Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baudolino, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Бояна Петрова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Пикаресков роман
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XXI век)
- Фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(март 2009 г.)
Издание:
Умберто Еко. Бадулино
Италианска, първо издание
ИК „Бард“, София
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
История
- —Добавяне
37. Баудолино умножава съкровищата на Византия
— Веднага щом направихме опит да прекосим Златния рог и да влезем в града, разбрахме, че сме изпаднали в най-странното положение, което бяхме преживявали. Градът не беше обсаден, защото, макар корабите им да бяха закотвени в пристанището, враговете бяха разквартирувани в Пера и много от тях сновяха по улиците му. Не беше и завладян, защото наред с кръстобелязаните нашественици в него обикаляха и императорските войници. С други думи, рицарите бяха в Константинопол, но Константинопол не беше техен. И когато стигнахме при моите приятели генуезците — същите, които приютиха и теб, — и те не можаха да ни обяснят нито какво се случва, нито какво предстои да се случи.
— И на нас ни беше трудно да разберем — въздъхна с примирение Никита. — При това един ден ще ми се наложи да напиша историята на този период. Повече от десет години след зле завършилия поход за възвръщането на Йерусалим, предприет от твоя Фридрих и кралете на Франция и Англия, латинците поискаха да опитат отново, водени от Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски. Но се нуждаеха от флот и поръчаха на венецианците да им построят кораби. Чух те да говориш с насмешка за алчността на генуезците, но в сравнение с венецианците генуезците са направо олицетворение на щедростта. Латинците получиха корабите си, но нямаха пари да ги платят и венецианският дож Дандоло (съдбата бе пожелала да бъде сляп и той, но сред всички слепци в тази история той единствен беше далновиден) поиска срещу дълга им, преди да тръгнат за Божи гроб, да му помогнат да подчини Зара. Поклонниците приеха и това беше първото им престъпление, защото не може да тръгваш с кръста напред, пък да отидеш да завладяваш един град за венецианците. Междувременно Алексий, братът на онзи Исак Ангел, който бе свалил от престола Андроник, за да му отнеме властта, заповяда да му избодат очите, заточи го на брега на морето и се провъзгласи за василевс.
— Това беше първото, което ми разказаха генуезците. Историята била много объркана, защото този брат на Исак наистина станал Алексий III, но имало още един Алексий, син на Исак, който успял да избяга, стигнал до Зара, вече под венецианска власт, и поискал от латинските поклонници да му помогнат да си върне бащиния престол, обещавайки им в замяна на това да им окаже помощ при завладяването на Божи гроб.
— Лесно е да обещаваш нещо, което още не притежаваш. От друга страна, Алексий III трябваше да осъзнае, че империята му се намира в опасност. Но макар още да имаше очи, той беше заслепен от заобикалящите го леност и продажност. Представяш ли си, в един момент поиска да построи още бойни кораби, но пазачите на имперските гори не му разрешиха да сече дърветата. А по това време началникът на флота Михаил Стрифин, предводител на войската, бе вече разпродал платната, такелажа, кормилата и други части на наличните кораби, за да натъпче собствените си сандъци. Междувременно в Зара младият Алексий беше провъзгласен за император от тамошното население и през юни миналата година латинците пристигнаха тук, точно срещу града. Сто и десет галери и седемдесет кораба, които пренасяха хиляда рицари и трийсет хиляди воини с щитове пред корабните бордове, развети знамена и хоругви по кулите, преминаха като на парад по ръкава Свети Георги, надувайки тръби и биейки барабани, а нашите стоят по стените и гледат представление. Тук-там някой да хвърли камък по корабите, но повече за забава, отколкото за да им нанесе вреда. Едва когато латинците акостираха точно срещу Пера, този наш безумец Алексий III изведе имперската армия. Но и тази работа беше само за показ, в Константинопол живеехме като в дрямка. Може би знаеш, че входът на Златния рог беше защитен от дебела верига, която се проточваше от единия до другия бряг, но нашите не я защитиха добре: латинците я скъсаха, влязоха в пристанището и стовариха войниците си точно пред императорския дворец във Влахерна. Нашата армия излезе извън стените, водена от императора, дамите от зъберите гледаха представлението и възклицаваха колко нашите приличали на ангели с прекрасните си доспехи, които блестели на слънцето. Разбраха, че нещо не е наред, едва когато императорът, вместо да влезе в битка, се прибра в града. И го разбраха още по-добре, няколко дни по-късно, когато венецианците нападнаха стените откъм морето и неколцина латинци успяха да се покатерят по тях и да подпалят най-близките къщи. Моите съграждани осъзнаха какво става едва след този първи пожар. И какво направи тогава Алексий III? Натовари през нощта десет хиляди златни монети на един кораб и избяга от града.
