Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baudolino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(март 2009 г.)

Издание:

Умберто Еко. Бадулино

Италианска, първо издание

ИК „Бард“, София

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. —Добавяне

3. Баудолино обяснява на Никита какво е писал като малък

На следната сутрин Баудолино повика най-умелите измежду генуезците — Пиперко, Главореза, Щуреца и Присмехулкото. Никита им обясни къде да намерят семейството му и те тръгнаха с уверението, че няма за какво да се тревожи. Тогава Никита поиска вино и наля чаша на Баудолино.

— Опитай тази рацина. Повечето латинци не я харесват. Казват, че им миришела на мухъл.

Баудолино го увери, че този гръцки нектар му е най-любимото питие, и тогава Никита заяви, че е готов да изслуша повестта му.

Баудолино изглеждаше жаден да говори, сякаш искаше да се освободи от неща, които му бяха тежали от дълго време.

— Ето, господин Никита — започна той, като разтвори кожената торбичка, която висеше на врата му, и извади от нея един пергамент. — Това е началото на моята история.

Никита се опита да разчете написаното, но макар да знаеше да чете латински, нищичко не разбра.

— Какво е това? — запита. — Искам да кажа, на какъв език е написано?

— Не знам на какъв, господин Никита. Да тръгнем оттам: ясно ти е къде са Януа или Генуа, Медиолано или Майланд, както казват тевтонците или германите, или, както вие им викате, „алеманите“. Насред път между тези два града текат две реки — Танаро и Бормида, а между тях двете има една равнина, където, ако не е така горещо, че да опечеш яйце върху камък, е мъгливо, а ако не е мъгливо, вали сняг, ако няма сняг, има лед, а ако лед няма, пак пада голямо мръзнене. Ей там съм роден аз, в една местност, която се нарича Фраскета Маринкана, защото между двете реки е заблатено. Е, не е като бреговете на Пропонтида…

— Представям си.

— Но на мен си ми харесваше. Въздухът там сякаш галеше. Пътувал съм много, господин Никита, може би чак до далечна Индия…

— Не си ли сигурен докъде?

— Не съм. Не зная къде точно съм бил. Но знам, че там живеят рогати хора и едни, дето устата им е на корема. Прекарах седмици из безкрайни пустини, в степи, които се простираха докъдето ти стига погледът, и все се чувствах пленник на нещо, което надхвърляше въображението ми. А пък по нашите места, дори като вървиш в мъгла през гората, се чувстваш като в майчината си утроба, от нищо не те е страх, усещаш се свободен. А когато няма мъгла, пък си жаден, скършваш една ледена висулка от някой клон и после си дъхаш на пръстите, заради плюските…

— За какво плюскане говориш?

— Не казах „плюскане“. Вярно, вие тук тази дума не я знаете. Плюските излизат, когато ти замръзнат пръстите при голям студ, и сърбят, а ако ги разчешеш, боли…

— Говориш за тях, като че ли ти е било приятно…

— Студът е приятно нещо.

— Всеки си обича родното място. Карай нататък.

— Добре, значи някога там са били римляните, римляните от Рим, дето говорят латински, а не римляните, които вие сега казвате, че сте вие, които говорите гръцки, и които ние наричаме ромеи, или гърчоля, извинявай за думата. След това империята на тези римляни изчезва и в Рим остава само папата, и по цяла Италия се навъждат най-различни племена, които говорят различни езици. Хората от Фраскета говорят един, а съвсем наблизо, в Тердона, говорят друг. Когато пътувах с Фридрих из Италия, съм чувал много сладки езици, с които, ако направиш сравнение, нашият от Фраскета дори не е език, а мяза повече на кучешки лай, и никой не пише на него, защото там се пише още на латински. И затова, когато драсках този пергамент, бях може би първият, който се е опитвал да пише, както говорим ние. След това станах образован човек и започнах да пиша на латински.

— И какво си написал тук?

