Умберто Еко
Баудолино (16)

16. Баудолино бива измамен от Зосим

В събота сутринта дойдоха Пиперко и Щуреца и съобщиха, че редът в Константинопол някак си се възстановявал. Не толкова защото поклонниците били утолили жаждата си за плячка, колкото защото техните началници забелязали, че те са изпоразграбили и много ценни и свещени реликви. Можели да си затворят очите за някой съсъд или за скъпа одежда, но реликвите не бивало да бъдат пръснати. Затова дожът Дандоло заповядал всички скъпоценни вещи, откраднати до този момент, да бъдат отнесени в „Света София“, за да се извършело справедливо разпределение. Което означавало да се разпределят преди всичко между поклонниците и венецианците, тъй като вторите още очаквали от първите да им бъде платено за това, че ги били превозили със своите кораби. След това щели да изчисляват стойността на всяка вещ в сребърни марки и рицарите щели да получат четири части от нея, конните сержанти — две, а сержантите — една. Човек можел да си представи реакцията на простите войници, които нямало да получат абсолютно нищо.

Носел се слух, че пратениците на Дандоло вече са отмъкнали от Хиподрума четирите коня от позлатен бронз, за да ги изпратят във Венеция, и всички били в крайно лошо настроение. В отговор Дандоло заповядал да претърсят военните от всички чинове и да бъдат обискирани дори жилищата, които обитавали в Пера. У един от рицарите на граф дьо Сен Пол намерили една фиала. Той твърдял, че съдържала някакъв лек, вече изсъхнал, но когато я разклатили, от нея плиснала червена течност, която без съмнение била кръвта, изтекла от тялото Христово. Рицарят крещял, че най-честно бил купил тази реликва от един монах още преди плячкосването на града, но за назидание бил обесен на място, с меча и герба му, окачени на шията.

— Ега ти картинката, мязаше на моруна! — каза Щуреца.

Никита слушаше натъжен тези новини, но Баудолино, изведнъж притеснен, сякаш всичко бе станало по негова вина, смени темата на разговора и попита дали не е дошло време да напуснат града.

— Още е голяма бъркотия — отвърна Пиперко — и трябва да внимавате. Ти къде искаше да отидеш, господин Никита?

— В Селимврия, където имаме верни приятели, които могат да ни приютят.

— Няма да е лесно до Селимврия — каза Пиперко. — На запад е, съвсем до Дългите стени. Дори и да имате мулета, пак са три дни път, а може и повече, като ще мъкнете и бременна жена. И после, като си помисли човек, ще трябва да прекосите града с цяло стадо мулета. Ще сте добра плячка и поклонниците ще ви налетят като мухи.

Налагаше се значи мулетата да бъдат натоварени извън града, а групата да го прекоси пеша. Трябваше да минат през Константиновата порта и после да избягват брега, където знаеха, че имаше много народ, да заобиколят църквата „Свети Моций“ и да се излязат от стените на Теодосий през портата Пеге.

— Ще имате късмет, ако стигнете дотам, без никой да ви спре — обади се Пиперко.

— Да — прибави Щуреца. — Ще ги пипнат като нищо. С всички тия жени, на поклонниците ще им потекат лигите.

Така че им бе необходим още цял ден, защото трябваше да се подготвят младите жени. Не можеха да повторят отново хитростта с прокажените, защото и поклонниците бяха разбрали вече, че в града няма прокажени. Трябваше да им изписват петна по лицата, да им лепят струпеи, така че да приличат на болни от краста, та да не будят желания. И освен това всички през тия три дни трябваше да ядат, защото празен корем на път не издържа. Генуезците щяха да приготвят няколко кошници, пълни с пити от тяхното леблебиено брашно, тънки и хрупкави, които, нарязани на тънки филийки и увити в широки листа, след това само трябваше да се поръсят с черен пипер и ставаха истинска вкусотия, да нахраниш лъвовете, по-добра от сочни пържоли. Към това щяха да прибавят сирене и дебели суджуци с късчета сланина и чесън.

На Никита тези варварски храни не му бяха по вкуса, но тъй като трябваше да се чака още един ден, реши да опита последните вкусотии, които Теофил още можеше да му предложи, и да изслуша докрай приключенията на Баудолино, защото не искаше да си тръгне тъкмо на най-интересното, без да узнае как завършва неговата история.

