Умберто Еко
Баудолино (23)

23. Баудолино в Третия кръстоносен поход

Тръгнаха на път, когато над Константинопол се спусна мракът. Не бяха малко хора, но тия дни много групи граждани, останали без дом, се местеха като блуждаещи души от едно място на града до друго, за да намерят стряха, под която да прекарат нощта. Баудолино бе свалил дрехите си на поклонник, защото, ако някой го попиташе кой му е началник, би изпаднал в голямо затруднение. Пред групата вървяха Пиперко, Главореза, Щуреца и Присмехулкото с вид на хора, които са се оказали случайни спътници. Но се оглеждаха на всеки ъгъл и стискаха под дрехите си дълги и добре наточени ножове.

Малко преди да пристигнат пред „Света София“ един юначага със светли очи и дълги руси мустаци се хвърли към групата, сграбчи за ръката една от девойките, макар тя да изглеждаше грозна и пъпчива, и се опита да я отвлече. Баудолино си каза, че е време да се намеси, генуезците също бяха готови, но на Никита му хрумна по-добра мисъл. Бе съзрял група конници, които се приближаваха по улицата, хвърли се на колене пред тях и ги замоли за милост и справедливост, като се позоваваше на тяхната чест. Те — бяха вероятно хора на дожа — прогониха с ритници варварина и върнаха девойката на семейството й.

След като минаха Хиподрума, генуезците започнаха да избират по-тъмни улички, по които къщите бяха или изгорени до основи, или плячкосани до последната троха. Кръстоносците, ако все още търсеха нещо за крадене, бяха другаде. Към полунощ пътниците вече бяха подминали стената на Теодосий. Там ги чакаха останалите генуезци с мулетата. С много прегръдки и благопожелания се сбогуваха със своите покровители и поеха по извънградския път под безоблачното пролетно небе с почти пълна луна на хоризонта. От далечното море до тях достигаше лек ветрец. Всички си бяха починали през деня и пътуването не изглеждаше уморително дори за съпругата на Никита. Но той самият явно беше извънредно изтощен, задъхваше се при всяко по-рязко движение на мулето и час по час искаше да спират да отдъхват.

— Много яде, господин Никита — каза му Баудолино.

— Нима би отказал на един изгнаник последните сладости на неговата загиваща родина? — отвърна Никита и пак потърси някоя бабуна или дънер, за да поседне. — Правя го и защото съм нетърпелив да чуя продължението на приключенията ти. Седни тук, Баудолино, виж какъв мир е, вдъхни уханията на полето. Да си починем малко, а ти разказвай.

И понеже през следващите дни пътуваха денем, а нощем почиваха под открито небе, за да избегнат населените кой знае от кого места, то именно под звездите, сред тишина, нарушавана само от шумолене на листа и от звуци на нощни твари, Баудолино продължи своя разказ.

 

По онова време — а било през 1187-а — Саладин се хвърлил в последна атака срещу християнския Йерусалим. И победил. Проявил великодушие — пуснал да си вървят невредими всички, които могли да си платят откупа, и се задоволил само да обезглави пред стените на града всички рицари тамплиери, защото, да, бил милостив, но никой кондотиер, достоен за това име, не бивало да помилва отбраната войска на вражите нашественици, а и тамплиерите много добре знаели, че щом са се заловили с този занаят, са приели правилото да не се дават в плен. И все пак, въпреки че Саладин проявил великодушие, целият християнски свят бил потресен от падането на отвъдморското франкско царство, което се било държало почти сто години. Папата призовал всички монарси на Европа да подкрепят един трети поход, който да освободи Божи гроб, завладян отново от неверниците.

За Баудолино, ако неговият император се присъединял към похода, това щяло да е случаят, който отдавна чакал. Да се спусне към Палестина означавало, че ще може да се придвижи на изток с една непобедима армия. Йерусалим щял да бъде превзет отново на бърза ръка и после щяло да му остане само да продължи към Индиите. Но именно по този повод открил колко наистина вече е уморен и несигурен Фридрих. Бил умиротворил Италия, но явно се боял, че ако се отдалечи от нея, ще изгуби всичко спечелено. А може би идеята за нов поход към Палестина изобщо го смущавала, тъй като помнел престъплението си по време на предишния поход, когато в гнева си бил разрушил онзи български манастир. Знае ли човек? Колебаел се. Питал се какъв е неговият дълг, а когато човек започва да си поставя този въпрос — казвал си Баудолино, — това е знак, че никакъв дълг вече не може да го тласне към действие.