— Както виждаш, понеже живеех сред учени хора, знаех и коя година сме. Беше през месец декември на 1155-о лето Господне. Не знаех на каква възраст съм, баща ми казваше на дванайсет, майка ми — че съм на тринайсет, може би заради усилията да ме направи богобоязлив човек са й се видели повече. Във всеки случай, когато съм писал, трябва вече да съм наближавал четиринайсетте. От април до декември се бях научил да пиша. Стараех се много, с настървление, след като императорът ме взе със себе си, като се упражнявах при всички условия — на полето, в шатрата, облегнат на някоя разрушена стена. Най-често на дъсчици, а не върху пергамент. Вече бях свикнал да живея като Фридрих, който прекарваше най-много някой и друг месец на едно място, и то само през зимата, а през останалото време на годината беше все на път и всяка вечер преспиваше на ново място.

— Добре, но за какво си писал?

— В началото на онази година живеех още с баща си и майка си, няколко крави и една зеленчукова градина. Един тамошен монах ме беше научил да чета. Скитах се из гората и по полето, бях дете с богато въображение, виждах еднорози и в мъглата ми се явяваше — поне така казвах — свети Баудолино…

— Никога не съм чувал за такъв светец. Наистина ли ти се е явявал?

— Той е нашенски светец, бил е епископ на Вила дел Форо. А дали съм го виждал е друг въпрос. Господин Никита, големият проблем на живота ми е, че непрекъснато смесвам това, което виждам, с това, което искам да видя…

— Е, на мнозина се случва…

— Да, но при мен щом кажех, че съм видял еди-какво си или съм намерил писмо, в което е написано това и това (а можеше и сам да съм го написал), хората сякаш само това чакаха. Разбираш ли, господин Никита, когато кажеш нещо, което си си измислил, и хората те уверяват, че е точно така, в крайна сметка и ти започваш да му вярваш. И така, аз се скитах из Фраскета и виждах светци и еднорози в гората, и когато срещнах императора, без да знам кой е, и му заговорих на неговия език, му заявих, че свети Баудолино ми е казал, че той ще завладее Тердона. Казах го, за да му доставя удоволствие, но на него му изнасяше да го разкажа на всички, и най-вече на пратениците от Тердона, и така те се убедиха, че и светците са срещу тях, и затова той ме откупи от баща ми, който беше доволен не толкова заради дребните пари, които получи, колкото за това, че ще храни една уста по-малко. И така животът ми се промени.

— Станал си негов прислужник?

— Не, негов син. По онова време Фридрих още не беше станал баща. Мисля, че се привърза към мен, защото му казвах неща, които другите премълчаваха от уважение. Отнасяше се към мен като към своя рожба, радваше се на моите драскулки, на задачите, които решавах на пръсти, на историите, които бях научил за баща му и за бащата на баща му… Понякога — може би си мислеше, че не го разбирам — ми се доверяваше.

— Изглежда, си го обикнал повече от родния си баща, или пък величието му те е замаяло?

— Господин Никита, дотогава никога не се бях питал дали обичам баща си Галяудо. Внимавах само да съм по-далечко от ритниците или тоягата му и това ми се струваше естествено за един син. Разбрах, че съм го обичал, едва когато умря. Преди това не си спомням да съм прегръщал баща си. По-скоро отивах да плача в скута на майка ми, но и тя, горката, имаше толкова добичета на главата, че нямаше време да ме утешава. Фридрих беше красив, с бяло лице и румени бузи, а не с цвят на гьон като на сънародниците ми, косите и брадата му бяха огненочервени, ръцете му — дълги, с тънки пръсти и поддържани нокти, беше самоуверен и внушаваше увереност у околните, беше весел и решителен и внушаваше веселост и решителност, беше смел и внушаваше смелост… Аз бях лъвче, а той беше лъв. Можеше да бъде и жесток, но с хората, които обичаше, беше извънредно нежен. Аз го обичах. Беше първият, който се вслушваше в това, което казвах.