— Моята история е още много дълга — каза Баудолино. — Така или иначе, аз идвам с вас. Тук, в Константинопол, нямам какво повече да правя, всяко кътче ми носи неприятни спомени. Ти, господин Никита, се превърна в мой жив пергамент, върху който пиша толкова отдавна забравени неща, почти сякаш ръката ми се движи сама. Мисля, че който разказва истории, винаги трябва да има някой, на когото да ги разказва, само така може да ги разказва и на себе си. Спомняш ли си, когато писах писмата на императрицата? Тя не можеше да ги прочете и ако извърших глупостта да ги прочета на моите приятели, то е защото иначе писмата ми нямаше да имат смисъл. Но после, когато с императрицата настъпи онзи момент на целувката, тази целувка не можех да я разкажа никому и дълги години криех спомена за нея в себе си, от време на време вкусвах от него, като че ли беше твоето вино с меда, и понякога усещах и горчивината му на езика си. Едва когато можах да ти го разкажа, се почувствах свободен.

— А защо на мен можа да ми го разкажеш?

— Защото сега, когато ти го разказвам, всички, които участват в моята история, вече ги няма. Останах единствен аз. Идвам с теб в Селимврия.

 

Едва съвзел се от раните, получени в Леняно, Фридрих извикал Баудолино и императорския канцлер Кристиан де Бух. Ако щели да взимат на сериозно писмото на отец Йоан, било добре да се започне веднага. Кристиан прочел пергамента, който Баудолино му показал, и като опитен канцлер направил няколко бележки. Почеркът преди всичко му се струвал неподходящ за една канцелария. Това писмо трябвало да обиколи папския двор, дворовете на Франция и Англия, да достигне до византийския василевс, и следователно трябвало да бъде изготвено като всички важни документи в целия християнски свят. После казал, че било необходимо време, за да се подготвят печати, които да приличат на печати. Ако искали да направят нещо сериозно, трябвало да се действа спокойно.

Как да бъдат запознати с писмото другите канцеларии? Ако го пратела императорската канцелария, щяло да изглежда неправдоподобно. Хубава работа! Отец Йоан ти пише лично, за да те покани в своята далечна страна, за която никой не е чувал, а ти му разпространяваш писмото lippis et tonsoribus^[1], така че някой да отиде там преди теб? Слухове за писмото, разбира се, трябвало да тръгнат, не само за да узаконят един бъдещ поход, но главно за да се слиса целият християнски свят — но те трябвало да се процедят постепенно, като че ли се разкривала една най-дълбока тайна.

Баудолино предложил да използват неговите приятели. Те щели да са извън подозрение, учени с дипломи на парижкия studium, а не хора на Фридрих. Абдул можел да пренесе тайно писмото до Светите земи, Борон — в Англия, Киот — във Франция, а раби Соломон можел да го изпрати на юдеите, които живеели във Византийската империя.

Така през следващите месеци били заети с различни задачи и Баудолино се оказал организатор на един scriptoriura, в който работели всички негови стари другари. Фридрих непрекъснато питал за новини. Поискал да се каже малко повече за даряването на Градала. Баудолино му обяснил причините, поради които въпросът още не трябвало да се уточнява, но си дал сметка, че този символ, съчетаващ светската и духовната власт, е завладял ума на императора.

Докато разисквали тези въпроси, на главата на Фридрих се стоварили нови грижи. Трябвало вече да се откаже от съглашението с папа Александър III. Тъй като така и така останалият християнски свят не взимал на сериозно неговите антипапи, императорът трябвало да се съгласи да го почете и да го признае за единствен и истинен римски първосвещеник — и това не било малко, — но в замяна папата трябвало най-сетне да лиши от всякаква подкрепа ломбардските градове — а това било много. Фридрих и Кристиян се запитали дали си струвало, докато предпазливо се плетели сложни комбинации, да предизвикват папата, подновявайки въпроса за сливането на sacerdotium и imperiura? Баудолино излизал от кожата си заради този бавеж, но не можел да протестира.

Нещо повече, Фридрих го отклонил от кроежите му, като през април 1177 година го изпратил във Венеция с извънредно деликатната задача да организира по най-дипломатичен начин разните формалности около срещата между папата и императора, която трябвало да се състои през юли. Церемонията на сдобряването трябвало да бъде изпипана в най-малки подробности, така че никакви случайности да не могат усложнят хода й.

