Дейвид Балдачи
Последният жив (37)

37

Когато се върна в „Източен вятър“, Уеб най-напред се обади на Романо, после отиде в стаята си и блажено се отпусна в горещата вана. Ще подремна и ще съм като нов, каза си той. През годините му се бе налагало да се оправя и с по-малко сън.

Романо веднага забеляза пресните му рани и коментарът не закъсня:

— Ти си се оставил още веднъж да ти насинят задника?! Покрай теб ще излезе лошо име на отряда, Уеб!

На това Уеб отвърна, че другия път ще гледа да го бият така, че да не личи.

Следващите няколко дни не им донесоха нищо интересно; те се посветиха изцяло на скучната, но необходима роля на лични телохранители. Когато видя раните на Уеб, Гуен извика:

— Господи, Уеб, добре ли си?

— Сякаш старият Бу го е ритнал в лицето — отбеляза Били, който дъвчеше незапалена цигара.

— Де да беше Бу! — подхвърли Уеб.

Гуен настоя да наложи охлузванията му с някакво лекарство; беше му неизказано приятно, когато нежните й пръсти докосваха кожата му. Докато тя се грижеше за него, Били изръмжа:

— Не ви е скучен животът на вас, федералните.

— Така си е — отвърна Уеб.

Докато опознаваха домакините си, Уеб и Романо постепенно разбраха колко много работа има в една такава ферма. Както бяха обещали, и двамата се включиха да помагат, макар вечер Романо да мрънкаше пред Уеб колко му е било неприятно да си цапа ръцете. „Източен вятър“ беше огромно имение, пълно с изненади, и Уеб сериозно се замисли дали в бъдеще да не опита някакъв по-спокоен начин да си изкарва хляба. Но си каза, че тези съмнения ще го напуснат още щом си тръгне от фермата. Самата Гуен Канфилд беше много интересна жена, едновременно интелигентна и резервирана, красива и с изискани маниери. Двамата с Били бяха толкова различни, че повече не можеше и да бъде.

Уеб я придружаваше всеки ден на езда, едновременно като охрана и за да опознае по-добре фермата. Сам си призна, че има много по-лоши начини за прекарване на времето от язденето с такава красива жена из такова красиво имение. Всеки ден тя се отбиваше да се моли в параклиса, докато Уеб я чакаше наблизо, яхнал Бу. Тя нито веднъж не го покани да я придружи, нито пък той й предложи. Обстоятелството, че малкият Дейвид Канфилд бе загинал пред очите му, когато той трябваше да го пази, беше достатъчна причина да стои настрана.

Всяка вечер двамата агенти минаваха покрай голямата къща и сядаха да си побъбрят с домакините. Били обичаше да разправя историйки от твърде интересното си минало. Всеки път там беше и Немо Стрейт и Уеб постепенно си каза, че двамата с този някогашен морски пехотинец имат много повече общо помежду си, отколкото му се бе сторило в началото. Стрейт бе вършил какво ли не през живота си — от участие в истински битки до обуздаване на жребци.

— Животът е борба с ум и мускули, макар че с годинките и от двете ми остава все по-малко — обичаше да казва той.

— И аз съм като теб — отвърна Уеб. — Я кажи, ти до края ли смяташ да се занимаваш с коне?

— Ами какво да ти кажа? И аз си викам, че все някой ден ще си дигна шапката и ще се махна от фъшкиите и от тия добичета. — Поглеждайки към Гуен и Били Канфилд, той понижи глас и ухилен добави: — Двукраки и четирикраки. — После, отново с нормален тон, продължи: — Както казах обаче, то ти е в кръвта. Понякога се виждам на мое си парче земя, дето ще мога да го работя както трябва.

— Хубава мечта — обади се Романо. — Аз пък си викам, че един ден може да имам свой собствен отбор за автомобилни състезания.

Уеб погледна изненадан другаря си.

— Това не го бях чувал, Поли.

— Какво, не мога ли да си имам тайни?