— И на престола се върнал Исак?
— Да, но вече беше стар и освен това сляп и латинците му припомниха, че трябва да сподели империята със сина си, получил титлата Алексий IV. С това момче латинците бяха сключили договор, за който ние още не знаехме: според него Византийската империя отново се признаваше за подчинена на католиците и римляните, василевсът трябваше да даде на поклонниците двеста хиляди сребърни марки, провизии за една година, десет хиляди конници за превземането на Йерусалим и още петстотин, които да останат за охрана на Божи гроб. Исак си даде сметка, че в имперската хазна няма достатъчно средства и че няма как да обясни на свещениците и народа защо изведнъж е трябвало да се подчинят на римския папа… И така започна една игра, която продължи няколко месеца. От една страна, Исак и синът му, за да съберат достатъчно пари, започнаха да плячкосват църквите, насичаха с брадви образите на Христа и след като им бяха взели ценните украси, ги хвърляха в огъня, нареждаха да се стопи на кюлчета всичкото злато и сребро, което бяха намерили. А от друга страна, латинците, укрепили се в Пера, се разхождаха и отсам Златния рог, разполагаха се на трапезата на Исак, държаха се като господари навсякъде и правеха всичко, за да забавят тръгването си. Казваха, че чакат да им се изплати докрай дължимото, а най-настоятелният беше дожът Дандоло с неговите венецианци, но всъщност мисля, че Константинопол беше за тях истински рай и че блажено си живееха в него за наша сметка. Не им стигаше, че изнудват християните, а може би за да се оправдаят, че все отлагаха да си премерят силите със сарацините от Йерусалим, някои от тях тръгнаха да плячкосват къщите на сарацините от Константинопол, които си живееха мирно в столицата, и при тези си подвизи запалиха втория пожар, в който изгубих най-хубавата си къща.
— А двамата василевси не протестираха ли пред съюзниците си?
— Те вече бяха заложници в ръцете на латинците, които бяха превърнали Алексий IV в своя играчка: веднъж, когато той бил отишъл в техния лагер, за да се забавлява като обикновен воин, те му свалили златната диадема и се изредили да се увенчават с нея. Никой византийски василевс не е бивал унижаван до такава степен! Исак пък затъпяваше сред чревоугодните монаси и бълнуваше, че щял да стане император на света и щял да прогледне отново… Накрая народът се разбунтува и избра за василевс Николай Канабо, добър човек, но слаб. Силният на деня вече беше Алексий Дука Мурзуфул, подкрепен от началниците на войската. С тяхна помощ му бе лесно да вземе властта. Сърцето на Исак не издържа. Мурзуфул заповяда да обезглавят Канабо и да удушат Алексий IV и прие името Алексий V.
— Ние пристигнахме точно в дните, когато не се знаеше кой управлява, дали Исак, Алексий, Канабо, Мурзуфул или кръстоносците, и не разбирахме, когато се говореше за Алексий, за кого става дума, за третия, четвъртия или петия. Заварихме генуезците да живеят там, където ги видя и ти, докато домовете на венецианците и на пизанците се оказаха изгорели във втория пожар и те се бяха оттеглили в Пера. Поета реши, че в този злочест град ще трябва да изградим отново щастието си.
— Където цари безвластието — казал Поета, — всеки може да стане цар.