 

— По-конкретно Кристиан беше разтревожен да не би вашият василевс да поиска да предизвика някоя безредица, за да провали срещата. Навярно знаеш, че от дълго време Мануил Комнин заговорничеше с папата и без съмнение този договор между Александър и Фридрих би объркал плановете му.

— Би ги пратил по дяволите завинаги. От десет години Мануил предлагаше на папата уния между двете църкви: той щеше да признае църковното върховенство на папата, а папата щеше да признае василевса на Византия като единствен и истински римски император, както на Изток, така и на Запад. Но при такова споразумение Александър печелеше много малко власт в Константинопол и не се отърваваше от Фридрих в Италия, а може би щеше да разтревожи другите европейски владетели. Тъй че избираше съюза, който му бе по-изгоден.

— Но твоят василевс изпрати шпиони във Венеция. Те се представяха за монаси и…

— Навярно са били такива. В нашата империя хората на църквата действат за своя василевс, а не срещу него. Но доколкото мога да съдя — спомни си, че по това време не бях още в двора — те нямаха право да предизвикват безредици. Мануил се беше примирил с неизбежното. Навярно е искал само да бъде по-добре осведомен за нещата.

— Господин Никита, безспорно ти е известно, тъй като си логотет, запознат с много тайни, че когато шпионите на две враждуващи страни се срещат на полето на една и съща политическа интрига, най-естественото нещо е да поддържат помежду си сърдечни и приятелски отношения, при което всеки издава на другия своите тайни. Така, без да се подлагат на рискове, си ги разкриват взаимно и се представят извънредно ловки в очите на тези, които са ги пратили. Така стана между нас и тези монаси: казахме си едни на други защо сме изпратени, ние да шпионираме тях, а те да шпионират нас, и след това си прекарахме заедно няколко прекрасни дни.

— Един умен държавник предвижда тези неща, но какво друго би могъл да направи? Ако започне да разпитва направо чуждите шпиони, които между другото не познава, те не биха му казали нищо. Затова изпраща своите шпиони с неважни тайни, които могат да бъдат жертвани, и узнава това, което иска да знае и което обикновено е известно на всички, освен на него — каза Никита.

— Между монасите — продължи Баудолино — имаше един Зосим от Халкедония. Бях поразен от неговото изпито лице, очи като въглени, които шареха безспир и осветяваха буйната му черна брада и дългите му коси. Като говореше, сякаш на две педи от лицето му кървеше разпнатият Христос.

— Познавам този тип хора. Манастирите ни са пълни с тях. Умират съвсем млади, сякаш се стапят като свещи.

— Той не беше от тях. През целия си живот не съм срещал такъв чревоугодник. Една вечер го заведох в дома на две венециански куртизанки, които, както навярно знаеш, са прочути сред жриците на това изкуство, древно като света. В три часа през нощта вече бях пиян и си тръгнах, а той остана и след това едно от момичетата ми каза, че не им се било случвало да обуздават дявол като него.

— Познавам този тип хора. Нашите манастири са пълни с тях. Умират съвсем млади, сякаш се стапят като свещи.

 

Баудолино и Зосим станали ако не приятели, то поне другари по гуляй. Сдружили се, когато след една първа доста обилна почерпка Зосим изрекъл една ужасна ругатня и казал, че тази нощ би дал всички жертви от избиването на невинните за едно девойче с по-свободни нрави. На въпроса дали тези неща се преподават в манастирите на Византия, Зосим отвърнал:

— Както е учел свети Василий, два са демоните, които могат да надвият разума, демонът на сладострастието и демонът на богохулството. Но вторият действа за кратко време, докато първият, ако не обърка за дълго мислите, позволява съзерцанието на Бога.

Без да се боят от объркването на мислите, двамата веднага отишли да послушат демона на сластта и Баудолино си дал сметка, че Зосим имал за всеки случай от живота по една сентенция от някой теолог или пустинник, която му помагала да бъде в мир със себе си.

Друг път, пак на чашка, Зосим възхвалявал чудесата на Константинопол. Баудолино се срамувал, че може да му разкаже само за уличките на Париж, залети с изпражненията, които жителите изливали от прозорците си, или за тинестите води на Танаро, които не можели да съперничат на златистите вълни на Пропонтида. Нямало как да му разкаже и за чудесата на Милано, защото Фридрих ги бил сравнил със земята. Не знаел как да му запуши устата и за да го смае, му показал писмото на отец Йоан, та поне да види, че някъде съществува едно царство, пред което неговото би приличало на затънтено село.

