Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (9)

9.

Преди да обяви началото на похода, генералът свика военен съвет. Състоеше се от тримата стотника и Дзог, а Горо беше повикан като наблюдател. Войниците вече бяха строени и потръпваха от сутрешния студ. Цареше полумрак, до изгрева на слънцето оставаше доста време. Беше късна есен и зимата напомняше за своето пристигане.

— Събрал съм ви, за да обмислим предстоящата си тактика — започна главнокомандващият. — Обмислих вчерашното предложение на Дзог, в него имаше много рационални елементи, но се намираха и известни слабости. Той предложи да намерим подходяща поляна, да закараме там няколко стада и да устроим засада, като замаскираме войниците в околността й. Идеята е добра, но крие известни неудобства. Рано тази сутрин говорих с някои от местните гъбари. Настина такава подходяща поляна съществува, но тя се намира в центъра на гората. Искам да чуя вашето мнение.

— Искам да доложа, Ваша Светлост! — стегнато се изправи Дого. — Драките между дърветата ще пречат на преминаването на овцете.

— Следващият! — подкани Барди.

— Овчарите нямат достатъчно кучета, за да ги натирят към това място, мой Генерал — изпъчи се стотникът Заган.

— Правилно разсъждение. Ти какво ще кажеш? — обърна се рицарят към третия стотник, който се казваше Бино.

— Войниците също ще се изподерат в драките — отбеляза той авторитетно.

— Отхвърля се. Това им е работата. Дзог, какво ще добавиш?

— Когато дадох предложението, не бях помислил за тези обстоятелства. Ще ти призная, че колкото и да съм умен, нищо повече не мога да измисля.

— Какво ти е мнението по въпроса, Горо?

— Лично аз имам пацифистки убеждения. Не е ли възможно да се намери по-цивилизован подход? Например да обясним на тези космати същества, че това, което правят не е добро. Може да подлежат на превъзпитание.

— Разправяй ги на другиго. Как ще ги убедиш? С ръмжене, рев или озъбване? Дивите хора издават само гърлени звуци и се разбират помежду си с жестове. Можеш ли да превъзпиташ маймуна?

— В Холивуд имаше една такава. Беше много културен орангутан, който играеше в редица филми. Хапваше банан и…

— Я стига, Горо — ядоса се Барди. — Не сме се събрали да слушаме глупости. След малко тръгваме на война, а ти ми говориш за мирно решение на въпроса. Или давай някакво свястно предложение, или си отивай.

— Ами да речем да закараме на поляната кози. Те по-лесно се оправят със шубраците.

Главнокомандващият се замисли. Войската беше строена, беше късно да търсят тези животни.

— Не става — отсече той. — По-добре да сменим тактиката.

— С каква? — попита драконът.

— С образуване на железен обръч — внезапно се сети Барди. — Трябват ни много стари парцали, които ще напоим с гранясала мас.

— Ей богу, нищо не разбирам — обади се Горо и като че ли изрази общото мнение.

— В гората е тъмно и ще направим факли. Дивите хора сигурно се плашат от огън и ще бягат от него. Войниците ще се разпръснат на около десетина лакти, ще вървят и ще удрят с дръжките на факлите по щитовете си, за да вдигат голям шум. Ще се придвижват във форма на дъга, която постепенно ще се затваря от двете страни. На диваците няма да им остане друга възможност, освен да избягат на светло, което означава да се съберат на поляната. Тогава ще ги ударим.

— Страшен си Барди. Как само го измисли! — похвали го Дзог! Да не си го гледал в някой филм?

— И така да е, да не губим време. Нареждам войниците да си отрежат дръжки за факли! И всеки да вземе по няколко резервни — заповяда генералът на стотниците. — А ти, Горо, по-добре си отивай.

Приготвянето на парцалите и накисването им в топена мас отне ценно време. След подходящи указания факлите бяха направени и Главнокомандващият връчи на Дого, Заган и Бино по една запалка, като им обясни как да боравят с нея. В един от саковете му се намираха още много.

Войниците се строиха по двама и Барди даде знак за потегляне. Скоро дългата колона се изви по коларския път край реката, край която се стелеше рядка мъгла. Тримата стотника тайно щракаха със запалките си, войската се движеше стегнато.

— Сто-о-ой! — изрева след около час рицарят. — На-ля-я-я-во!

Стотниците повториха като ехо заповедта.

— Запали факлите!

Изпълнението на второто нареждане отне поне десетина минути.

— Готови ли сте? Напред към гората и гледайте да не я подпалите!

