Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (7)

7.

Доволен от оказаната му чест, Барди се наслаждаваше на пътуването. Беше отворил страничният капак на луксозното превозно средство и подал глава навън, любопитно оглеждаше местността, през която преминаваха. Дърветата бяха същите, като в Ландирия, останалата растителност не бе различна от тази, с която бе свикнал от детството си. Кравите и овцете, които пасяха по поляните, кучетата и кокошките, които се мотаеха по дворовете на спретнатите селца, през които преминаваха, не се отличаваха от тези в родната му страна. Дори и селяните, като се изключат по-колоритните им дрехи, бяха почти същите. Природата не признаваше границите, измислени от хората. Единствено пътят под колелата на каляската, окачени върху еластични железни шини, намекваше, че се намира някъде другаде. Бе равен, липсваха дупки и коловози, каретата почти не подскачаше.

Рицарят вмъкна обратно глава в кабината й и се озова срещу тлъстия човек, който отегчено го погледна. Седеше върху тапицираната с червен плюш седалка и почти дремеше. В продълговатия отвор зад главата му се виждаше част от капрата и задникът на кочияша.

— Колко път ни остава? — подхвана Барди разговор.

— Около десет килтанка — отвърна с неудоволствие сенешалът.

— Тази дума нищо не ми говори. В Ландирия имаме други мерки

— Един килтанк е равен на десет магра, а един магър — на сто лакти.

„И тук използват десетична система“ — помисли младият мъж и произнесе на глас:

— Следователно не сме далеч от целта.

— На половин петел време.

„Петлите кукуригат три пъти — посред нощ, към четири сутрин и при изгрев слънце. Ако приемем такъв период за четири часов, остават около два часа път.“ — пресметна рицарят и машинално погледна часовника си, скрит под ръкава на ризницата. Тя беше поиздраскала лъскавата му част.

— Какво е това нещо? — прояви внезапен интерес тлъстакът — Дай да го видя.

Барди откачи непознатия за него предмет от верижката му и го подаде.

— Я виж, ти! Кръгче от бляскав метал, а в средата му нещо като вода, под която се сменят някакви черни знаци. И каква майсторска метална плетка на гривната, което го прикрепя върху ръката. За какво служи?

— Измерва времето.

— Сигурно е направено от ковачи-магьосници. Виждал съм пясък и вода да измерват време, но в тази изящна вещ нищо не бълбука.

— Екранът е цифров, от течен кристал — поясни рицарят. — Часовникът е изработен от хора.

— Ще ме побъркаш с тези обяснения. От къде намери този… времовник?

— От далечна задморска страна.

— Продаваш ли го?

— Не.

— Тогава не искаш ли да го подариш? Щом веднъж си намерил такъв, може и да си намериш и друг.

— Няма да стане.

— Язък — съжали сенешалът и му подаде електронната машинка. — Друг път не бях виждал такава удивителна вещ. Чуждоземните магьосници-железари много са се потрудили над нея.

— Направена е с машини, а машините са създадени от хората.

— Не ми замътвай главата. Не съм чувал, за съществуването на… как го каза… такива мишини. Имаш ли да покажеш още нещо задморско?

Барди се порови в джоба на панталона си, измъкна от там двайсет и пет центова монета и му я подаде. Тлъстият мъж се наведе навън, за да я разгледа по-добре на светлината. Очите му се облещиха.

— Изумително — каза той, след като прибра главата си обратно. — Невероятна изработка. — Монетата сребърна ли е?

— Не.

— Подари ми поне нея. Ще я показвам на децата.

— Вземи я — рече рицарят, за да се отърве от нахалния сенешал, но това изглежда не беше лесно. — Нямам нищо повече за показване.

— Добре де, не сърди. Всеки ден не пътувам с принцове. Та казваш, тръгнал си да сватосваш Гейла за друг дракон. Знаеш ли колко е проклета?

— Не.

— Не си много сладкодумен, а трябва някак си да убиваме времето. Какво си й донесъл за подарък?

— Разни работи.

— Какви?

— Много си любопитен. И да ти кажа, няма да разбереш. Никога не си виждал такива неща. Знаеш ли какво? Реших да подремна. Като пристигнем, събуди ме.

Рицарят се облегна на гърба на седалката и притвори очи. Сенешалът нямаше повече какво да прави, освен да млъкне.

* * *

— Ставай! — разтърси рамото му той по някое време. — Пристигнахме.