 

— Бях на четирийсет и пет години, господин Никита, и на карта беше поставена мечтата на моя живот, или по-точно самият ми живот, понеже той бе изграден върху тази мечта. Затова, като разсъждавах хладно и се уповавах на своята звезда-закрилница, реших да дам на моя втори баща една надежда, един небесен знак за неговата мисия. След падането на Йерусалим по нашите християнски земи заприиждаха бегълци от онези руини и през императорския дворец минаха седем рицари тамплиери, които един Господ знае как бяха избегнали мъстта на Саладин. Изглеждаха много зле, но може би ти не знаеш какви са тамплиерите: пияници и развратници, които и сестра си ще продадат, ако им дадеш да оправят твоята, и — както се говори: — още по-лесно, ако им дадеш братчето си. Накратко казано, дадох им да се подкрепят и всички ме видяха да обикалям кръчмите с тях. Затова не ми беше трудно да кажа един ден на Фридрих, че тези безсрамни разбойници са откраднали в Йерусалим самия Градал. И добавих, че, понеже тамплиерите били съвсем закъсали, съм събрал всички пари, които съм имал, и съм го откупил от тях. В първия момент Фридрих, разбира се, се изненада. Но нали Градалът бил в ръцете на отец Йоан, който искал да му го подари на него, Фридрих? И не се ли готвел той, Фридрих, да тръгне да търси Йоан именно за да получи в дар тази върховна светиня? „Така беше, татко — казах му, — но явно някой продажник го е откраднал от Йоан и го е продал на тамплиерите, отишли по тези места да плячкосват, без да си дават сметка къде са се озовали.“

Но не беше важно да знаем как и кога е станало. Пред свещения римски император сега се представяше друга, още по-добра възможност: да тръгне да търси отец Йоан именно за да му върне Градала, да използва тази несравнима реликва не за да се сдобие с власт, а за да изпълни един дълг. И щеше да получи признателността на отеца и вечна слава в целия християнски свят. Между това да присвоиш Градала или да го върнеш, да го задържиш като свое съкровище или да го възстановиш на този, от когото е бил откраднат, да го имаш или да го предадеш, да го притежаваш (което би било мечта за всички) или да извършиш върховната жертва да се лишиш от него — няма никакво съмнение, че във второто беше истинското миропомазване, славата да бъдеш единствен и неподражаем крал и първосвещеник. Фридрих щеше да стане новия Йосиф Ариматейски.

— Лъгал си баща си?

— Правех го за негово добро и за доброто на империята.

— А не се ли запитваше какво би станало, ако Фридрих отиде наистина при отеца, поднесе му Градала и онзи опули очи и се запита каква е тази съдина, която никога не е виждал? Фридрих е могъл да стане не славата, а посмешището на християнския свят.

— Господин Никита, ти познаваш хората по-добре от мен. Представи си: ти си отец Йоан, един велик император на Запада, коленичил в краката ти, ти поднася една такава реликва и казва, че тя по право принадлежи на теб. Нима ще започнеш да се смееш и ще заявиш, че никога не си виждал тази кръчмарска паница? Как не! Не казвам, че отецът ще се престори, че я познава. Казвам, че заслепен от славата, която би спечелил, ако се признае за пазител на реликвата, той би я разпознал веднага, убеден, че винаги я е притежавал. И така, аз занесох на Фридрих, като нещо изключително ценно, гаванката на моя баща Галяудо и заклевам ти се, че в този момент се чувствах като човек, извършващ свещен обред. Връчвах дара и спомена за моя кръвен баща на моя духовен баща, и моят кръвен баща се оказваше прав: тази скромна вещ, с която се бе комкал през целия си живот на грешник, беше веществено и духом чашата, използвана от бедняка Христос, поел към смъртта за спасението на всички грешници. Нима при светата служба свещеникът не превръща най-обикновен хляб и най-обикновено вино в плътта и кръвта на Божия син?

