Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baudolino, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Бояна Петрова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Пикаресков роман
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XXI век)
- Фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(март 2009 г.)
Издание:
Умберто Еко. Бадулино
Италианска, първо издание
ИК „Бард“, София
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
История
- —Добавяне
2. Баудолино среща Никита Хониат
— Какво е това? — попита Никита, след като разгъна пергамента и с мъка разчете няколко реда от него.
— Това е първото ми упражнение по писане — отвърна Баудолино. — Откакто съм го написал, бях горе-долу на четиринайсет години и още бях диваче, го нося със себе си като талисман. По-късно написах много други, понякога дори пишех всеки ден. Струваше ми се, че съществувам само за да мога да разкажа вечер това, което ми се е случило от сутринта. След това се ограничих с месечни бележки, по няколко реда, колкото да си припомня основните събития. Мислех си, че като стана възрастен — както съм днес, — на основата на тях ще оставя едно „Животоописание на Баудолино“. Така по време на пътуванията си носех със себе си цялата история на моя живот. Но при бягството от царството на отец Йоан…
— Отец Йоан ли? Никога не съм чувал за него.
— Ще чуеш от мен, и то много. Но да продължа: като бягах оттам, изгубих тези листове. Сякаш изгубих целия си живот.
— Ще разкажеш на мен което си спомняш. До мен ще стигнат частици от случки, късчета от събития и аз ще съградя от тях една повест, пронизана от замисъла на Провидението. Понеже ти ме спаси и ми дари краткото бъдеще, което ми остава, аз ще ти се отплатя, като ти възстановя миналото, което си загубил.
— А може би моята повест няма смисъл…
— Няма повести без смисъл. А аз съм от онези хора, които умеят да го открият дори там, където другите не го виждат. След което разказът се превръща в книга на живи хора, сякаш пронизителна тръба кара да се надигнат от гробовете си онези, които са били станали на прах от векове… Само че това изисква време, трябва да се разучат събитията, да се съпоставят, да се открият връзките между тях, дори тези, които не личат от пръв поглед. Но ние нямаме друга работа, твоите генуезци казват, че трябва да се чака тези побеснели кучета да се успокоят.
Никита Хониат, дворцов оратор, върховен съдия на Империята, съдия на Светото Було, логотет на Тайните или — както биха го нарекли латинците — канцлер на Византийския василевс, а също и историк на множество Комнини и Ангели, гледаше с любопитство човека, който стоеше пред него. Баудолино му бе казал, че са се срещали в Галиполи, по времето на император Фридрих, но ако Баудолино се бе намирал там, бил е един от многото придворни, докато Никита, който водеше преговорите от името на василевса, се бе откроявал много повече. Дали не лъжеше? Във всеки случай тъкмо той го бе отървал от яростта на завоевателите, бе го довел на сигурно място, бе го събрал с близките му и сега му обещаваше да го изведе от Константинопол…
Никита наблюдаваше своя спасител. Приличаше повече на сарацин, отколкото на християнин. Загоряло от слънцето лице, избледнял белег, който пресичаше цялата му буза, венец от все още рижа коса, който му придаваше лъвски вид. По-късно Никита щеше да се смае, като научи, че този мъж е на повече от шейсет години. Ръцете му бяха големи и когато си ги слагаше сключени на коленете, веднага привличаха погледа с възлестите си стави. Ръце на селянин, направени повече за мотика, отколкото за меч.
И въпреки това говореше на гръцки, без да се запъва и да пръска слюнка, както обикновено правят чужденците, а Никита го беше чул току-що да се обръща към завоевателите на някакъв техен чепат език, като говореше бързо и насечено като човек, който умее да го използва и за ругатни. От друга страна, предната вечер му беше казал, че притежава особена дарба: достатъчно му било да чуе двама души да разговарят на който и да е език, и той след малко вече можел да говори като тях. Странен дар, за който Никита смяташе, че е бил даден само на апостолите.