На първо време трябвало да се намерят пари. Петимата били окъсани, мръсни, без никакви средства. Генуезците ги били приели сърдечно, но казвали, че гостът е като рибата, след три дни замирисва. Поета се изкъпал, подстригал си косата и брадата, взел назаем от домакините прилични дрехи и една хубава сутрин излязъл да събере новини от града.
Върнал се вечерта и съобщил:
— От днес Мурзуфул е василевс, изби всички останали. Изглежда, че за да спечели одобрението на поданиците си, се опитва да предизвика латинците, а те го смятат за узурпатор, защото били сключили договорите си с бедния Алексий IV, мир на праха му, толкоз млад, но явно обречен да свърши зле. Латинците чакат Мурзуфул да направи грешна стъпка; засега продължават да пиянстват по кръчмите, но им е ясно, че рано или късно ще го изритат и ще плячкосат града. Те знаят колко злато в кои църкви се пази, знаят и че градът е пълен със скрити реликви, но много добре знаят също, че с реликвите не бива да се шегуват, защото началниците им ще искат да ги вземат за себе си, за да ги отнесат в своите градове. Тъй като обаче гърчолята не са по-добри от тях, кръстоносците правят мили очи на този или онзи, за да си осигурят отсега и да вземат по-евтино най-важните светини. Поука: който иска да забогатее в този град, продава реликви, а който иска да забогатее, като се завърне у дома си, ги купува.
— Значи е дошло времето да измъкнем нашите глави на Кръстителя! — казал обнадежден Бойди.
— Ти, Бойди, говориш само защото имаш уста — скастрил го Поета. — Преди всичко в един град можеш да продадеш само една глава, защото после слухът ще тръгне и върви го спри. Освен това чух да се говори, че в Константинопол вече имали една и дори две глави на Предтечата. Представи си, че вече са им продали двете, а ние, ей ни, пристигаме с трета — ще ни прережат гърлата. Така че забрави за главите. Но пък, ако решим да търсим други реликви, ще загубим време. Въпросът не е да ги търсим, а да ги направим същите като тези, за които се знае, че съществуват, но никой не ги е открил. Като ходех из града, чух да говорят за пурпурната плащаница на Христос, за пръчката и стълба на мъчението, за сюнгера, напоен с оцет и жлъчка, който бил поднесен на умирающия Син Божи, макар че вече бил изсъхнал, за трънения венец, за един калъф, в който се пазел къшей от хляба, осветен на Тайната вечеря, за косми от брадата на Разпнатия, за ушитата без шевове одежда на Христа, която войниците разиграли на зарове, за дрехата на Божията майка…
— Трябва да се види кои са най-лесни за правене — замислил се Баудолино.
— Именно — съгласил се Поета. — Пръчки се намират навсякъде, а от стълба по-добре да се откажем, защото не можеш да го продадеш под тезгяха.
— Но защо да рискуваме с лъжливи копия, като после някой ще намери истинската реликва и тези, на които сме продали лъжливите, ще си поискат обратно парите? — казал много разумно Борон. — Помислете си само колко неща могат да минат за реликви. Например десетте коша от умножаването на хлябовете и рибите, ще ги намерим навсякъде, достатъчно е да ги позацапаме, та да изглеждат по-древни. Или за брадвата, с която Ной е сковал ковчега — все ще открием някоя, която нашите генуезци са изхвърлили, защото се е изтъпила.
— Не е лоша идея — казал Бойди. — Ще наобиколим гробищата и ще намерим я челюстта на свети Павел, я лявата ръка Йоан Кръстител (не главата) и така нататък, мощите на света Агата, на свети Лазар, на пророците Даниил, Самуил и Исаия, черепа на света Елена, частица от главата на апостол Филип.
— Ако ще е така — обадил се Пиперко, запален от щастливата възможност, — достатъчно е да се поровим долу и като едното нищо ще ви намеря треска от Витлеемските ясли, съвсем мъничка, за да не се разбира откъде е дошла.
— Ще направим реликви, дето никой не ги е виждал — казал Поета, — но и такива, които вече съществуват, защото за тях се говори и цената им расте от ден на ден.
