Дейвид Балдачи
Последният жив (43)

43

Уеб закара Клеър до дома й, за да си вземе дрехи и разни други неща, после я изчака да се качи в колата си и я съпроводи до един хотел, където тя си нае стая. След като двамата си обещаха да се чуват в случай на нужда, Уеб забързано пое обратно към „Източен вятър“.

Романо го чакаше нетърпеливо.

— Били и Гуен са в голямата къща. Не знам какво е станало, но и двамата изглеждат ужасно разстроени. Побелели са като платно.

— Знам каква е причината, Поли — каза Уеб и му разправи за видеокасетата.

— Много добре знаеш, че нищо повече не можеше да се направи, приятелю. Много ме е яд, че тъкмо тогава бях извън страната. Щях да им извия вратовете на тия тъпанари. — Той щракна с пръсти, за да покаже как. — А, щях да забравя. Ан Лайл се обади и много искаше да говори с теб.

— Защо не ми е позвънила директно?

— Преди няколко дни й се обадих и тя си записа номера тук. За всеки случай.

Уеб извади телефона от джоба си и докато набираше, попита:

— Е, как му се стори на Били твоят корвет?

— Лигите му потекоха, братко. Каза, че преди няколко години за малко не си купил същия. И то знаеш ли за колко? За петдесет бона. Петдесет хиляди долара, мой човек!

— Само не казвай на Енджи. Колата ти веднага ще се превърне в нови мебели и издръжка за децата.

Романо пребледня.

— Мамка му, как не се сетих! Нали няма да й кажеш, Уеб? Закълни се!

— Момент, Поли. — Уеб заговори в телефона: — Ан, обажда се Уеб. Какво има?

Гласът на Ан Лайл беше съвсем тих.

— Тук се мъти нещо. Затова съм толкова до късно на работа.

Уеб изведнъж се стегна. Знаеше какво означава това.

— Още една операция?

— Преди два дни поставиха нови мишени на полигона и оттогава тренират като луди. Командосите смениха седем различни варианта на специална екипировка, вратите на кабинета на командира са постоянно затворени, снайперистите вече са на позиция. Знаеш как става, Уеб.

— Знам много добре. Имаш ли представа какъв е обектът?

Ан понижи още повече глас.

— Преди няколко дни постъпи касета от камера за наблюдение. На нея е заснет камион, който паркира до изоставена сграда недалеч от мястото на оня инцидент. Камерата не е снимала под много удобен ъгъл, но все пак се вижда как от камиона свалят нещо, което може да са били онези картечници.

Уеб едва не смачка телефонния апарат в шепата си. Бейтс не го бе информирал за това.

— На чие име е регистриран камионът, Ан?

— На Сайлъс Фрий. Един от основателите на „Свободното общество“. Доста тъпо от негова страна да използва истинското си име.

По дяволите! ОБТ се готвеха да ударят „Свободните“.

— Как смятат да стигнат дотам?

— С военен самолет от базата „Андрюс“ до едно изоставено летище на морската пехота в близост до Данвил. Излитат в дванайсет нула-нула. Джиповете вече са изпратени с тежкотоварен камион.

— Кои екипи командоси заминават?

— „Хотел“, „Залив“, „Рентген“ и „Уиски“.

— Само те? Че това е много ограничен състав!

— „Ехо“, „Янки“ и „Зулу“ са извън страната, охраняват някакъв големец. Екип „Чарли“ вече го няма. На всичко отгоре един от командосите на „Хотел“ си счупил крака при учение, а Романо е с теб със специална задача. Да, съставът е доста пооредял напоследък.

— Тръгвам веднага. Не може без мен. — Той погледна Романо. — Кажи на ония пред портала да заемат позиции около къщата и да не мърдат, докато се върна.

— Къде отиваме, Уеб?

— Да им видим сметката, Поли.

Докато Романо отиде да разстави часовите на новите им постове, Уеб отвори багажника на мустанга, за да провери с какво разполага. Оказа се доста. Професията му изискваше в багажника на колата си винаги да има няколко комплекта дрехи за преобличане наред с всякакви други на вид дребни, но жизненоважни неща за в случай, че трябва да отпътува в неизвестна посока практически без предупреждение. Към това Уеб бе добавил някои други нещица, които бе взел назаем от склада на ОБТ, заедно с още няколко ценни приспособления от собствения си домашен арсенал. Служебната карта от ФБР нямаше да му стигне да обясни присъствието на цялата тази бойна техника в багажника си, ако на някой транспортен полицай случайно му хрумнеше да го спре на магистралата.

Когато Романо се върна, Уеб обясни:

— Тоя мръсник Бейтс даже не благоволи да ми каже. Открити са преки доказателства за връзка между „Свободните“ и засадата срещу „Чарли“, като при това са използвали следа, по която аз ги бях насочил. А пък той даже не сметна за нужно да ни покани на купона. Сигурно си мисли, че ще превъртим и ще почнем да стреляме по хората.

— Това е истинска обида за професионализма ми — съгласи се Романо.

— Кажи на професионализма си да се размърда, защото нямаме много време.

— Да си дойдем на думата! Ако е въпрос на бързина, твоята барака остава тук.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Точно след пет минути корветът на Романо, натоварен догоре с оръжия, профуча през портала на „Източен вятър“ и пое по шосето. Пътят до Куонтико минаваше главно по второстепенни шосета, но през цялото време Романо не позволи на стрелката да падне под 120. Колата влизаше в завоите с такъв устрем, че Уеб се улови как стиска с ръце седалката под себе си и се надяваше Романо да не е забелязал. Когато излязоха на шосе 95, Романо смени скоростта и отпусна рязко съединителя; стрелката отскочи на 180 и се закова там. Той пъхна една древна осемпистова касета в старомодната стереоуредба, напълно в тон с епохата на производство на колата, и наду докрай звука. Понеже караха със свален гюрук, след секунди див китарен вой и думкане на тъпани разцепи нощния въздух. Докато Романо пилотираше, Уеб огледа оръжията им. Въпреки че магистралата минаваше за осветена, в колата беше тъмно, но пък Уеб познаваше опипом всеки сантиметър от съкровищата си. Когато приключи, той хвърли поглед към своя колега, който се друсаше в такт на седалката и припяваше заедно с вокалиста: „… сега ще ви разкажем играта.“ Приличаше на някой тийнейджър от седемдесетте на концерт на Брус Спрингстийн.