— Тук си прав — каза Стрейт. — Веднъж мойта бивша съпруга ми каза, че никога не знае какво точно си мисля. И знаеш ли какво й рекох? Рекох й: „Ами че тъкмо тук е разликата между мъжа и жената. Една жена ти казва право в очите какво мисли за теб. Докато мъжът си го таи вътре.“ — Той хвърли поглед към Били, който в отсрещния ъгъл на обширната стая се любуваше на своята препарирана мечка гризли, отпивайки яки глътки от третата си бира за последния половин час. Гуен се бе качила на горния етаж да провери как върви подготовката на вечерята. — Макар че понякога е точно обратното — добави замислено той.

Уеб погледна Канфилд и после Стрейт.

— А, така ли?

Той бе забелязал, че Гуен и Били прекарват повечето си време отделно един от друг. Уеб не смееше да попита Гуен за това, но от разни нейни забележки бе стигнал до извода, че такова е по-скоро желанието на Били, отколкото нейното собствено. Сигурно смъртта на Дейвид ги бе разделила, каза си той.

Освен това независимо от отношението на Гуен беше съвсем очевидно, че Немо Стрейт е един от стълбовете на „Източен вятър“. На няколко пъти Уеб бе видял как Били се съветва със своя управител по важни въпроси за отглеждането на конете и управлението на фермата и винаги прави това, което Немо му каже.

— Ами че аз от дете се занимавам с тия неща — бе му казал веднъж Стрейт. — Когато стане въпрос за коне и полска работа, няма нещо да не го знам. Обаче и Били бързо усвоява.

— А Гуен?

— Тя ги разбира тия работи повече и от Били, но е твърдоглава, не слуша, като й се говори. От колко време се опитвам да я убедя да сложим меки подкови на Барон, защото копитата му са чупливи, но тя не ще и да чуе. „Знам си аз коня“, вика. Упорита жена! Може би тъкмо затова Били я е взел.

— Вероятно и затова — отвърна Уеб.

Стрейт въздъхна.

— Прав си, готина е. Хубавица. Обаче знаеш ли какво? Не ти трябва хубавица в къщата. Все някой ще гледа да ти я свие. Мойта бивша не беше Мис Свят, да речеш, дори като млада, но пък и аз бях спокоен, че няма някой мераклия да ми се наортачи.

— Били няма вид на много разтревожен по тая линия.

— Понякога не е лесно да го разбереш какво мисли. А че мисли, няма съмнение. Много неща се въртят в тая стара глава.

— Виж, тук си прав — кимна Уеб.

 

 

Уеб се обаждаше всеки ден на Бейтс, но досега нищо не бе излязло от видеозаписа. Рано една сутрин той беше още под душа, когато мобилният му телефон иззвъня. Той протегна ръка и го грабна от капака на тоалетната чиния. Беше Клеър Даниълс.

— Помисли ли си за хипнозата?

— Виж какво, Клеър, аз имам поставена задача.

— Уеб, ако наистина искаш да се оправиш, мисля, че само хипнозата ще ти помогне.

— Никой няма право да бърка в мозъка ми.

Тя настоя.

— Можем да започнем, а ако ти е неприятно, ще прекъснем. Съгласен ли си?

— Клеър, зает съм. Тъкмо сега нямам време.

— Уеб, ти дойде при мен за помощ. Аз правя всичко възможно, за да ти помогна. Повярвай ми, в сравнение с всичко онова, което си преживял, хипнозата не е никак страшна!

— А, така ли? Съжалявам, няма да стане.

Тя помълча малко и каза:

— Чуй, Уеб, запознах се с един човек, който може би те интересува. — Той не отговори. — Казва се Бък Уинтърс. Името говори ли ти нещо?

— Какво иска?

— Ти си подписал декларация, с която го упълномощаваш да ме разпитва за хода на лечението ти. Спомняш ли си такова нещо?

— Възможно е. По онова време подписвах какво ли не.

— Сигурно. Само че те здравата са те изпързаляли.

— Какво те пита Бък и ти какво му каза?

— Какво ме пита той и какво му казах аз са две различни неща. Той се опита да ме убеди, че съм длъжна да му разправя всичко, но в декларацията текстът беше написан така, че ми даваше доста голяма свобода да му откажа информация. Предполагам, че тепърва ще си имам разправии с него, но засега това е положението.

Уеб помисли няколко секунди върху чутото.

— Ти си поела известен риск заради мен, Клеър. Благодаря ти.

— Тъкмо затова ти се обаждам. Уинтърс изглежда твърдо решен да те изкара виновен за всичко. Смята те за предател.

