Дейвид Балдачи
Последният жив (11)

11

Фред Уоткинс с облекчение излезе от колата си. Щатският прокурор бе прекарал още един дълъг и уморителен ден. Всяка сутрин той шофираше по час и половина от своето предградие в Северна Вирджиния до столицата и всяка вечер му бе нужно още толкова време, за да се прибере вкъщи. Петнайсет километра за деветдесет минути, поклати глава той. При това работата му за деня далеч не бе приключила. Макар да бе станал тази сутрин в четири и да бе работил десет часа непрекъснато, в малкия му домашен кабинет го чакаха още поне три часа над книжата. След като вечеряше и отделеше задължителното време за общуване със съпругата и децата си, Уоткинс щеше да подкара нощната смяна. Понастоящем той наблюдаваше всички дела за изнудване с висока обществена значимост в системата на Министерството на правосъдието, след като дълго време бе служил като скромен обществен обвинител на разни жалки отрепки и дребни гангстери.

Фред Уоткинс обичаше сегашната си работа и смяташе, че служи почтено на родината, за което получаваше нелошо възнаграждение. Макар работата да беше много, той често си казваше, че животът му се е развил добре. Големият му син отиваше в колеж още през тази есен, а след две години и по-малкият щеше да го последва. Двамата с жена му смятаха след това да пътуват по света, да посетят места, които бяха виждали само на картинките в туристическите брошури. Понякога си представяше, че ще може да си позволи преждевременно пенсиониране и да си докарва допълнителни доходи като хоноруван преподавател по право в университета на Вирджиния — същия, който бе завършил навремето. Двамата с мисис Уоткинс дори си мислеха един ден да се преместят за постоянно в Шарлотсвил, за да се отърват веднъж завинаги от кошмарните задръствания на Северна Вирджиния.

Уоткинс разтърка врата си с ръка и жадно вдиша чистия вечерен въздух. Двамата със съпругата му поне си правеха планове за бъдещето. Повечето от неговите колеги упорито отказваха да мислят по-далеч в перспектива от утре. Но за разлика от тях той беше практичен, разумен човек. Такъв беше в професията си на юрист, такъв беше и в личния си живот.

Той затвори вратата на колата си и тръгна по тротоара към къщата. Пътьом махна с ръка на съседката, която изкарваше своята кола от алеята към гаража. Кварталът им не беше лош, но скоро щяха да си търсят още по-добър. Откакто се бяха заселили тук преди три години, много неща се бяха променили.

Като всички във Вашингтон, и Уоткинс бе чел с интерес и тревога във вестниците за засадата срещу Отряда за борба с тероризма. Той бе работил лично с някои от тези момчета и можеше само да похвали храбростта им и техния висок професионализъм. Те бяха най-добрите, поне според неговите представи, и вършеха работа, с която никой друг не би се захванал. Уоткинс си бе мислил, че неговата собствена задача е трудна, но откакто бе видял през какво минават тези мъже, искрено им се възхищаваше. Особено му беше жал за семействата на загиналите и си каза, че трябва да провери дали няма създадена някаква фондация за дарения, за да им се помогне с нещо. Ако нямаше, тогава той щеше да основе такава. Още една задача, която него чака, каза си философски прокурорът, но това е животът.

Той не я бе забелязал, докато не излетя от храстите право към лицето му. Уоткинс извика уплашено и се наведе, за да я избегне. Птицата профуча на сантиметри от главата му — същата сойка, дето го бе нападала и преди. Проклетото същество го чакаше да се появи и после изведнъж връхлиташе върху него из засада, сякаш се опитваше да му докара някой инфаркт. „Ще има да вземаш — каза й мислено той. — Няма да ти се дам.“ Докато отваряше входната врата, мобилният му телефон иззвъня. Кой ли пък е този, помисли си той. Малко хора знаеха номера. Жена му например, но едва ли беше тя, защото със сигурност вече го бе видяла от прозореца. Сигурно го търсеха от службата. Ако наистина бяха те, можеше да пише вечерта за пропаднала; като нищо щеше да се наложи да се качи на колата и да подкара обратно за Вашингтон.

Той измъкна апарата от джоба си, видя, че номерът на позвънилия не е изписан на екрана, и си каза, че няма защо да отговаря. Но после размисли. Можеше да се окаже важно, а можеше и да е грешка. Все пак Уоткинс не беше човек, който бяга от отговорности. Той натисна бутона, готов да посрещне всичко, което съдбата му поднесе.