— Странен начин на концентриране преди боя имаш, Поли.

— Ами ти бе, дето си търкаш пистолетите за късмет? — Уеб го изгледа изненадан. — Райнър ми каза. Изпокапали били от смях с теб.

— Няма вече нищо свято — промърмори на себе си Уеб.

Стигнаха до Куонтико за рекордно време. И двамата познаваха часовия на портала и Романо дори не си даде труд да намали.

— Три осмици, Джимбо! — изрева той. Три осмици — 888 — беше мобилизационната позивна, която всеки член на отряда получаваше на пейджъра си в случай на бойна тревога.

— Разкажете им играта, момчета! — извика в отговор Джимбо.

Романо паркира колата, двамата извадиха екипировката си и закрачиха към административната сграда. Романо вдигна автоматичната бариера с електронната си карта и двамата се насочиха към входа на сградата; през цялото време охранителната камера не ги изпускаше от поглед. Пред входа бяха засадени шест дръвчета в памет на падналите членове на екип „Чарли“. Вътре минаха най-напред покрай стаята на Ан Лайл. Като ги видя, тя излезе до вратата; двамата с Уеб си размениха погледи, без да продумат. По устав Ан нямаше право да се обажда на Уеб и да го информира за готвената операция; нито пък той би направил нещо, за да й причини служебни неприятности. Но сега и двамата знаеха, че въпреки устава тя е постъпила правилно.

В коридора Уеб се натъкна на своя командир Джак Причард. Когато ги видя двамата с Романо в пълно бойно снаряжение, той се облещи.

— Явявам се по служба, сър — рапортува Уеб.

— Как, по дяволите, разбра? — поиска да знае Причард.

— Аз съм все още член на отряда. Подушвам ги от километри тия работи.

Причард не настоя повече, макар да хвърли многозначителен поглед към стаята на Ан Лайл.

— Искам да участвам — заяви Уеб.

— Невъзможно! — отсече Причард. — Ти си в отпуск, докато трае разследването, а пък ти — той посочи с пръст Романо — си изпратен на майната си със специална задача, при това без да бъда уведомен предварително. Така че, марш оттук и двамата!

Командирът се завъртя на токове и закрачи обратно към оръжейната пирамида. Уеб и Романо го последваха по петите. Всички командоси и онези от снайперистите, които не бяха заели предварително позиции, бяха събрани за последен инструктаж преди отпътуването. Стрелците проверяваха боеприпасите си, почистваха прицелите и цевите на пушките, регулираха силата на натиск на спусъците, четяха последните разузнавателни данни за разположението на противника. Командосите преглеждаха своите собствени оръжия, експлозиви, бронежилетки и чанти с принадлежности. Служителите от тиловата част товареха снаряжението по джиповете и се опитваха да не забравят нещо, от което би могъл да зависи успехът на операцията. В този момент Причард заедно с Уеб и Романо, които го следваха по петите, навлязоха в полезрението им и всички замръзнаха по местата си.

— Хайде бе, Джак! Хората ти са пръснати по целия свят, в „Хотел“ имаш непопълнена бройка, да не говорим за Поли, който е в командировка. Не ми казвай, че още двама бойци са ти излишни!

Причард се завъртя на токовете си и се облещи насреща му.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че имаме непопълнена бройка в „Хотел“? — Явно на командира му бе писнало от изтичане на информация.

Уеб се огледа.

— Да не смяташ, че не мога да броя? В „Хотел“ имаш само петима командоси. Вземи ни двамата с Поли и си попълваш състава.

— Не си минал на инструктаж, не си тренирал на полигона… къде ти, изобщо не си тренирал от сума ти време. Никъде няма да ходиш!

Уеб препречи пътя му с тялото си. Причард беше най-много метър и седемдесет и пет, а Уеб беше с пет години по-млад и с около петнайсет килограма по-тежък от него, но той знаеше, че ако се стигне до бой, командирът ще го опуха като нищо. Само че Уеб не искаше да се бият, а по всичко личеше, че и Причард не гори от желание.

— Ще ни инструктираш по пътя. Ние си носим оръжието, ще ни трябват само бронежилетки, летателни костюми и по един шлем. Хайде бе, Джак, на двамата с Поли не ни е за пръв път! Не се дръж с нас, сякаш сме някакви пършиви новобранци. С нищо не сме заслужили такова отношение.

Причард отстъпи крачка назад и впери поглед в него. Минаха няколко безкрайни секунди и Уеб започна да си казва, че в крайна сметка Причард наистина ще ги изрита навън. Подобно на всички останали военизирани формирования, ръководството на ОБТ не търпеше неподчинение.

— Знаеш ли какво, Уеб? Хайде да питаме тях! — Той посочи с ръка събралите се командоси.

Уеб не бе очаквал такова решение. Но се окопити, пристъпи напред и огледа един по един колегите си от екипите „Хотел“ и „Залив“. С повечето от тях се бе сражавал рамо до рамо, отначало като снайперист и после като един от тях, като елитен командос. Накрая погледът му се спря върху Романо. Мъжете без съмнение щяха да приемат Поли обратно в редиците си. Ала самият Уеб беше станал съмнителен в техните очи, той бе замръзнал на място, бе блокирал в най-неподходящия момент и сега всеки един от присъстващите се питаше дали това няма да се случи повторно и да струва живота на още някой от тях.