Животът в двора — и то какъв двор! — бе научил Никита да преценява хората със спокойно недоверие. Най-странното у Баудолино беше това, че каквото и да говореше, казваше го някак примижал към събеседника, сякаш за да го предупреди да не го взима на сериозно. Навик, в който не би имало нищо съмнително, ако не се срещаше у човек, от когото очакваш правдиви свидетелства, заслужаващи да се превърнат в История. Но от друга страна, Никита беше любопитен по природа. Обичаше да слуша разказите на хората, и то не само за неща, които не знаеше. Дори когато му преразказваха случки, които беше видял със собствените си очи, той ги възприемаше от нова гледна точка, сякаш се намираше на върха на една от онези планини по иконите и гледаше камъните, както ги гледаха апостолите отгоре, а не като верующите, от ниското. Обичаше също да разпитва латинците, толкова различни от гърците, дори само заради техните съвсем нови езици, дето един с един не си приличаха.
Никита и Баудолино седяха един срещу друг в стаята на малка кула, чиито двусводести отвори гледаха на три страни. От единия се виждаха Златният рог и брегът срещу Пера, с кулата на Галата, която стърчеше обкръжена от схлупени къщи, другият гледаше към пристанищния канал, вливащ се в ръкава Свети Георги; и накрая от третия, обърнат на запад, трябваше да се вижда целият Константинопол, но тази сутрин нежният лазур на небето бе затъмнен от гъстите облаци дим на горящите дворци и църкви.
За последните девет месеца това беше третият пожар в града. Първият бе разрушил дюкяните и складовете на двореца, от Влахерна до стената на Константин, вторият беше унищожил всички магазини на венецианците, на амалфатанците, на пизанците и на евреите, от Перама почти чак до брега, пощадявайки само няколко квартала на генуезци почти в подножието на Акропола; а сега третият бушуваше навсякъде.
Долу течеше същинска река от пламъци, скършваха се колони, рухваха дворци, огнени кълба, откъснали се от това пожарище, подпалваха по-отдалечените къщи, после пламъците, тласкани от прищевките на ветровете, които раздухваха този ад, се връщаха, за да погълнат това, което преди бяха пощадили. Нагоре се издигаха гъсти облаци, още розови в основата си от отражението на огъня, но различни на цвят, неясно дали от лъчите на изгряващото слънце, или от вида на подправките, дървото или другите изгорели материи, от които се раждаха. Освен това и според туй откъде духаше вятърът, от различните точки на града лъхваха миризми на мускат, канела, чер пипер или шафран, на синап или джинджифил — тъй че най-красивият град на света наистина изгаряше, но като ароматична клада.
Баудолино седеше с гръб към третото отвърстие като тъмен силует на фона на двойното зарево — от слънцето и от пожара. Никита го слушаше, но в същото време се връщаше мислено към това, което се бе случило предишните дни.
Тази утрин на срядата, четиринайсети април от Божията 1204 година — или шест хиляди седемстотин и дванайсетата от Сътворението на света според византийското леточисление — от два дни варварите владееха неоспорвани Константинопол. Византийската войска, тъй бляскава на парадите със своите ризници, щитове и шлемове, и имперската гвардия от английски и датски наемници с техните страшни двуостри копия, които до петък бяха удържали врага самоотвержено, в понеделник бяха принудени да отстъпят, когато той най-сетне бе успял да преодолее крепостните стени. Тази победа бе дошла толкова неочаквано, че на свечеряване самите победители се бяха спрели стъписани в очакване на отпор и за да държат защитниците на разстояние, бяха подпалили нов пожар. Но на сутринта в сряда целият град бе узнал, че през нощта узурпаторът Алексий V Дука Мурзуфул е потънал вдън земя. Гражданите, осиротели и победени, бяха проклели този грабител на тронове, когото само ден по-рано бяха възхвалявали, също както го бяха осъждали, когато бе удушил своя предшественик, и като не знаеха какво да правят (Страхливци, страхливци, страхливци, какъв срам! — вайкаше се Никита при вида на това позорно отстъпление), се бяха събрали на голямо шествие, начело с патриарха и цял куп свещеници в ритуални одежди, с монасите, които бръщолевеха молитви, готови да се продадат на новите властници, както се бяха продавали на всички други в миналото, с кръстовете и иконите на Спасителя, издигащи се толкова нависоко, колкото техните викове и стенания, и се бяха отправили да посрещат завоевателите с надеждата, че ще ги умилостивят.
