Дейвид Балдачи
Последният жив (4)

4

Уеб Лондон стоеше до прозореца, облечен в синя хирургическа престилка, държеше в ръка чанта с личните си вещи и гледаше към яркосиньото небе. Марлята, с която беше превързана ранената му ръка, го дразнеше; чувстваше се като с боксова ръкавица.

Тъкмо се канеше да отвори вратата, когато тя се отвори сама. Поне така му се стори, докато не видя мъжа, който се появи в рамката.

— Романо, какво търсиш тук? — извика изненадано той.

Отначало мъжът дори не го погледна. Беше малко под метър и осемдесет, около осемдесет килограма, як и мускулест. Имаше тъмна къдрава коса и беше облечен със старо кожено яке, джинси и бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Значката му на агент на ФБР беше закачена на колана, а изпод якето му се подаваше дръжката на служебния револвер.

Чак след като огледа стаята, Пол Романо спря поглед на превързаната ръка на Уеб. Той я посочи с пръст.

— Какво, това ли ти е раната?!

Уеб погледна ръката си и вдигна очи към новодошлия.

— По-доволен ли щеше да си, ако ме бяха улучили в главата?

Романо беше един от командосите, участвали в екип „Хотел“. Както повечето от другарите си, и той беше всяващ страх боец, който не се съобразяваше с никого. Двамата с Уеб така и не се бяха сближили. Според Уеб това се дължеше главно на факта, че Романо беше по-млад и по-малко раняван от него, а за нищо на света не искаше да признае на Уеб някакво превъзходство.

— Ще ти задам само един въпрос, Уеб, и ако се будалкаш с мен, лично ще те гръмна.

Уеб го изгледа отвисоко и пристъпи крачка към него; така разликата в ръста им беше още по-видима и унизителна за Романо.

— Много си мил, Поли. А случайно да ми носиш цветя и бонбони?

— Не се занасяй с мен, Уеб. — Той помълча и после запита: — Кажи сега, изплаши ли се?

— Да бе, Поли, ония картечни гнезда сами се обезвредиха.

— Знам за картечните гнезда. Имам предвид в началото. Когато останалите от „Чарли“ нападнаха, ти не беше с тях. Защо?

Уеб усети как се изпотява; мразеше се заради това. Обикновено закачките на Романо не го дразнеха, но този път не знаеше какво да отвърне. А това беше още по-лошо, отколкото да го излъже.

— Нещо стана в главата ми, Поли. Не знам точно как да ти го обясня. Но ако си въобразяваш, че имам нещо общо със засадата, сигурно си откачил.

Романо поклати глава.

— Не казвам, че си предател, Уеб. Просто си страхливец.

— Ако си дошъл специално за това, можеш да вървиш по дяволите.

Романо го изгледа от глава до пети; Уеб усети как се изчервява под втренчения му поглед. Пол се обърна и излезе, без да каже дума повече. По-добре да ме бе нагрубил още веднъж за довиждане, помисли си Уеб.

После той изчака още няколко минути, преди да отвори вратата.

— Защо си на крака? — запита учудено часовият.

— Изписват ме, не ти ли казаха?

— Нищо подобно не са ми казвали.

Уеб вдигна превързаната си ръка.

— Държавата не е длъжна да ми плаща болнично легло заради някаква драскотина. Нито пък аз имам намерение да плащам от джоба си. — Уеб не познаваше момъка, но той имаше вид, сякаш подобни разумни аргументи ще му подействат. Уеб не изчака отговора, просто си тръгна. Знаеше, че часовият няма основание да го задържи против волята му. Знаеше също така, че младежът незабавно ще докладва на висшестоящото началство, че пациентът е напуснал стаята.

Уеб се измъкна през един страничен изход, намери уличен телефон, позвъни на един стар приятел и след по-малко от час се намираше у дома — в своята с нищо незабележима двуетажна къща в едно тихо предградие на Удбридж, щата Вирджиния. Там се преоблече в джинси, мокасини и тъмносиня фланелена риза, после смъкна омразната марлена превръзка и я замени с обикновен пластир — символичен жест, с който искаше да покаже, че сам не отдава голямо значение на раната си. Не желаеше съжаление от никого сега, когато шестима от най-близките му приятели лежаха в моргата.