Навремето Уеб бе спасил живота на Романо по време на атака срещу база на военизирани неофашисти в щата Монтана. По-късно Романо бе имал възможност да му върне услугата при операция в Близкия изток, когато боец от някаква терористична групировка се бе опитал да сгази тях и човека, когото охраняваха, с откраднат автобус. Уеб се бе случил точно на пътя на летящата грамада, когато Романо го блъсна встрани, а със свободната си ръка изпрати един .45-калибров куршум точно между очите на нападателя. Ала въпреки всичко това, въпреки дългите години, през които бяха служили заедно, Уеб не можеше да се похвали, че разбира напълно другаря си. Сега, докато се оглеждаше в стаята, той забеляза, че колегите им очакват тъкмо Романо да реши проблема, и макар Поли лично да го бе докарал с колата си дотук, за да вземат заедно участие в операцията, Уеб нямаше никаква представа какво може да очаква от него.

В този момент Романо приближи и сложи ръка на рамото му, после погледна другарите си и каза само:

— На Уеб Лондон бих поверил живота си винаги и навсякъде.

В мъжкарското общество на ОБТ думата на човек като Романо, който вдъхваше страх дори у някои от собствените си колеги, беше напълно достатъчна. След като всички бяха облечени и екипирани, Причард събра бойците в малката заседателна зала. Той се изправи пред тях и ги огледа един по един, докато те стояха, вперили погледи в шефа. На Уеб му се стори, че очите на командира се задържаха най-дълго върху него.

— Няма нужда да ви обяснявам — заговори накрая Причард, — че предстоящата операция е решаваща. Всички наши операции са решаващи. Убеден съм, че всеки един от вас ще изпълни своята задача по най-добрия възможен начин, като същевременно не забравя да се държи с нужната отговорност и професионализъм.

Думите му излизаха нервни и накъсани, човекът изглеждаше напрегнат, а иначе му се носеше славата, че след всичко, което бе видял през дългата си кариера, Джак Причард изобщо няма нерви.

Уеб и Романо се спогледаха. Подобен увод преди акция беше донякъде необичаен. В края на краищата те не бяха някакви гимназисти, дето се готвят за мач с отбора на съседното училище.

Наперената стойка на Причард не издържа дълго.

— Е, добре. Стига официалности и уставни дивотии. Тази нощ ще ударим заподозрените в покушението срещу екип „Чарли“. Всички знаете това. Надяваме се да ги изненадаме. Бързо, безшумно, без изстрели. — Погледът му още веднъж обходи редиците. — Знаете правилата на водене на бой. Ние и преди сме се изправяли срещу „Свободното общество“. В училището на Ричмънд. Там беше и екип „Чарли“ и има основания да се смята, че случилото се в оня вътрешен двор е акт на отмъщение от страна на „Свободните“.

Причард помълча няколко мига и продължи:

— Не ни е известно да държат заложници. Логистически ситуацията е малко сложна, но сме се справяли и с по-трудни случаи. Кацаме, джиповете ни чакат и пристъпваме към изпълнение. — Докато говореше, Причард бе започнал да крачи напред-назад, но рязко се спря. — Ако се наложи, оставяте ги да стрелят първи. Ако отвърнат на огъня, няма аз да ви казвам какво да правите. Но бъдете умни. Само това ни липсва сега, утре вестниците да пропищят, че сме утрепали хора, които не е трябвало да бъдат убивани. Така че, ако тия типове наистина са виновни за гибелта на екип „Чарли“, нашата задача е да ги изловим и предадем на правосъдието. Не стреляйте, повтарям, не стреляйте по тях само защото помните какво сториха с шестима от вашите другари. Вие не сте като тях. Заслужавате повече. И знаете, че ще го постигнете. — Той още веднъж се взря в мъжете един по един и отново на Уеб му се стори, че погледът му се задържа най-дълго на него.

Накрая Причард каза:

— Хайде, на работа.

Докато командосите се изнизваха навън в колона по един, Уеб се изравни с Причард и го заговори.

— Джак, разбирам какви са ти съображенията, но ако си толкова загрижен, че можем да оплескаме нещо, защо изобщо ни възлагате тази операция? След като няма заложници, защо просто не изпратят специалните части на ФБР? Защо ние?

— Ние също сме част от ФБР, Уеб, макар невинаги да ни личи.

— Искаш да кажеш, че нареждането тъкмо ние да свършим тая работа е дошло от централата?

— Такава е процедурата и ти го знаеш не по-зле от мен.

— А ти не се ли опита да откажеш предвид на обстоятелствата?

— Всъщност опитах се, понеже лично аз мисля, че не е наша работа. И не е редно толкова скоро след случилото се с колегите.

— Но те не те послушаха?

— Както ти казах, ние сме част от ФБР и правим каквото ни наредят. Ти сам пожела да участваш, какво се дърпаш сега?

— Хайде, ще се видим на дансинга.

След няколко минути те вече пътуваха към военновъздушната база „Андрюс“, готови да тръгнат на война.

По пътя Уеб научи от свой колега, че Бюрото разполагало с издадена прокурорска заповед за обиск на сградите, където се намираше седалището на „Свободното общество“, но било решено най-напред елитните командоси от ОБТ да овладеят целия комплекс, преди да започне обискът. ФБР за нищо на света не можеше да допусне техни агенти да бъдат застреляни от „Свободните“ в момента, когато връчват заповедта за обиск. Освен това видеозаписът от свалянето на картечниците от камион, нает от Сайлъс Фрий, беше предостатъчен като доказателство.