Какво безумие да се надяват на милост у тези варвари, които нямаха нужда врагът да се предаде, за да извършат това, за което бяха мечтали от месеци — да разрушат най-големия, най-многолюдния, най-богатия, най-благородния град на света, и да си поделят плячката. Безкрайното шествие на молителите се бе спряло пред разярените неверници, яхнали запенени коне и размахващи окървавени мечове. И бе започнало голямото плячкосване, сякаш шествието никога не беше се събирало.
— О, Господи, какви нещастия, какви страдания ни сполетяха! Но как и защо морска буря, слънчево затъмнение, червен ореол на луната, разположението на звездите или нещо друго не ни предсказа тази ужасна беда? — Така ридаеше Никита във вторник вечерта, докато крачеше объркан по улиците на града-столица на последните римляни и се опитваше да избегне от една страна ордите на неверниците и от друга — непрекъснато изникващите нови огнища на пожара, отчаян, че не може да се добере до своя дом, и уплашен от мисълта, че някой от тези негодници може да стори зло на семейството му.
Най-сетне, вече по тъмно, понеже не смееше да прекоси градините и откритото пространството между „Света София“ и Хиподрума, той изтича до храма, тъй като видя, че големите му двери са отворени, и не можеше да допусне, че бесът на варварите ще ги тласне дотам, че да осквернят и това свято място.
Но когато влезе вътре, пребледня от ужас. Цялото огромно пространство беше осеяно с трупове, сред които се олюляваха пияни конници. В дъното тази паплач трошеше с боздугани великолепната оградка от сребро и злато на амвона. Бяха го завързали с въжета, за да го изтръгнат из основи и да го извлекат навън с няколко мулета. Развилнялата се сган ръчкаше животните и проклинаше, но копитата им се хлъзгаха по гладкия мрамор; въоръжените хора бодяха и сечаха нещастните добичета, които от страх пръскаха наоколо си лайна. Някои падаха със строшени крака, тъй че всичко около амвона беше само кръв и изпражнения.
Няколко групи от тези злобни воини на Антихриста се бяха ожесточили срещу олтарите; Никита ги видя как отварят една скиния, как грабят потирите, как хвърлят на пода светата утвар, как изчовъркват с кинжалите скъпоценните камъни, които красяха съдовете, и ги скриват под дрехите си, а чашите хвърлят на обща купчина, предназначена за претопяване. Но преди това някои със смях и кикот смъкваха от седлата си мехове, пълнеха светите съсъди с вино и отпиваха, като безсрамно подражаваха на действията на свещеника в черква. Нещо повече, върху вече оплячкосания главен олтар една разсъблечена продажница, развеселена от доста глътки вино, танцуваше боса на масата за Светото причастие, като се гавреше с християнските обреди, докато мъжете се смееха и я подканваха да си хвърли и последните дрехи; а тя, разголвайки се постепенно, затанцува пред олтара греховния кордакс на древните гърци и като се оригваше, накрая се стовари безсилна върху патриаршия престол. Разплакан от това, което виждаше, Никита бързо се отправи към дъното на храма, където се издигаше прочутата колона, наричана от вярващия народ „Сълзящия стълб“ — при докосване тя наистина изпускаше особена мистична влага. Не от мистична вяра Никита се стремеше към нея, но насред път видя двама огромни грабители — сториха му се великани — да му препречват пътя и да му крещят нещо със заповеден тон. Не беше нужно да знае езика им, за да разбере, че от дрехите му на приближен на двора двамата са решили, че е тъпкан със злато или поне че може да им каже къде го е скрил. Почувства се загубен, защото — както беше видял по време на задъханото си бягство из улиците на плячкосания град — не вършеше работа човек да има няколко монети или да отрича, че има някъде скрито съкровище: опозорени благородници, плачещи старци, богаташи, останали без богатство, биваха измъчвани до смърт, за да разкрият къде са скътали имането си, убивани, ако не успяваха да го разкрият поради липса на такова, или изоставяни на земята, когато го посочваха след такива мъчения, че така или иначе бяха обречени да умрат, докато техните мъчители повдигаха някоя плоча, разкъртваха някоя куха стена, разбиваха изкуствен таван и бъркаха с хищни ръце в скъпоценните съсъди, раздипляха шумолящи коприни и кадифета, галеха мъхести кожи, разсипваха камъни и накити, душеха гърненца и кесии с редки подправки.