После провери съобщенията на гласовата си поща. Нямаше нищо важно, но той не се съмняваше, че скоро ще започнат да го търсят много хора. Отключи огнеупорния сейф, извади личния си деветмилиметров пистолет и го натика в кобура на колана си. Макар да не бе застрелял никого, сега той подлежеше на разследване от КОО, или Комисията по огнестрелните оръжия, тъй като със сигурност бе открил огън по време на служба. Бяха му иззели пушката и двата служебни пистолета — все едно, че го бяха оставили без ръце. После му бяха прочели правата и той бе дал показания. Всичко беше в строго съответствие с установената процедура, но все пак той се чувстваше като заподозрян. Във всеки случай нямаше намерение да ходи невъоръжен. Болезнено подозрителен по природа, след това, което му се бе случило през изминалата нощ, Уеб Лондон се бе превърнал в параноик, виждащ опасности навсякъде около себе си.

Той слезе в гаража, запали отлично поддържания, антрацитно черен мустанг, модел ’78 година и даде газ.

Уеб имаше две коли — мустанга и един очукан събърбан, с който безброй пъти бе возил момчетата от екип „Чарли“ на мачове, по плажовете на Вирджиния и Мериленд, по пикници из парковете на Вашингтон и къде ли не по Източното крайбрежие. Всеки от колегите му си имаше запазено място в колата. Подредбата беше по старшинство и по способности — единствените критерии в света на Уеб Лондон. Колко добре си бяха прекарвали само! Сега той се зачуди колко ли би могъл да вземе за събърбана, защото за нищо на света не можеше да си представи, че ще кара стария звяр без компания.

Уеб се вля в междущатска магистрала 95 и пое на север през гигантската плетеница на естакадата Спрингфилд — един главозамайващ лабиринт от многолентови шосета, рампи и подпорни стълбове, проектиран сякаш от някой надрусан с кокаин инженер. Понастоящем естакадата беше в ремонт, който щеше да продължи минимум десет години; затова всеки шофьор, попаднал в нея, трябваше да се въоръжи с няколкочасово търпение и здраво чувство за хумор, за да не полудее. Уеб пое по отклонението за моста на Четиринайсета улица, пресече лъскавите квартали в северозападната част на Вашингтон, където бяха съсредоточени повечето туристически забележителности и където се вливаха доларите на милионите посетители, и преди да се усети, се озова в една недотам привлекателна част на столицата.

Уеб беше агент за специални операции на ФБР, но не гледаше на себе си като на такъв. Преди всичко той беше член на Отряда за борба с тероризма — елитна част към Бюрото за действия при извънредни ситуации. Той не носеше костюми. Не общуваше с колеги извън отряда. Не идваше като цивилните агенти да огледа мястото на действието, едва след като куршумите бяха спрели да летят. Обикновено взимаше участие в действието още от самото начало — тичаше, залягаше, стреляше, гледаше да не го улучат. Същевременно се стараеше да рани, а понякога и да убие противника. Съставът наброяваше едва петдесетина оперативни агенти, като подборът беше безмилостен. А също и службата след това. Един оперативен агент прекарваше в ОБТ средно по пет години. Уеб беше рядко изключение — той беше вече осма година в отряда. Струваше му се, че през последните години неговият екип влиза в действие по-често, отколкото в началото, и то в много повече горещи точки на планетата. Неписаното правило беше, до четири часа след обявяване на тревога колелата на военнотранспортния самолет — с екипа вътре — да се отделят от пистата на военновъздушната база „Андрюс“. Е, това бе вече минало. Изведнъж Уеб се бе озовал без екип.

