заместен от нормалната му гневна насмешка.

— Станете, идиоти мръсни! Цял час се правихте на хитреци и сега ще си платите. Двойно време! Следващият урок ще бъде по употреба на стрелково оръжие и проверка на лично оръжие. Мърдайте!

— Аз държа на тези двамата — каза Гоу и ни отдели от другите. — Ще ги впиша в рапорта за подмолна дейност.

Клутц кимна щастлив и задраска имената ни от списъка си.

— Това ме устройва, Гоу. Що се отнася до мен, щом ги задраскам от списъка, можеш да ги схрускаш на закуска.

Вратата се затвори и двамата с Гоу се изправихме един срещу друг. Мортън застана настрана, обхванат от апатия. Започнах да се впрягам. Ефрейтор Гоу извади бележник и молив и посочи към мен.

— Как се казваш?

— СкрууУ2.

— Това е войнишкото ти име, Скруу, при това не е пълно. Искам да зная цялото ти име.

— Аз съм от Пенсиделфия, ефрейтор, и нас са ни учили никога да не казваме имената си на непознати.

Очите му се свиха от омраза.

— Опитваш се да се подиграваш с мен, войнико?

— Това е невъзможно, сър. Вие и така сте си ходещо посмешище. С тези лъжи, които пробутвате на селяните. Прекрасно знаете, както и аз, че единствената заплаха за тази страна са военните, които я контролират. Това е милитаристична страна и тя прави всичко в интерес на армията.

Мортън ахна и се опита да ми направи знак с ръка да замълча. Бях много ядосан, за да спра. Този идиотски ефрейтор ми лазеше по нервите. Той се усмихна студено и посегна към телефона.

— Ако не ми кажеш името си, военната полиция бързо ще го открие. И грешиш като мислиш, че само военните печелят от милитаристичната държава. Ти забравяш промишлените корпорации, които печелят от военните договори. Едните не могат да съществуват без другите. Те са зависими едни други.

Каза го спокойно, усмихвайки се и това толкова ме шокира, че млъкнах.

— Но… — промълвих най-после, когато той набра номера на телефона. — Щом знаете това… защо пробутвате на войниците тази опашата лъжа?

— По простата причина, че съм потомък на една от тези индустриални фамилии и съм много щастлив със съществуващото положение. Аз изпълнявам военните си задължения, като пробутвам тази опашата лъжа, както ти я нарече, и след няколко месеца ще се върна към охолния живот, който много ценя. Номерът е зает. Разговорът също ми достави голямо удоволствие и в отплата за удоволствието, което получих от тази нова насока на нашия разговор, искам да ти направя подарък.

Той остави телефонната слушалка и отвори едно чекмедже на бюрото зад него. Бях достатъчно пасивен и му позволих да го стори. Когато се осъзнах, беше много късно. Скочих напред, а той се обърна с голям револвер в ръка, насочен към мен.

— Не бих го направил, ако бях на твое място. Аз съм ловец, трябва да знаеш, и първокласен стрелец. Освен това няма да имам ни най-малко угризение на съвестта, ако те застрелям. И в гръб, ако се наложи — добави той. Отново се обърнах и се усмихнах.

— Браво, ефрейтор. Разузнаването беше разтревожено от качеството на вашите беседи за ориентация и ме изпрати тук, за да се опитам да ви раздразня. Обещавам да не повтарям вашите забележки за военнопромишления комплекс. Произхождам от бедно семейство и не се радвам на никоя от вашите привилегии.

— Вярно ли е това? — възкликна Мортън.

— Вярно е… и ти си арестуван. Ето, един предател е хванат, Гоу, нашият разговор доведе до нещо добро.

Той присви очи, но пистолетът му не помръдна.

— Очакваш ли да ти повярвам?

— Не. Но ще ви покажа документа за самоличност. — Усмихнах се и бръкнах в празния заден джоб на новата си униформа.

Може да е добър стрелец, когато стреля по безпомощни животни или по мишени, но нямаше боен опит. За момент отклони поглед към движещата ми се ръка. Това ми беше достатъчно. Другата ми ръка го удари от вътрешната страна на китката и пистолетът се отмести. Веднага изгърмя и нещо се удари в стената зад мен. Мортън изкрещя от страх и скочи настрана. Преди Гоу да успее отново да стреля, коляното ми се заби в стомаха му.

Пистолетът падна до него и той го последва. Поех дълбоко дъх и го изпуснах с въздишка.

— Браво, Джим — казах си, пресегнах се през рамо и се потупах по гърба. — Всичките ти рефлекси работят.

Мортън опули очи към мен, после погледна притихналото тяло на ефрейтора.

— Какво стана…? — промълви объркан той.