В този миг Никита усети смъртта си, оплака семейството, което щеше да остане без него, и поиска прошка за греховете си от Всемогъщия. И точно в този момент в храма „Света София“ се появи Баудолино.
Появи се, красив като Саладин, на пищно окичен кон, с голям червен кръст на гърдите, и обнажил меч, закрещя:
— Курво Богородице, Христе, копеле Божие! Долни богохулници! Гадни нечестивци! Мръсни негодници! Така ли се отнасяте към вещите на нашия Бог Отец?
И като заудря с плоското на меча ония кръстобелязани разбойници, обзет от ярост, не по-малка от тяхната, макар че той не беше пиян, а само разгневен, леле-мале! А като стигна до оная курва, дето се беше пльоснала на патриаршия трон, се наведе, сграбчи я за косите и я повлече по мулешките лайна, като се заканваше да стори най-различни нечестиви неща на оная, която я е родила. Но около него всички, които ругаеше и удряше, бяха така натряскани или така заети да чоплят камъни отвсякъде, където бяха вградени, че дори не забелязваха какво прави.
А той, като размахваше меча си, стигна до двамата великани, които се готвеха да мъчат Никита, погледна нещастника, молещ за милост, пусна гривата на курвата, която се свлече полужива на пода, и каза на отличен гръцки:
— Кълна се в дванайсетимата влъхви, ами че това е господин Никита, министърът на василевса! Какво мога да сторя за теб, човече?
— Братко во Христе! Който и да си — извика Никита, — отърви ме от тези латински варвари, които искат смъртта ми, спаси тялото ми и ще спасиш душата си!
Двамата латински поклонници, които не разбираха нито дума от тази размяна на източни възгласи, поискаха обяснение от Баудолино, който им изглеждаше от техните, защото в началото се бе обърнал към тях на провансалски. И на отличен провансалски Баудолино им извика, че тоя човек е пленник на граф Бодуен Фландърски и че по негова заповед той е тръгнал да го търси във връзка с arcana imperii, сиреч тайни държавни причини, които нещастници с нисък ранг като тях никога не биха проумели. Двамата останаха за миг като треснати, после решиха, че само ще загубят ценно време, ако почнат да спорят, когато могат лесно да си намерят плячка другаде, и забързаха към главния олтар.
Никита не се наведе да целуне нозете на своя спасител не само защото беше вече проснат на земята, но и защото беше твърде объркан, за да спазва церемониала, както изискваше достойнството на сана му.