Едва прочел първия ред, Зосим запитал недоверчиво:

— Презвитер Йоханес? А кой е тоя?

— Не го ли знаеш?

— Щастлив е оня, който е стигнал до това незнание, отвъд което не е позволено да се стига.

— Аз ти позволявам. Чети нататък.

Зосим се зачел с очи, които се разпалвали все повече и повече, после оставил пергамента на масата и казал хладно:

— А, отец Йоан. В моя манастир съм чел много доклади на наши отци, посетили царството му.

— А преди да прочетеш писмото не знаеше дори кой е.

— Жеравите образуват в полета си букви, без да ги познават. Това писмо говори за някакъв отец Йоан и тук лъже. Но говори за истинско царство, за което докладите, които съм чел, казват, че било владяно от Господаря на Индиите.

Баудолино бил на път да се обзаложи, че тоя мошеник иска да научи още нещо, но Зосим дори не му дал време да се съмнява.

— Господ иска три неща от хората, които са получили кръщението: от душата им — правоверност, от езика им — искреност, от плътта им — въздържание. Това твое писмо не може да е написано от Господаря на Индиите, защото съдържа твърде много неточности. Например споменава за много тамошни чудни същества, но нищо не казва за… Чакай да помисля… Да, той мълчи например за метагалинариите, за тинсиретите и за каметерните.

— А те пък какви са?

— Какви са те ли? Ами че първото, което среща този, който пристига в страната на отец Йоан, е една тинсирета и ако не е готов да се пребори с нея, хам!, тя го поглъща на един залък. Това е, до тези места не може да се отива, както се отива до Йерусалим, дето по пътя най-много да срещнеш някоя камила, някой крокодил или два слона и други такива създания. Освен това писмото ми се вижда подозрително, защото е твърде чудно, че е изпратено до твоя император, а не до нашия василевс, след като царството на този Йоан е по-близко до Византийската империя, отколкото до империята на латинците.

— Говориш за него, сякаш го знаеш къде е.

— Къде е не знам точно, но мога да покажа пътя към него, защото който знае целта, знае и пътя.

— Защо тогава нито един от вас, ромеите, не го е посетил?

— Откъде знаеш, че никой не е опитвал да стигне до него? Бих могъл да ти кажа, че василевсът Мануил навлезе в земите на Кония именно за да си открие път към царството на Господаря на Индиите.

— Би могъл да ми кажеш, но не ми го казваш.

— Защото славната ни войска бе разгромена точно по тези места, в Мириоцефал, преди две години, и следователно ще е нужно доста време на нашия василевс да предприеме нов поход. Но ако разполагах с много пари и с отряд добре въоръжени хора, способни да срещнат хиляди трудности, като зная посоката, бих могъл да тръгна за там. После, по пътя, ще питаме, ще следваме указанията на туземците… Ще има много признаци, щом си на прав път, ще започнеш да виждаш дърветата, които растат по тези земи, и да срещаш зверове, които живеят само там, като например метагалинариите.

— Наздраве за метагалинариите — рекъл Баудолино и вдигнал бокала.

Зосим го приканил да пият заедно за царството на отец Йоан. После го предизвикал да пият за здравето на Мануил и Баудолино приел, но само при условие, че Зосим ще пие за здравето на Фридрих. След това пили за папата, за Венеция, за двете куртизанки, с които били няколко вечери по-рано, и Баудолино първи заспал с буза върху масата, докато чувал как Зосим още фъфлел:

— Дългът на монаха е да не проявява любопитство, да не дружи с грешници, да не докосва…

На следната сутрин Баудолино казал с още натежал език:

— Зосиме, ти си мошеник. Ти нямаш и най-малката представа къде се намира този твой индийски господар. Готов си да тръгнеш наслуки и си мислиш, че някой ще ти каже, че там и там бил видял един метагалинарий, и ти ще поемеш натам и веднага ще стигнеш пред един дворец, целия от скъпоценни камъни, и там ще срещнеш едного и ще му кажеш: „Добър ден, отче Йоане, как си със здравето?“ Тези работи ги разправяй на твоя василевс, не на мене.