За една седмица домът на генуезците се превърнал в шумна работилница. Като се спънал в талаша, Бойди открил един гвоздей от Светия кръст; Главореза, след една нощ на ужасен зъбобол, си вързал с един конец разваления резец, изтръгнал го и ето ти го зъба на света Ана, Щуреца сушал на слънцето хляб и пълнел с трохи древни кутийки, които Присмехулкото изработвал. Пиперко ги убедил да изоставят идеята за кошовете от чудото с хлябовете и рибите, защото, както казал, след едно подобно чудо тълпата навярно така ще ги е изпотрошила и разграбила, че дори император Константин не би могъл да ги възстанови. А да направят и продадат само един кош нямало да има смисъл, пък и щяло да е трудно да се продаде тайно, защото Иисус бил заситил толкова много хора, че не можело да става дума за някаква кошничка, която лесно се скрива под наметката.
— Без кошове ще минем — казал Поета, — но брадвата на Ной трябва да ми я намерите.
— Имаш я — отвърнал Пиперко и вече измъквал отнейде една брадвичка с острие, назъбено като трион, и обгорена дръжка.
След което нашите приятели са преоблекли като арменски търговци (генуезците вече били готови да финансират предприятието) и започнали да обикалят с хитра мисъл християнските кръчми и лагери, като пускали по някой намек за трудностите при намирането на съответната реликва, вдигали цената й, тъй като си били рискували живота за нея, и така нататък.
Една вечер Бойди се прибрал и разказал, че бил открил един рицар от Монферато, който щял да купи Ноевата брадва, но искал да се увери, че е истинска.
— Ами да — засмял се Баудолино, — ей сега ще отидем при Ной и ще му поискаме клетвен документ с печат.
— Стига да знае да пише — допълнил Борон.
— Той е знаел само да кърка — обадил се Бойди, — и сигурно вече е бил направил главата, когато е товарел животните в Ковчега, затова е прекалил с комарите, а пък е забравил еднорозите, та сега не се срещат по земята.
— Срещат се, и още как — измърморил Баудолино, изведнъж изгубил доброто си настроение.
Пиперко казал, че при своите пътешествия бил научил малко юдейското писмо и можел да издялка с ножа си няколко от техните завъртулки върху дръжката на брадвата.
— Нали е бил евреин? Или не е бил?
— Бил е, бил е — потвърдили приятелите му. — Горкият Соломон, добре, че вече го няма, иначе щеше да му е много мъчно.
И това помогнало на Бойди да пробута брадвичката.
В някои дни било трудно да се намерят купувачи, защото градът все повече се обърквал и поклонниците бивали неочаквано призовавани да се явят в лагера си в пълна бойна готовност. Например носела се мълва, че Мурзуфул бил нападнал Филея, надолу по брега, и поклонниците се били намесили в гъсти редици, стигнало се до сражение или поне до сблъсък, в който Мурзуфул бил здравата натупан и му отнели знамето с образа на Богородица, закрилница на войската му. Мурзуфул се върнал в Константинопол и наредил на своите хора да не разказват никому за претърпения срам. Латинците узнали за това и една сутрин тяхна галера преминала пред самите стени на града, разперила плененото знаме, а екипажът й правел на ромеите мръсни жестове, като показвал палци между пръстите си или с лявата ръка удрял дясната над лакътя. Изобщо Мурзуфул се изложил ужасно и ромеите дълго пеели по улиците подигравателни песнички за него.
Накратко, за да бъдат измайсторени хубави реликви и да им се намерят добри купувачи, нашите приятели работили от януари до март, но — днес една челюст на свети Еобан, утре един пищял на света Кунегонда — натрупали доста парички, за да се разплатят с генуезците и да се пооблекат както подобава.
— И това ти обяснява, господин Никита, защо напоследък се появиха в твоя град толкова двойни реликви, че вече един Господ знае коя е истинската. Но от друга страна, влез ни в положението. Все пак трябваше да преживяваме между латинците, готови за грабеж, и твоите гърчоля, извинявай, твоите ромеи, готови да ги излъжат. В края на краищата мамехме измамници.