Уеб никога не си бе представял, че може да се окаже единственият жив при каквато и да било ситуация. Другарите му често се бяха шегували, дори се бяха обзалагали кой пръв ще умре. Уеб обикновено беше между кандидатите просто защото винаги се случваше най-отпред на бойната линия. Сега той не можеше да си обясни какво го бе спасило от седмия ковчег и тази мисъл не му даваше покой. А единственото чувство, по-лошо от гузната съвест, е чувството на срам.

Той отби мустанга до бордюра и приближи до полицейската бариера. Показа служебната си карта на постовите, които го познаваха по лице или по име и сега бяха смаяни, че го виждат. След това се представи на дежурния по местопрестъпление и се шмугна в познатата сляпа уличка, преди глутницата репортери да се бяха опомнили и нахвърлили върху него. Още от сутринта те бяха предавали на живо от мястото на събитието; наоколо бе изникнала цяла гора от антени и сателитни чинии. Уеб бе успял да види някои от емисиите още в болницата. Повтаряха като папагали едни и същи изречения, показваха разни снимки от квартала, накрая с мрачни лица обявяваха нещо от рода на: „Това е всичко, което можем да кажем засега. Но все пак останете с нас, след малко с положителност ще знаем повече, пък и да не знаем, ще си го измислим. Продължаваме с коментар от студиото.“ Уеб се затича по алеята.

Бурята от предишната нощ отдавна бе отминала към Атлантика. После бе нахлул хладен фронт и изведнъж рязко се бе застудило. Вашингтон е построен върху блатиста местност и по-лесно понася лятната жега и влажност, отколкото студа и снега. Когато падне сняг, никой не се сеща да почисти улиците.

По средата на сляпата уличка се натъкна на Бейтс.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — сопна се шефът му.

— Ами ти каза, че искаш да чуеш моята гледна точка, и аз дойдох — каза Уеб. Бейтс погледна ръката му. — Да вървим, Пърс. Нямаме време за губене.

Като тръгна точно от мястото, където бяха слезли от шевролета, Уеб проследи стъпка по стъпка пътя на своя екип. С всяка крачка към целта той усещаше как го обзема все по-голяма ярост и едновременно с това страх. Труповете ги нямаше отдавна, но петната от локвите кръв бяха останали. Дори проливният дъжд не бе успял да ги измие. В съзнанието си Уеб прехвърляше за стотен път всеки свой ход, всяко душевно състояние.

Унищожените картечни гнезда в момента се разглобяваха и оглеждаха от цял екип специалисти, обучени да намират улики и в най-незначителните късчета мъртва материя. Други обикаляха из вътрешния двор, коленичеха насам-натам, навеждаха се, вдигаха това-онова от земята, бъркаха тук и там с пинцети — с една дума, търсеха отговори сред един не твърде отзивчив терен. Докато ги наблюдаваше, Уеб поклати унило глава. Малко вероятно бе да открият по картечниците ясни отпечатъци, които да ги поведат по сигурна следа. Той пристъпваше смутен между локвите кръв, сякаш ходеше по пресни гробове.

— Прозорците са боядисани в черно, за да не се виждат картечниците — каза Бейтс, — докато не почнат да стрелят. Иначе цевите хвърлят отблясъци в мрака, нали разбираш?

— Приятно е да знаеш, че си прецакан от професионалисти — отвърна кисело Уеб.

— Добре си ги опукал тия петдесетки. — Пръстът на Бейтс посочи разрушените картечни гнезда.

— С добро оръжие всичко се постига — отвърна скромно Уеб.

— Това са всъщност бойни миниоръдия, използват се само в армията. Шестцевни, система „Гатлинг“, монтират се върху триножници, като в случая триножниците са били завинтени за пода, за да не мърдат. За всяко оръдие са предвидили магазинни кутии и картечни ленти с по четири хиляди патрона. Регулаторът на скорострелността е поставен на четиристотин изстрела в минута, макар че максимумът е осем хиляди.

— Четиристотин беше повече от достатъчно. Умножи го по осем гнезда — това прави три хиляди и двеста куршума в минута. Знам това със сигурност, защото всичките, с изключение на един рикошет, минаха на сантиметри над главата ми.

— С тази ниска скорост сигурно мунициите са им стигнали за доста време.

