Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (6)

6.

Горо тъкмо бе обслужил дупката в предната част на стаята си, когато Барди шумно отвори вратата и влезе.

— Редно бе първо да почукаш — каза кисело магьосникът. — Аках!

— Няма време за такива условности, държавата е в опасност. Трябва да отидем при дракона, после тръгваме за Сандирия.

— За какво съм ти притрябвал?

— Кой знае с какви премеждия ще се срещнем? Може да се наложи по пътя да направиш някоя магия. Трябва да купим провизии за войниците, брони, ботуши и оръжие. За целта ще тръгнем с няколко конски каруци. Освен това е необходимо да убедим драконът да ни придружи. Ще приложим психологическият ефект на групата, която ще се състои от нас двамата.

— Той сигурно така е преял, че едва отделя корема си от земята. Драконите по природа са лакоми и вероятно от съдържанието на хладилния камион нищо не е останало. Ти съвсем забрави, че трябваше припалваш агрегата му. Дзог сигурно е ликвидирал месото, за да не се развали.

— Това са предположения.

— За какво толкова ти трябва старият негодник?

— За да ни пази. Самото му присъствие ще кара дивите хора да бягат от пътя ни.

— Остана ли ти достатъчно гориво? — попита Горо.

— Именно поради тази причина няма да тръгнем с колата. Освен това седалките са предназначени за Розамунда, а не за твоя задник. Ще се придвижваме на коне.

— Горките ми стари кокали!

— Стига се оплаквал. Вземай каквото ще вземаш и тръгвай!

— Поне каза ли си довиждане на принцесата? Може и да не върнем читави.

— Не се меси в частния ми живот. Приготвяй се, докато не съм се ядосал.

* * *

След няколко часа процесията, предвождана от Барди се приближи към пещерата на Дзог. Каруцарите страхливо се озъртаха и неспокойно се въртяха на местата си, тъй като досега не бяха виждали жив дракон.

— Какво ще стане, ако страшилището отново изяде коня ти? — попита Горо, който яхнал някаква кранта, едва се мъкнеше след рицаря.

— Този път едва ли ще стане. Тихо, вече дочувам някакъв шум.

— Ако е хъркане, сигурно сме пристигнали където трябва.

— Изчакай тук с останалите, ще отида да проверя.

Предположенията на магьосника се оказаха верни. Дзог се беше разплул върху пода на пещерата и от устата му излизаше гръмогласно гъргорене, придружено от леки облачета дим. Барди го ритна няколко пъти и след като установи липсата на ефект реши да приложи друга тактика. Събра няколко сухи клечки, положи ги под края на драконовата опашка, извади джобна запалка и ги подпали. След това бързо избяга към входа.

Ефектът беше поразителен. Страшилището подскочи и едва не удари глава в една от каменните издатини над него, после извика гръмогласно:

— Пожааар!

— Няма такъв, не се паникьосвай — успокои го рицарят.

Дзог облещи огромните си очи и накрая го забеляза.

— Какво правиш тук? — попита той и се оригна на овнешко. — Не виждаш ли, че трябва да си почивам, а не да ме будят по такъв идиотски начин. Обикновено не спя, но сега се налага…

— Трябва ми помощта ти — прекъсна оплакванията младият мъж.

— Хъммм! — изръмжа драконът и изригна малко пламъче. — Не мисля, че моментът е от най-подходящите, тъй като зимата наближава. Но за какво все пак си пристигнал?

Барди набързо разказа за последните събития, а драконът сънливо го изслуша. После почеса с лявото си крило подутият си корем и заяви със съжаление:

— Може и да се съглася. Но ще поставя две условия.

— Какви са?

— Аз ще ви придружа до границата със Сандирия, тъй като по-нататък не е моя територия, а ти ще ми уредиш среща с драконката Гейла. Ще накараш стария мошеник този път да направи истинска любовна магия. Да ти призная, след като изядох овнешкото съм сит и съвсем не ми се ходи някъде другаде.

— Успя да ликвидираш такова количество?!

— На мое място какво щеше да направиш? Да го оставиш да се вмирише ли? Сега поне се намира тук — потупа с крило той подутия си корем. — А ти така и не дойде да припалиш хладилния агрегат. Помъчих се да отворя вратите на фургона, но не успях. Наложи се да ги изкъртя.

— Извинявай, бях извънредно зает.

— Такива са човешките работи — винаги несериозни. Но хайде от мен да мине.

— Тръгваме ли?

— Почакай, трябва да приготвя подаръци за Гейла. Ела да помогнеш.

Драконът разрови с крака купчината камъни, натрупана в дъното на пещерата и скоро под тях се показаха куфарчета, пълни с богатствата му.

— Вземи първото и го отвори. Кодът на ключалката е 1-2-3-4. Много е прост, служителят в банката много се чудеше дали да го постави, но за околната простотия е напълно достатъчен.