— Прав си — каза примирен Никита. — Може би много от тези реликви ще вдъхнат праведни мисли на латинците, отклонили се от светата вяра, като ги видят в своите варварски църкви. Щом мисълта е свята, свята става и реликвата. Неведоми са пътищата Господни.
Вече можели да се успокоят и да поемат към своите отечества. Киот и Борон не знаели къде да отидат, били се отказали от търсенето на Градала и на Зосим; Бойди казвал, че със спечелените пари щял да си купи лозя в Александрия и да завърши дните си в охолство; за Баудолино бъдещето било най-неясно: след като приключил с търсенето на отец Йоан и загубил Хипатия, вече му било все едно дали въобще ще живее, или не. Поета, напротив, бил обладан от мания за всемогъщество: щял да продава светите мощи по целия свят, щял да не ги дава на поклонници с нисък сан, а само на началниците им, и тъй щял да си спечелва тяхното благоразположение.
Един ден съобщил, че в Константинопол имало безценна реликва — Мандилиона, сиреч Едеският образ.
— Какъв медальон? — запитал Главореза.
— Това е една кърпа за лице — обяснил му Поета, — на която е отпечатан ликът на Божия син. Не е нарисуван, а отпечатан по естествен начин: един acheiropoieton, неръкотворен образ. Абгар V, цар на Едеса, бил прокажен и изпратил своя архивар Ханан да покани Иисуса да дойде при него и да го изцери. Иисус не можел да отиде, но взел тази кърпа, избърсал си лицето с нея и така отпечатал чертите си върху й. То се знае, като получил кърпата, царят оздравял и приел новата вяра. Преди векове, когато персийците обсадили Едеса, защитниците издигнали Мандилиона над градските стени и градът бил спасен. После император Константин купил кърпата и я донесъл тук, поставили я първо във Влахернската църква, после в „Света София“, най-сетне във Фароския параклис. Това е истинският Мандилион, макар да се говори, че съществуват и други: в кападокийския град Камулия, в египетския Мемфис, и в Анаблатха, близо до Йерусалим. Което не е невъзможно, защото Иисус приживе сигурно много пъти си е избърсвал лицето. Но този е безспорно най-чудотворният от всички, защото на Великден лицето се променя според часовете на деня: сутринта приема чертите на новородения Иисус, на третия час — чертите му на момче и така нататък, докато приеме образа му на възрастен, какъвто е бил в деня на Страстите.
— Къде си ги научил всички тези работи? — запитал Бойди.
— Разказа ми ги един монах. Така че това е една истинска реликва, с каквато можем, като се върнем по нашите места, да получим почести и имоти. Трябва само да намерим необходимия епископ, както Баудолино намери Райналд за своите влъхви. Досега продавахме реликви, но сега е дошло времето да купим една, но такава, че да ни донесе невиждано щастие.
— Е, от кого ще го купиш тоя Мандилион? — запитал Баудолино, вече отвратен от търгуването със светини.
— Той бил вече купен от един сириец, с когото пихме една вечер и който работи за атинския владетел. Той ми каза, че този владетел би дал и Мандилиона, и още много други неща, само за да се сдобие със Сидонията.
— Сега ще трябва да ни обясниш какво е Сидонията — казал Бойди.
— Говори се, че в църквата „Света Мария Влахернска“ се пазела Сидонията, тоест свещеният Покров, на която личи отпечатъкът на цялото Христово тяло. За нея казват, че била видяна от Амалрик, царя на Йерусалим, когато посетил Мануил Комнин. Други пък ми казаха, че бил поверена на храма на Светата Дева в Буколеон. Но никой не я е видял и ако е била там, е изчезнала кой знае кога.
— Не разбирам накъде биеш — казал Баудолино. — Някой притежавал Мандилиона, дотук — добре. И щял да го замени срещу Сидонията. Но ти не притежаваш Сидонията, а за нас ще е трудно да изрисуваме образа на Божия син. Тогава?
— Аз Сидонията не я притежавам, но тя е у теб.
— У мен?