Барди разтърка очи, взе торбата с подаръците, излезе от каляската и се огледа. Бяха спрели до някакви гъсти шубраци, през които се виеше едва забележима пътека стръмна пътека.

— Сега продължаваме нагоре, изкачването няма да бъде лесно — каза тъжно тлъстият човек. Следвай ме!

Докато дебелакът пъхтеше пред него, рицарят успя да одере лявата си ръка в някаква драка и изруга на ум. Приятелството изискваше жертви.

След десет минутно катерене, стигнаха до малка поляна, зад която се издигаше скала, а в нея зееше мрачният вход на драконовата пещера. Наоколо се разнасяше специфична воня. Барди си помисли, че докато бе спал в каляската, беше пропуснал да проследи подробностите на местността около драконовото убежище. На връщане трябваше да внимава, за да ги запомни.

Сенешалът се доближи до тъмния отвор и гръмко се провикна:

— Гейла, покажи сеее! Аз съм, Горгола-а-ан!

Известно време остана тихо, след кова откъм пещерата се чу приглушен шум. Показа се озъбена драконова глава, над която светеха злобно типичните за такова чудовище грамадни очи.

— За какво си се домъкнал? — изригна драконката солиден пламък, който едва не опърли косите им. — Пак ли ще искаш пари назаем? Разбрах, че мошеникът Диотемий ги взема от мен, а после ги дава на съседните кралства срещу по-висока лихва. Тези номера вече не минават.

— За съвсем друго сме дошли този път, скъпа Гейла. Младият мъж до мен иска да те сватоса. Казва се Барди и е принц от Ландирия.

— От тази жалка страна ли? Много ми е любопитно, какво ще предложи. Да не би да се отнася за оня дрипльо Дзог? Когато го срещнах преди сто години, беше почти умрял от глад. Сега може да си е въобразил, че ще го издържам

— Напоследък много се е замогнал, уважаема — пристъпи напред рицарят. — Достатъчно е напълнял и е доста богат.

— Какво ми праща тогава? Покажи го!

Барди се осмели да направи още няколко крачки напред и изсипа съдържанието на торбата пред муцуната й. Устата на сенешала зейна.

— Да не би да твърдиш, че всички тези красиви предмети са златни?

— Да, ваше драконейшество.

— Викай ми Гейла. Въпреки, че съм зла, обичам интимностите. Инстинктивно усещам, че с такъв като теб мога да се разбера. Да ти призная, не ми е притрябвал съпруг, но като че ли взех да се позамислям. Дзог има ли още такива полезни и красиви златни вещи?

— Да, Гейла. В голямо количество.

— Колко голямо?

— Още десет пъти по толкова.

— Не думай! Всъщност като се размисля, все някога ще трябва да свържа живота си с някой тъпанар. Но все пак ми трябва време, за да свикна с такава мисъл. По принцип драконите не вдигат сватби, така излиза по-икономично.

— Не може ли сега да решите?

— Слушай какво, Барди. Дай да си говорим на „ти“ и да бъдем откровени. Не че кой-знае колко ми е притрябвал съпруг, но Дзог изглежда не е съвсем за изхвърляне. Кажи му да си събере имуществото и след месец да пристигне при мене с него. Може пък и да му окажа нужното внимание.

— Да разбирам ли, че отговорът е твърдо „да“?

— Така е. Сега тръгвай обратно, имам да дояждам нещо.

Рицарят въздъхна с облекчение. Ангажиментът му към Дзог му беше изпълнен.

Въпреки че по обратния път сенешалът непрекъснато го заговаряше, Барди не изпусна нито една подробност от околната местност. Дзог щеше да иска точни обяснения за местоположението на пещерата.

Някъде към привечер, каляската влезе в кралския замък.

— Доста се притесних, докато те чаках — посрещна го Горо. — Свърши ли работата?

— Всичко е наред, Дзог е сватосан. Гейла се съгласи той да отиде при нея след месец.

— Защо точно след месец?

— Защото трябва да свиква с мисълта, че ще бъде омъжена.

— Какво толкова ще му мисли? Всяка жена се радва при мисълта за брак.

— Да, но тя не е жена, а женски дракон.

— Все тая. Иска да си придаде важност. Ще видим какво ще излезе от тази работа — отбеляза скептично магьосникът. — Все пак магията ми е оказала нужния ефект.

— Или тя, или златните предмети за сватосването.

— Магията е по-важна — изрече Горо убедено. — Дъртият Дзог трябва да черпи, след като няма намерение да ми плаща за услугите.