— О, добри господине — възкликна той, — благодаря ти за помощта! Значи не всички латинци са с лица, изкривени от омраза, като на диви зверове. Те са по-лоши и от сарацините на Саладин, които като си върнаха Йерусалим, пуснаха на свобода жителите му само срещу няколко монети на глава! Какъв позор за цялото християнство, брат вдигнал меч срещу брата, поклонници, които трябваше да освобождават Божия гроб, а позволиха на алчността и завистта да ги възпрат, и така рушат Римската империя! О, Константинополис! Ти, царице на Църквата, майко на вярата, кърмилнице на правилното мислене, хранителко на всички науки, вместилище на всички красоти, ти изпи чашата на Божия гняв и изтля в огън, далеч по-буен от оня, който опожари Пентаполиса. Кои зли, безпощадни демони изляха върху теб безграничното си опиянение, кой луд и омразен претендент Пенелопин ти запали брачния факел? О, родителко, до вчера облечена в златнопурпурния плащ на императорската власт, сега омърсен, измачкан и раздран, виж ни, като птици в клетка не намираме нито излаз от тебе, граде, който беше наш, нито смелост да останем в теб, а се лутаме под бремето на греховете си като блуждаещи звезди!
— Господин Никита — каза Баудолино, — чувал бях, че вие, гърците, говорите много и за всичко, но не вярвах, че сте чак толкова словоохотливи. В настоящия момент въпросът е как да си вдигнем чукалата оттук. Мога да те скрия в квартала на генуезците, но трябва да ми покажеш най-бързия и сигурен път през Неориона, защото този кръст на гърдите ми закриля мен, но не и теб: тия тук са загубили светлика на разума и ако ме видят да водя пленен грък, ще си помислят, че си струва да ми го отнемат.
— Знам един добър път, но не е по улиците — каза Никита — и ще трябва да се откажеш от коня си.
— Че да го оставим — каза Баудолино с готовност, която учуди; Никита, защото той не знаеше на каква цена Баудолино се бе сдобил с въпросното ездитно четириного.
И подпомогнат от своя спасител, Никита се надигна, хвана ръката му и предпазливо го поведе към Сълзящата колона. Огледа се: видени отдалеч, поклонниците сновяха като мравки из огромния храм, до един заети да трошат всичко, и не им обръщаха внимание. Коленичи зад колоната и мушна пръстите си в браздата между две плочи на пода.
— Помогни ми — обърна се той към Баудолино, — двамата ще успеем… може би.
И наистина, с малко усилия успяха: една от плочите се повдигна и под нея зейна тъмна дупка.
— Има стъпала — предупреди Никита. — Аз ще сляза първи, защото знам къде да стъпвам, а ти върни плочата на мястото й над себе си.
— И какво ще правим в тъмното? — запита Баудолино.
— Ще слезем — отвърна Никита. — Там долу пипнешком ще открием една ниша, в която има оставени факли и огниво.
— Бива си го тоя Константинопол. Пълен с изненади на всяка крачка — заключи Баудолино, докато слизаше по витата стълбичка. — Жалко, че тези свини няма да оставят камък върху камък от него.
— Свини ли ги наричаш? — запита Никита. — Не си ли от тях?
— Кой, аз ли? — учуди се Баудолино. — Не, разбира се. Ако съдиш по дрехата ми, аз я взех назаем. Вече бях в града, когато тия негодници нахлуха. Само че къде са ти факлите?
— Спокойно. Още няколко стъпала. А какъв си тогава? Как се казваш?
— Баудолино от Александрия. Но не онази, египетската, дето сега се нарича Цезарея или изобщо не се нарича никак, защото навярно е изгоряла и тя като Константинопол. Моята е между северните планини и морето, близо до Медиоланум. Чувал ли си за него?
— Чувал съм. По едно време стените му бяха разрушени от алеманите. А по-късно нашият василевс им даде злато да го възстановят.
— Точно така. Аз бях с императора на алеманите преди да умре. Ти си се срещал с него, когато преди петнайсет години е прекосявал Пропонтида. Фридрих Барбароса Голобради, велик и благороден владетел, милостив и великодушен. Той никога не би извършил това, което тия…
— А бе, като превземаше някой град, и той не му прощаваше — промърмори Никита.