— Не съм чак толкова изненадан. От Уейко насам не може да се каже, че двамата с Бък сме на едно мнение по повечето въпроси.

— Но ако ти можеш да достигнеш до дъното на проблемите си, Уеб, и да докажеш на този Уинтърс, а и на всички останали, че не си предател, не виждам как това би могло да ти навреди. Така ли е?

Уеб въздъхна. Той нямаше никакво желание да отстъпва пред тази жена, но още по-малко искаше хората наоколо да се съмняват в него. Самият той не искаше повече да се съмнява в собствените си способности да се справи със задълженията си като член на ОБТ.

— Наистина ли смяташ, че хипнозата ще помогне?

— Няма как да знаем, докато не опитаме, Уеб. Но при други пациенти съм постигала големи успехи.

Накрая той каза:

— Добре, може би си струва да поговорим по въпроса. Но лице в лице, не по телефона.

— В моя кабинет?

— Казах, че съм с бойна задача.

— Не мога ли аз да дойда където си?

Уеб се замисли. Защо ли му трябваше всичко това? Най-умно би било да прати Клеър по дяволите и да си подрежда сам живота. Но вече беше склонен да вярва, че му е нужна помощ. А пък очевидно Клеър Даниълс съвсем искрено желаеше да му помогне.

— Ще пратя един човек да те вземе.

— Кого?

— Казва се Романо. Пол Романо. И той е от отряда. Не му казвай нищо за мен, моля ти се, защото понякога много плямпа.

— Разбрано, Уеб. Ти къде си всъщност?

— Ще видиш, докторе. Ще видиш.

— След около час се освобождавам. Един час стига ли?

— Даже е много.

Уеб се избърса, намери Романо и му обясни какво да направи.

— Каква е тая жена? — попита подозрително Романо. — Да не е куку-доктор?

— Те самите предпочитат да им викаме психиатри.

— Аз не съм ти шофьор, Уеб. И аз съм тук със задача!

— Хайде, хайде, Поли. Искам да се обадя на Били и Гуен. Ти беше повечето време сам тук, нека сега аз да те заместя малко. Ако тръгнеш веднага, докато стигнеш, тя ще е готова и ще те чака.

— Ами ако стане нещо, докато ме няма?

— Ще се оправя някак.

— Ами ако те гръмнат?

— Какво се разтревожи за мен изведнъж?

— Не се тревожа. Само че не искам началниците да ме награбят мен после. Имам жена и деца.

— Искаш да кажеш просто, че Енджи ще те пребие.

— Точно това искам да кажа!

— Виж какво, свърши ми тая услуга, а аз ти се заклевам, че докато не се върнеш, ще се превърна в сянка на семейство Канфилд.

Романо не изглеждаше никак въодушевен, но накрая се съгласи и взе от Уеб адреса.

— Да ти е ясно обаче, че го правя само за да си взема моята кола.

— Корвета?!

— Точно така, корвета. Не се съмнявам, че Били много ще го хареса, нали и двамата сме любители на антиките.

— Хайде тръгвай, Поли, че след малко ще повърна.

Романо му бе казал, че Гуен и Били са в голямата къща, така че Уеб потича дотам, за да се пораздвижи, и почука на вратата. Отвори му възрастна жена по джинси и с ярка кърпа на главата и го отведе до обляната в слънце малка трапезария до кухнята, където Били и Гуен тъкмо закусваха.

Като го видя, Гуен стана от стола си и попита:

— Искаш ли кафе или нещо за ядене?

Уеб прие чаша кафе и чиния пържени яйца с препечени филийки.

— Миналата вечер двамата с Романо обикаляхме из имението и забелязахме интересно оживление у съседите — подметна той.

Били и Гуен се спогледаха и Били каза:

— В „Южняшка красавица“ ли? Особена дейност развиват, няма що!

— Значи и ти си забелязал нещо?

— Били — намеси се Гуен, — нямаш доказателства!

— Доказателства за какво? — запита бързо Уеб.

— Може да нямам доказателства, но имам здрав разум — каза Били. — „Южняшка красавица“ е ферма за коне, колкото това тук е женски манастир!

— Какво видя?

— Първо ти ми кажи.

Уеб му разказа какво бяха видели с Романо и Били се съгласи, че всичко много точно се връзва с неговите наблюдения.