— Така си беше.

— Цевите се задвижват с електричество, стреляли са с бронебойни патрони.

Уеб поклати глава.

— Разбра ли се как са били задействани?

Бейтс го отведе до тухлената стена на срещуположната страна на двора спрямо уличката, откъдето бяха пристигнали. Стената беше част от изоставена постройка, перпендикулярна на жилищната сграда, която се бяха готвили да атакуват. Тъкмо оттам бяха дошли половината от изстрелите, изтребили целия екип „Чарли“, с изключение на него самия. Това, което не бяха могли да видят в тъмното, едва се забелязваше и на светло.

Уеб коленичи и видя нещо, което му заприлича на лазерен спусък. В тухлата имаше пробита малка дупчица, в която беше скрито устройството със захранващите батерии. От покрива на сградата снайперистите нямаше как да го забележат, дори да го бяха търсили нарочно, а Уеб знаеше със сигурност, че по разузнавателни данни изобщо не се очакваше подобно нещо. Лазерният лъч пресичаше двора на височината на човешко коляно.

— Лъчът се прекъсва и картечниците стрелят, докато свършат патроните. — Уеб се огледа, озадачен. — Ами ако преди нас минеше котка или куче, или някой скитник?

По изражението на Бейтс се виждаше, че и той се е сетил за това.

— Може местните хора да са били предупредени да не се приближават. За животни не знам. Струва ми се по-вероятно цялата система да е била включена дистанционно.

Уеб се надигна.

— Значи са ни чакали да приближим, за да включат лазера. Това означава, че този, който го е направил, е бил съвсем наблизо.

— Ами да. Чул ви е, че идвате, или пък някой го е предупредил. Изчакал е, докато завиете зад ъгъла, натиснал е копчето и е побягнал.

— В двора нямаше жива душа, пък и термодетекторът ми не засече нищо с човешка температура.

— Може човекът да е бил вътре в сградата или в която и да е сграда наоколо. Колко му е, насочваш дистанционното през прозореца, натискаш копчето и дим да те няма.

— Ами снайперистите, момчетата от „Хотел“, те нищо ли не са видели?

Бейтс поклати глава.

— От „Хотел“ твърдят, че не са усетили нищо, докато онова хлапе не им е занесло бележката ти.

При споменаването на екип „Хотел“ Уеб се сети за Пол Романо; обхвана го още по-дълбоко униние. Най-вероятно в този момент Романо беше в централата на ФБР в Куонтико и разправяше на всички как Уеб се е паникьосал от страх и е оставил да избият целия му екип.

— „Уиски“ и „Рентген“ сто на сто са усетили нещо — каза Уеб, имайки предвид снайперистите на покрива.

— Видели са някои неща, но засега предпочитам да не ги обсъждам — отвърна Бейтс.

Инстинктите на Уеб му подсказаха да не го притиска повече. Какво друго биха могли да кажат снайперистите? Че са видели как Уеб е замръзнал на мястото си, как е оставил целия си екип да тръгне в атака, а самият той се е проснал по очи като последен страхливец, докато другарите му по оръжие са били изпонатръшкани като овце в кланица?

— Ами хората от Агенцията за борба с наркотиците? Няколко от тях бяха придадени към „Хотел“, освен това имаше и един резервен екип.

Бейтс погледна Уеб в очите и поклати глава.

ФБР и АБН не можеха да се нарекат приятелски институции. В представите на Уеб Агенцията се държеше с Бюрото като по-малкото сестриче, което винаги правеше напук на големия брат, щипеше го и тайно го риташе по пищялите, а когато ФБР се обърнеше да й извърти един шамар, писваше на умряло и тичаше да се оплаква.

— Е, какво, ще приемем това обяснение, докато не се случи нещо, което да го опровергае — каза Уеб.

— Така е най-добре. Някои от вас имаха ли уреди за нощно виждане?

Уеб веднага разбра смисъла на въпроса. С такива очила лазерният лъч щеше да се вижда като ярък сноп светлина.