— Стана точно това, което виждаш. Накарах ефрейтора да изгуби съзнание, преди да ни е наранил. И ти не си арестуван, това беше само трик. А сега бързо, преди някой да е дошъл, премести бюрото до входа, тъй като, както виждаш, вратата не се заключва.

Наведох се и взех оръжието, в случай че наследникът на милиони дойде в съзнание по-рано от плануваното. А какво щях да правя с бедното малко богато момче? Погледнах легналото тяло и вдъхновението ме озари.

— Ти си гений — похвалих се на висок глас аз. — Заслужаваш ново потупване, но ще го получиш по-късно, защото сега бързината е много важна. — Наведох се и започнах да разкопчавам униформата. — Тази униформа, това е ключът, униформата. Те ще търсят окъсан новобранец в размъкната полева униформа. Не ефрейтор в ушити по поръчка дрехи. Заслужи си повишението, Джим. Излезе първенец на отделението.

Свалих обувките, смъкнах му панталоните… и изсвирих. Бельото му беше с втъкана златна нишка. Богатите са си богати. Беше случайност, чиста случайност, че теглото му бе съвсем малко над нормата при охолния му живот. Мускулите ми заеха мястото на неговите тлъстини и униформата ми стана, сякаш беше шита за мен. С изключение на обувките; Гоу имаше много малък крак. Трябваше да мина с моите ботуши. Изпразних джобовете му и намерих много пари, и кутия с лоши на вид пури и малко джобно ножче. Последното свърши чудесна работа при нарязване на дрехите ми на ленти, с които завързах здраво ефрейтора и напъхах парцал в устата му. Дишаше свободно през носа, така че съвестта ми беше чиста — нямаше да умре от задушаване.

— Ще го убиеш ли? — попита Мортън.

— Не, но искам да мълчи, докато приведа в изпълнение следващата част от плана. — Бях радостен, че Мортън не попита каква ще е тя, тъй като и аз самият още не знаех. В стаята нямаше никакъв шкаф, където да скрием ефрейтора. Бюрото… него трябваше да използвам!

— Мортън, застани с гръб към вратата и действай като ключалка — заповядах аз. — Ако някой се опита да отвори, натискай силно.

Докато той подпираше вратата в качеството си на ключалка, аз издърпах бюрото обратно на мястото му и примъкнах вързания ефрейтор под него. По навик прегледах чекмеджетата на бюрото. Цялото беше празно, с изключение на най-горното, в което имаше папка с книжа. Пъхнах я под мишница. После отстъпих назад и огледах свършеното. Чудесно. Ефрейторът не се виждаше. Всеки, който погледне в стаята, ще помисли, че е празна.

— Сега… какво по-нататък? — казах аз весело. После почувствах, че усмивката ми изчезна от лицето.

— Да! — съгласи се с готовност Мортън. — Какво ще стане по-нататък?

Стегнах се, взех се в ръце и се опитах да мисля конструктивно.

— Първо… няма връщане. Затова да потърсим начин да продължим. Когато намерят ефрейтора, много бързо ще открият имената ни. Ето защо дотогава трябва да имаме нови имена. Което означава, че трябва да отидем в отдел „Личен състав“ и да направим някои промени.

Сега Мортън бързо мигаше.

— Джак, друже мой, не се ли чувстваш добре? Не разбирам нито думичка от онова, което казваш.

— Няма значение… достатъчно е аз да го разбирам. — Изпразних пистолета, сложих патроните в джоба си, а изпразненото оръжие в чекмеджето. — Тръгвай пред мен и прави каквото ти заповядам. Хайде! Открехни вратата и погледни дали брегът е чист.

Беше чист. Продължихме навън, марширувайки по войнишки. Стисках документите. Мортън отчаяно се държеше за останките от разума си. Раз-два, раз-два. Завихме зад ъгъла и се озовахме почти право в ръцете на военен полицай с червена барета.

— Отделение, стой! Свободно! — изкрещях аз. Мортън спря със силно олюляване и разтреперан погледна към военния полицай. — Поглед напред! — изревах аз. — Не съм ти разрешил да извръщаш очи.

Военният полицай, умен по военному, не ни обърна никакво внимание, докато не му извиках:

— Спри там, редник.

— Аз ли, ефрейтор? — попита той и се обърна.

— Доколкото виждам ти си единственото нещо, което се движи. Джобът ти не е закопчан. Но днес съм великодушен. Покажи ни постройката на „Личен състав“ и продължавай.

— Право напред, минавате покрай трибуната за оркестъра, вляво покрай килията за измъчване и сте там. — Той побърза напред, опипвайки джобовете си да намери кой не е закопчан. Мортън трепереше и се потеше, а аз го потупах по гърба.

— Успокой се, друже. В армията, ако човек има чин, може да прави каквото си иска. Готов ли си да продължим?