— Това, което не ми дава мира, са големите камиони. Двайсет години се занимавах с автотранспорт и знам, че такива камиони с полуремаркета се използват само за превоз на тежки товари на дълги разстояния.

— Някой от останалите съседи да се е оплаквал? — попита Уеб.

Били поклати глава.

— Аз съм най-близкият им съсед. От другата страна има още едно имение, но собствениците имат къщи от Нейпълс до Нантъкет и рядко се свъртат тук. Купиха тая ферма неотдавна само за езда. Можеш ли да си представиш, да даде човек осем милиона долара за три хиляди и петстотин декара земя, за да идва два пъти в годината да поязди? — Той поклати глава и продължи: — Тия камиони пристигат и заминават нощем. Сигурно не е лесно да се карат такива чудовища на тъмно по изровените пътища. По тези места не сме чували за улично осветление. Има и нещо друго.

Уеб наостри уши.

— Какво?

— Помниш ли, дето ти казах, че някаква фирма е купила имота?

— Да, и?

— Ами преди известно време, след всичките разправии с разните им там самолети и хеликоптери, взех, че отидох до съда и проверих за какво става дума. Оказа се ООД — дружество с ограничена отговорност, собственост на двама типове от Калифорния. Някои си Харви и Джайлс Рансъм, предполагам, че са братя. Може и да са педита, женени помежду си. Нали знаеш, в Калифорния всичко става… — Той отново поклати глава.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Тц. Ти си по разследванията, рекох си, че ще изровиш нещо, стига да поискаш.

— Ще направя проверка.

— Щом научих имената им, веднага отидох да ги поканя на гости. Явих им се на крака и тъй нататък.

— И какво?

— Хората им тоя път бяха много любезни и най-учтиво ми благодариха, но казаха, че шефовете ги няма. Щели да предадат поканата. Ха! За какъв ме мислят, за толкоз глупав?

Гуен си наля още една чаша кафе. Беше облечена с джинси, светлокафяв пуловер и ботуши с ниски токове. Преди да се върне на масата, тя вдигна нагоре косата си, разкривайки такава дълга шия, че няколко мига Уеб не можа да отдели очи от нея. После седна на мястото си и известно време поглеждаше ту единия, ту другия, докато накрая спря поглед на Уеб.

— Какво мислиш, че може да става, Уеб?

— Имам някои подозрения, но това е всичко.

Били го наблюдаваше внимателно, докато Уеб привърши закуската си и избърса устни с ленената салфетка.

— Може би си мислиш, че са някакви мафиоти, които търгуват с крадена стока. Повярвай ми, такива работи са ставали и стават в превозваческия бизнес. Ако взимах по долар от всеки италиански гангстер, който идваше с куфари пари да ме моли да му прекарам това или онова, сега нямаше да си скъсвам задника от работа, за да свържа двата края.

— Господи! — извика Гуен, като удари с юмрук по масата. — Да напуснем Ричмънд, за да избягаме от ония неофашисти, и да се насадим тук до някакви си обикновени престъпници. Тя стана от стола си, отиде до кухненската мивка и се загледа през прозореца.

Били каза:

— Виж, Гуен, който и да ни е съсед, за нас това няма никакво значение, не е ли тъй? Те си живеят живота и ние нашия. Ако там се върши нещо незаконно, това не е наш проблем. Уеб ще се оправи с тях. Ние си имаме ферма и отглеждаме коне, точно както искаше ти. Така ли е?

Тя се обърна и го погледна неспокойно.

— Но не и ти, нали?

— Разбира се, че и аз! Даже ми доставя удоволствие да рина оборски тор, дявол да го вземе! — Той погледна Уеб. — Оборският тор лекува нервите. — На Уеб му се стори, че домакинът му не говори искрено. Били отмести погледа си и каза: — Я виж ти кой ни се довлече рано сутринта.

На прага стоеше Немо Стрейт с каубойска шапка в ръка. На Уеб му се стори, че в начина, по който гледаше Били, имаше някаква злоба.

— Тръгвате ли? — попита Били.

— Да, сър. Просто минах да ви се обадя, преди да потеглим.

