Метаданни
Данни
- Серия
- Стоманения плъх (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stainless Steel Rat Gets Drafted, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Стоянов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 1999
Поредица: „Избрана световна фантастика“ №67
Редактор: Вихра Манова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN: 954–585–024–8
История
- —Добавяне
- —Корекции от hammster
Тази книга е за Рог Пейтън
и цялата компания Брам.
Първа глава
Много съм млад, за да умра. Само на осемнайсет години… и вече съм почти мъртъв. Силите ми намаляват, пръстите ми се изплъзват, а асансьорната шахта под мен е дълбока цял километър. Повече не мога да се държа. Ще падна…
Обикновено съм спокоен, но сега започвам да се паникьосвам. Цялото ми тяло се тресе от умора, зная, че нямам изход.
Намирам се в беда, смъртна беда и този път трябва да виня само себе си. Бях забравил добрия съвет, който си давах през годините, бях забравил дори по-добрия съвет, даден ми от Епископа. Всичко беше изтрито от паметта ми от един неочакван вътрешен импулс.
Може би заслужавах да умра. Може би се бе родил плъх от неръждаема стомана… но точно сега щеше да умре един много ръждясал плъх. Рамката на металната врата беше изцапана с грес, а аз трябваше да се държа здраво за нея с изтръпнали от болка пръсти. Пръстите на краката ми едва се опираха на тесния праг… петите ми висяха над черната бездна под мен. Извитото ми на дъга тяло започна да ме боли от усилието да се крепя на върха на пръстите на краката, но тази болка беше нищо в сравнение с пулсиращия огън в долната част на ръката.
На времето планът изглеждаше толкова логичен, прост, добър, разумен.
Сега знаех, че е ирационален, сложен, лош, налудничав.
„Да, ти си идиот, Джими ди Гриз“, промърморих през стиснати зъби и усетих, че те са захапали долната ми устна, от която капе кръв. Отворих уста, плюх… и дясната ми ръка се изплъзна. Големият спазъм на страха, който премина през тялото ми, прогони умората и аз отново се хванах, зареден с енергията на отчаянието.
Която изчезна така бързо, както беше дошла и ме остави в същото положение. Само още по-уморен, ако изобщо беше възможно. Щях да остана тук, докато повече не мога да се държа, докато пръстите ми се отворят и падна. Може би беше по-добре да се пусна и да свърша…
„Не, Джими, не се предавай.“
През тупкането на кръвта в ушите гласът ми сякаш дойде много отдалеч, с по-нисък регистър от моя, като че ли говореше самият Епископ. Мисълта беше негова, думите също можеха да са негови. Продължих да се държа, макар всъщност да не разбирах защо. А далечният вой беше потискащ.
Вой? Асансьорната шахта беше черна като гроб и също толкова тиха. Дали асансьорът отново не е тръгнал? Със схванати мускули бавно наведох глава и погледнах надолу в шахтата. Не видях нищо.
Все пак имаше нещо. Малко светло петънце.
Сега какво? В тази правителствена сграда имаше двеста трийсет и три етажа. Какъв беше шансът асансьорът да спре точно на етажа под мен, за да мога безопасно да скоча върху него? Нищожен! Бях сигурен и не бях в настроение да го пресмятам. А може да дойде на този етаж и да ме смачка като дървеница… Друга чудесна мисъл. Гледах как светлината се движи към мен, очите ми се отваряха все повече и повече в съответствие с нарастването на светлото петно. Засилващ се вой на водещите колела, удар на въздушната вълна, това щеше да е краят…
Краят на движението нагоре. Кабината спря точно под мен, толкова близко, че чух отварянето на вратата и гласовете на двамата пазачи вътре.
— Аз ще те прикривам. Докато претърсваш залата, не се тревожи за твоята безопасност.
— Ти ще ме прикриваш! Не си спомням да съм изразил желание аз да претърсвам.
— Ти не, но… аз. Моите две нашивки пред твоята една означават, че ти трябва да го извършиш.
Онзи с едната нашивка промърмори нещо недоволен и бавно излезе от асансьорната кабина. Когато сянката му затъмни светлината от отворената врата, внимателно пренесох левия си крак върху покрива на кабината. Надявах се, че няма да се забележи поради неговото излизане.
Не че беше лесно да се направи. Мускулът на бедрото ми се бе схванал, пръстите ми стояха свити върху рамката. Бавно преместих назад треперещия си десен крак и стъпих върху асансьорната кабина. Пръстите ми още стискаха рамката. Чувствах се като глупак.
— Залата е празна — извика един далечен глас.