Той кимна и тръгна напред. Вървях подир него, крещях команди на ъглите, отмервах такта, бях шумен, противен и оскърбителен, за да не правя впечатление. Тъжна подробност от действителността на войнишкия живот.

Зданието, в което се помещаваше „Личен състав“, беше голямо и внушително с много надписи „към“ и „от“ на входа. Когато тръгнахме към него, Мортън изведнъж спря, погледна ме и запита колебливо:

— К-какво ще правиш сега? — Видях, че трепери от страх.

— Отпусни се, приятелю, всичко е под контрол — отговорих аз и прелистих документите, за да прикрия тази невоенна пауза. — Просто ме следвай, прави каквото ти казвам и след няколко минути ще изчезнем безследно.

— Наистина ще изчезнем безследно, ако влезем там! Ще ни хванат, ще ни измъчват и накрая ще ни убият…

— Тихо! — извиках в ухото му и той политна напред като покосен. — Няма да говориш. Няма да мислиш! Само ще се подчиняваш или ще затънеш в този зандан толкова дълбоко, че никога вече няма да видиш светлината на деня!

Един минаващ сержант ми се усмихна и кимна одобрително. Разбрах, че съм на прав път. Не исках да правя това с Мортън, но нямах избор.

— Лявото рамо напред… ходом марш!

Беше пребледнял, извърнал нагоре очи, в главата — никаква мисъл. Можеше само да изпълнява заповедите ми. Изкачихме стъпалата, минахме през входа и се отправихме към застаналия на пост въоръжен военен полицай.

— Свободно! — извиках аз и се обърнах към полицая. — Ти там… къде е транспортният отдел?

— Втория етаж, стая две-нула-девет. Мога ли да видя пропуска ви, ефрейтор.

Погледнах го хладно, докато ровех из документите, които носех, бавно плъзнах поглед към ботушите му, после отново вдигнах очи. Стоеше мирно, леко трепереше. Разбрах, че е нов в тази игра.

— Мисля, че никога не съм виждал по-мръсни ботуши — изсъсках аз. Той погледна надолу, аз подадох обърнатите надолу документи. — Ето пропуска. — Когато вдигна очи, папката с документите беше затворена.

Полицаят се накани да каже нещо, но аз го погледнах строго и той посърна.

Обърнах се пъргаво настрана и щракнах с пръсти на Мортън, след това се отправих към стълбите. Постарах се да не обръщам внимание на капчиците пот по челото ми. Работата беше много деликатна… и още не беше свършена. Видях, че Мортън трепери и се запитах докога ще издържи. Но сега нямаше връщане назад. Отворих вратата на стая 209 и го бухнах вътре. До стената имаше пейка. Посочих му да седне.

— Седни там и чакай, докато не те извикат — наредих аз, после се обърнах към чиновника на рецепцията. Той говореше по телефона и махна неопределено към мен. Зад него имаше редици от бюра и работещи върху тях войници. Никой не ми обърна внимание, разбира се.

— Да, сър, веднага ще се заема — отговори раболепно чиновникът на рецепцията. — Може би е компютърна грешка, капитане. Ще ви се обадя. Много съжалявам.

Чух как телефонът на отсрещната страна се затвори.

— Негодник! — изръмжа той, сложи слушалката обратно и ме погледна. — Какво има, ефрейтор?

— Дошъл съм тук, ефрейтор, за да се срещна със сержанта по транспорта.

— Той е у дома си по семейни причини. Канарчето му е умряло.

— Не искам да слушам никакви отвратителни подробности за личния му живот, войник. Кой го замества?

— Ефрейтор Гамин.

— Кажи на ефрейтора, че отивам при него.

— Правилно, правилно. — Той вдигна телефона. Минах покрай него, отидох до вратата с надпис „СЕРЖАНТ ПО ТРАНСПОРТА. НЕ ВЛИЗАЙ!“ и я отворих. Слабият, тъмен човек на компютърния терминал вдигна глава и се намръщи.

— Вие ли сте ефрейтор Гамин? — попитах аз, затворих вратата и отново размахах документите. — Ако сте вие, имам добри новини за вас.

— Аз съм Гамин. Какво има?

— Отнася се за заплатата ви. Ковчежникът казва, че е открил натрупана компютърна грешка и вие имате да получавате може би двеста и десет големи. Искат да отидете там и това да се оправи.

— Знаех го! Те правят двойни отчисления за осигуровка и пране.

— Тъпи глави. — Предположението ми се оправда; не може да има жив човек, особено в армията, който да не е сигурен, че има грешки във фишовете му за възнаграждение. — Бих ви посъветвал да си приберете вземанията, преди там отново да изгубят парите. Мога ли да използвам телефона ви?

— Натиснете деветка за външна линия. — Той пристегна вратовръзката си и се пресегна за палтото… после спря и извади ключа от терминала. Екранът угасна. — Бас държа, че ми дължат повече. Искам да видя ведомостите.