— Спомняш ли си когато те попитах какво има в онзи калъф, който привържениците на дякона ти връчиха преди да избягаме от Пндапетцим? Ти ми каза, че в него бил образът на оня нещастник, отпечатан след смъртта върху савана му. Покажи ми го!
— Ти си луд! Това е свещен дар. Дяконът ми го повери, за да го предам на отец Йоан.
— Баудолино, вече си на шестдесет и повече, още ли вярваш в отец Йоан? Убедихме се, че не съществува. Покажи ми го този твой дар!
Баудолино извадил неохотно от торбата си калъфа, измъкнал от него голямо парче навит плат и като го развил, направил знак на другите да издърпат встрани масите и столовете, защото било нужно по-голямо пространство, за да се простре изцяло.
Това бил истински чаршаф, върху който била отпечатана двойна човешка фигура, сякаш тялото, увито в него, било оставило на два пъти своя отпечатък — откъм гърдите и откъм гърба. Много добре личали лицето, косите, падащи върху раменете, мустаците, брадата, склопените очи. В мига на милосърдната смърт нещастният дякон бил оставил върху плата изображение на едно спокойно лице и на едно могъщо тяло, върху което едва-едва можели да се различат неясните следи от раните, подутините и язвите, причинени от проказата, която го била разяла.
Баудолино, развълнуван, разбрал, че върху ленения плат покойникът бил добил отново стигматите на своето страдащо величие. После тихо казал:
— Не можем да продадем образа на един прокажен, при това несторианец, като образ на Божия син.
— Първо, атинският владетел няма да знае за номера, а на него трябва да го пробутаме, не на теб. Второ, не го продаваме, а заменяме, и значи нямаме нищо общо с греха на Симон Магьосника. Отивам при сириеца.
— Сириецът ще те попита защо правиш замяната, щом Сидонията е несравнимо по-ценна от Мандилиона — казал Баудолино.
— Пък аз ще му обясня, че тя много по-мъчно ще се изнесе скрито от Константинопол. Че е много скъпа и само един цар може да я купи, а за Лика можем да намерим по-дребни купувачи, които обаче плащат на ръка. Че ако предложим Сидонията на християнски княз, той ще ни вземе за крадци и ще нареди да ни обесят, докато Ликът от Едеса би могъл да бъде някой друг — от Камулия, Мемфис или Анаблатха. Сириецът ще разбере доводите ми, защото сме от една и съща раса.
— Ще разбере — съгласил се Баудолино. — И на мен ми е безразлично дали атинският владетел ще си отнесе вкъщи един образ, който не е на Христос. Но ти знаеш, че този лик е за мен далеч по-скъп от Христовия, знаеш какво ми напомня той и не можеш да търгуваш с нещо така ценно.
— Баудолино — казал Поета, — не знаем какво ще заварим на север, като се върнем по нашите места. С Лика от Едеса ще привлечем един архиепископ и щастието ни е в кърпа вързано. И освен това, ако не бе изнесъл този саван от Пндапетцим, сега хуните щяха да си бършат задника с него. Този човек ти беше скъп, ти ми разказваше историята му, когато бродехме из пустините или бяхме пленници, и оплакваше безсмислената му и незнайна за другите смърт. Е, добре, последният му образ ще бъде почитан и оплакван наравно с образа на Христа. Каква по-възвишена гробница би могъл да желаеш за обичния си покойник? Ние не унижаваме неговото тяло, по-скоро го… Как би казал, Бороне?
— Възвеличаваме.
— Точно така.
— Дали защото при страшния упадък на нравите тогава бях изгубил чувството за това кое е право и кое — грешно; дали защото бях уморен, но се съгласих. Поета тръгна да заменя Сидонията, нашата, по-точно моята, или най-точно на дякона, с Мандилиона.
Баудолино се разсмя, но Никита не разбираше защо.