— Но ти не си бил свещеник.

— Затова и не казвах, че тази вещ е кръвта Христова, казвах само, че я е съдържала. Не си приписвах власт на духовник. Само представях едно веществено доказателство.

— Фалшиво.

— Не. Ти сам ми каза, че за да приемеш една реликва за истинска, е достатъчно да почувстваш уханието й. Ние мислим, че имаме нужда от Бога, но често Бог има нужда от нас. В онзи момент мислех, че се налага да му помогна. Тази чаша трябваше да съществува някъде, щом Иисус я е използвал. Ако е била изгубена, то е станало по вина на някой нищожен човек. Аз връщах Градала на християнството. Бог нямаше да ме опровергае. Доказателство за това е, че дори моите другари веднага повярваха в него. Светият съсъд беше там, пред техните очи и вече в ръцете на Фридрих, който ги бе вдигнал към небето, сякаш в екстаз; Борон коленичи, виждайки за пръв път тази вещ, за която цял живот бе бълнувал; Киот веднага каза, че вижда силното сияние, което излъчвала; раби Соломон призна, че — макар Христос да не бил истинският Месия, очакван от неговия народ — без съмнение от този съд се долавял дъх на тамян; Зосим кокореше своите фанатични очи и се кръстеше наопаки, както правите вие, разколниците; Абдул трепереше като лист и мърмореше, че да притежаваш тази свята реликва се равнявало на това да завладееш всички отвъдморски царства — и беше ясно, че мечтата му е да я отнесе като любовен знак на своята далечна принцеса. Самият аз стоях с насълзени очи и се питах как стана възможно небето да пожелае аз да бъда посредникът за това невероятно чудо. Колкото до Поета, той ядно си гризеше ноктите. Знаех какво си мисли: че аз съм голям глупак, че Фридрих е стар и няма да успее да се възползва от това съкровище, че е трябвало да си го задържим за нас си и да тръгнем към северните страни, където са щели да ни подарят за него цяло кралство. Изправен пред очевидната слабост на императора, той си възвръщаше мечтите за власт. Но аз бях почти утешен, защото от държането му разбирах, че и той вече смята Градала за нещо истинско.

 

И така, Фридрих прибрал благоговейно чашата в едно сандъче, като овесил ключа му на врата си, и Баудолино си помислил, че постъпва правилно, защото в този миг имал чувството, че не само Поета, но и всеки от неговите приятели бил готов да открадне този предмет, за да се впусне в свое собствено приключение.

След това императорът заявил, че вече наистина се налагало да заминат. Един завоевателски поход трябвало да се подготви добре. На следващата година Фридрих изпратил посланици до Саладин и поискал среща с представители на сръбския велик жупан Стефан Неманя, на византийския василевс и на селджукския султан на Кония, за да организира преминаването през техните територии.

Докато кралете на Англия и Франция решили да тръгнат по море, през месец май на 1189-а Фридрих потеглил по суша от Ратисбон с петнайсет хиляди конници и петнайсет хиляди оръженосци; казвали, че в равнините на Унгария направил преглед на шейсет хиляди конници и сто хиляди пехотинци; други пък говорели направо за шестстотин хиляди кръстоносци. Навярно всички преувеличавали, дори Баудолино не бил в състояние да каже колко били в действителност, може би били всичко на всичко двайсетина хиляди, но във всеки случай представлявали внушителна армия. Макар да не можело да се преброят един по един, отдалеч те изглеждали като огромно множество и палатките им се виждали къде започват, но не и къде свършват.

За да избегне жестокостите и грабежите на предишните походи, императорът не разрешил да бъде последван от сганта на безимотните, които сто години по-рано били пролели толкова кръв в Йерусалим. Всичко трябвало да бъде направено по правилата, от хора, които знаели как се води война, а не от негодници, които тръгвали с извинението, че ще си спечелят Рая, а се прибирали по домовете си с парцалите на някой евреин, заклан по пътя. Фридрих приемал само тези, които можели да се издържат сами в продължение на две години, а бедните войници получили по три сребърни марки, за да се хранят по време на пътуването. Щом искаш да освобождаваш Йерусалим, трябва да си платиш за това.