Най-сетне стигнаха до края на стълбата. Никита намери факлите и, вдигнали ги над главите си, двамата тръгнаха по дълъг коридор. После пред погледа на Баудолино се откри самият търбух на Константинопол, и там, едва ли не точно под най-голямата църква на света, се простираше една друга, невидима базилика, една гора от колони, които се губеха в мрака, подобно на дървесни стволове, изникващи от водата. Базилика или църква на голяма обител, обаче обърната с главата надолу, защото бледата светлина, едва разкриваща капителите, които се губеха в здрачината на високите сводове, идеше не от кръгли стъклописни розети или от стреловидни витражи, а от наводнения под, който отразяваше подвижния пламък на факлите.
— Градът е надупчен от подземни водохранилища — каза Никита. — Градините на Константинопол не са природен дар, а произведения на изкуството. Но, както виждаш, водата ни стига само до коленете, защото е била използвана за гасенето на пожарите. Ако нашествениците унищожат и акведуктите, всички ще изпомрат от жажда. Обикновено тук не може да се гази, трябва лодка.
— Но тази вода свързана ли е с пристанището?
— Не, свършва по-рано. Но зная проходи и стълбища, които водят към други резервоари и други тунели, тъй че можем да стигнем под земята ако не чак до Неориона, поне до Просфориума. Само че — тук Никита се спря притеснен, сякаш едва сега се беше сетил за нещо друго, което трябва да свърши — не мога да дойда с теб. Ще ти покажа пътя, но после ще се върна обратно. Трябва да се погрижа за семейството си, което се крие в една малка къща зад „Света Ирина“. Защото — продължи той с извинителен тон — моят дворец изгоря при втория пожар, през август…
— Ти си луд! Първо ме довеждаш тук, като ме караш да си изоставя коня, когато без теб до Неориона можех да стигна и по улиците. Второ, мислиш, че преди да стигнеш при семейството си няма да те спрат двама като онези, с които те заварих. А дори и да стигнеш до него, какво? Рано или късно някой ще ви пипне там. А ако смятащ да ги вземеш и да избягаш с тях, къде ще идеш?
— Имам приятели в Селимврия — отвърна колебливо Никита.
— Не знам къде е това, но преди да идеш там, трябва да излезеш от града. Слушай мен, ти на семейството си с нищо не можеш да помогнеш. А там, където ще те заведа, ще намерим генуезки приятели, които са много влиятелни тук, сред евреите, монасите, императорската гвардия, персийските търговци, а сега и сред латинските поклонници. Хитри хора са, ще им кажеш къде е семейството ти и те утре ще ти го докарат там, където ще бъдем. Как ще го направят, не знам, но ще го направят. Във всички случаи ще го направят заради мен и като добри християни, но нали все пак са си генуезци, ако им подариш нещо, няма да е зле. После ще останем при тях, докато всичко утихне. Обикновено плячкосването на трае повече от три дни. Вярвай ми, не ми е за първи път. А после върви в Селимврия или където щеш.
Тези думи на Баудолино убедиха Никита и той му благодари. А когато продължиха пътя си, го запита какво търси в града, щом не е от кръстоносците.
— Пристигнах тук, когато латинците слязоха от корабите си на отсрещния бряг. С други хора… които вече ги няма. Идехме от много далеч.
— А защо не напуснахте града, като сте имали време?
Баудолино се поколеба, после каза:
— Защото… трябваше да разбера нещо.
— И разбра ли го?
— За жалост да, но едва сега.
— Още един въпрос: защо се грижиш толкова за мен?
— А какво друго би могъл да направи добрият християнин? Но всъщност си прав. Можех да те отърва от онези двамата и да те оставя да бягаш сам. А ето че съм се залепил за теб като пиявица. То е, защото зная, че ти, господин Никита, си писател и като епископ Отон от Фризинга записваш което е станало. Но когато познавах епископа, преди да умре, аз бях момче и още нямах своя история. Искаше ми се само да научавам чуждите. Сега бих могъл да имам своя история, но не само изгубих всичко, което бях написал за миналото си, а и като река да си го припомня, всичко ми се обърква. Не че не си спомням случките, но мога да им придам някакъв друг смисъл. След това, което ми се случи днес, трябва да говоря с някого, иначе направо ще полудея.