По време на краткия полет в друсащия военнотранспортен самолет Уеб прочете инструкциите за операцията — сбит документ от пет абзаца, — след което двамата с Романо получиха устни указания и последни уточнения за обстановката. Нямаше да има никакви преговори със „Свободните“, никакви подканвания да излязат доброволно и с вдигнати ръце. Спомените за инцидента в училището на Ричмънд и за последвалото хладнокръвно убийство на екип „Чарли“ изключваха такава възможност. Ако тази вечер ОБТ удареше целта без предупреждение, щяха да загинат по-малко хора; поне такава беше преценката на ръководството, а Уеб нямаше никакви лични причини да я оспорва. Обстоятелството, че не беше известно в обекта да има заложници, едновременно опростяваше и усложняваше нещата. Сложността идваше оттам, че Уеб така и не разбра защо от ФБР бяха предпочели да изпратят точно тях, за да се справят със ситуацията. Той се надяваше, че това решение се дължи единствено на репутацията на „Свободните“ като извънредно опасен противник, въоръжен и готов на всичко, и на философията, че дори на добрите е позволено от време на време да раздават бързо и безапелационно правосъдие. И все пак шестото чувство му казваше, че нещо не е наред.

По разузнавателни данни, събирани от Вашингтонското оперативно бюро в течение на няколко месеца, „Свободните“ се криеха в някакъв тренировъчен комплекс, който сами си бяха изградили преди десетина години на около шейсет километра западно от Данвил, щата Вирджиния. Лагерът им се намираше в глухо и затънтено място и от три страни беше обграден от гъсти гори. Двайсет и четири часа преди определеното време за атаката снайперисти от екипите „Уиски“ и „Рентген“ заедно с агенти от ВОБ бяха заели позиции в околността и през цялото време подаваха ценна информация за обстановката. Много преди това в ОБТ вече разполагаха с точни планове на комплекса и разположението на сградите. На тренировъчния полигон в Куонтико те бяха построили макет на помещенията в естествен размер и тренираха по него с решителност и енергичност, много по-висока от обичайно. Макар че нито един от членовете на ОБТ не би открил огън при обстоятелства, които биха застрашили самия него, негов другар или случайни лица, намиращи се наоколо, този път всички до един се надяваха, че „Свободните“ ще окажат съпротива. Уеб си помисли, че сигурно и командирът им Джак Причард се надява на същото въпреки всичките си призиви към въздържане от употреба на сила.

Самолетът кацна, бойците се качиха по джиповете, току-що разтоварени от специалната транспортна платформа, и поеха към сборния пункт, където трябваше да се координират с местната полиция и с агентите от ВОБ, ръководещи операцията. Докато притягаше жилетката и проверяваше екипировката си, Уеб забеляза Пърси Бейтс, който слезе от един джип и заговори Причард. Точно сега Уеб нямаше никакво желание да се среща с Бейтс, и то по много причини, главната от които беше, че сам не си вярваше дали ще се сдържи да не му удари един, задето не го бе информирал за планираната операция. Може би Бейтс просто се опитваше да предпази Уеб, най-вероятно от самия него, но Уеб би предпочел сам да взема всички подобни решения.

Те продължиха към следващата междинна спирка и получиха още наставления и последни уточнения по обстановката. Време беше да поемат към целта. Конвоят се придвижваше с голяма скорост по тъмните селски пътища. Екип „Хотел“ пътуваше в един събърбан, за да нападне лагера на „Свободните“ в гръб, докато „Залив“ с друга кола трябваше да удари левия фланг. Топографията на местността налагаше приближаването до целта да стане през гъсти тъмни гори. Това само по себе си не беше проблем, защото всички бяха екипирани с прибори за нощно виждане. Преди задните врати на колите да се отворят, Романо по навик се прекръсти. Уеб за малко щеше да му каже това, което винаги бе казвал на Дани Гарсия: че Господ не се навърта по тези места, та трябва да разчитат на себе си, но се сдържа. Все пак му се искаше Романо да не се бе кръстил. Цялата сцена му изглеждаше твърде позната и за пръв път Уеб се запита дали наистина е във форма, за да участва в операцията. Преди да има време да размисли, вратите на събърбана се отвориха със замах, бойците от екипа се изсипаха навън, след няколко метра заковаха на място и впериха погледи в мрака пред себе си.

През миниатюрния предавател в ухото си Уеб слушаше указанията на снайперистите за особеностите на терена. Той разпозна гласа на Кен Маккарти от „Рентген“. Позивната на Маккарти беше „Сиера едно“, което означаваше, че той се намира на най-високия наблюдателен пост. Вероятно беше възседнал някой дебел клон на един от дъбовете, обграждащи лагера, помисли си Уеб. Оттам сигурно можеше да наблюдава целия комплекс, като при това разполагаше с отлична стрелкова позиция, съчетана с надеждно прикритие сред гъстата шума. Нямаше съмнение, че „Свободните“ са вътре в комплекса. Повечето от тях живееха постоянно тук. Снайперистите бяха преброили поне десет души. Комплексът се състоеше от четири сгради, заобиколени с ограда от бодлива тел. Три от тях бяха бараки за живеене, а четвъртата беше по-голяма и приличаше на склад; сигурно в нея се съвещаваха и се отдаваха на любимите си занимания: правене на бомби и набелязване на невинни жертви за убиване. В такива лагери почти винаги имаше кучета пазачи. Кучетата представляваха сериозен проблем — не толкова като физическа заплаха за бойците от ОБТ, защото и най-свирепото куче не може да прехапе кевлар или да устои на куршум, а по-скоро като система за ранно предупреждаване за приближаващ противник. За щастие по всичко личеше, че в този лагер няма кучета; сигурно някои от обитателите му бяха алергични. Освен това „Свободните“ бяха въоръжени най-вече с пистолети и гладкоцевни ловджийски пушки, макар че Маккарти бе видял един момък да размахва МП–5.

Освен това Маккарти бе установил, че лагерът се охранява от двама часови — по един отпред и отзад, въоръжени с пистолети; и двамата с доста отегчени изражения на лицата, добави злобно той. Както е обичайно при операциите на ОБТ, Маккарти, който пръв ги бе забелязал, им бе измислил имена. Предния часови бе кръстил „Бледия Шак“ на името на известния баскетболен нападател, макар че този беше, разбира се, бял; младежът отзад бе наречен „Геймбой“, защото от джоба на канадката му Маккарти бе видял да стърчи едноименната електронна игра. Снайперистите бяха установили също, че и двамата часови имат мобилни телефони от тип, който можеше да се използва и като портативна радиостанция. Това представляваше известен проблем, защото по радиото незабавно можеха да известят другарчетата си в сградата за приближаващата опасност.