Зад бюрото му, за моя радост, имаше втора врата и той излезе през нея. В момента, в който я затвори, отворих другата и подадох глава. Когато чиновникът на рецепцията вдигна глава, аз се обърнах и извиках през рамо:

— Искате ли и той да дойде, ефрейтор? — Кимнах и се обърнах. — Новобранец, ела тук.

Мортън скочи при звука на моя глас и забърза напред. Затворих и заключих вратата зад него.

— Настани се удобно — казах, свалих ботуша си и затърсих в него шперца. — Никакви въпроси. Трябва да действам бързо.

Той се отпусна на един стол и мълчаливо се опули, а аз внимателно се заех с ключалката, докато терминалът отново оживя.

— Меню, меню — промърморих и пръстите ми заиграха по клавиатурата.

Всичко вървеше по-гладко и по-бързо, отколкото се бях надявал. Който и да е писал програмата, явно е имал предвид, че ще се използва от малоумни. Може би е бил прав. Във всеки случай менюто ме водеше стъпка по стъпка чак до текущите заповеди за прехвърляне.

— Ето ни, напускаме днес по обяд, след няколко минути. Форт Абомено. Бързо казвай малкото си име и сериен номер, Мортън.

Сложих марката с личния си номер пред себе си, докато въвеждах цялата изисквана информация. Иззвъня звънец и принтерът избълва листове хартия.

— Чудесно! — Усмихнах се и от мускулите ми се свали известно напрежение: подадох му ги. — За момента сме спасени, защото току-що тръгнахме за форт Абомено.

— Но… ние сме все още тук.

— Само телом, моето момче. За документа, а армията вярва на документите, ние отпътувахме. Сега правим бройката на онези тела точна. — Прочетох заповедите за експедиране, елиминирах две имена, после се обърнах обратно към терминала и бързо въведох данните. Трябваше да свършим преди ефрейторът да се е върнал. Принтерът изпухтя тихо и се появи един лист, после друг. Грабнах ги, заключих терминала и махнах на Мортън да става.

— Да тръгваме. От задната врата. Щом излезем от тази сграда, ще ти кажа какво става.

Някой идваше по стълбите, някакъв ефрейтор. Сърцето ми прескочи два удара, преди да видя, че не е въпросният ефрейтор. После долу в залата до входната врата… да, това беше ефрейтор Гамин, който се качваше по стълбите с много зъл израз на лицето!

— Веднага вдясно, новобранец! — Изкомандвах и двамата завихме в първия коридор с военна точност. Там един лейтенант се решеше пред огледало. Нейната коса, разбрах аз, когато тя се обърна и ме погледна.

— Що за тъпа глава имате, ефрейтор? Не видяхте ли на външната страна на вратата да пише, че е само за жени?

— Извинявайте, сър, мадам, в коридора е тъмно. Проблем със зрението. Ти, новобранец, защо не прочете правилно надписа? Махай се оттук и отивай право при военния полицай.

Блъснах Мортън пред мен и затворих вратата. Коридорът пред нас беше празен.

— Да вървим! Колкото се може по-бързо, без да правим впечатление.

Навън през вратата, по стъпалата и зад ъгъла, и зад друг ъгъл. Темпото беше започнало да си казва думата. Подпрях се на близката стена. По лицето ми течеше пот и капеше от носа ми. Избърсах го с една от ненужните хартии, които още носех… после погледнах двата нови листа със заповеди и се усмихнах; Мортън зейна.

— Свобода и оцеляване — изкикотих се аз. — Заповеди за заминаване или по-скоро анулиране на заповеди за отпътуване. Най-после сме спасени.

— Нямам ни най-малка идея за какво говориш.

— Извинявай. Нека да ти обясня. Що се отнася до армията, ние вече не сме в тази база, а сме изпратени във форт Абомено. Там ще ни търсят, но ще им бъде трудно да ни намерят. За да бъдат бройките на телата точно, двама войници, които са в този контингент, които физически са в този състав, са извадени от списъка. Това са техните заповеди, ефрейтор, реших, че малко по-висок чин няма да навреди. Както можеш да видиш, аз сега съм сержант. Ние ще заемем техните квартири, ще ядем тяхната храна, ще получаваме тяхното възнаграждение. Ще минат седмици, може би месеци преди грешката да бъде открита. Дотогава ние отдавна ще сме изчезнали. Сега… дали да не започнем новите си кариери като низши офицерски чинове?

— Страхотно — каза Мортън, затвори очи и се олюля. Щеше да падне на земята, ако не бях там да го задържа до стената. Кимнах в знак на съгласие.

— Аз самият се чувствах до известна степен по същия начин. Наистина беше необикновен ден.