— Какво ти се е случило днес? — каза Никита, докато напредваше с мъка през водата. Беше по-млад от Баудолино, но животът на учен и дворцов човек го беше направил ленив, дебел и тромав.
— Убих човек. Този, който преди почти петнайсет години погуби моя осиновител, най-добрия от всички владетели, император Фридрих.
— Но нали той се е удавил в Киликия?
— Всички си помислиха така. Но беше убит. Господин Никита, ти ме видя днес в „Света София“ да размахвам бясно този меч, но знай, че през целия си живот не съм пролял капка чужда кръв. Кротък човек съм. Но този път бях длъжен да убия, бях единственият, който можеше да въздаде справедливост.
— Ще ми разправиш после. Сега ми кажи как стана така, че се появи като по чудо в „Света София“, за да ми спасиш живота.
— Когато поклонниците започнаха да грабят града, се скрих в едно тъмно ъгълче. Излязох преди час, щом се смрачи, и се озовах близо до Хиподрума. За малко да ме повлече една тълпа гърци, които бягаха с крясъци. Мушнах се в преддверието на една полуизгоряла къща, за да ги изчакам да отминат, и видях зад тях кръстоносците, които ги преследваха. Разбрах какво става и в миг в главата ми блесна истината: че и аз съм латинец, а не грък, но че преди тези озверели мъже да го установят, между мен и един мъртъв грък няма да има голяма разлика. Казах си: не е възможно тези хора да сринат най-големия град на християнството тъкмо сега, когато им е вече в ръцете!… Но след това се сетих, че когато предците им влезли в Йерусалим по времето на Жофроа дьо Буйон, макар че градът бил вече техен, изпотрепали всичко живо — жени, деца и домашни животни, и за малко, слава Богу, не изгорили и Божия гроб. Вярно, че влезли като християни в град на неверници, но пък не е да не съм виждал в своите странствания как християните се колят помежду си заради една думичка, и всички знаем, че от години нашите свещеници се карат с вашите по въпроса за онова filoque[1] в Светата Троица. И накратко, какво ще говорим — когато един войник влиза в някой град, за него няма ни религия, ни чудо.
— И какво направи след това?
— Излязох от входа и като се промъквах покрай стените, стигнах до Хиподрума. Там видях как красотата увяхва и се превръща в груба материя. Ще знаеш, че откакто съм в града, често отивах да съзерцавам онази статуя на млада жена със стройните нозе, с белоснежните ръце и червените устни. Тази усмивка, тези гърди, тези дипли на дрехата и коси, развени от вятъра. Тъй беше прекрасна, че като я видеше отдалече, човек не можеше да си я представи от бронз, защото изглеждаше от плът и кръв…
— Говориш за статуята на Елена Троянска. Какво е станало с нея?
— Видях колоната, на която беше стъпила, да се накланя и да рухва на земята като отсечено от корен дърво. Колона и статуя — всичко сред грамаден облак прах. На парчета: нейде там тялото, на две крачки от мен — главата. И тогава чак разбрах колко е голяма тази статуя, главата не можеше да я обгърнеш с две ръце, и ме гледаше така изкривена на една страна, както те гледа легнал човек, носът — водоравен, а устните — отвесни, като оная работа, ще прощаваш, дето е между краката на жените, а от окото й зеницата беше изскочила, сякаш изведнъж беше ослепяла, Иисусе Христе, точно като тази там! — При тези думи Баудолино отскочи назад и пръсна вода във всички посоки, защото факлата му неочаквано бе осветила една каменна глава, голяма колкото десет човешки, поддържаща колона и също така легнала настрани, с още по-срамно полуотворена уста и с къдрави змийски коси, смъртно бледа, с цвят на слонова кост.
Никита се усмихна.