Всички излязоха навън и Уеб видя конвой от десет фургона за превоз на коне, закачени по два-три наведнъж за тежкотоварни влекачи, всички с емблемата на „Източен вятър“.

— Повечето фургони са чисто нови — обясни Били. — Маса пари се изръсих за тях, защото някои трябваше да се преустройват по поръчка, но нали всички разправят, че външният вид има значение. Така ли е, Немо?

— Щом казваш, Били…

Били посочи с пръст фургоните.

— Първите три фургона са за по три коня всеки, на две нива, специална конструкция. Тук имаме две полуремаркета за по два коня, всяко с отделна кабинка за гледача. А този тук е единичен, младият Боби Лий ще се вози вътре сам, като царче. Следващите три са модел „Сънлайт–760“, с всички екстри и специални подобрения, а този големият най-отзад — Били посочи някакъв пищен дворец на колела, предназначен сякаш да вози не коне, а туристи първа класа — е гордостта на фермата, „Класик Силверадо“. Отпред има обзаведени две отделни кабини за гледачите, по средата отделения за храна, сбруи и така нататък и най-отзад са местата за двата коня. Всичко си има. И каква красота, а?

— За къде пътуват? — попита Уеб.

— За Кентъки — отвърна Гуен. — Там се провежда голям панаир на жребци годиначета. — Тя посочи с пръст фургоните. — Това са най-добрите ни жребчета за тази година, общо деветнайсет броя.

Гласът й звучеше някак тъжно. Сигурно й е мъчно да се раздели с кончетата, които са й като родни деца, помисли си Уеб.

— Тоя панаир е решаващ — каза Били. — Ако продадем изгодно животните, ще имаме успешна година. Обикновено и аз ходя, но тоя път ФБР ме разубеди. — Той погледна заядливо Уеб. — Така че, ако тази година имаме спад в продажбите, ще си търся парите от вас.

— Това не е по моята част — влезе в тона му Уеб.

— Прав си. Тия гадни изкупвачи така оглеждат всяко конче под микроскоп и се мъчат да ти отбият от цената, че по-добре да продаваш семки на тротоара. А тази година жребчетата ни излязоха превъзходни. Само че ония ще им намерят какви ли не кусури и ще се опитат да ги изкупят за центове. Само че не на мен тия! Чуваш ли, Стрейт? Ако не вземем цената, която искаме, товариш обратно животните и ги връщаш тук до крак! Майната им на ония гадове!

Немо кимна.

— Разбрано, сър!

Гуен пристъпи към един от по-малките фургони и надникна вътре.

— Това тук е Боби Лий — каза Били, като посочи жребеца, на който се любуваше Гуен. — Ако всичко мине добре, само този приятел ще ни донесе куп мангизи. Той е по-специален, затова го пускаме да се вози отделно. Ех, да имаше някой на мен да ми осигури такива условия! Ама не става, много маймуни сме на клона.

Уеб се зачуди кого ли има предвид Били Канфилд.

— А защо просто не си задържиш конете и не организираш ти състезания? — попита той.

— Защото отглеждането и издръжката на чистокръвни състезателни коне струва купища пари. Затова най-процъфтяващите ферми се издържат от големите корпорации, които разполагат с достатъчно капитал, за да преодоляват с лекота периоди на спад. Ние не можем да се мерим с тях. „Източен вятър“ е ферма за развъждане на коне и такава ще си остане. Повярвай ми, това само по себе си ми стига. Не е ли тъй, Гуен?

Гуен не отговори, а когато Уеб пристъпи към фургона, за да разгледа Боби Лий, тя се отдръпна настрана. Задните прозорци на фургона бяха отворени, през тях се виждаше задницата на жребеца с неговата гъста, буйна опашка. Стрейт се приближи и застана до Уеб.

— Яд ме е, че Боби Лий ни напуска. Вече е метър и шейсет, с лъскав кестеняв косъм, с добре развити мускули. Погледни само гръдния му кош! А има още доста да расте…

— Да, красиво животно. — Погледът на Уеб се спря върху тежките метални сандъци за инструменти, заварени отвътре върху стените на фургона. — А тия за какво са?

Стрейт отвори вратата и влезе вътре, като полека избута Боби Лий настрана. Той отвори един от сандъците.

— Когато пътува, един кон е по-капризен и от жена — ухили се той. Уеб пристъпи напред. Сандъкът беше пълен с юзди и каиши, чулове и какво ли не още.