Останките на Фред Уоткинс бяха намерени в храстите на съседния двор, запокитени там от мощната експлозия, разрушила дома му. С натискането на бутона той бе произвел миниатюрна искра — напълно достатъчна, за да възпламени газта, с която бе изпълнена къщата. Куфарчето му по чудо бе оцеляло след взрива; той все още го стискаше в ръката си, от която бяха останали само овъглени кости. Скъпоценните книжа вътре бяха невредими, готови да бъдат поети от неговия приемник. Труповете на съпругата и децата му бяха открити под развалините. При аутопсията се установи, че и тримата бяха умрели от задушаване още преди взрива. Цели четири часа пожарни екипи се бориха с огъня, който обхвана и две съседни къщи. За щастие, никой от съседите не пострада. Само домът на семейство Уоткинс бе сравнен със земята. Плановете им за заслужена почивка след цял живот напрегната работа бяха погребани заедно с тях. Мобилният телефон бе открит твърде лесно, защото се бе стопил в ръката му.

 

 

По същото време, когато Фред Уоткинс се прости с живота, на сто и петдесет километра на юг — в Ричмънд, щата Вирджиния, съдията Луис Ледбетър тъкмо сядаше на задната седалка на своята служебна лимузина под зоркия поглед на шерифа от Националната гвардия, който му служеше за лична охрана. Ледбетър беше федерален магистрат по углавни дела — длъжност, която заемаше вече втора година, след като бе повишен от главен съдия на Областния съд в Ричмънд. Поради сравнително младата си възраст — беше едва четирийсет и шест годишен — и изключителните си способности Ледбетър бе привлякъл вниманието на доста влиятелни хора като евентуален кандидат за Апелативния съд на Четвърти съдебен окръг; не беше изключено един ден да седне и в креслото на магистрат във Върховния съд на САЩ. През богатата си кариера Ледбетър бе ръководил много съдебни дела с различна сложност, емоционален заряд и потенциална взривоопасност. Някои от хората, които бе изпратил зад решетките, впоследствие бяха отправяли заплахи за живота му. Веднъж за малко не бе станал жертва на бомба в писмо, изпратено му по пощата от някаква военизирана организация на бели расисти, които не бяха съгласни с неговите убеждения за равенството на всички раси, религии и етноси пред Бога и закона. Всички тези обстоятелства налагаха Ледбетър да се движи навсякъде под засилена охрана, особено след някои не твърде отдавнашни събития, предизвикали сериозно безпокойство за личната му безопасност.

Преди години от затвора по особено дързък начин бе избягал опасен престъпник, който се бе заклел да си отмъсти на Ледбетър. Макар затворът да се намираше далеч от столицата и от отправените заплахи да бе минало време, властите не желаеха да поемат никакви рискове с безопасността на доблестния магистрат. Ледбетър, който ценеше личната си свобода над всичко, смяташе тази засилена охрана за излишна и досадна. От друга страна, след като веднъж се бе разминал на косъм със смъртта, вече приемаше тази загриженост за обоснована. Разбира се, самият той нямаше никакво желание да стане жертва на някой извратен боклук, чието място беше в затвора; не, почитаемият съдия Ледбетър не възнамеряваше да достави на врага си това удоволствие.

— Някакви вести от Фрий? — запита той шерифа.

Обстоятелството, че избягалият затворник се казваше Ърнест Б. Фрий, не преставаше да тормози Ледбетър. Разбира се, инициалът и презимето бяха съзнателно подбрани така, че да означават „бъди свободен“ на английски. Човекът бе сменил законно името си още когато бе станал редови член на онази неоконсервативна военизирана организация; неговите другари по оръжие бяха възприели този акт като ярък символ на отпор срещу въображаемите заплахи за тяхната свобода. Действително, самата организация наричаше себе си „Свободното общество“ — не особено подходящо название за типове, прочули се със своята нетолерантност и насилие над всеки, който не споделяше тяхната изпълнена с омраза идеология. Такива организации, от чието съществуване Америка със сигурност нищо не печели, са ярък пример за това, какви уродливи форми може да приеме свободата на словото, гарантирана от Първата поправка към Конституцията на САЩ. Свобода на словото — да. Но не и свобода да убиваш. Когато започнеш да убиваш, никакъв къс хартия не може да те защити от възмездието на закона.

Фрий и още двама от неговата организация бяха нахлули в едно училище, застреляли на място две учителки и взели за заложници множество деца и членове на персонала. Местната полиция бе обкръжила училището, извикани бяха специалните командоси, но Фрий и хората му бяха въоръжени с автоматични карабини и бронежилетки. Наложи се да вдигнат под тревога федералния Отряд за борба с тероризма от базата му в Куонтико. Отначало изглеждаше, че всичко ще приключи мирно и тихо, но после отвътре се бяха чули изстрели, специалистите бяха влезли вътре и се бе разразила страховита пукотевица. Ледбетър още си спомняше безжизненото трупче на момченце, проснато на тротоара, до двете учителки.