Командосите от „Хотел“ се разпръснаха във верига и извънредно внимателно се запрокрадваха през гъстата гора. Върху летателните си костюми бяха надянали маскировъчни комбинезони на едри безформени фигури, които размиваха още повече силуетите им в тъмнината. Така дори „Свободните“ да разполагаха с очила за нощно виждане, щеше да им е трудно да различат човешките фигури. Макар самият лагер още да не се виждаше, не беше изключено в гъсталака да има и други часови или капани, които снайперистите да не бяха забелязали. Очилата на Уеб за нощно виждане превръщаха нощта в ден, но той през цялото време внимаваше да държи едното си око затворено и се надяваше и останалите да използват този трик, за да избегнат оранжевото заслепяване. При всяко поспиране Уеб сваляше уреда от лицето си, за да починат очите му. Вече започваше да го боли главата. Той стисна с длан късата цев на своя картечен МП–5, после се пресегна и поглади най-напред единия .45-калибров „Смит & Уесън“ на дясното си бедро, след това и другия — в кобура под лявата си мишница. Романо, който забеляза целия ритуал, му се ухили в тъмното и вдигна палец нагоре за късмет.

Пулсът му беше доста над шейсет и четири и Уеб напрягаше цялата си воля да го свали в норма. Той потърка дланта си с пръсти и се учуди, че е потна в такава мразовита нощ. После си каза, че с бронежилетка и трийсет килограма снаряжение на гърба си няма нищо чудно, че се е поизпотил. На колана си носеше резервни пълнители за пистолетите, а в специални паласки на коленете — и за картечния МП–5. Освен тях по него висяха всякакви други играчки — бойни и зашеметяващи гранати, пластични експлозиви с детонатори и какво ли не още. Някои от тези неща можеше да потрябват, други не, но при такива операции никога не се знае. Той се надяваше, че потта по дланите му не е предвестник на поредната нервна криза, и то в най-неподходящия възможен момент.

Екипът наближи края на гората. През очилата за нощно виждане Уеб вече ясно различаваше комплекса от сгради. За по-добър синхрон при изпълнение на задачата първият етаж на обекта винаги се обозначаваше с „алфа“, а вторият — с „браво“. За целите на операцията предната фасада на всяка сграда беше условно бяла, тази вдясно — зелена, вляво — червена, а отзад — черна. Всички врати, прозорци и други отвори във фасадата, които на техния жаргон се наричаха портове, се номерираха в определена последователност, като се започваше от най-отдалечения порт вляво. По тази система Геймбой се намираше извън оградата, приблизително на ниво алфа, черно, трети порт, докато Шак беше алфа бяло, четвърти порт. Уеб огледа Геймбой през уреда си за нощно виждане и веднага го определи като недостатъчно трениран и определено немарлив. Оценката му се потвърди, когато часовият измъкна въпросната игра от джоба на канадката си и започна да натиска копчетата.

Основната сграда на комплекса беше ярко осветена отвътре. Сигурно осветлението се захранваше от портативен генератор, понеже във въздуха не се виждаха електрически жици. Ако имаше външно захранване, командосите щяха да го намерят и изключат преди атаката. Оставени внезапно на тъмно, „Свободните“ щяха временно да бъдат дезориентирани, от което нападателите щяха да извлекат определени тактически предимства.

Понеже в операцията участваха само два екипа командоси, снайперистите бяха готови да се притекат на помощ. В допълнение към снайперската си карабина всеки от тях бе въоръжен и с автоматична пушка с трикратно увеличаващ оптически мерник. Планът предвиждаше светкавична атака едновременно от всички страни, която да изолира „Свободните“ в главната сграда. В това време цивилните агенти на ФБР щяха да пристигнат със заповедите за обиск, да им прочетат правата и да ги откарат в предварителния арест, откъдето единственият възможен път водеше към съда и затвора.

Обещава да бъде интересно, каза си Уеб. „Свободните“ сигурно подозираха, че ФБР ги наблюдава. В тези селски местности всеки непознат лесно се набиваше на очи, а агентите на Бюрото от доста време обикаляха наоколо. От ОБТ трябваше да имат предвид, че тяхното основно оръжие — изненадата — вече беше донякъде отслабено.

Командосите си бяха извлекли поука от фиаското с „Чарли“ и този път мъкнеха със себе си две много тежки, но извънредно чувствителни термодетекторни устройства. Романо включи едното и огледа сантиметър по сантиметър всички сгради откъм задната страна на комплекса. Междувременно момчетата от „Залив“ извършиха същата операция откъм предната страна. Тези устройства бяха толкова мощни, че можеха да различат притаена фигура през потъмнени стъкла и дори през тухлена стена. След като приключи огледа, Романо даде знак с ръка: чисто. Този път в обекта нямаше скрити картечни гнезда. Всички сгради, с изключение на главната, бяха празни. Операцията имаше всички шансове да мине гладко и без кръвопролития. Уеб видя в гъсталака мигащи светлини. Това бяха „светулки“ — ритмично святкащи инфрачервени маяци с размер на запалка, различими само през съответната оптика, които снайперистите носеха върху униформите си, за да обозначават присъствието си в пълната тъмнина. Разбира се, те бяха неприложими и при най-малкото съмнение, че врагът също може да разполага с уреди за нощно виждане. Самите командоси никога не ги използваха. Всяка мигаща светлинка в мрака означаваше другар по оръжие, а оръжието в случая беше .308-калиброва снайперска карабина с интегрален заглушител. Това беше полезно да се знае, когато предстоеше проникване в гнездо на оси.