— Използвал те е като глас на народа… Добрият господар изслушва не само царедворците си, но иска да разбере и какво мислят и неговите поданици.

— Да, но аз вече не знаех кой съм и къде съм. След като срещнах императора, от април до декември императорската войска прекоси на два пъти цяла Италия, първо от Ломбардия до Рим и после в обратна посока, гънеше се като змиорка от Сполето до Анкона, оттам към Апулия и после по-нагоре към Романия и към Верона, Тридентум и Бауцано, и най-сетне, като прехвърли планините, се върна в Германия. След дванайсет години, прекарани между две реки, се озовах в центъра на вселената.

— Така ти се е струвало.

— Зная, зная, господин Никита, че центърът на вселената сте вие, но светът е по-обширен от вашата империя, има Последната Туле, и страната на хиберните. Разбира се, че в сравнение с Константинопол Рим е купчина развалини, а Париж е само едно кално село, но и там се случва от време на време нещо ново, на много места по света не се говори гръцки, а има дори хора, които, за да кажат „да“, казват „ок“.

— „Ок“ ли?

— Ок.

— Странно. Но хайде, продължавай.

— Продължавам. Видях цяла Италия, нови места и лица, облекла, каквито никога не бях виждал, източни кадифета, дантели, златошити плащове, мечове, доспехи, чувах говори, които непрекъснато се мъчех да усвоявам. Спомням си смътно как Фридрих получи в Павия желязната корона на крал на Италия, после спускането към така наречената „отсамна“ Италия, прехода по франкския път, срещата на императора с папа Адриан в Сутри, коронацията в Рим…

— Но къде е коронясан този твой василевс, или император, както казвате вие, в Павия или в Рим? И защо в Италия, след като е василевс на алеманите?

— Да вървим поред, господин Никита. При нас, латинците, нещата не са така прости, както при вас, ромеите. При вас някой избожда очите на василевса, сяда на трона му, всички са съгласни и дори константинополският патриарх прави каквото му каже новият василевс, иначе той ще му избоде очите и на него…

— Е, не прекалявай.

— Аз ли прекалявам? Когато пристигнах тук, веднага ми обясниха, че василевсът Алексий III седнал на трона, след като ослепил законния василевс, брат си Исак.

— А при вас никой ли не е станал крал, като е отстранил предшественика си?

— Да, но като го е убил в бой, с отрова или с кинжал.

— Именно. Защото сте варвари и не можете да измислите не толкова кървав начин за решаване на държавните въпроси. И освен това Исак му беше брат, а брат не се убива.

— Разбирам, извършил го е от доброжелателност. При нас не е така. Латинският император, който не е латинец още от времето на Карл Велики, е наследник на римските императори, на тези от Рим, не на тези от Константинопол. Но за да е сигурен, че е такъв, трябва да бъде коронясан от паната, защото Христовият закон е отменил закона на лъжливите богове. Само че за да бъде коронясан от папата, императорът трябва да бъде признат и от италианските градове, които са си самостоятелни, и затова трябва да бъде провъзгласен за крал на Италия — разбира се, при условие, че първо е бил избран от тевтонските князе. Ясно ли е?

Никита отдавна знаеше, че мисълта на латинците, макар да бяха варвари, тече по много сложни пътища: не обръщаха никакво внимание, когато ставаше дума за теологически въпроси, а бяха способни да цепят косъма на две, щом се заговореше за право. Така че през вековете, които ромеите от Византия бяха употребили в ползотворни събори по въпроса за природата на Бога, без да се занимават с властта, която все още произлизаше направо от Константинопол, на Запад бяха предоставили теологията на римските свещеници и се бяха занимавали само с взаимно тровене и колене, за да установят дали трябва да имат император, и ако да, кой да бъде той, тъй че в крайна сметка се бяха оказали без истински такъв.