— Не — отвърна той. — Още щом започна стрелбата, аз извадих термодетектора и малко по-късно го сложих на пушката си, но от останалите никой нямаше уред за нощно виждане. Ако си с него и ти се изпречи източник на обикновена светлина, например улична лампа, може да те ослепи като нищо. Снайперистите ги избягват по време на операция, защото изкривяват пространството и им пречат да определят дистанцията.

Бейтс кимна по посока на издънените прозорци, откъдето бяха стреляли картечниците.

— Техническият екип огледа картечните гнезда. Всяко от тях е било снабдено с миниприемник, по който е подадена командата за стрелба. Най-вероятно системата е била нагласена със закъснение от няколко секунди, за да не започнат да стрелят веднага след пресичането на лазерния лъч, а чак когато е сигурно, че всички се намират в полето на огъня. Вътрешният двор е достатъчно широк, а обсегът и разположението на картечните гнезда са такива, че го покриват целия.

Внезапно Уеб усети как му се завива свят и се подпря с ръка на стената. Сякаш вцепенението от предишната нощ, по време на онази обречена атака, го обзе отново с пълна сила.

— Трябваше да полежиш повече, да се възстановиш — загрижено каза Бейтс, като го обгърна с ръка през рамото, за да го подкрепи.

— Нищо ми няма. Случвало ми се е да се порежа по-лошо, докато се бръсна.

— Нямам предвид ръката ти.

— Главата ми също е напълно в ред, ако това те тревожи — озъби се Уеб, после се поуспокои. — В този момент съм по-склонен да действам, отколкото да мисля.

През следващия половин час Уеб най-подробно изброи всички случайни лица, с които се бяха засекли през изминалата нощ, точните места, където ги бяха видели, и описа, доколкото можа, външния им вид, както и всички останали обстоятелства около операцията — от подготовката на екип „Чарли“ за навлизане в периметъра до последния отекнал изстрел.

— Смяташ ли, че някой от тях, който и да било, е могъл да има нещо общо с обекта? — запита Бейтс. Имаше предвид хората, които бяха подминали в сляпата улица на път към вътрешния двор.

— По тези места всичко е възможно — отвърна Уеб. — Че е изтекла информация, в това няма съмнение. Изтичането е могло да стане навсякъде и по всяко време.

— Явно възможности не са липсвали — кимна Бейтс. — Да обсъдим поне няколко.

Уеб вдигна рамене.

— Това не беше рутинна тревога, при която получаваш на пейджъра код „888“. — Имаше предвид заповедта екипите да се прибират веднага в Куонтико. — Миналата нощ бе избрана много отдавна, екипите бяха сформирани предварително, раздадоха ни специални оръжия и екипировка, проиграхме сценария няколко пъти и ни разпределиха по колите. Ако се наложеше да представим заповеди за обиск, с нас имаше прокурор. Снайперистите бяха заели позиции отрано. Бяха се дегизирали като екипи за саниране на сгради и отстраняване на течове по покривите. От централата бяха уведомили местната полиция — ония поважничиха малко, пък после мирясаха. След като напуснахме прикритието, Теди Райнър поиска разрешение да действаме по усмотрение предвид на трудния терен. Може би щеше да се наложи да открием огън по живи цели. Получихме заповед да се придвижим към критичната точка, после зачакахме броенето. Щяхме да направим само един пробив — при входната врата. Планът беше вътре да се разделим на две групи и да ударим обекта от две страни едновременно, докато „Хотел“ и хората на АБН проникнат в сградата отзад. През цялото време снайперистите от покрива щяха да осигуряват прикритие. Идеята беше да действаме бързо и както винаги да ударим с всички сили.

Двамата седнаха върху две обърнати кофи за боклук. Бейтс ядно хвърли пакетчето дъвка, измъкна цигарите си и предложи една на Уеб, който отказа.

— От полицията са били наясно с обекта, нали така? — запита Бейтс.

Уеб кимна.

— В общи линии. Най-вече с местоположението. Колкото да се навъртат наоколо за всеки случай, да не допускат външни лица в зоната или пък при нужда да пратят някого вътре.