Барди изпълни искането му. Разкритата вътрешност бе изпълнена със златни предмети. Предимно вилици, лъжици и стари монети.

— Вземи толкова, колкото можеш да побереш в едната си шепа — нареди Дзог. Сега прибери онази, голямата верижка в десния ъгъл, тя е за теб. Не съм забравил, че ти дължа кон, който изядох. С това двайсет и два каратово злато можеш да си купиш няколко от тези вкусни и красиви животни. Не искам да мислиш, че съм стиснат.

— Благодаря ти — рече рицарят. — Много си щедър.

— Хайде да тръгваме, за да вършим работа — изпъшка драконът. — Макар никак да не е лесно, когато така си преял.

Каруцарите първоначално се стреснаха от появата им, а конете зацвилиха и заритаха с крака. Но присъствието на Барди до дракона като че ли поуспокои духовете.

— Здравей стари мошенико — изригна малък дим от устата си Дзог. — Не вярвах скоро да се срещнем.

— И аз не вярвах, но съдбата изглежда отново ни събира — произнесе дълбокомислено Горо. — А когато тя се намеси, нищо друго не можеш да направиш.

— Виж, чудовището говори! — прошепна каруцар на съседа си. — Значи е било вярно, че такива страшилища съществуват!

— Замълчи глупако, то ще ни пази.

— Тръгвайте на запад — нареди Барди. — Внимавайте с камъните по пътя!

Скоро колоната се оформи. Барди отново я предвождаше, следваха го Горо и каруците, а драконът остана като ариегард. След около половин час път на запад през полите на планината те стигнаха до коларски път и продължиха по него. Скоро неравната му повърхност се вмъкна в гъста вековна гора. Рицарят подозрително се оглеждаше.

Не мина много време и опасенията му се сбъднаха. Пред тях внезапно възникна група от диви хора, които издаваха гърлени звуци и недвусмислено размахваха огромните си сопи. В очите на Барди се появи стоманен блясък. Извади меча си, пришпори коня и с гръмогласен вик се вряза в тълпата диваци. Успя да посече първият, но други двама стовариха примитивните си оръжия върху краката му. Той изкрещя от неимоверната болка, дръпна юздите на коня и животното се изправи на задните си крака. Слисани от размера му косматите същества временно отстъпиха, но смайването им не трая дълго. С диво ръмжене, най-едрото от тях отново се спусна към него. Барди стовари меча си върху китката на ръката му и я отряза. Дивакът недоумяващо погледна червеното пънче, от което пръскаше кръв и нададе зверски рев. Останалите му съплеменници се нахвърлиха върху храбрия нападател и успяха да го съборят от коня. Рицарят вече очакваше края си, когато просеката на пътя се озари от силна светлина. Повдигнатите сопи се отпуснаха и само след миг надвесените над него нападатели изчезнаха.

Младият мъж се изправи с мъка и се огледа. Над него загрижено се бяха ококорили очите на Дзог.

— Никога досега не бях изпускал такъв мощен и красив пламък — рече той. — Ако се бях забавил още малко, щяха да те ликвидират. Досега не бях срещал такива изчадия. Изглеждат страшно, но не могат да се мерят с мен.

— Благодаря ти. Много съм ти задължен — призна Барди и закуцука към коня си. — Ти ми спаси живота.

— Приятно е да приемаш благодарности — установи драконът. — Особено когато са резултат на собствените ти умения. Съжалявам, че не можах да опърля козината на някой от диваците, пречеше ми опасната ти близост с тях. Няма ли да е по-удачно сега аз да водя колоната? Поне докато излезем на някое по-светло място. Гърбът ми е по-нечувствителен от твоя към тоягите на диваците…

— Съгласен съм, нека да се сменим. Още веднъж ти благодаря.

— Няма проблеми, засега всичко е о кей.

— Добре, че отървахме кожите — намеси се Горо. — За малко щях да се посера от страх.

— Изразявай се по-възпитано — сгълча го рицарят. — Внимавай с опашката на Дзог, обича да я размахва.

Колоната от хора, коне, каруци и дракон продължи пътя си, който се изкачваше все по-нагоре към върховете на планината. Преминаха през проход с тесни отвесни стени и някъде към привечер стигнаха до брега на кристално чисто планинско езеро. Зоната на горите беше останала под тях, наоколо се забелязваха дребните, изкривени и ожулени от студените ветрове стебла на ниска растителност. Беше много студено. Рицарят избърза напред с коня, застана пред останалите и даде знак за почивка.

— Тук ще пренощуваме — нареди. — Ще запалим огън и ще установим дежурство.

— Ех, да имаше и някоя друга овца — промърмори драконът. — Печените са по-вкусни.

— Ти гледай да ни опазиш здрави и читави — отвърна му магьосникът. — А за овцете ще почакаш. Ще купим от Сандирия, тя вече е близо.