— Значи Фридрих е трябвало да бъде коронясан в Рим. Сигурно е било голям празник…

— Донякъде. Първо, защото римският „Свети Петър“ прилича на колиба, и то порутена, в сравнение със „Света София“. Второ, защото положението в Рим беше много объркано: по това време папата се беше затворил в своя замък до „Свети Петър“, а отвъд реката римляните почти бяха завладели града. Трето, защото не можеше да се разбере кой на кого прави напук — папата на императора или императорът — на папата.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че князете и епископите от двора бяха бесни заради отношението на папата към императора. Коронацията трябваше да стане в неделя, а я извършиха в събота, Императорите трябва да се миропомазват в главния олтар, а Фридрих бе помазан в един страничен, и не по темето, както е редно, а между плешките. И не с миро, а с масло за причастие — ти може би не виждаш разликата, както и аз не я виждах навремето, но в двора всички ходеха мрачни като черни облаци. Аз очаквах, че и Фридрих ще бъде разярен като тигър, пък той се разливаше от любезности пред папата, а начумерен, сякаш сключил лоша сделка, беше папата. Попитах направо Фридрих защо бароните мърморят, а той — не, и той ми отвърна, че не разбирам значението на църковните символи, при които една дреболия променя всичко. На него му трябвало да бъде коронясан и миропомазан от папата, но церемонията не трябвало да е прекалено тържествена, иначе щяло да излезе, че той е император само по волята на папата, когато всъщност бил вече такъв по волята на германските князе. Рекох му, че е голяма лисица, защото сякаш беше казал: драги папа, имай предвид, че тук ти си само нотариус, а договорът вече е подписан между мен и Всевишния. Той се разсмя, потупа ме по врата и каза: „Бива си те, винаги ще намериш точните думи за нещата!“. После ме запита какво съм правил през тези дни в Рим, защото, поради заетостта си с разните церемонии, ме беше изгубил от поглед. Отвърнах му, че тези негови церемонии не са ми по вкуса: на римляните, тези от Рим, историята с коронясването в „Свети Петър“ изобщо не им харесваше, защото римският Сенат, който се смята за по-главен от апостолическия престол, искаше да короняса Фридрих в Капитолия. А той отказа, защото после, ако обявеше, че е получил короната от народа, не само германските князе, но и кралете на Франция и Англия щяха да кажат: „Хубава работа, помазване от простолюдието!“, а пък като обяви, че го е коронясал папата, всички ще го приемат без възражения. Но въпросът беше още по-сложен, чак по-късно го разбрах. Германските князе напоследък бяха започнали да говорят за translatio imperii, сиреч че наследственото право на римските императори е преминало върху тях. И ако Фридрих бъдеше коронясан от папата, щеше да означава, че правото му се дава от Христовия наместник безразлично откъде е — дали от Алемания, или от Египет. Пък ако бъдеше коронясан от Сената и от populusque на Рим, все едно би значело, че империята си е останала там и че транслациото не се е състояло. Да имат да вземат, както казваше баща ми Галяудо. Разбира се, че императорът не се беше съгласил. И затова по време на голямото пиршество след коронясването римляните, разгневени, прекосиха Тибър и убиха не само неколцина свещеници, което си беше ежедневие, но и двама-трима от свитата. На Фридрих му причерня пред очите, прекъсна пиршеството и заповяда да ги изтрепят всичките, след което в Тибър можеше да видиш повече трупове, отколкото риби, и до вечерта на римляните им стана ясно кой е господарят, но по въпроса за празника, не беше голям празник. Оттук и ядът на Фридрих срещу тези общини от отсамна Италия и ето защо когато в края на юли пристигна пред стените на Сполето и поиска да му платят престоя в града, а тези от града си направиха оглушки, той побесня повече, отколкото в Рим, и устрои една сеч, пред която тази тук, в Константинопол, е шегичка… Така е, господин Никита, императорите трябва да се държат като императори без разни там задръжки… Много научих аз през тези месеци. След Сполето дойде срещата с пратениците на Византия в Анкона, после връщането към отвъдна Италия до полите на Алпите, които Отон наричаше Пиренейски. За пръв път виждах планини, покрити със сняг. И през това време всеки ден отец Рахевин ме въвеждаше в изкуството на писмото.