— Провери датчика за проникване.
Отвън се чу приглушено мърморене и тракане, докато освобождавах схванатата си дясна ръка от омазнения метал и се пресягах с все още непокорната лява да се хвана.
— Отчетено е само моето проникване. Единственото движение в коридора след осемнайсет часа, когато всички си отидоха.
— Истинска мистерия — каза онзи с двете нашивки. — Върни се. Таблото показваше, че асансьорът отива на този етаж. Оттук го извикахме. А сега ти ми казваш, че никой не е излязъл от него. Истинска мистерия.
— Никаква мистерия, просто повреда. Малък дефект в компютъра. Това нещо само си дава команди, когато друг не му дава.
— Колкото и да не ми харесва… ще се съглася с теб. Хайде да се върнем и да си довършим белота.
Другият с едната нашивка се върна, вратата на асансьора се затвори. Седях, без да смея да помръдна. Тримата се спуснахме надолу в асансьорната шахта. Пазачите излязоха на затворническия етаж, а аз останах в скрибуцащата тишина и с треперещи пръсти масажирах схванатите си мускули. Когато се отпуснаха достатъчно, отворих капака, на който седях, спуснах се в кабината и бавно и внимателно погледнах навън. Картоиграчите не се виждаха. Бяха влезли в караулното помещение, където им беше мястото. Безкрайно внимателно тръгнах обратно по пътя, който бях изминал при безуспешния си опит да избягам. Промъквах се крадешком покрай стените — ако имах опашка, тя сигурно щеше да виси между краката ми, — пипнешком отключих с моя шперц вратата на коридора. Накрая достигнах до килията, отключих я, влязох, отново я заключих, пъхнах шперца обратно в подметката на обувката и се хвърлих на леглото с въздишка, която сигурно се е чула по целия свят. Не се решавах да говоря високо в мъртвешката тишина на спящия блок на затвора, но изкрещях наум думите:
„Джим, ти си най-тъпия, най-смахнатия идиот, който някога се е раждал на света. Недей, повтарям, никога недей отново да правиш такова нещо.“
„Няма“, обещах си аз в тъжната тишина. Това послание се бе запечатало добре в продълговатия ми мозък. Истината беше неумолима. В желанието си да се измъкна от затвора бях извършил всичко погрешно. Сега трябваше да се опитам да поправя грешките си.
Прекалено много бързах. Човек никога не трябва да бърза. След като ме арестува, капитан Варод, силният човек на Галактическия съюз, призна, че е знаел за шперца, който бях скрил. Той не обичаше затворите, беше ми го казвал. Макар че силно вярваше в закона и реда, Варод не смяташе, че трябва да бъда хвърлен в затвора на моята родна планета, Бит О’Хевън, въпреки проблемите, които бях създал там. Но тъй като знаеше, че имам шперц, трябваше да изчакам благоприятния момент. Смятах да избягам при преместването ми от това място.
По време на прехвърлянето. Никога не съм имал друго намерение, освен да си излежа присъдата в този силно охраняван и технически защитен затвор в средата на сградата на Съюза, в центъра на базата на Съюза на тази планета, наричана Стерен-Гуандра — за която не знаех нищо, освен името. Радвах се на почивката и на храната — истинско удоволствие след жестоката война на Спиовенте и отвратителната помия, която минаваше за храна там. Трябваше да си остана, да укрепя силите си за неизбежната ми свобода. Така че защо ми беше да се опитвам да се измъкна оттук?
Заради нея, една жена, едно създание от женски пол, видяно за кратко и веднага разпознато. Едно зърване и всички съображения бяха забравени, заличени от емоцията и аз извърших нещастния си опит да избягам. Голям глупак излязох. Лицето ми се изкриви от отвращение, като си спомних как бе започнало това идиотско приключение.
Беше по време на следобедната гимнастика, онзи неудържим вълнуващ случай, когато пускат затворниците от килиите и им позволяват да се тътрят из железобетонния двор под меката светлина на двете слънца. Влачех се заедно с останалите и се опитвах да не обръщам внимание на моите другари. Ниски чела, сключени вежди, провесени и олигавени устни; много неудовлетворителна група от дребни престъпници. Срамувах се да бъда част от тях. И изведнъж нещо ги развълнува, някаква необичайна новост разбуди недоразвитите им мозъци и ги накара да се втурнат към желязната ограда, надавайки дрезгави крясъци и вулгарни подмятания. Затъпял от монотонния живот в затвора, дори и аз бях обзет от любопитство и желание да видя какво беше предизвикало тази експлозия на необичайно вълнение. Беше очевидно. Жени. Жените, силните напитки и последиците от тях бяха единствените дразнители, които раздвижваха мудните синапсиси в недоразвитите им мозъци.