— Не го обиждай. И ти не си в първа младост, но никой не ти го натяква. Ще отиваш ли да спиш с останалите в конюшнята?

— Аз и конюшня? Къде ме търсиш? Отдавна отвикнах от такива мизерни места.

— Къде ще отидеш тогава — попита Барди.

— Имам си резервирана стая. Дори поисках да ми сложат затоплени тухли под завивките.

— Как се уреди?

— По същия начин, както предишния път. Направих дребна магия на сенешала Горголан с помощта на метални вълшебничета — потупа се Горо по пояса. — Тук има още от тях, винаги вършат добра работа.

— Тогава лека нощ.

— Лека да бъде. Утре ще видим, дали няма нещо задигнато от покупките.

* * *

На другата сутрин опасенията на магьосника не се оправдаха — всичко закупено беше на мястото си. Методът за предизвикване на честност, разработен от крал Диотемий, бе дал прекрасен ефект.

„Няма да бъде лошо и в Ландирия да поизрежат някой друг нос или ухо. Отсичането на крака и ръце ще бъде по-нецелесъобразно, ще намали капацитета на човешките ресурси“ — помисли Барди, докато се приготвяше за заминаване.

Придружени от кралските войници, по обратния път не срещнаха никакви премеждия, но конете едвам влачеха нагоре тежкия си товар. По пладне стигнаха до граничната застава. Началникът на стражите прегледа закупеното, рицарят плати митото, и колоната продължи пътя си в родната Ландирия. Скоро стигнаха до белязаното дърво.

— Излизай! — провикна се Барди. — Ние сме!

— Кои вие?

— Тези, дето те оставиха да се криеш тук. Предполагам, че не си мърдал насам-натам.

— Бях легнал по корем, не употребявах други пози — измъкна се иззад дървото драконът. — Казвай какво стана? Гейла вече обича ли ме?

— Не зная дали те обича, но се съгласи да те вземе за съпруг.

— Каква прекрасна новина! — възкликна въодушевено Дзог и притвори очи от умиление. — От двеста години насам си мислех за това непостижимо щастие. Ще си имам половинка, ще се навъдят и дракончета! Кога ще настъпи събитието?

— След месец. Толкова време й трябвало на Гейла, за да свикне с мисълта за съвместно съжителство. Иска да отидеш при нея, заедно с имуществото си.

— А тя не може ли да дойде при мен с нейното?

— И да може, не иска. Ти се натискаш за нея, следователно ще правиш каквото и е угодно.

— Така е, за жалост — изригна драконът облаче дим. — Женски капризи.

— Докато настъпи това блажено за теб време, ще трябва да свършим много работа — отсъди рицарят. — Да се връщаме там, откъдето тръгнахме.

* * *

Те отново пренощуваха на брега на езерото, но този път нито се появиха привидения, нито някой настъпи опашката на Дзог. Внушаващото респект чудовище предвождаше колоната по пътя им през гората и дивите хора не посмяха да ги нападнат. Без повече перипетии, те стигнаха до неговата пещера. От там до замъка на крал Рогонал не беше много далече.

— Слушай, Дзог — рече Барди. — Защо да не продължиш с нас?

— По каква причина?

— За да продължиш да ни пазиш, Остава ни да преминем и през средната гора.

— Драконите водят потаен живот в пещери. Нататък няма такива.

— Няма защо повече да се криеш. Наистина, хората отдавна не са те виждали, но бързо ще свикнат с вида ти. Освен това няма да бъдеш толкова социално изолиран.

Драконът се замисли. Като че ли обстановката в Холивуд наистина беше успяла да промени манталитета му. Той се сети, че когато не хапваше овце от хладилния камион и не спеше, наистина беше изпитвал чувство на скука.

— Ще дойда с вас, но при едно условие: по пътя ще ми купиш нещо годно за ядене. Знаеш какво.

— Защо само аз да поемам разноските ти? — попита младият мъж.

— Защото трябва да пестя средства за бъдещия семеен живот. Не съм принц като теб.

— Така да бъде. Тръгвай!

* * *

Когато преминаха през Бягай-по-далече-оттук, селяните проявиха голяма доза смелост. Вече се бяха нагледали на страшни неща, а Дзог все пак им беше съсед и донякъде го познаваха. Новината за новия принц също бе плъзнала и всички искаха да го видят по-отблизо.