— Трудно изкуство за едно дете.

— Не, не беше трудно. Наистина, ако не разбирах нещо, отецът ме тупваше с юмрук по главата, но това не ме плашеше след шамарите на баща ми, а пък всичко, каквото кажех, беше чиста истина за хората от двора. Ако кажех, че съм видял сирена в морето — след като императорът ме беше препоръчал като момче, което вижда светци — всички ми вярваха и ми викаха браво, браво!…

— Това те е научило да си мериш думите.

— Напротив, това ме научи изобщо да не си ги меря. Все едно, мислех си, каквото и да кажа, е истина, щом съм го казал. Когато пътувахме към Рим, един свещеник на име Корадо ми разказваше за великите mirabilia на световния град, за седемте автомата на Капитолия, които показвали дните на седмицата и със звънец известявали когато в някоя провинция на Империята имало бунт; за бронзовите статуи, които се движели сами, и за някакъв дворец, пълен с вълшебни огледала… А като стигнахме в Рим, точно на тоя ден, когато се колеха край Тибър, аз си плюх на петите и поех по улиците на града. Вървя, вървя, и какво виждам — само овце сред купища развалини, под портиците — само селяни, които говорят на еврейски и продават риба. И ни помен от mirabilia освен една конна статуя навръх Капитолия, а и тя не ми се видя кой знае какво чудо. И така, на връщане, когато ме питаха какво съм видял, нали не можех да им кажа, че в Рим има само развалини сред овцете и овце сред развалините? И аз им описвах всички mirabilia, за които бях чул, и прибавях някое от себе си, например, че в Латеранския дворец съм видял златна мощехранителница, украсена с диаманти, и в нея — пъпа и крайната плът на Божия син. Всички ме зяпаха в устата и казваха: жалко, че трябваше да трепем римляните и сме изпуснали тези mirabilia. И така, години наред след това непрекъснато чувам да се носи славата на град Рим и неговите чудеса — в Германия, в Бургундия и дори тук — само защото аз ги бях измислил.

 

Междувременно се върнаха генуезците. Облечени като монаси, те водеха със себе си няколко същества, увити в белезникави чаршафи, които им покриваха дори лицата. Това бяха бременната жена на Никита с последното им дете на ръце и другите синове и дъщери, прелестни същества, неколцина роднини и двама-трима прислужници. Генуезците ги бяха превели през града като тълпа прокажени, така че дори кръстоносците им бяха правили път.

— Как са ви повярвали? — попита през смях Баудолино. — Хайде, прокажените добре, но вие, макар и с тези дрехи, хич не приличате на монаси!

— Моите уважения, но кръстоносците са глупаци — отвърна Присмехулко. — И после, понеже вече от доста време сме тук, знаем толкова гръцки, колкото да се разберем. Повтаряхме „кириелейсон пиге пиге“ в хор и почти шепнешком, като че ли се молехме, и ония се отдръпваха, някои се кръстеха, други плюеха през рамо или се пипаха по топките.

Един слуга поднесе на Никита сандъче и той се оттегли в дъното на стаята, за да го отвори. Върна се с няколко златни монети за домакините, които се разсипаха да го благославят, като го уверяваха, че докато е при тях, господар на дома им ще бъде той. Многолюдното семейство бе разпределено по съседните къщи в разни килери с мръсни сечива, където на никой латинец не би му дошло наум да влезе да търси плячка.

Доволен, Никита извика Пиперко, който му се струваше най-уважаван сред генуезците, и му каза, че макар да трябвало да се крие, изобщо не желаел да се отказва от обичайните си удоволствия. Градът гореше, но в пристанището продължаваха да пристигат търговски кораби и рибарски гемии, които спираха в Златния рог, без да могат да разтоварят стоката си в складовете. Стигало да има пари, човек можел да купи на много добра цена най-различни неща и да живее охолно. Колкото до добрата кухня, сред току-що спасените му роднини бил зет му Теофил, изключителен готвач, достатъчно било да го попитат какви продукти са му необходими.