От другата страна на оградата минаваха три новопристигнали затворнички. Две измежду тях, направени от същото тесто като останалите затворници, отговориха с не по-малко дрезгави викове и предизвикателни жестове с пръсти и ръце. Третата вървеше тихо, видимо тъжна, без да обръща внимание на обстановката. Походката й ми беше позната. Но как е възможно? Не бях чувал за тази планета преди насилственото ми докарване тук. Това беше загадка, която се нуждаеше от разрешение. Бързо тръгнах към оградата, сложих пръсти върху един космат врат по такъв начин, че собственикът му загуби съзнание, заех неговото място и погледнах.
Към познатото лице, минаващо на по-малко от един метър от мен. Несъмнено беше лице и име, които познавах много добре.
Бибз, момичето от екипажа на космическия кораб на капитан Гарт.
Тя беше връзка към Гарт и аз трябваше да говоря с нея, да разбера къде е той. С нашето отвличане и захвърляне на отвратителната планета Спиовенте капитан Гарт беше отговорен за смъртта на Епископа. Което означаваше, че аз на свой ред исках да бъда отговорен за неговата.
И така, без добре да помисля, въоръжен само със самоубийствен и непрактичен ентусиазъм, глупашки се опитах да избягам. Само щастието, което бди над хората напълно без мозък, ми спаси живота и ми позволи да се върна в килията си, без да бъда открит. Изчервих се, като си помислих за глупавия си план. Липса на разум, липса на предвидливост… и невероятно тъпото допускане, че цялата охранителна система на огромната сграда е еднаква. При ежедневните ни излизания и връщания в затворническия блок бях забелязал, че ключалките на всички врати са изключително елементарни и нямат никаква сигнализация. Бях предположил, че е така и в останалата част на сградата.
Предположението ми беше погрешно. Асансьорната кабина бе уведомила пазачите, че съм я използвал. Когато вратата се отвори на горния етаж, веднага съгледах детекторите в коридора. Затова се опитах да изляза през капака на тавана, надявайки се по някакъв начин да се измъкна през асансьорния механизъм в горния край на шахтата.
Там обаче нямаше никакъв механизъм… само врата на друг етаж. Този етаж не беше отбелязан на асансьорното табло в кабината. Очевидно бе нещо тайно, известно само на властите. С надеждата да проникна в тази тайна се бях качил на рамката на вратата в опит да намеря начин да я отворя. И тогава асансьорът зад мен изчезна, а аз останах да вися над празната шахта.
От това неразумно приключение се измъкнах по-леко, отколкото заслужавах. Щастието едва ли ще ме придружи втори път. Налагаше се хладнокръвно да планирам по-нататъшните си действия. Оставих тази лекомислена авантюра зад гърба си и се заех усилено да обмисля възможните схеми и пътища за контакт с момичето от екипажа.
„Направи го честно“, казах си и поклатих глава.
Честно? Аз? Стоманеният плъх, който дебне в тишината на тъмната нощ, който не се страхува от никого, не се нуждае от никого.
Да. Колкото и да беше болезнено осъзнаването, този път честността беше най-добрата политика.
— Внимание, мръсни тъмничари, внимание! — извиках и заблъсках по вратата на килията си. — Размърдайте потъналите си в пот тела, разбудете се, прекъснете вашите вулгарни, еротични сънища и ме заведете при капитан Варод. Веднага… може и малко по-късно.
Моите другари-затворници се разбудиха, развикаха се със справедлив гняв и ме заплашиха с всякакви видове невъобразими телесни наказания. Отвърнах на обидите им със същия ентусиазъм и накрая застрашително намръщен се появи нощният пазач.
— Ей, ти, здравей — весело извиках аз. — Радвам се да видя едно приятелско лице.
— Май искаш да ти счупя кратуната, а, момче? — попита той. Тази словесна престрелка беше толкова остра, колкото и със затворниците.
— Не. Но искам да те спася от неприятности. Веднага ме заведи при капитан Варод, тъй като имам такава важна военна информация, че ако станеш причина тя да пристигне до него със закъснение от една-две секунди, моментално ще бъдеш разстрелян на място.