— Чак вечерта разбрахме, че сме изиграни. Поета отишъл в кръчмата, извършил грозната си сделка, напил се сам, за да напие сириеца, излязъл и бил проследен от някой, запознат с неговите планове, или от самия сириец, който, по думите на моя приятел, бил от същата раса. Тъй или иначе, бил нападнат в една тясна уличка, бил смазан от бой и се върна у дома по-пиян от Ной, цял в кърви и синини, без Сидония и без Мандилион. Искаше ми се да му хвърля един голям бой, но беше свършен човек. За втори път губеше царство. През следващите дни се наложи да го храним насила. Казвах си, че съм имал щастие да не бъда прекалено амбициозен, щом като провалът на амбициите може да накара човек да изпадне в подобно състояние. После си признавах, че и аз съм бил жертва на много неосъществени амбиции, бях погребал любимия си баща, не бях намерил царството, за което Поета мечтаеше, бях изгубил завинаги жената, която обичах… Но от всичко това бях научил, че Демиургът е създал нещата наполовина, докато Поета още вярваше, че на този свят е възможно да спечелиш някоя победа.
В началото на април нашите приятели осъзнали, че дните на Константинопол са преброени. Станали свидетели на много драматичен сблъсък между дожа Дандоло, изправен на мостика на една галера, и Мурзуфул, който го предизвиквал от брега, настоявайки латинците да напуснат неговите земи. Било ясно, че Мурзуфул бил полудял, и латинците, ако искали, можели да го глътнат на един залък. Отвъд Златния рог се виждало раздвижването в лагера на поклонниците, а по палубите на корабите трескаво сновели моряци и военни, които се готвели за атаката.
Бойди и Баудолино казали, че тъй като все пак имали малко пари, бил настъпил моментът да напуснат Константинопол, защото те вече се били нагледали на превзети градове. Борон и Киот били съгласни, но Поета поискал още няколко дни. Бил се оправил от пердаха и без съмнение имал намерение да използва още няколко часа, за да осъществи един последен удар, макар сам да не знаел какъв да бъде той. Вече имал поглед на безумец, но тъкмо с безумците не се спори. Те отстъпили, като си казали, че било достатъчно да наблюдават корабите, за да разберат кога е време да поемат пътя към къщи.
Поета не се върнал два дни и това вече било много. На сутринта в петък преди Връбница още не се бил появил, а рицарите били започнали вече да атакуват откъм морето, между Влахерна и манастира Евергет, някъде в местността, наречена Петрия, на север от Константиновите стени.
Било твърде късно да се излиза извън стените, вече обсадени от всички страни. Като проклинали своя безумен приятел, Баудолино и другите решили, че е най-добре да си останат скрити при генуезците, защото тази част на града не изглеждала заплашена. Започнали да чакат, като час по час следели новините, които пристигали от Петрия.
Корабите на поклонниците били настръхнали от обсадни машини. Мурзуфул стоял на едно хълмче зад стените с всичките си военачалници, придворни, знамена и тръбачи. Въпреки тази показност войската на императора се сражавала добре. Латинците били предприели няколко нападения, но били отблъснати и гърчолята над зъберите ликували, като показвали разголените си задници на победените, а Мурзуфул тържествувал, сякаш всичко било негово дело, и заповядал да затръбят за победа.
Изглеждало, че Дандоло и другите военачалници се били отказали да превземат града и съботата и неделята преминали спокойно, макар всички да били напрегнати. Баудолино се възползвал от това и кръстосал Константинопол нашир и длъж, за да открие Поета, но напразно.
Той се завърнал едва през нощта на неделята. Погледът му бил по-безумен отпреди, не проронил нито дума, седнал да пие и пил до сутринта.
При първите лъчи на зората кръстоносците подхванали нападенията си, които продължили през целия ден: венецианските кораби успели да закачат подвижните си стълби към няколко кули на крепостта, войниците им нахлули в нея. Точно как станало това не било ясно, изглежда, един от тях, с гигантски ръст и висок шлем, подплашил защитниците и ги обърнал в бягство, или може би друг бил слязъл на сушата, открил една зазидана тайна врата и пробил с Кирка отвор в стената. Въпреки това били отблъснати, но няколко кули попаднали в ръцете на нападателите…
Поета крачел напред-назад из стаята като звяр в клетка, очаквайки нетърпеливо сражението да завърши по един или друг начин, поглеждал Баудолино, сякаш за да му каже нещо, после се отказвал и наблюдавал навъсено движенията на другите трима. По едно време пристигнала вестта, че Мурзуфул бил избягал, изоставяйки армията си, защитниците загубили и малкото боен дух, който им бил останал, кръстоносците прехвърлили стените и не посмели да навлязат в града, защото вече се смрачавало, но подпалили най-близките къщи, за да измъкнат защитниците, които може би се криели в тях.