И така, още същия ден Никита можа да предложи на госта си обяд, достоен за логотет: тлъсто ярешко, пълнено с чесън, лук и праз и залято със сос от маринована риба.

— Преди повече от двеста години — каза Никита — в Константинопол пристигнал като пратеник на вашия крал Отон един епископ, Лиутпранд, гост на василевса Никифор. Срещата не била много успешна и в доклада за пътуването си Лиутпранд описал нас, римляните, като мръсни, недодялани, некултурни и облечени в дрипи. Не можел да понася рацината и според него всички наши храни плували в мазнина. Но за едно говорел с възхита, и то е за това ядене.

На Баудолино ярето също му харесваше и докато се хранеше, продължи да отговаря на въпросите на Никита.

 

— И така, докато си живял във войската, си се научил да пишеш. Но да четеш вече си знаел.

— Да, ама писането е по-трудно. Особено на латински. Защото, ако императорът трябваше да изпрати на оня свят войниците си, казваше им го на алемански, но ако пишеше на папата или на братовчед си, трябваше да е на латински, както и всички други държавни документи. Отначало ми беше трудно, преписвах буква по буква думи и изречения, които изобщо не разбирах, но в края на краищата за по-малко от година се научих да пиша. Само че Рахевин нямаше достатъчно време да ме научи на граматиката. Умеех да преписвам, но не и да се изразявам сам. И затова пишех на езика на Фраскета. Но дали беше наистина езикът на Фраскета? Непрекъснато обърквах различните говори, които слушах около мен от хората от Асти, Павия, Милано, Генуа, дето понякога и помежду си не се разбираха. След това построихме един град, с хора кой оттук, кой оттам, събрани, за да издигнат една кула, и всички заговориха по един и същи начин. Мисля, че беше горе-долу като езика, който бях измислил аз.

— Станал си номотет — вметна Никита.

— Не знам какво значи това, но може би си прав. Във всеки случай следващите ми писания бяха на доста добър латински. Намирах се вече в един малък манастир до Ратисбон, поверен на грижите на епископ Отон, и там спокойно можех да се ровя в хиляди страници… Обучавах се. Ще забележиш, между другото, че пергаментът е зле изстърган и тук-таме прозират части от стария текст. Бях истински крадец, ограбвах учителите си, две нощи поред стъргах стари ръкописи, за да имам на какво да пиша. После епископът изпадна в ужас за няколко дена, защото не можеше да открие първия вариант на своята Chronica sive Historia de duabus civitatibus[1], която беше писал десет години, и обвиняваше нещастния Рахевин, че го е изгубил при пътуванията си. Две години по-късно реши да я напише отново, аз му бях писар и така и не му признах, че аз съм изчегъртал първия вариант на Chronica-та. Ще видиш обаче, че има възмездие за всичко на този свят, защото и аз после изгубих своята хроника, само дето нямам смелост да седна да я пиша отново. Но знаех, че като пишеше наново, Отон променяше по нещичко…

— В какъв смисъл?

— Ако прочетеш Отоновата Chronica, която е’всъщност история на света, ще видиш, че той, така да се каже, няма добро мнение за света и за нас, хората. Според него светът може да е почнал добре, но вървял все по на зле, с други думи, mundus senescit, светът остарява, насочваме се към края… Но точно в годината, когато Отон започна отново своята Chronica, императорът поиска от него да възслави и неговите подвизи и Отон се залови с написването на Gesta Friderici[2], които така и не успя да завърши, понеже умря на другата година, така че с тази работа трябваше да се залови Рахевин. Но как да разкажеш подвизите на господаря си, ако не си убеден, че с него се започва нов Златен век, как да ги опишеш като една historia jucunda[3]

— Човек може да опише историята на своите императори, без да се отказва от критичност, като обясни как и защо са стигнали до провал…