— Но аз ще имам точна карта — казал Зосим, като с мъка отварял клепачи.

Баудолино възразил, че дори и да има такава карта, всичко щяло да остане неясно и несигурно, защото се знаело, че картите не са точни, особено картите за тези далечни страни, които в най-добрия случай е посетил само Александър Велики и никой друг след него. И му нарисувал надве-натри, доколкото бил способен, картата на Абдул.

Зосим се разсмял.

— Ти или вярваш в Светото писание, или си езичник, който още мисли, както се е мислело преди Александър, който — между другото — не е бил способен да ни остави ни една карта. Писанието казва, че не само Земята, но и цялата Вселена има формата на скиния, и че Мойсей е построил своята скиния като точно копие на Вселената, от земята до небосвода.

— Но древните философи…

— Древните философи, които не са били още огрени от словото Господне, са си измислили Антиподите, докато в Деянията на Апостолите се казва, че Бог е създал от един-единствен човек нашето човечество, за да насели с него лицето на Земята. Обърни внимание, лицето, не друга нейна част, която не съществува. А Евангелието на Лука казва, че Господ е дал на апостолите способността да ходят върху змии и скорпиони, а да ходиш означава да ходиш върху нещо, а не под нещо. От друга страна, ако Земята би била кълбеста и висяща в празното, не би имало ни над, ни под и следователно ходенето не би имало никакъв смисъл, нито посока. Кой е казал, че небето е кълбо? Халдейските грешници от върха на Вавилонската кула, докъдето са успели да я издигнат, защото са били измамени от ужаса, който надвисналото над тях небе им внушавало! Кой Питагор и кой Аристотел е успял да предскаже възкресението на мъртвите? И глупци като тях биха могли да разберат каква е формата на Земята? И как една такава валчеста Земя би могла да послужи, за да се предсказва изгревът или залезът на Слънцето, или кога се пада денят на Възкресение Христово, когато и най-простите люде, които не са учили нито философия, нито астрономия, знаят отлично кога слънцето залязва и кога изгрява според годишните времена, и в различни страни определят също така безпогрешно деня на големия празник? Трябва ли да се познава друга геометрия освен тази, която знае добрият зидар, или друга астрономия освен тази, която знае селянинът, когато сее и жъне? И после за кои древни философи ми говориш ти? Познавате ли вие, латинците, Ксенофан от Колофон, който макар да приема, че Земята е безкрайна, отрича, че може да бъде сфера? Глупакът може да си твърди, че ако се приеме вселената като една скиния, не могат да бъдат обяснени затъмненията и равноденствията. Е, добре, в нашата империя, на ромеите, преди няколко века е живял един велик мъдрец, Козма Индикоплевт, който е пътувал до границите на света и в своята „Християнска топография“ е доказал по безспорен начин, че земята наистина има форма на скиния и че именно само по този начин могат да се обяснят и най-забулените явления. Мислиш ли, че най-християнският от владетелите, говоря за Йоан, няма да следва най-християнската от топографиите, която е не само на Козма, но и на Светото писание?

— Пък аз казвам, че моят отец Йоан изобщо не е чувал за топографията на твоя Козма.

— Сам ти ми каза, че отецът е несторианец. А пък несторианците са влезли в остър спор с други еретици, монофизитите. Монофизитите поддържали, че Земята е кълбо, а несторианците — че е като скиния. Знае се, че Козма също е бил несторианец или поне следовник на учителя на Несторий, Теодор от Мопсуестия, и цял живот се е борил с монофизитската ерес на Йоан Филопон Александрийски, който следвал учението на езическите философи като Аристотел. Така че и Козма, и отец Йоан са били несторианци и не са могли да не вярват твърдо, че Земята е една скиния.

— Чакай, чакай. И твоят Козма, и моят отец са несторианци, не споря. Но тъй като несторианците, доколкото зная, грешат по въпроса за Иисус и майка му, биха могли да сбъркат и по въпроса за формата на вселената. Или не си съгласен?

— Ето тук иде ред на моя най-тънък довод. Ще ти докажа, че — ако искаш да намериш отец Йоан — във всички случаи ще трябва да се придържаш към Козма, а не към езическите топографи. Да допуснем за миг, че Козма е написал неверни неща. Дори и да е така, в тези неща са вярвали и са ги възприемали всички народи на Изтока, които Козма е посетил, иначе той не би могъл да ги узнае в тези земи, отвъд които се намира царството на отец Йоан, и безспорно жителите на царството му мислят, че вселената има форма на скиния и измерват разстоянията, границите, теченията на реките, широтата на моретата, бреговете и заливите, да не говорим за планините, в съгласие с прекрасния строеж на скинията.