Барди използва проявата на внимание и бързо се спазари да купи няколко овце, болнаво теле и дръглива крава. Завързаха ги с въжета зад каруците и отново потеглиха.

Присъствието на дракона ги пазеше от беди. Докато преминаваха през средната гора не им се изпречиха нито разбойници, нито диви хора. Някъде в късния следобед колоната спря пред вратите на замъка. Крал Рогонал изскочи отвътре и доста чевръсто за годините си, се спусна към зет си.

— Донесе ли бира? — бе първия му въпрос.

— Нали вече я произвеждаш?

— Да, но докато те нямаше отново имах гости. Изпихме всичкото налично количество, без да дочакаме края на перментацията.

— Не мога да ти помогна. Натоварихме каруците с по-важни неща.

— Съществуват ли такива?

— Забрави ли за какво си говорихме, последния път? — ядоса се Барди. — Платих ти дълга към краля на Сандирия, купих необходимото оръжие и хранителни припаси, които ще ни подкрепят в случай на обсада. Дивите хора стават все по-нахални, по пътя отново ме нападнаха. Така ме цапардосаха, че десният крак още ме боли. Къде е принцесата, моята съпруга?

— Сигурно се е зазяпала по онези подвижни картинки, които донесе. Напоследък взе да ми приказва на език, който не разбирам. Има вид на леко мръднала. Поне едно буре с добра течност да беше донесъл. Горко ми през следващите дни.

Кралят се обърна и тъжно закрета обратно.

— Знаеш ли какво забравих да ти кажа? — обърна се той по средата на пътя. — Тези, дето ми се домъкнаха и ми изпиха бирата, не бях ги поканил. Дойдоха да търсят защита от дивите хора, които ставали все по-нахални.

— А ти какво им каза?

— Че принцът се е заел с тази работа и скоро ще оправи нещата.

Очите на Рогонал внезапно се оцъклиха. Едва сега беше забелязал страшилището, скромно останало в края на колоната.

— Какво е това чудовище? — запелтечи кралят. — Ти ли го домъкна?

— Казва се Дзог и е съвсем почтен дракон. За в бъдеще го считай като част от въоръжените сили на кралството. Кажи новината и на останалите в замъка, трябва бързо да свикнат с него.

— Всички са се побъркали. И Скубльото напоследък съвсем прекали с дивотиите си, затова го изгоних. Но току-виж пак се върнал, няма къде другаде да отиде — заключи старият човек и побърза да се шмугне там, откъдето се бе появил.

* * *

Барди завари любимата си жена да се тресе под такта на музиката. Беше сложила слушалките на ушите си и не чу влизането му. Той махна с ръка пред очите й и след като установи липсата на ефект, нервно изключи уредбата.

— Защо ми прекъсваш удоволствието? — извика Розамунда. — Тъкмо слушах любимото ми парче.

— Няма ли да ме поздравиш с добре дошъл? Едва се домъкнах жив до тука.

— Добре де, добре дошъл. Какво ми донесе от чужбина?

— Нищо. Там нямаше нищо интересно.

— Как така нямало? В Сандирия винаги шият хубави рокли.

— Не си ми казала че имаш нужда от тях, а аз дори не ти зная мерките. И бях тръгнал за съвсем други неща.

— Един мъж не трябва да се подсеща, а ти никак не ме обичаш — нацупи се принцесата. — Докато те нямаше, на три пъти се чудех какво ще ми донесеш.

— Нима не помисли ли за мен, самия?

— Че кой друг можеше да ми донесе подаръци?

— Браво на тебе, изглежда съм намерил идеалната си любов.

— Наоколо няма да намериш друга жена, по-съвършена от мен, набий си го в главата. Ще ми доказваш обичта си, като ми правиш подаръци. Друг път да не чуя, че не си се сетил за мен!

— През всичкото време мислех за теб, образът ти не ми излизаше от главата — призна рицарят.

— Не е било достатъчно — отряза го Розамунда. — И ще си понесеш наказанието. Тази вечер да не си ме докоснал в леглото.

— Но защо, скъпа? Толкова те обичам!

— Видях колко ти е обичта. Сега ми включи уредбата — нареди тя и отново си сложи слушалките.

Барди се видя в чудо. Брачните отношения започваха да буксуват. Дълбоко замислен, той свали ризницата и разпаса меча си, след което влезе в малката съседна стаичка, смъкна панталона си и клекна над дясното гърне, което все още беше негово. Очакваше го неприятна нощ.