— Може би ти, господин Никита, правиш така, но нашият Отон постъпваше иначе. Казвам ти само как го правеше. Този свят човек, от една страна, пишеше отново своята хроника, според която светът вървеше на зле, а от друга страна — тези Gesta, в които светът трябваше да процъфтява от ден на ден все повече и повече. И да беше само това! Имам чувството, че в първия вариант на хрониката светът е изглеждал далеч по-зле, и за да не си противоречи прекалено, колкото повече е напредвал в писането на хрониката, Отон е ставал по-снизходителен и спрямо нас, обикновените хорица. И причината за това съм аз, защото изчегъртах първия текст. Ако не бях го сторил, Отон може би нямаше да напише поновому тези Gesta и тъй като благодарение на тях утре ще се говори за това, което Фридрих е направил или не е направил, излиза, че ако не бях изстъргал първоначалния текст на Chronica-та, той нямаше да е направил това, което казваме, че е направил.

„Ти си като прочутия лъжец от Крит — помисли си Никита. — Казваш ми, че си лъжец по природа, а искаш да ти вярвам. Убеждаваш ме, че си лъгал всички освен мен. За толкова години при двора на нашите императори съм се научил да се измъквам от клопките на майстори лъжци, далеч по-хитри от теб… По твое собствено признание не знаеш кой си, и то тъкмо защото си разказал дори на себе си твърде много лъжи. И искаш аз да ти изградя твоята собствена повест, която ти убягва. Но аз не съм лъжец като теб. Цял живот слушам чужди истории, за да измъкна от тях истината. Навярно искаш от мен една история, която да те оправдае за убийството на някого, като докажа, че си го сторил с цел да отмъстиш за смъртта на твоя Фридрих. Изграждаш стъпка по стъпка този разказ за обичта си към него, за да ме убедиш, че си бил длъжен да платиш на убиеца. Ако изобщо приемем, че Фридрих е бил убит, и че го е убил този, когото си убил ти.“

С тази мисъл Никита погледна през прозореца и каза:

— Огънят приближава Акропола.

— Аз донасям нещастие на градовете — каза Баудолино.

— Мислиш се за всемогъщ. Гордостта е грях.

— Не, по-скоро се самонаказвам. Откак се помня, колкото пъти съм наближавал някой град, той е бивал разрушен. Роден съм в една земя, осеяна със селца, тук-там с някой малък замък, в която чувах понякога пътуващите търговци да описват хубостите на Urbis Medioldni, но не знаех какво е това град, бях видял само отдалеч кулите на Тердона и смятах Асти и Павия за граничещи със Земния рай. След това всички градове, които виждах, скоро биваха разрушени или опожарени: Тердона, Сполето, Крема, Милано, Лоди, Кония и накрая Пндапетцим. Същото ще стане и с вашия град. Дали не съм, както вие, гърците, казвате, полиокласт, защото имам лошо око?

— Не се самообвинявай.

— Прав си, веднъж с лъжа спасих един град, своя роден. Как мислиш, дали един такъв случай доказва, че нямам лошо око?

— Доказва, че няма предопределение.

Баудолино замълча. После се обърна и погледна града, който доскоро беше Константинопол.

— Все пак се чувствам виновен. Тези, които вършат това, са венецианци или хора от Фландрия, и най-вече рицари от Шампан и Блоа, от Троа, Орлеан и Соасон, да не говорим за моите от Монферато. Бих предпочел този град да беше разрушен от турците.

— Турците не биха го направили никога — възрази Никита. — С тях сме в отлични отношения. Трябваше да се пазим от християните. Но може би вие сте пръстът на Бога, който ви е пратил, за да ни накаже за прегрешенията ни.

— Дела Господни — въздъхна Баудолино. — Gesta Dei per Franco.

Бележки

[1] Хроника или История на два града (лат.). — Бел.пр.

[2] Дела Фридрихаве (лат.). — Бел.пр.

[3] Весела история (лат.). — Бел.пр.