— С колко време са разполагали в случай на изтичане на информация?

— С около час.

— Едно е сигурно: този капан не е бил заложен за един час.

— Кой беше агентът, работил под прикритие по случая?

— Едва ли трябва да ти казвам, че името му е държавна тайна, която отнасяш със себе си в гроба. — Бейтс помълча, колкото да придаде нужната важност на думите си, после добави: — Казва се Рандъл Коув. Печен ветеран, работил в обекта под дълбоко прикритие. Като ти казвам дълбоко, значи дълбоко като казармен нужник. Чернокож, як като бик и е от най-добрите на улицата. Провел е милион такива операции.

— И какво разправя той?

— Не съм го питал.

— Защо?

— Не мога да го открия. — Бейтс помълча и добави: — Знаеш ли със сигурност дали Коув е бил информиран, че ударът е заплануван за снощи?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Нас поне никой не ни е предупреждавал, че агентът или някой друг информатор ще се намира в обекта по време на удара. Ако някой е щял да бъде, нас щяха да ни информират при инструктажа. Така щяхме да ги знаем кои са и щяхме да им наденем белезниците и да ги откараме като всички останали, за да не би някой да се усъмни нещо и да ги ликвидира.

— Какво знаехте за обекта?

— Финансова централа на голяма организация за трафик на дрога. Счетоводители, касиери. Обектът се охранявал жестоко. Нашата цел беше да ги измъкнем живи, все едно са заложници, за да ги предадем за разпит като свидетели. Трябваше да действаме бързо, преди ония да се усетят, и да им теглят куршума. Планът за удара беше одобрен, имаше издадена писмена заповед. Разполагахме с точен план на сградата и в Куонтико построихме модел едно към едно. Скъсахме си задниците от тренировки. После зачакахме да стане снощи, за да нападнем. Прочетоха ни инструктажа — нищо особено — и се качихме в джипа. Това е всичко.

— Вие сами си правите оглед на терена, нали така? По-специално снайперистите, които имат телескопи на пушките и уреди за нощно виждане. Дали са забелязали нещо нередно?

— Нищо особено, иначе щяха да ни кажат на инструктажа. Ако не се брои условието да запазим живи свидетели, това си беше рутинна операция по разбиване на канал за дрога. Ами че ние такива канали ги ядем на закуска!

— Ако е било просто канал за дрога, Уеб, нямаше да използват вас да го разбиете. Оперативното бюро във Вашингтон щеше да изпрати специалните части.

— Казаха ни, че теренът е доста труден. Така и излезе. Освен това ни бяха казали, че хората в обекта били печени главорези и имали такива пушкала, че дори специалните части не можели да им излязат насреща. Най-важното условие обаче било да се хванат живи свидетели. Единствено ние сме можели да постигнем това. Само дето никой не очакваше да се натъкнем на осем миниоръдия с дистанционно управление: — Той помълча и после каза: — Явно през цялото време са ни будалкали. Ако не се смятат картечните гнезда, сградата се оказа напълно празна. Никакви счетоводители, никакви счетоводни книжа. Нищо.

Уеб прекара ръка по дупките от куршуми по декоративните тухли на стената. Някои бяха толкова дълбоки, че отдолу се виждаше бетонът. Без съмнение бяха използвали бронебойни муниции. Единственото хубаво нещо беше, че хората му бяха умрели мигновено.

— Снайперистите все нещо са забелязали — каза той. Надеждата му беше, че са видели тъкмо онова, което той смътно бе почувствал, когато краката му се сраснаха със земята. Но как биха могли да го видят?

— Още не съм чул всичко, което имат да кажат — отбеляза само Бейтс и Уеб отново си каза, че няма смисъл да го притиска.

— Къде е онова хлапе? — Уеб се запъна, опитваше се да си спомни името. — Кевин?

Отговорът на Бейтс закъсня с около половин секунда:

— Изчезнало е вдън земя.

Уеб усети как настръхва.

— Как така ще изчезне? Ами че то е дете!