С палеца си Уеб постави превключвателя на огъня на своя МП–5 на кратки откоси и след това се опита отново да стабилизира пулса си в нормалните граници. Наоколо се чуваха всевъзможни нощни звуци — от катерички, птици и други животинки, обезпокоени от тези странни двукраки същества, които се прокрадваха през обиталищата им с цялата си космическа екипировка. Глухото тупкане на животинските крачка и пляскането на крила в мрака му действаше странно успокояващо. Сякаш то идваше да му напомни, че се намира все още на планетата Земя, сред живи, дишащи същества, въпреки че тази нощ бе тръгнал да убива.

Планът за действие беше малко рискован. Снайперистите нямаше да открият предварително огън по часовите. Убиването на хора, които още не са признати за виновни в каквото и да било, не е нещо, което служителите на закона правят често или с охота. Във всеки случай Уеб никога не го бе правил. Такова поведение се допускаше само при отвличания с пряка опасност за живота на заложниците, и то с изричното одобрение на Вашингтон, на директора на ФБР или лично на министъра на правосъдието. Сега те трябваше просто да издебнат часовите и да ги обезвредят, преди ония да са имали възможност да предупредят другарите си за опасността. По принцип биха могли да използват и зашеметяващи гранати или по някакъв начин да се опитат да ги подмамят в гората, където маскираните командоси изневиделица да им скочат отгоре, но накрая решиха, че не си струва усилието. Тези часови бяха очевидно зелени и не си даваха много труд.

Ако вратите на комплекса се окажеха заключени, разбира се, щяха да ги взривят. Така щяха да издадат присъствието си пред останалите терористи вътре, но пък командосите и без това щяха след секунди да ги стиснат за шиите. Така че, ако не се случеше нещо непредвидено — една възможност, която след станалото в оня вътрешен двор Уеб вече не смееше напълно да изключи, — цялата операция щеше да трае броени секунди. „Хотел“ щеше да удари „Свободните“ отзад, а „Залив“ — по фланга. Двата екипа винаги насочваха удара си под ъгъл, никога един срещу друг, за да избегнат нещастни случаи в резултат от приятелски огън.

Когато Романо поиска от Тактико-оперативния контрол разрешение да действат по усмотрение и го получи, Уеб усети как тялото му се стяга. Той изпълни за последно докрай дробовете си с въздух, издиша и влезе в ролята си на боец от една от най-елитните специални части, съществували някога по света. Концентрацията му беше максимална, пулсът — точно шейсет и четири в минута; Уеб Лондон усещаше всеки мускул, всяка фибра на тялото си готови за изпълнение на задачата.

Романо вдигна ръка и даде знак. После той и Уеб хукнаха вляво, а другите двама командоси — вдясно. След минута четиримата се срещнаха от двете страни на младия часови, който така и не усети нищо, погълнат изцяло в електронната си игра. Когато изобщо вдигна поглед от екрана, то бе, защото в двете му уши имаше завряно по едно .45-калиброво дуло. Преди да успее да изпсува наум, момъкът вече лежеше по лице на земята, с белезници на китките и глезените, които бяха вързани с найлонов кабел, така че тялото му беше напълно неподвижно, като на младо теле на родео, а на устата си имаше яка лента скоч. Командосите го пребъркаха и му взеха пистолета, мобилния телефон и един скрит в крачола нож с кожен калъф, като най-великодушно му оставиха любимата играчка.

Те подминаха спалните помещения и приклекнаха в полукръг около „критичната точка“ — задната врата на главната сграда. Романо предпазливо докосна вратата с ръка, после хвана бравата и я разклати. Въпреки маската на лицето му Уеб го видя как направи гримаса. Вратата беше заключена. Романо повика разбивача и човекът веднага дотича с готов пластичен експлозив, моделира го по очертанията на касата, свърза електрическия шнур и постави детонатора, докато останалите го прикриваха, готови за стрелба.

В този момент Романо докладва на Тактико-оперативния контрол обстановка „зелено“ и Уеб чу потвърждението на командващия операцията. След трийсет секунди в слушалките се чу същият диалог между екип „Залив“ и ТОК, което показваше, че колегите им успешно са се справили с баскетболиста отпред и са готови да пристъпят към атаката. От ТОК отговориха засега да изчакат и тази реплика прониза Уеб като нажежена игла. Същото казахте тогава и на „Чарли“, нали така? — помисли си той.

Междувременно част от снайперистите се присъединиха към екип „Залив“, докато Кен Маккарти, който се бе смъкнал от своята наблюдателна позиция, заедно с още двама от „Уиски“, дойдоха при Уеб и „Хотел“. Когато Кен и Уеб се срещнаха лице в лице, Уеб не можеше да види изражението му, но беше сигурен, че е изненадан. Всички свалиха очилата си за нощно виждане, за да не ги заслепява блясъкът от изстрелите и взривовете. Оттук нататък всеки от тях щеше да разчита само на сетивата си; Уеб нямаше нищо против.

Започна броенето. С всяко поредно число пулсът на Уеб сякаш все повече се забавяше. На две всички обърнаха глави встрани, за да не ги заслепи блясъкът от взрива. В същия момент палците им се отделиха от предпазителите, а показалците се плъзнаха върху спусъка на оръжията. Давайте, момчета! — подкани ги мислено Уеб.

Зарядът се взриви, вратата влетя навътре, последвана от Уеб и цялата му команда.

— Внимание, граната! — извика Романо, изтръгна една от зашеметяващите гранати от пояса си, дръпна халката и метна металната топка навътре в коридора. Миг по-късно оглушителен сто и осемдесет децибелов грохот разцепи сградата, придружен от блясъка на хиляда фотографски светкавици.