— А аз какво да правя? — попита Дзог. — Не мога непрекъснато да изригвам пламъци. Ще получа ларингит!

— Ще вървиш близо до мен — поясни Барди. — И ще си отваряш големите очи. Ще пускаш пламък само ако видиш див човек.

— Разбрано — потвърди драконът. — А какво ще стане, ако се заклещя между някои тесни дървета?

— Такива не съществуват. Има тънки и дебели. Първите ще поваляш, а вторите ще заобикаляш. Нали си много умен?

— Такъв съм си. Но понякога ме мързи да мисля.

Все пак Дзог се отнесе напълно сериозно към изпълнението на военната мисия. Чупеше колкото се може по-гръмко клони под лапите си и от време на време надаваше смразяващ душата рев. Гората се озаряваше от стотиците факли, шумът от ударите на дръжките им по щитовете беше неотразим.

Първи се разбягаха горските животни. Елени, диви прасета, зайци и мечки. Катериците се свиха по върхарите на дърветата, гледаха надолу и озадачено кокореха топлийките на очите си. Лалугерите и язовците се изпокриха по дупките си.

Барди първи забеляза няколко диви хора, които отчаяно отстъпваха в желаната посока. Грамадният им водач от време на време се обръщаше, помирисваше въздуха и усетил неприятната миризма на Дзог отново побягваше. След не по-малко от час дандания, пред тях се показа светлото пространство на поляната. Гъмжеше от диваци и дивеч.

— Напре-е-ед! — изрева Барди. — Загасете факлите и грабвайте мечовете и секирите.

Настъпи страшна сеч, от която пострадаха и доста горски животни. Дивите хора за първи път се виждаха в такова чудо, простата им психика ги доведе до паника. Изстрелите на арбалетите повалиха доста от тях, но когато се стигна до ръкопашен бой, те се поокопитиха и започнаха здраво да се отбраняват. При тази промяна на ситуацията, копията вършеха най-добра работа.

Барди се оказа в центъра на сражението. Драконът до него вършеше добра работа. Пламъците му пърлеха козината на противниците, които обезумяваха от ужас и ставаха лесни за довършване. Повалените от могъщата му опашка диваци надаваха вой със счупените си кокали. Мечът на рицаря се напои с кръв до дръжката, самият той се превърна в методична машина за убиване. А след като забеляза труповете на няколко войници, които лежаха със смазани глави по земята, направо обезумя от ярост.

Сражението не продължи дълго. Няколко извънредно грамадни дивака успяха да пробият обръча и откраднали няколко копия, успяха да се измъкнат. След тях се втурнаха и уплашените животни, които дотогава не бяха успели да се измъкнат от зоната на битката.

Рицарят най-после спря да сече жива плът и се огледа. Почти цялата повърхност на поляната беше осеяна с трупове. Тези на диваците бяха почти три пъти повече от войнишките. Оплискани с кръв, стотниците му бяха останали читави. Бяха се приближили до него и очакваха нови нареждания.

— Браво юнаци! — похвали ги той. — Всички оживели герои ще получат награди.

— И аз ли съм такъв? — обади се Дзог и помръдна опашка.

— Разбира се. Не виждам друг по-голям от теб — рече Барди и се обърна към стотниците. — Прибирайте телата на загиналите бойци и да тръгваме обратно към пътя. Там ще оставим труповете на загиналите, в последствие ще пратим каруци да ги приберат. Утре ще им направим погребение с почести.

* * *

— Добра работа свършихме — отбеляза Дзог на връщане. — Ако някога ми се родят дракончета, ще има какво да им разказвам.

— Жалко за убитите войничета. Ако имах повече време за военна подготовка, щяхме да дадем по-малко жертви — отбеляза Барди.

— Войната е лошо нещо — каза драконът. — Но не може без загуби. Колко са нашите убити? Преброи ли ги?

— Шейсет и седем добри момчета — въздъхна рицарят. — Не очаквах толкова много. Дивите хора се защитаваха като дяволи.

— Почти една трета от наличния състав. Лоша работа. Ще трябва да направиш нова мобилизация.

— Ще бъде доста трудно. Но като че нямам друг избор.

В ранния следобед, войската стигна до замъка. Часовоите на кулите бяха забелязали пристигането им и предупредили хората вътре, поради което всичките му обитатели излязоха да ги посрещнат. Новината за победата беше радостна, а вестта за загиналите войници — тъжна. Те бяха роднини на голяма част от прислугата и стражите. Рогонал се бе разделил с мазето си, Розамунда не се забелязваше наоколо.