— Трети палеж за няколко месеца — оплаквали се генуезците. — Това вече не е град, а купчина тор, която се гори, щом стане много голяма!
— Чумата да те тръшне! — викнал Бойди на Поета. — Ако не беше ти, да сме вече далеч от това торище! Какво ще правим сега?
— Сега ще мълчиш! После ще ти кажа защо — процедил през зъби Поета.
През нощта вече се виждали първите отблясъци на пожара. Призори Баудолино, който се правел, че спи, но бил отдавна буден, видял, че Поета се приближава първо до Бойди, след това до Борон и накрая до Киот и че им прошепва нещо на ухото, преди да изчезне. Малко по-късно забелязал, че Киот и Борон си говорят тихо, вадят нещо от торбите си и се измъкват от стаята на пръсти, за да не го събудят.
Не след дълго Бойди се приближил до него и го разтърсил. Бил силно разтревожен.
— Баудолино — казал му, — не зная какво става, но тук всички са полудели. Поета дойде при мен и ми прошепна точно тези думи: „Открих Зосим и вече зная къде е Градалът, не се опитвай да хитруваш, взимай своята глава на Кръстителя и днес следобед да си в Катабат, там, където Зосим прие василевса онази вечер, пътя го знаеш.“ Какво е това Катабат? За какъв василевс ми говори? На теб нищо ли не е казал?
— Нищо — отвърнал Баудолино, — дори изглежда, че иска да ме държи настрана от плановете си. И от вълнение е забравил, че когато преди години отидохме да заловим Зосим в Катабат, Борон и Киот бяха с нас, но теб те нямаше там. Сега ще разбера тази работа.
Потърсил Главореза.
— Слушай — казал му, — помниш ли онази вечер преди много години, когато ни заведе в криптата под стария Катабатски манастир? Трябва да отида там.
— Твоя работа… Трябва да стигнеш параклиса до църквата на Пресветите апостоли. И може би няма да завариш кръстоносците, защото едва ли ще са стигнали вече дотам. Ако се върнеш жив, ще значи, че съм бил прав.
— Да, но трябва да стигна там, без да стигна. Тоест не мога да ти го обясня, но трябва да следвам или да изпреваря едного, който ще отиде там. И не искам да бъда видян от него. Помня, че там долу имаше много подземни проходи. Може ли да се стигне дотам и по друг път?
Главореза се разсмял:
— Ако не се страхуваш от мъртъвците… Може да се влезе и от друг параклис, близо до Хиподрума. И вярвам, че и до него още можеш да се добереш. После ще продължиш под земята доста дълго и ще си в гробището на катабатските монаси, за което никой не знае, че съществува, но то съществува. Проходите на гробището водят до криптата, но ако искаш, можеш и да се спреш преди това.
— А ти ще ме заведеш ли?
— Баудолино, приятелството е свято нещо, но кожата е по-свята от него. Ще ти обясня всичко най-подробно, ти си умен и сам ще се оправиш. Така става ли?
Главореза му описал пътя и му дал две добре осмолени факли. Баудолино се върнал при Бойди и го запитал дали се плаши от умрелите.
— Ами! Аз се боя само от живите.
— Ще направим така — казал му Баудолино. — Ти ще вземеш своята глава на Кръстителя и аз ще те придружа дотам. Ще се явиш на срещата, а аз ще се скрия преди това, за да узная какво е намислил този луд човек.
— Да вървим.
Като излизали, Баудолино се замислил и се върнал да вземе своята глава на Кръстителя, увил я в един парцал и я понесъл под мишница. После отново се замислил и мушнал в колана си двете арабски ками, които бил купил в Галиполи.