— Не казвам, че е изчезнало по своя воля.

— Ти познаваш ли го?

— Казва се Кевин Уестбрук. На десет години е. Има неколцина роднини, но повечето са в пандиза. Има по-голям брат, известен сред гангстерските среди като Големия Х. Буквата „х“ означава точно това, което си мислиш. Главатар на улична банда. Мъж като планина, акъл като на доктор на науките от Харвард. Пласьор на метамфетамини, в Ямайка им викат „синсемила“, много са на мода. Засега нямаме никакви доказателства, за да го бутнем на топло. Целият район наоколо е негов.

Уеб изпука с пръстите на ранената си ръка. Номерът с пластира не минаваше пред Бейтс и той се почувства гузен, че изобщо си го е помислил.

— Не е ли твърде голямо съвпадение малкото братче на тартора на целия район да ни чака в сляпата уличка по време на удара?

Докато говореше за момчето, Уеб усети как с него настъпва някаква странна промяна, сякаш душата му напуска тялото. За миг му се стори, че умира. Може би ми трябва лекар, каза си той. Или по-скоро специалист по изгонване на зли духове?

— Е, във всеки случай детето живее тук наоколо. А доколкото знаем, животът му не е никак весел. Предполагам, че повечето време бяга от къщи.

— Брат му също ли е изчезнал? — попита Уеб, когато се посъвзе.

— Братът няма постоянен адрес. В неговия бизнес не се препоръчва да се заседаваш дълго време на едно място. Не че разполагаме с конкретни доказателства, но самите ние го търсим доста упорито. — Той млъкна и се вторачи в Уеб. — Какво ти е, добре ли си?

Уеб махна с ръка.

— Как точно ви се изплъзна детето?

— Не е много ясно. Ще знаем повече, когато претърсим основно квартала. Все някой ги е видял, когато са докарали целия този арсенал и са строили картечните гнезда. Дори в район като този подобна дейност може би изглежда леко необичайна.

— Нима очакваш, че някой от местните ще проговори?

— Длъжни сме да опитаме, Уеб. Нужен ни е един-единствен свидетел.

Известно време двамата мъже помълчаха. Накрая Бейтс вдигна глава. По лицето му се четеше смущение.

— Уеб, какво всъщност се случи?

— Кажи си го направо: защо не загинахме всичките седем?

— Това е, което те питам.

Погледът на Уеб беше прикован в точното място на асфалта, където бе паднал по очи.

— Излязох от уличката с известно закъснение. Чувствах, че трудно се движа. Сякаш бях получил удар. Миг преди да почне стрелбата, се проснах по очи. Не знам защо. Какво не бих дал да разбера! — Внезапно съзнанието му сякаш изключи, после отново включи, като телевизор по време на гръмотевична буря. — Всичко това продължи само секунда, Пърс. Някаква си секунда. И се случи в най-неподходящия момент. В най-лошия момент в историята на човечеството. — Той погледна Бейтс, сякаш искаше да отгатне мислите му. Присвитите очи на колегата му казаха достатъчно. — Не се притеснявай, аз също не си вярвам — каза той. Бейтс не отговори. Тогава Уеб реши да премине на следващия въпрос, заради който бе дошъл. — Къде е знамето? — запита той. Бейтс го изгледа изненадан. — Знамето на отряда. Трябва да го върна в Куонтико.

При всяка акция на Отряда за борба с тероризма най-старшият получава знамето, което носи в личната си екипировка. При успешно изпълнена мисия то се връща на командира лично от ръководещия акцията. В случай това беше Уеб.

— Ела с мен — каза Бейтс.

Край бордюра беше паркирана камионетка на ФБР. Бейтс отвори едната от задните врати, бръкна вътре и извади знамето, сгънато по военному на триъгълник. Подаде го на Уеб.

Уеб пое знамето с двете си ръце, за момент се взря в него; пред очите му с най-малки подробности отново изплува картината на клането.

— По него има дупки от куршуми — отбеляза Бейтс.

— По всички нас има — отвърна Уеб.