— Добре дошли, храбри войни — започна кралят прочувствена реч. — Ландирия ви е благодарна, аз също. Менестрелите дълго ще пеят за славната ви победа, а търговците ще разнасят по съседни страни чудесната новина. Зная, че ви очаква нова, още по-страшна битка, но нямам съмнения, че отново ще се справите. Веднъж победен, врагът няма да се съвземе. Обявявам общонародно тържество, дори ще отпусна малко пенлива течност от скъпоценните си запаси. Ела да те прегърна, скъпи принце!

Барди не беше много въодушевен от изблика му, но се остави да бъде мляснат по бузата.

— Къде е принцесата? — попита.

— Ах тази моя дъщеря — въздъхна кралят. — От както донесе подвижните картинки, не се отделя от тях. Казах й да излезе да те посрещне, но не ме послуша и нищо повече не можах да направя. Вироглава е като коза. Ако майка й не беше починала толкова млада, сигурно щеше да получи по-добро възпитание. Но нямах достатъчно средства, за да й осигуря гледачки от чужбина. Надявам се да ме разбереш, синко. Тя е една от причините, която ме кара често да се усамотявам в мазето — въздъхна Рогонал. — Но преди да се ожениш за нея, не можех да изтъквам недостатъците й. Всеки баща гледа да си хвали стоката. Разправяй сега, как мина битката?

Колкото и да беше уморен, рицарят набързо описа по-главните моменти от сражението, като не забрави да похвали храбростта на войниците и неоценимата помощ на Дзог.

— Чудесно! — възкликна Рогонал. — Ако бях на твое място, нямаше да се оправя. Производството на бира е много по-лесно нещо. Отивай сега да се почистиш от кръвта и да се видиш с жена си.

Барди и без това мислеше да го направи и бързо се озова в жилището си. Завари обичайната напоследък гледка и първата му работа бе да изключи уредбата, от чиито екран го гледаше противната физиономия на Сандораг.

— Защо ми прекъсваш удоволствието? — запротестира Розамунда. — Пусни веднага филма!

— Няма — отсече твърдо Барди. — Прекратявам прожекцията. Ако продължаваш по този начин, ще счупя тази проклета машинка. Когато я донесох, не мислех, че непрекъснато ще се видиотяваш пред нея.

— Моля ти се, недей! — разциври се принцесата и сви нацупено устни. — Без нея ще бъда загубена и няма да те обичам.

— Искам да ти задам един въпрос: ти изобщо обичала ли си някого?

— Тебе малко ли те обичах? Дори когато още не се бях омъжила.

— Да, тогава като че ли проявяваше някакви признаци на обич. Но напоследък си станала нетърпима. Вместо да ме посрещнеш, да ме целунеш, да почистиш ризницата от кръвта по нея и да ме разпиташ как още съм жив, ти се занимаваш с вторачване в разни кретени.

— Не зная как се почиства кръв — продължи да хлипа жена му. — Никой не ме е научил, освен това ме е гнус. За какво са слугите? И защо трябва да те разпитвам? Нали това ти е работата? Татко те назначи за генерал!

— Браво на теб. Какво си мислех, а какво стана — горчиво засегнат промълви рицарят. — Накрая ще излезе, че Горо е имал право.

— За какво? — показа внезапен интерес Розамунда.

— Не те засяга — тросна се Барди. — И да ти кажа, няма да можеш да ме разбереш. Отивам при слугите, те поне са длъжни да се погрижат за мен. Гледай си киното, след като нямаш съвест. Но домъкни задника си на тържеството. Обявено е за държавен празник и трябва да седиш редом, колкото и да не ти харесва.

* * *

Измина седмица, Барди подготвяше нов наказателен поход. Стотниците обиколиха няколко села и с голям труд се върнаха с нови попълнения от младежи, които също трябваше да бъдат обучени. Една сутрин падна първия сняг, военните действия не биваше да се отлагат повече.

Главнокомандващият реквизира наличното сукно в склада на сенешала и поръча на двете дворцови шивачки да изработят дебели наметки за войниците. После отиде в казармата и нареди иззиждането на няколко печки. Бойния дух не беше паднал, всички се готвеха за предстоящата битка.

Очакваният ден настъпи. Кралят произнесе подходящата за целта окуражаваща реч, генералът строи войската си и обяви започването на похода. Този път в ариегарда се движеха десетина каруци, натоварени с припаси. На връщане те щяха да извозват труповете на убитите, тъй като новата битка щеше да бъде на много по-далечно място — гората в западната част на Ландирия. Беше доста по-голяма от тази, в която се бе провела първата битка и предполагаше присъствието на много повече диви хора.