Много италианци се присъединили към начинанието, тук били кремонците с епископа Сикардо, хората от Бреша, веронците, начело с кардинал Аделардо, и дори неколцина александрийци, между които старите приятели на Баудолино — Бойди, Кутика, Куарниенто, Прасето, Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, Коландрино, братът на Коландрина, всъщност негов шурей, един от синовете на Троти, и освен това Поци, Гилини, Ланцавекия, Пери, Инвицияти, Гамбарини и Чермели, всички на свои разноски или на разноски на града.

Заминаването било тържествено. Поели по течението на Дунав чак до Виена; после в Братислава през юни Фридрих се срещнал с краля на Унгария. След това навлезли в гъстите български гори. През юли се срещнали със сръбския жупан, който поискал да се съюзят срещу Византия.

 

— Мисля, че тази среща — каза Баудолино — разтревожи василевса Исак. Страх го беше, че армията ще иска да завладее Константинопол.

— И не е грешал.

— Грешал е с петнайсет години. По онова време Фридрих наистина искаше да стигне в Йерусалим.

— Но ние не бяхме спокойни.

— Разбирам ви. Една огромна чужда войска се готви да премине през вашата територия и вие естествено се безпокоите. И ни направихте труден живота. Пристигнахме в Сердика и не намерихме обещаните провизии. При Филипополис се сблъскахме с вашите войски, които после си плюха на петите, както се случваше при всеки сблъсък през онези месеци.

— По това време аз бях губернатор на Филипополис. От двора на василевса получавахме противоречиви нареждания. Веднъж ни заповяда да изградим висок зид около града и да изкопаем ров, за да устоим на вашите нападения, но щом изпълнихме нареждането, пристигна ново — да разрушим всичко, за да не послужело после като убежище за вас.

— Препречвахте планинските пътища, като струпвахте отсечени дървета. Нападахте нашите хора, когато се отдалечаваха да търсят храна.

— А вие плячкосвахте нашите земи.

— Защото не давахте обещаните припаси. Вашите хора ни спускаха от стените на града кошници с храна, но замесваха хляба с хоросан и с отровни вещества. Точно по време на пътуването императорът получи писмо от Сибила, бившата царица на Йерусалим, която го предупреждаваше, че за да спре напредването на християните, Саладин бил изпратил на византийския император голямо количество заразено зърно и едно гърне с толкова отровно вино, че един от робите на Исак, принуден да го помирише, издъхнал на място.

— Измислици.

— Но когато Фридрих изпрати посланици в Константинопол, вашият василевс ги накара да стоят прави и после ги хвърли в затвора.

— Но след това бяха върнати на Фридрих.

— А когато влязохме във Филипополис, го намерихме опразнен, защото всички бяха избягали. И теб те нямаше.

— Мой дълг беше да избегна плена.

— Така да е. Но вашият василевс смени тона, след като влязохме във Филипополис. Защото се срещнахме с арменската общност.

— Арменците ви смятаха за свои братя. Те са разколници като вас, не почитат светите образи, използват безквасен хляб.

— Те са добри християни. Някои от тях веднага заговориха от името на техния господар Левон и ни осигуриха преминаване и подкрепа през тяхната страна. Но че нещата не са толкова прости, разбрахме в Адрианополис, когато пристигнаха и пратениците на селджукския султан на Кония Килидж Арслан, който се обявяваше за господар не само на турците и сирийците, но също и на арменците. Кой командваше и къде?

— Килидж се опитваше да ограничи надмощието на Саладин и искаше да завладее християнското царство на арменците и следователно се надяваше, че армията на Фридрих ще може да му помогне. Арменците пък вярваха, че Фридрих ще укроти намеренията на Килидж. Нашият Исак, който помнеше поражението, нанесено ни от селджуците при Мириоцефал, се надяваше, че Фридрих ще се сблъска с Килидж, но нямаше да е недоволен и ако се получеше някой и друг сблъсък с арменците, които създаваха доста главоболия на нашата империя. Ето защо, когато научи, че и селджуците, и арменците осигуряват на Фридрих преминаването през техните земи, разбра, че трябва не да пречи на неговия поход, а напротив, да го подпомогне, като му позволи да мине през Пропонтида. Изпращаше го срещу нашите врагове и го отдалечаваше от нас.