— И този път доводът ти не ми се вижда добър — казал Баудолино. — Дори да смятат, че живеят в скиния, това не означава, че наистина живеят в скиния.

— Остави ме да завърша доказателствата си. Ако ме запиташ как се стига до Халкедония, където съм роден, ще мога да ти го обясня най-подробно. Може би ще измервам дните път по начин, различен от твоя, и ще казвам дясно на това, което ти наричаш ляво — чувал съм, че сарацините рисуват карти, в които югът е горе, а северът долу и затова слънцето изгрява отляво на земите, които те представят. Но ако приемеш моя начин да представяте движението на слънцето и формата на Земята, то следвайки моите напътствия, непременно ще пристигнеш там, където искам да те изпратя, докато ако се водиш по своите карти, няма да разбереш нищо от моите обяснения. Следователно — заключил тържествуващо Зосим, — ако искаш да достигнеш земята на отец Йоан, трябва да използваш картата на света, която отец Йоан би употребил, а не своята — и внимавай: дори твоята да е по-точна от неговата.

Баудолино бил впечатлен от тънкостта на този довод и поискал от Зосим да му обясни как Козма — а следователно и отецът — са виждали вселената.

— А, не — отвърнал Зосим, — аз картата знам как да я намеря, но не знам защо трябва да я дам на теб и на твоя император.

— Освен ако той не ти даде толкова злато, че да можеш да тръгнеш с добре въоръжен отряд.

— Точно така.

От този момент нататък Зосим не проронил ни дума за картата на Козма или по-точно от време на време я споменавал, когато достигал върховете на опиянението, но и тогава само рисувал неясно с пръст във въздуха тайнствени очертания и при това се спирал преди да ги завърши, сякаш усещайки, че е казал твърде много. Баудолино му наливал още вино и му поставял привидно странни въпроси:

— Но като стигнем близо до Индия и конете ни се изтощят, нима ще трябва да яздим слонове?

— Може би — отвръщал Зосим, — защото в Индия се срещат всички животни, които са споменати в твоето писмо, и още много други, освен коне. Но имат и коне, защото си ги докарват от Циниста.

— А каква е тази страна?

— Това е страната, откъдето пътешествениците донасят копринените червеи.

— Копринените червеи? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че в Циниста има едни яйчица, които там поставят в пазвите на жените и от тях, съгрети от топлината, се излюпват едни малки червеи. Поставят ги върху черничеви листа, които им служат за храна. Когато пораснат, те пускат копринената нишка и се увиват в нея като в ковчег. После се превръщат в чудни пъстри пеперуди и пробиват пашкула. Преди да излетят, мъжките проникват отзад в женските и на двойки живеят, без да се хранят, от топлината на своята прегръдка, докато не умрат, като в това време женската измътва яйчицата си.

 

— Човек, който твърди, че коприната се прави от червеи, не заслужаваше никакво доверие — каза Баудолино на Никита. — Той шпионираше за своя василевс, но за да открие Господаря на Индиите, беше готов да тръгне и с парите на Фридрих. После, ако успееше да стигне до него, щеше да се изпари. И все пак намекът му за картата на Козма ме възбуждаше. Тази карта ми се явяваше като Витлеемската звезда, само че водеща в обратна посока. Би ми помогнала да измина от края към началото пътя на влъхвите. Затова, смятайки се за по-хитър от него, се стремях да го накарам да премине границите на своята сдържаност и да стане по-глупав и по-бъбрив.

— А какво се оказа?

— Оказа се, че той е по-хитър от мен. На следния ден не го видях и неколцина от събратята му ми казаха, че се бил завърнал в Константинопол. Беше ми оставил един писмен поздрав. Той гласеше: „Както рибите умират, останали на сухо, така и монасите, които се забавят вън от килиите си, отслабват връзката си с Господа. През тези дни реката на духа ми пресъхна в греха, позволи ми да намеря отново свежестта на извора.“

— Може би е казвал истината.

— Ни най-малко. Беше намерил начин да издои злато от своя василевс. И то за моя сметка.