— Тези глави са тук от векове. Това са Медузи, домъкнати не зная откъде и използвани от строителите за основи на колоните. Май се уплаши?
— Не съм се уплашил. Просто съм виждал някъде това лице. Другаде.
Никита забеляза смущението на Баудолино и смени темата:
— Та казваше, че са съборили статуята на Елена…
— Де да беше само тя! Всички, всички между Хиподрума и Форума, или поне тези, които бяха от метал. Изкатерваха се по тях, връзваха ги с въжета или вериги за шиите и ги издърпваха отдолу с два-три волски впряга. Видях да падат всички до една: статуите на колесничарите, един сфинкс, един речен кон, един крокодил, все от Египет, една голяма вълчица с Ромул и Рем, бозаещи от нея, и една статуя на Херакъл, и тя огромна, палецът й беше колкото гръд на мъж… И после оня бронзов обелиск с барелефите, дето на върха му има една девойка, която се върти…
— Приятелката на вятъра. Какво безчинство! Някои от тях бяха творби на езически ваятели, по-древни и от римляните. Но защо, защо?
— За да ги претопят. Първото, което правят, когато завладяват един град, е да стопят всичко, което не могат да отмъкнат. Топят го в големи казани, а при всички тези подпалени къщи, естествени пещи, какво по-лесно! И после, нали ги видя онези в църквата — как ще тръгнат по улиците да ги гледат хората, помъкнали дарохранителници, кивоти и потири. Трябва да се претопява всичко, на място! Плячкосването е като гроздобера — обясняваше Баудолино с тона на човек, който добре познава занаята, — всеки трябва да си знае работата: едни тъпчат гроздето, други пълнят бъчвите с ширата, трети им готвят храна, четвърти им носят вино от ланшното… Плячкосването е сериозно нещо, ако искаш от града да не остане камък върху камък, както стана по мое време с Медиоланум. Но за тази работа трябват хора като тези от Павия, виж, тях много ги биваше да ти направят цял град да изчезне. Тукашните имат много да се учат — щом катурнеха статуята, сядаха на нея и почваха да пият. През това време довтасва един, повлякъл някакво девойче за косите и вика, че била девствена, и хайде всички да пробват с пръст дали е така и дали си заслужава… При грабежа трябва да се очисти всичко в града, къща по къща, и то бързо, иначе по-хитрите ще те изпреварят. Но всъщност моят проблем беше, че с такива хора нямаше да смогна да им кажа, че и аз като тях съм от Монферато. И можех да направя само едно. Скрих се зад един ъгъл и зачаках. И ей на, по уличката се появява един конник, ама така се беше натряскал, че не знаеше къде отива, и беше възложил тази задача на коня си.
Само го дръпнах за крака и той се изтресе на земята. Свалих му шлема и му пуснах върху главата един камък…
— Убил си го значи.
— Не, ронлив беше, колкото да го зашемети. Макар че ми се гадеше, защото той започна да повръща някакъв морав бълвоч, му смъкнах ризницата и дрехата, взех му оръжията, яхнах коня и препуснах по улиците; така стигнах до портите на „Света София“ и видях, че вкарват мулетата вътре. Край мен минаха войници, мъкнеха сребърни свещници и вериги колкото ръката ми, и крещяха на ломбардски. Като видях тази разруха, това светотатство, това кощунство, главата ми пламна, защото хората, които ги вършеха, все пак ми бяха сънародници, благочестиви чада на римския папа…
И тъй както си приказваха, тъкмо когато факлите им догаряха, двамата изскочиха от подземните цистерни в напредналата вече нощ и по пустите улички стигнаха къщата на генуезците.
Похлопаха на вратата, някой слезе да им отвори и бяха приютени със сурова сърдечност. Баудолино изглеждаше свой сред тези хора и веднага представи Никита. Един от тях каза:
— Лесна работа, оставете я на нас и вървете да спите.
И го каза с такава увереност, че и Баудолино, и самият Никита прекараха нощта в спокоен сън.