— Бедният ми баща. Не зная дали е подозирал, че става оръдие в ръцете на една паплач еднакво кръстобелязани врагове. А може би го е разбирал, но се е надявал, че ще може да ги победи всичките. Това, което знам, е, че в сключването на евентуален съюз с едно християнско царство, арменското, което се намира отвъд Византия, Фридрих с трепет виждаше стъпка към осъществяването на своята крайна цел. Представяше си (и аз заедно с него), че арменците ще могат да му открият пътя към царството на отец Йоан… Във всеки случай, както казваш ти, след преговорите със селджуците и арменците вашият Исак отстъпи. И точно в Галиполи, в Калиуполис, те видях, когато ти ни съобщаваше от името на своя василевс, че ни даваш кораби.

— Не ни беше лесно да вземем това решение — каза Никита. — Василевсът рискуваше да влезе в голямо противоречие със Саладин. Наложи се да му изпрати посланици, които да му обяснят причините за това наше отстъпление. Като истински владетел Саладин веднага разбра положението и не ни се разсърди. Повтарям ти, от турците ние изобщо няма защо да се боим. Нашият проблем сте били винаги вие, разколниците.

Разговорът заплашваше да се изостри, но Никита и Баудолино си казаха, че не бива да се увлекат в обвинения кой е бил крив и кой прав в едни вече отдавна минали събития. Може би Исак е бил прав — всеки вожд на християнски поклонници, който минавал през Византия, винаги бивал съблазнен да спре там, където имало толкова прекрасни неща за завладяване, вместо да се излага на риск под стените на Йерусалим. Но Фридрих наистина искал да продължи похода си.

 

Пристигнали в Галиполи и макар той да не бил Константинопол, армията била очарована от този жив, празничен град, от пристанището му, пълно с галери и платноходи, готови да поемат коне, рицари и припаси. Не било работа за един ден и нашите приятели нямали с какво да запълнят времето си. Още в началото на пътуването Баудолино бил решил да използва Зосим за нещо полезно и сега го накарал да преподава гръцки на неговите другари.

— По местата, където ще ходим — казал, — никой не знае латински, а да не говорим за немския, провансалския или моя роден език. С гръцкия винаги има надежда да се оправим.

И по този начин, между посещенията в бардаците и четенето на текстове от бащите на Източната църква, очакването не им тежало.

На пристанището имало огромен пазар и един ден те решили да отидат там, привлечени от далечните светлинки и миризмата на подправки. Зосим, когото били освободили от веригата, за да им служи за водач (но под зоркото наблюдение на Борон, който нито за миг не го изпускал от поглед), ги предупредил:

— Вие, латинските и алеманските варвари, не познавате правилата на нашата ромейска цивилизация. Трябва да знаете, че в нашите пазари отначало вие не желаете да купите нищо, защото ви искат много, и ако платите веднага, не че ще ви вземат за балами, защото вече знаят, че сте такива, но ще се почувстват зле те самите, защото радостта на търговеца е в пазарлъка. Затова вие предлагате две пари, когато ви искат десет, те слизат на седем, вие давате три и те ще слязат на пет, вие настоявате на три, докато накрая те отстъпят, като се вайкат и кълнат, че цялата им рода ще умре от глад. В този момент вие купувате, но трябва да знаете, че стоката е струвала една пара.

— Тогава защо трябва да купуваме? — запитал Поета.

— Защото и те имат право да живеят, а три пари за нещо, което струва една, е честна сделка. Но трябва да ви предупредя и за още нещо: не само търговците имат право да живеят, но и крадците, и те, понеже не могат да се обират един друг, ще се опитат да оберат вас. Ако им попречите, то си е ваше право, но ако те успеят, не трябва да се оплаквате. Затова ви съветвам да носите в кесиите си малко пари — толкова, колкото сте решили да похарчите, и нищо повече.