Съпроводен от Дзог и яхнал бял кон, Барди вървеше начело. Замислени за бъдещото си оцеляване, войниците зад тях крачеха мълчаливо. Часовете минаваха тягостно, калта шляпаше под многобройните подметки. По едно време генералът реши да промени настроението и запя строевата песен, наскоро съчинена от него. Момчетата я подеха:

„Ландирия, Ландирия, където ние бдим,

в Ландирия, в Ландирия врага ще победим!

Ландирия, Ландирия, където сме родени,

в Ландирия, в Ландирия, дивакът ще трепери!“

Текстът и музиката не бяха твърде сложни, но след като куплетът бе повторен десетина пъти, бойният дух явно се повиши.

— Роден си за тази длъжност, Барди — отбеляза Дзог, който досега също беше мълчал. — Ако продължаваш така, наистина може да направиш от тази мизерна страна велико кралство. Като се оправим с диваците, можем и да нападнем някой друг съсед. Хапват ми се чуждестранни овци, ще ми се полагат като бойни трофеи…

— Пепел ти на езика — обиди се генералът. — Първо нямаме повод и второ защо трябва да наричаш страната си мизерна?

— Защото все още е такава — лаконично отряза драконът. — Добре, че поне се намира нещо за ядене и това е основната причина, поради която ти помагам в борбата против дивите хора. Те са главните конкуренти на стомаха ми.

— Нямаш ли чувство за патриотизъм?

— Уби бене, иби патриа — дето е добре, там е отечеството — казвали са го древните римляни. Тази поговорка я научих в Холивуд, по време на снимането на исторически филм за тяхната империя. Тогава избивах християни с опашката си в някакъв бутафорен Колизеум. Пуснаха ме на арената веднага след дресираните тигри и лъвове. да ти призная, бях неотразим!

— Не съм чувал в тази географска зона и по онези времена да е имало дракони — усъмни се рицарят.

— Беше режисьорско виждане. Да не би да съществуват извънземни чудовища, които се материализират от бордов компютър, а ти да ги изтребваш с лъч на бластер? Забрави ли, че веднъж ми говори за филма, в който си участвал?

— Прав си. В Холивуд всичко може.

— Ех, ако тук се намираше някой оператор, който да заснеме предишната битка! Щяхме да продадем натуралната сцена за много пари.

— Забрави ли, че се намираме в Ландирия?

— Вярно, извинявай. Нямам ли право да си помечтая? В същност мислил ли си къде се намира Америка?

— Не. Нали ни пренесоха там с магия?

— Възможно ли е да съществува някъде наоколо? — попита замислено драконът. — Веднъж като преживях една овца в пещерата, гледах към хладилния камион и доста се чудех. Магиите на тези от Холивуд бяха съвсем различни, някак си съвсем изкуствени. Бяха чудеса на техниката. Как мислиш? Дали всичко, което видяхме е част от нашия свят?

— Едва ли. Но ако се намира тук, сигурно съществува в различно време.

— Трябва да се провери. Нямаш ли някакви данни в компютъра си?

— Ще го уточня, когато се върнем — каза Барди се вторачи в гъстата стена на дърветата, която възникна пред тях.

Започваше се, сърцето му ускори пулса си. Горският мрак носеше нещо злокобно, обзе го мрачно предчувствие. Той тръсна глава и прогони нерадостните мисли, които го обземаха.

Преди да тръгнат, беше се разбрал със стотниците да приложат предишната тактика, само че този път в началото на гората. Тъй като липсваше подходяща поляна, целта беше да изтикат в редица диваците към планинския проход, лишен от дървета. Там щяха да имат фронт за действие.

Войската му се разтегна от двете страни на пътя, двата й края едва се виждаха.

— Готови за атака, запали факлите! — изрева генералът.

— Готови за атака! — извикаха стотниците и извадиха запалките си.

— Готови! — провикнаха се десетниците, след като и последната факла пламна.

— Напред!

— Напред, напред, напред! — понесе се като ехо.