Той отправи още заплахи, но в очите му трепна пламъче на безпокойство, като се замисли върху казаното от мен. Дори за човек с неговата ограничена интелигентност беше ясно, че прехвърлянето на отговорността върху друг бе най-умният начин за отстъпление. Пазачът изръмжа още няколко заплахи, когато посочих към дъното на коридора, но отиде до телефона. Не се наложи да чакам дълго. Само след минути се появиха грамадни мускулести тъмничари. Те отключиха килията, сложиха ми белезници, изкачиха ме с асансьора стотина етажа нагоре и ме вкараха в една стая. Там заключиха белезниците за един тежък стол и излязоха. Лейтенантът, който влезе няколко минути по-късно, още не се бе разсънил и видимо не се чувстваше много щастлив, че е разбуден посред нощ.
— Искам да се срещна с Варод — казах аз. — Няма да говоря пред наемници.
— Млъкни, ди Гриз, преди да си навлечеш още по-голяма неприятност. Капитанът се намира в дълбокия космос и е недостижим. Аз съм от неговото управление и те съветвам веднага да кажеш каквото знаеш, преди да съм те изхвърлил оттук.
Звучеше доста разумно. А и нямах никакъв избор.
— Чували ли сте за пътуващата в космоса венианска свиня, която се представя под името капитан Гарт?
— Продължавай — подкани ме той с изпълнен със скука глас и за по-голяма убедителност се прозина. — Аз работих по твоя случай, така че можеш спокойно да говориш. Какво знаеш, което още не си ни казал?
— Имам информация за нашия приятел, контрабандист на оръжия. Вие го държите на сигурно място, нали?
— Ди Гриз… казвай каквото знаеш. Тук ние задаваме въпросите, а не обратно. — Това бяха думите му, но изразът му говореше съвсем друго. Кратък миг на безпокойство. Ако то означаваше онова, което мислех, че означава, значи Гарт наистина бе успял да избяга.
— Днес видях едно момиче, нова затворничка, която докараха. Казва се Бибз.
— Да не би да си ме вдигнал от сън, само за да споделиш някаква мръсна сексуална тайна?
— Не. Просто си помислих, че трябва да знаете коя е тази Бибз — член от екипажа на Гарт.
Това веднага привлече вниманието му и тъй като той не беше толкова опитен като неговия командващ офицер, не можа да скрие неочаквания си интерес.
— Сигурен ли си?
— Проверете сам. Информацията за нейното пристигане вече сигурно е изготвена.
Така беше: той седна зад стоманеното бюро и затрака по клавиатурата на терминала. Погледна към екрана, после се обърна намръщен към мен.
— Днес са докарани три жени. Никоя от тях не се казва Бибз.
— Колко странно. — Гласът ми беше изпълнен с презрение. — Да не би тези престъпни класи да използват псевдоними?
Не ми отговори, но отново затрака по клавиатурата. Факсът забръмча и избълва три листа. Три цветни портрета. Хвърлих двата на пода и му подадох третия.
— Това е Бибз.
Той натисна още няколко клавиша, облегна се назад на стола и потри брада, без да откъсва очи от екрана.
— Отговаря — промърмори той. — Мариани Гиуфрида, двайсет и две годишна, професия електротехник с опит в дълбокия космос. Арестувана по обвинение за притежаване на дрога, анонимен сигнал, кълне се, че е невинна. Други подробности няма.
— Попитайте я за Гарт. Опитайте се да я убедите. Накарайте я да говори.
— Приеми нашите благодарности за оказаната помощ, ди Гриз. Ще го впишем в личното ти досие. — Той набра един телефонен номер. — Но ти сигурно прекалено много гледаш филми. Няма начин да накараме някого да даде показания. Ние можем само да разпитваме, да наблюдаваме и да си правим изводи. Сега ще те върнат обратно в килията.
— Ах, благодаря за благодарностите. Благодарности за нищо. Можете ли поне да ми направите една услуга и да ми кажете докога възнамерявате да ме държите тук?
— Това ще разберем съвсем лесно. — Ново тракане по клавиатурата и умно кимване с глава, когато вратата зад мен се отвори. — Ще ни напуснеш вдругиден. Един космически кораб ще те откара на планета с интересното име Бит О’Хевън. Там изглежда трябва да отговаряш за някакви криминални обвинения.
— Виновен, докато бъде намерен за виновен, предполагам — подхвърлих саркастично и се засмях, за да скрия обзелия ме ентусиазъм. След като излезех оттук, наистина щях да се махна от тази планета. Не обърнах внимание на грубото посегателство над моята личност, промърморих оплаквания срещу тъмничарите и позволих хрисимо да бъда върнат в килията. Щях да бъда добър, много, много добър до другиден.
Дълго след това стоях буден, гледах в тъмнината и разработвах планове как да се докопам до информацията, която ми трябваше, от члена на екипажа Бибз.