След като двамата му съучастници бяха застреляни, Ърнест Б. Фрий, самият той ранен, се бе предал на властите.

После възникна известен спор дали Фрий да бъде съден от федералните или щатските съдилища. Макар да се смяташе, че това конкретно училище бе станало обект на нападение, понеже беше базова институция за интеграция на малцинствата и насърчаване на междурасови отношения, а расистките възгледи на Фрий бяха добре известни, Ледбетър си каза, че конкретната мотивация няма да се докаже лесно в съда. Ако не за друго, то защото и тримата убити — двете учителки и ученикът — бяха все бели, така че щеше да е практически невъзможно Фрий да бъде съден по силата на федералния закон за престъпления, продиктувани от омраза. Макар че, формално погледнато, щеше да е относително по-лесно да бъде подведен за нападение над федерални агенти, най-добрата стратегия беше просто да го съди щатски съд и да поиска смъртно наказание за множество убийства.

— Не, ваша светлост — отвърна шерифът. Гласът му извади Ледбетър от унеса на спомените. Служителят на закона охраняваше магистрата вече от доста време и двамата се бяха сприятелили. — Ако питате мен, тоя тип отдавна е духнал през Мексико в Южна Америка. Там сигурно се е сдушил с разни местни неонацисти, сродни души, нали знаете.

— Е, да се надяваме, че ще го хванат и тикнат обратно където му е мястото.

— Ще стане. Федералните се занимават със случая, а на тях не им липсват възможности.

— Исках тоя престъпник да получи смъртна присъда. Той друго не заслужаваше. — Това бе един от случаите, когато Ледбетър не бе успял да се наложи като съдия. Както можеше да се очаква, адвокатът на Фрий бе пледирал, че довереникът му е невменяем, като дори бе намекнал, че може да е станал жертва на промиване на мозъка като член на „сектата“ — както бе нарекъл организацията му. Адвокатът просто си вършеше работата, но от гледна точка на прокуратурата вече имаше достатъчно съмнения, че съдебните заседатели ще стигнат до единодушно становище. Ето защо обвинението и защитата се споразумяха Фрий да се признае за виновен, срещу което вместо смъртно наказание да получи присъда от двайсет години до живот, с възможност — макар и нищожна — за предварително освобождаване под гаранция. Ледбетър не беше съгласен с тази сделка, но нямаше избор и се подписа под присъдата. Впоследствие журналисти проведоха неофициално допитване сред съдебните заседатели. Резултатите бяха такива, че Фрий наистина се бе оказал голям късметлия. От дванайсетте запитани всички до един отговориха, че ако се бе стигнало до гласуване, те щяха да го признаят за виновен и единодушно да настояват за смъртно наказание. В пресата се вдигна такъв шум, че всички излязоха посрамени от ситуацията.

Ледбетър бръкна в коженото си куфарче и извади грижливо сгънат брой на „Ню Йорк Таймс“. Самият Ледбетър беше родом от Ню Йорк и бе завършил училище там, преди семейството му да се премести на юг, в Ричмънд. Макар да се чувстваше добре в своя нов дом, като истински нюйоркчанин той всяка вечер прекарваше по един час с любимия вестник. През всичките години като магистрат той не бе изневерил на този си навик; всеки ден, малко преди края на работното време, личният му брой лежеше на бюрото му в съда. Четенето на „Ню Йорк Таймс“ беше едно от малкото му останали удоволствия.

Излязоха от служебния гараж. Телефонът в лимузината иззвъня.

— Какво? Слушам, ваша светлост. Да, сър, ще му предам. — Шерифът затвори и се обърна назад към пътника си: — Това беше съдията Маки. Каза да ви предам, че на предпоследната страница на днешния „Таймс“ имало нещо извънредно интересно.

— Каза ли какво?

— Не, сър. Просто каза да разгърнете вестника и после да му позвъните.

Ледбетър погледна вестника в ръката си, обзет от внезапно любопитство. Съдията Маки му беше добър приятел и двамата имаха сходни интелектуални интереси. Щом Маки бе преценил, че нещо е интересно, струваше си да се види. Лимузината бе спряла на светофар. Това беше добре дошло, защото на Ледбетър винаги му прилошаваше, когато се опитваше да чете в движеща се кола. Той се пресегна и запали лампата за четене над задната седалка.

Раздразнен, шерифът се извърна и загрижено го скастри:

— Ваша светлост, помолих ви да не палите тази лампа. Така се виждате отвсякъде. Какво, не ви ли е страх за живота ви?

Звън на разбито стъкло го накара да замлъкне уплашено и да погледне назад. Федералният магистрат Джон Луис Ледбетър седеше в неудобна поза, сгърбен напред върху любимия си „Ню Йорк Таймс“, и белите страници бяха опръскани с кръвта му.