Войниците навлязоха в гората, която се огласи от ударите по щитовете им. Барди и драконът продължиха да вървят по коларския път, като следяха за фланговете, които се придвижваха много по-трудно през гъсталаците. Скоро пред тях побягнаха животни, не мина много време и първите диваци се появиха. Дзог не се забави да изпусне голям и красив пламък, придружен от гръмогласен рев. Дивите хора хукнаха след животните. По пътя им изникваха нови и нови, които се присъединяваха към бягащата тълпа. Преследването продължи дълго, резервните факли бяха на привършване. Рицарят тъкмо беше започнал да се притеснява, когато гората свърши и пред тях се показа прохода. Натикана насила в него, грамадната маса от диваци започна да го запълва като черна космата река.

— Не знаех, че са толкова много! — учуди се Дзог между два пламъка. Ще видим голям зор!

— И аз така мисля — каза Барди и поведе с кръвожаден рев войската си.

Арбалетите отново свършиха добра работа, но дивите хора бързо се окопитиха и същинската битка започна. Дивачките се биеха наравно с мъжете си, а децата им впиваха зъби в краката на войниците, които не проявяваха никаква милост към тях. Теснината на прохода създаваше преимущество за нападателите — численото превъзходство на диваците не бе от значение, те се блъскаха и настъпваха един друг, докато челният железен юмрук на малката сбита войска ги косеше като узряло жито. Редиците на падналите бързо се заменяха с нови, сечта беше жестока и безпощадна. Конят на рицарят газеше по трупове, а Дзог ги размазваше под лапите си. Барди ожесточено сечеше вратове и ръце, които сякаш не свършваха. Дивите хора нямаха никакво намерение да се предават. Напротив, с течение на времето, те като че ли започваха да напредват. Но това беше привидно, тъй като само най-здравите и най-силните техни бойци бяха останали живи, а те бяха останали малко на брой.

Въпреки този факт, краят на битката не настъпваше бързо. Последните диви гиганти се сражаваха с неописуема ярост, сякаш силите им бяха неизтощими. От височината на коня си генералът вече можеше да ги преброи. Бавно и неумолимо, притискани от неотстъпващият натиск на ландирците, краят им наближаваше. Барди тъкмо си мислеше, че той е настъпил, когато пред него се изправи най-грамадното космато същество, което досега беше виждал. И за още по-голяма негова изненада, преди да успее да реагира, желязното острие на вероятно откраднатото копие се впи в хълбока му и го събори от коня. После ударът на огромната дивашка сопа се стовари върху главата му и го лиши от съзнание.

Светът се върна в очите му чак след няколко часа. Лежеше върху сеното в една от каруците, която мирно подскачаше по обратния път към замъка. В краката му имаше няколко нахвърляни войнишки трупове, край него се извишаваше грамадната змийска глава на Дзог.

— Добре дошъл в този свят — изрече радостно драконът. — По едно време мислех, че вече си отпътувал на по-добро място.

— Къде съм? Какво стана? — попита Барди и се опита да се изправи, но само изохка и отново се свлече в сеното.

— Намираш се в каруца, ако трябва да бъда точен — поясни Дзог. — А това, което стана, щеше да стане по-лошо, ако не бях размазал с опашката си главата на дивака, който те нападна. Добре, че видях на време как те цапардоса.

— Как завърши сражението?

— Осемстотин и две на деветдесет и осем в наша полза. Толкова беше числото на убитите, сам ги преброих.

— Деветдесет и осем момчета са си отишли?! — проплака рицарят. — Ще ме бъде срам да се върна в замъка. Какво ще кажем на близките им?

— Че вече няма диваци. Просто се свършиха. От днес нататък селяните ще си пасат овцете и кравите на спокойствие — млясна с раздвоения си език драконът. — Толкова се уморих, че ако ме накараш, и облаче дим не мога да изпусна. Сигурно съм свалил пет-шестстотин килограма. Усещам корема си прилепнал до гръбнака, а овцете се свършиха. Много лошо. Не е ясно как ще я карам до замъка. Но остави ме мен, ти как се чувстваш?

— Не виждаш ли, не мога да се помръдна.

— Ще издържиш още няколко часа. Този дивак те намуши не на толкова опасно място. Скоро ще се върнем и ще се отдадеш на грижите на любимата си.

Едва сега рицарят се сети за нея. Вероятно стоеше пред екрана и гледаше филмите си. При тази мисъл му стана доста криво — нямаше кой да го съжали. Погледна към бедрото си — беше здраво превързано, но парцалът, употребен за тази цел бе подгизнал от кръв. Той се отпусна и въпреки подскачането на каруцата, притвори очи.

— Стегни се! — дочу като в просъница гласа на Дзог. — Трябва бързо да се оправиш, за да ме заведеш при Гейла.