Уеб се държеше плътно от дясната страна на Романо, като се оглеждаше за опасности от всякакъв вид; погледът му опипваше първо най-отдалечените ъгли на помещението. Бяха попаднали в малка стаичка, от която вляво водеше тесен коридор. По разузнавателните данни, потвърдени от термодетекторите, „Свободните“ се бяха събрали в заседателната зала в задната част на къщата. Помещението беше доста обширно, около дванайсет на дванайсет метра; нямаше опасност някой да се укрие по разни ниши и чупки. От друга страна, подобно голямо помещение беше по-трудно за овладяване от малка стая, а вътре сигурно имаше мебели и друго обзавеждане, зад което можеха да се скрият терористите. Командосите оставиха един от своите да охранява стаята, в която току-що бяха влезли, и продължиха нататък. Правилата на водене на боя повеляваха веднъж завзетата територия да не се отстъпва и всеки сам да си пази гърба.

До този момент не се виждаше никой, макар от дъното на къщата да долитаха крясъци. Уеб и другите от „Хотел“ се впуснаха напред по коридора. След още един завой пред тях трябваше да се изправи двойната врата на голямото помещение.

— Граната! — извика Уеб, дръпна халката и запрати гранатата зад ъгъла. Сега дори в края на коридора да ги дебнеше някой, той щеше да ги дочака напълно глух и сляп.

Когато стигнаха до двойната врата, никой не си даде труд да проверява дали е заключена. Романо просто лепна една лента пластичен експлозив на мястото, където се срещаха двете крила, и след две секунди вратата се срина навътре.

В същия миг в една от страничните стени на същото помещение зейна широка дупка и през нея нахълтаха командосите от „Залив“. Тяхното взривно устройство бе разрушило цялата стена и във всички посоки се сипеха парчета зидария. Един от „Свободните“ се търкаляше по пода и пищеше от болка, стиснал с ръце окървавената си глава.

Момчетата от „Хотел“ също се втурнаха в помещението през отвора на издънената врата, като оглеждаха всички ъгли за възможна съпротива.

— Граната! — извика Романо и се затича към отсрещната страна на залата. Ослепителният блясък бе последван от такъв гръм, че „Свободните“, напълно зашеметени, се запрепъваха един в друг, не знаейки накъде да бягат. Не се чуваха никакви изстрели и Уеб си каза, че всичко може в крайна сметка да завърши мирно. Той последва Романо, докато погледът му машинално обхождаше цялото помещение за възможни заплахи. Мъже на всякаква възраст — от старци до младежи — клечаха зад преобърнати столове, лежаха проснати на пода или свити по ъглите, стиснали очи и запушили с ръце ушите си след въздействието на зашеметяващите гранати. Помещението потъна в мрак, след като още в първите секунди нападателите простреляха лампите на тавана. Сега те довършваха работата си на тъмно, ако не се броеше ослепителният блясък на гранатите.

— ФБР! Всички на пода! Ръцете на тила, пръстите сплетени! Изпълнявай! Веднага! Иначе загивате! — Романо изкрещя всичко това на един дъх като картечен откос, подсилен от насечения му бруклински акцент. Уеб се зачуди откъде приятелят му бе събрал толкова въздух в дробовете си.

Доколкото Уеб можеше да види от мястото си, повечето от „Свободните“, макар зашеметени и залитащи, започнаха да изпълняват указанията. И тогава се чу първият изстрел, последван от втори. Единият куршум се заби в стената точно до главата му. С периферното си зрение Уеб видя как един от мъжете, стиснал в ръка МП–5, се опитваше да се вдигне от пода и насочваше картечния пистолет към него. Вероятно и Романо бе видял същото, защото двамата едновременно вдигнаха своите оръжия, поставени на дълги откоси, шестнайсет куршума почти едновременно се забиха в гърдите и главата на мъжа. Той се строполи обратно на пода и не мръдна повече.

Останалите терористи, ослепени и дезориентирани, но заедно с това разярени от смъртта на своя другар, извадиха едновременно оръжията си и откриха огън иззад импровизираните си укрития. Силите бяха твърде неравностойни: пистолети, ловджийски пушки и гола плът на надъхани фанатици срещу кевлар, „Хеклер & Кох“ и превъзходно тренирани елитни командоси, истински машини за убиване. Затова и битката не продължи дълго. „Свободните“ като някакви глупаци се опитваха да срещнат погледа на противника си, докато очите на Уеб и хората му оставаха приковани в ръцете, които държаха оръжията, насочени срещу тях. Червеникавите лъчи на лазерните прицели безпогрешно намираха целта, докато мъжете от „Хотел“ и „Залив“ хладнокръвно пристъпваха напред, извъртаха се встрани и кръгом и методично изстрелваха куршум след куршум като в някакъв изкусно режисиран танц на смъртта. В резултат от безразборната стрелба на обезумелите от ужас домакини на два пъти командоси от ОБТ бяха улучени в тялото, но пистолетните куршуми нямаха никакъв шанс срещу кевлара, докато след всеки изстрел на някой агент членската маса на „Свободното общество“ намаляваше с по един човек.

В един момент на Уеб му писна от цялата тази безсмислена касапница; той превключи оръжието си на пълен автомат и изстреля един дълъг откос успоредно на плотовете на масите. Във въздуха като конфети се разлетяха парченца фурнир и евтин шперплат, а тежките куршуми, които неговият МП–5 бълваше със скорост петнайсет в секунда, продължаваха траекторията си, докато описаха широка дъга по отсрещната стена. ОБТ бе получил инструкции този път да не дава предупредителни изстрели, но никъде в уставите не пишеше, че е редно да бъде изтребен без причина несравнимо по-слаб противник. Останалите живи „Свободни“ не представляваха опасност за никого; те просто имаха нужда от малко убеждение, за да се предадат. Романо също пусна един откос ниско над главите им. Когато изстрелите утихнаха, доблестните защитници на крепостта лежаха по корем на пода, а желанието им за битка и победа се бе изпарило като пролетна мъгла.