Поучени от този тъй добре запознат с местните нрави водач, нашите приятели се гмурнали в морето от хора, които вонели на чесън, както всички ромеи. Баудолино си купил две красиво изработени арабски ками, които се затъквали от двете страни на пояса и се измъквали бързо, с кръстосани ръце. Абдул си намерил прозрачна кутийка, съдържаща кичур коси (не се знаело чии са, но било ясно за кого си мислел купувачът). Соломон извикал високо останалите, когато открил шатрата на един персиец, който продавал вълшебни отвари. Този продавач на еликсири им показал издуто шишенце, което по думите му съдържало извънредно могъщ цяр, който, ако се взимал на малки дози, подсилвал жизнените сокове, но ако се изпиел наведнъж, бързо причинявал смърт. После извадил друго подобно шишенце, което обаче съдържало най-мощно лекарство, способно да обезсили действието на която и да била отрова. Соломон, който като всички юдеи се занимавал и с медицинско изкуство, купил противоотровата. И понеже принадлежал към хората, които познавали много добре ромеите, успял да плати за нея една пара вместо исканите десет, но се ядосвал, че е платил поне двойно повече от действителната й цена.

След като напуснали шатрата на аптекаря, Киот намерил един великолепен шал, а Борон дълго-дълго разглеждал стоките и накрая тръснал глава и измърморил, че за приближени на един император, който притежавал Градала, всички богатства на света били фъшкии, камо ли тези боклуци наоколо.

Открили Бойди от Александрия, който бил станал вече част от тяхната група. Бил полудял по един пръстен, вероятно златен (продавачът му го бил отстъпил със сълзи на очи, защото принадлежал на майка му), с вградено късче магическо вещество, което само близнато възстановявало ранен човек, а понякога съживявало мъртъвци. Бил го купил, защото, както казал, щом щял да рискува кожата си под стените на Йерусалим, добре било да вземе предпазни мерки.

Зосим се прехласнал пред един печат, който носел буквата 2, тоест неговия инициал, и който се продавал заедно с плочка червен восък. Буквата била така разядена, че нямало да остави никакъв отпечатък върху восъка, но това било безспорно свидетелство, че предметът е старинен. Естествено, тъй като бил пленник, Зосим нямал пари, но Соломон се трогнал и му купил печата. В този момент, блъскани от тълпата, те забелязали, че са изгубили Поета, но го открили да се пазари за един меч, който според търговеца произхождал от завладяването на Йерусалим. Но когато Поета потърсил кесията си, забелязал, че Зосим бил имал право и че той, със своите светлосини очи на завеян алеман, бил привлякъл крадците като мухи. Баудолино го съжалил и му подарил меча.

На следния ден в лагера се появил богато облечен мъж с тържествени обноски, придружен от двама слуги, и поискал да се види със Зосим. Монахът разменил няколко приказки с него, после отишъл при Баудолино и му казал, че това бил Махитар Ардзроуни, високопоставен арменски благородник, натоварен с тайна мисия от владетеля им Левон.

 

— Ардзроуни ли? — каза Никита. — Знам за него. Идвал е няколко пъти в Константинопол още по времето на Андроник. Разбирам, че се е срещнал с твоя Зосим, защото се славеше с това, че практикува магическите науки. Един мой приятел от Селимврия, Господ знае дали ще го намерим там, му е гостувал в неговия замък в Даджиг…

— И ние бяхме там, както ще чуеш, и то за наше нещастие. Това, че беше приятел на Зосим, беше за мен твърде неблагоприятен знак, но аз съобщих за него на Фридрих, който пожела да го види. Този Ардзроуни се оказа твърде пестелив по отношение на пълномощията си. Бил изпратен, но не бил изпратен от Левон, или по-точно, дори да бил изпратен, не трябвало да го казва. Бил пристигнал със задачата да преведе императорската армия през територията на турците до Армения. Говореше с императора на приемлив латински, но когато не желаеше да уточнява нещата, се преструваше, че не намира подходящата дума. Фридрих казваше, че като всички арменци, не заслужавал доверие, но понеже му изнасяше да има човек, който да познава местата, през които щяхме да минем, реши да го присъедини към армията, като ми нареди все пак да го държа под око. Трябва да призная, че по време на похода той се държа безупречно и даваше сведения, които всеки път се оказваха достоверни.