Стрейт прокара ръка по меката гумена тапицерия, с която бяха облицовани отвън сандъците.

— Гледаме на коня да му е меко отвсякъде, за да не се нарани по пътя.

— Да не стане някоя грешка, а? — подхвърли Уеб, докато Стрейт затваряше сандъка.

— Има толкова много дребни детайли, за които човек, дето не се е занимавал с коне, даже и не подозира. Например, ако возиш сам кон в двоен фургон, трябва да го вържеш откъм страната на шофьора, иначе фургонът започва да тегли настрани, докато караш. Тия фургони са много удобни. Те са с подвижни прегради вътре, така че можеш да си ги преустроиш според нуждите. — Той почука с кокалчетата си по стената. — Специална галванизирана сплав, ще изкара доста повече от теб или мен. — Немо посочи обширното пространство пред главата на коня. — Там има улей, от който се подава храна и вода. — После насочи пръст към страничната врата. — А това е аварийният изход в случай, че се наложи да изкараш бързо коня и не искаш да те ритне в главата.

— А телевизор не сте ли им сложили?

Стрейт се засмя.

— Само това остава, наистина. Тия животни пътуват в по-голям лукс от нас, хората. Макар че сега, с новия „Силверадо“, и ние ще се возим в първа класа. Вътре има дори тоалетна и малка кухничка, тъй че край на химическите кенефи и бързата закуска. Тоя път Били надмина себе си и ние с момчетата сме му благодарни за това.

Уеб погледна към тавана на фургона. Главата на Боби Лий стигаше почти догоре. Стрейт проследи погледа му и се усмихна.

— Боби Лий е доста едър за годиначе, а не е желателно да правим фургона по-висок.

— Защо?

— Дай на един кон свободно пространство, и той веднага ще се възползва. Ако щеш, вярвай, веднъж един кон, който не искаше да се вози във фургона, направи салтомортале в движение, честна дума! Просто се преметна като цирков пудел във въздуха, падна на шосето и един камион го прегази. Гледката хич не беше приятна, а освен това за малко да ме уволнят заради него. Затова конете се превозват с главата напред, за да не скачат в движение през вратите на фургона. А отпред има авариен изход, за да ги извеждаме в случай на нужда. Ако се опитваш да изкараш изплашен кон на заден ход, може да ти отнесе главата с някой ритник.

— Ясно.

— Конете не са проста работа. Капризни животни са. Напомнят ми на мойта бивша. — Стрейт отново се засмя.

Уеб размаха ръка пред носа си.

— Добре понамирисва в тия фургони.

— Аха — каза Стрейт и потупа Боби Лий по шията. — Ти чакай да видиш след няколко часа на какво му се вика миризма. Кучетата си умират за миризмата на конски тор, но ние, хората, не я обичаме много. Сигурно защото сме цивилизовани.

Затова сменихме алуминиевите врати на фургоните с дървени, за да се проветрява по-добре. Освен това подът е посипан със стърготини вместо със слама. Премиташ го заедно с фъшкиите, и готово.

Те оставиха Боби Лий и се върнаха при Били.

— Имаш ли всички документи за проверка? — попита Били.

— Да, сър. — Стрейт се обърна към Уеб. — Когато пресичаш щатската граница с товар животни, полицията може да те спре и да ти поиска разрешителни за продажба, ветеринарни удостоверения, какво ли не. Боят се да не би животните да пренасят конски болести.

— И са си прави — подметна Гуен, която се приближи към тях.

— Така е, мисис Канфилд — каза Стрейт. Той повдигна шапката си. — Е, хайде, на добър час. Да спечелим за „Източен вятър“ чували с долари.

Стрейт се качи в един от камионите, а Уеб и двамата съпрузи изпратиха с поглед конвоя от фургони, докато се точеше по шосето към границата на имението. Уеб се обърна към Гуен, която изглеждаше твърде разстроена. В това време Били вече крачеше към къщата.

— Добре ли си? — попита я той.

— По-добре не бих могла да бъда, Уеб — отвърна тя, скръстила ръце на гърдите си. После се извърна и тръгна в обратната посока.

Уеб остана на място, загледан в двамата съпрузи, тръгнали всеки по своя път.