Щом патроните им свършиха, Уеб и Романо едновременно измъкнаха по един десетмилиметров пълнител и с отработени движения презаредиха оръжията. Продължиха да стрелят ниско над главите на зашеметения и парализиран от ужас противник, докато и последните останали живи от „Свободните“ направиха единствено разумния избор: те изпълзяха с вдигнати ръце изпод разрушената мебелировка, докато оръжията им се въргаляха на пода. Повечето изглеждаха изпаднали в шок, някои хълцаха. Някакъв тип гледаше с безизразен поглед ръцете си, изцапани с кръв от зейналата рана на крака му; по ризата му имаше повърнато. Един от командосите отиде до него, закопча ръцете му с белезници на гърба, след което се наведе, измъкна отнякъде чифт хирургически ръкавици и започна да почиства и превързва раната. От линейката, която придружаваше отряда при всяка акция, бяха повикани санитари да се погрижат за ранените. Уеб се наведе и огледа ранения крак на пострадалия. От такава рана нямаше да умре, но той и без това щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките.

Докато Романо и още един командос поставяха белезници на „Свободните“, които вече се предаваха, неколцина други обикаляха помещението, за да се убедят, че падналите са наистина мъртви. Уеб беше сигурен, че сред телата, натъркаляни по пода, няма нито един жив. Човек не е създаден от природата да оцелее след изстрел в челото.

Най-после Уеб свали оръжието си и дълбоко въздъхна. Той огледа бойното поле, после един по един всички оцелели. Някои имаха вид на малолетни, облечени с твърде големи за ръста им дочени панталони, тениски и мръсни ботуши. Един беше с рехава брадица, по-скоро рижав мъх на долната челюст; друг имаше още младежки пъпки по лицето. Двама пък изглеждаха достатъчно възрастни, за да имат внуци; ако наистина имаха, вероятно ги бяха привлекли за каузата, за да умрат заедно. „Свободните“ в никакъв случай не можеха да бъдат наречени достойни противници. Това бяха банда глупаци с пищови и объркан личен живот, които бяха направили своя погрешен житейски избор. Уеб преброи осем трупа, чиято кръв бързо попиваше в евтиния мокет. И макар самите „Свободни“ да бяха на друго мнение, кръвта им беше също така червена както на всички останали раси, етноси и социални групи. Всички мъртви по света си приличат.

Той се облегна на стената; в далечината се чуваше вой на полицейски сирени. Бяха спечелили една неравностойна битка и това не беше справедливо. Но нима предишния път същите тия типове се бяха отнесли справедливо с другарите му? Уеб трябваше да се чувства удовлетворен. Вместо това той усещаше единствено, че му се гади. Не му беше лесно да убива човешки същества и тъкмо тук беше разликата между Уеб Лондон и хора като Ърнест Б. Фрий.

Романо се приближи до него.

— Откъде, по дяволите, дойдоха тия изстрели?

В отговор Уеб само поклати глава.

— Мамка му — рече Романо, — не си го представях точно така.

Уеб забеляза голямата дупка от куршум в маскировъчния му комбинезон, малко под пъпа; отдолу се виждаше бронежилетката. Романо проследи погледа му и вдигна рамене, сякаш комар го бе ухапал.

— Два пръста по-надолу и мойта Енджи щеше да си търси нов жребец — захили се той.

Уеб се напъваше да си спомни какво бе чул и видял и кога точно бе станало това. Едно беше сигурно: всеки един от тях щеше тепърва да отговаря на много въпроси и нито един от тях нямаше лесен отговор. Предупреждението на Причард кънтеше в ушите му. Те току-що бяха убили част от членовете на „Свободното общество“ — организацията, заподозряна в предумишлено покушение срещу един цял екип от ОБТ. Но на практика Уеб и другарите му бяха открили огън и бяха изпозастреляли група младежи и старци, понеже бяха чули изстрели и после Уеб бе видял един от тях да вдига оръжието си и да се цели в него. Разбира се, формално Уеб имаше оправдание за това, което бе извършил, но фактите можеха да бъдат тълкувани и изопачени. А във Вашингтон имаше повече професионални изопачители на факти на квадратен километър откъдето и да било другаде на планетата.

Уеб чу стъпки, които приближаваха. Скоро на мястото на произшествието щяха да заприиждат цивилните агенти, разните там Бейтсовци и тям подобни, и щяха да поемат върху себе си задачата да установят какво точно е станало. Както се бе изразил преди време Романо, тях ги пращаха само когато трябваше да опукат някого. Но тоя път като че ли и на шефовете нямаше да им се размине. Внезапно Уеб изпита нещо, което не бе усетил, докато летяха куршумите — страх.

 

 

На около хиляда метра оттам, в гъсталаците откъм задната страна на лагера, далеч извън периметъра, контролиран от ОБТ, се чу лек шум. Изведнъж земята се размърда и надигна, но после прие очертанията на приклекнала човешка фигура, която в дясната си ръка държеше снайперска карабина с оптически мерник. Същата, с която бе убит Крис Милър пред дома на Рандъл Коув във Фредриксбърг. Тогава от ФБР бяха решили, че Уеб е бил истинската цел на убиеца, но това не беше вярно. Смъртта на Милър беше само повод, за да бъдат причинени допълнителни неприятности на Уеб Лондон. Същата цел — да направи труден живота на Уеб — и сега бе довела тук мъжа, предизвикал тази с нищо неоправдана престрелка между нещастните членове на „Свободното общество“ и екипа командоси. Той свали пелерината си, покрита с кал, пръст, животински изпражнения, сухи листа и всякакви други боклуци, които го правеха неотличим от околния пейзаж. Мъжът отдавна бе решил за себе си, че трябва да се стреми да подражава само на най-добрите. А Уеб Лондон се смяташе за най-добър между най-добрите. Затова именно мъжът го бе взел на мушка. Това беше неговата лична вендета срещу Уеб. Много лична. След като сгъна наметалото и го постави в раницата си, Клайд Мейси незабелязано напусна района. Въпреки обичайната си сдържаност този път той беше широко усмихнат. Мисията беше изпълнена.