— Защо само аз трябва да пазя? — започна да протестира страшилището — Дежурството е за всички.

— Защото си най-голям и силен. И можеш да изригваш пламъци.

— Да, но отново ми се спи.

— И на мен ми се иска същото. И на останалите. Ще спиш като стигнем до границата.

— Стига сте се разправяли — прекъсна ги Барди. — Дзог е прав. Ти, Горо, ще започнеш с дежурството. После ще ме събудиш и аз ще те сменя. Драконът ще остане последен.

— А каруцарите?

— Нямам им вяра. При най-малката опасност ще хукнат нанякъде.

— Добре — съгласи се с неудоволствие магьосникът. Как мислиш? Дали в това езеро има риба?

— Какво толкова те интересува?

— Носим само печени питки, а те са като подметки.

— Забрави ли, че имаш нови зъби?

— Сега ме подсети. Старите хора забравят. Но все пак ако хванем някоя друга пъстърва, няма да бъде лошо.

— За да я уловим ни трябват въдици. Забравихме да си купим от Холивуд.

— Голям пропуск — завайка се магьосникът. — Така ми се ядеше риба!

— Пали огънят, докато съвсем не сме измръзнали. Каруцарите вече донесоха дърва и съчки.

— Нямам запалка.

— Ето ти моята. Да ми я върнеш — рече Барди. — А ти ще легнеш някъде по-надалеч. Много хъркаш — обърна той към Дзог.

— И аз харесвам топлото — възрази драконът. — Но не и тестени изделия.

— Никой не е казал, че ти се полагат. А в собствената си пещера никога не си ползвал огън.

— Няма справедливост на този свят — установи страшилището и се помъкна към близкото хълмче над лагера.

Барди закуцука към запаления огън, взе една от торбите с припаси и започна да разпределя питките. След като се нахраниха, каруцарите разпрегнаха конете, извадиха кожите от каруците, разпределиха ги между останалите и започнаха да се настаняват около жарта на огнището. От някъде се дочу далечният глас на бухал, звездите се показаха в оцъкленото небе. След малко нестройното хъркане на хората започна да приглася на далечния грохот, който се разнасяше откъм дракона. Само Горо остана на мястото си с отворени очи и зиморничаво потръпна.

Нощта го плашеше. Отслабналото му зрение долавяше призрачни неуловими движения, а от към езерото се дочуваха подозрителни плясъци. „Защо си забрави контактните лещи, дъртак такъв? — затюхка се той по едно време в мислите си. — Сега си сляп като прилеп“.

Намести кожите върху гърба си и продължи да се взира. Времето минаваше мъчително, една от най-ярките звезди се скри зад планинския връх. На нейно място се показа част от нащърбената луна и стана по-светло. По едно време му се стори, че някакви черни силуети безшумно пристъпват край брега на езерото и го обзе див страх. Той се обърна и срита Барди в хълбока.

— Какво става? Време ли е да ме будиш? — разтърка сънливо очи младият мъж.

— Трябва да ме сменяш, освен това някой ходи наоколо. Говори по-тихо.

— Кой някой? Дивите хора ли?

— Не ми заприличаха на тях. Фигурите им завършваха с нещо остро.

— Какви фигури? — окончателно се разсъни Барди.

— Едни такива… черни. По-черни от нощта.

— Да не би да са били привидения?

— Тук има ли такива?

— Щом в Холивуд редовно се появяват духовете на Клерк Гейбъл, Вивиан Ли, Чарли Чаплин и Грейс Кели, които отдавна са умрели, защо и тук да няма такива?

— Какво ще правят по тези чукари? Не виждаш ли, че наоколо няма жива душа. Кого да плашат и на кого да напомнят за себе си?

— Тогава защо ми говориш глупости?

— Наистина ги видях, кълна се!

В този момент се чу някакъв приглушен вик, после всичко отново затихна. След малко светлият сърп на луната се закри от грамадната фигура на Дзог.

— Какво става тук? — просъска раздвоения му език.

— И ние се питаме същото.

— Идва ли някой от вас да ме буди?

— Не — отвърна рицарят.

— Някой ме настъпи по опашката. Не я заметнах, за да не го пребия.

— Не сме ние — каза категорично магьосникът. — Не сме мърдали от мястото си.

— Интересно — прозя се драконът. — Щом не сте вие, трябва да е бил някой друг. Но кой?

— Не може да е било привидение — заключи Горо. — Привиденията не настъпват дракони по опашките. Да не е било някакво животно?

— Щях да го подуша. Аз притежавам твърде силно обоняние — похвали се огромният им приятел.

— Все на нещо е трябвало да ти замирише.

— На човек — отвърна Дзог след известен размисъл. — Затова не съм му обърнал внимание.

— Странна работа — отбеляза Барди. — Човек и то посред нощ, почти на върха на планината. Тук има нещо съмнително. Казваш, че фигурите им завършвали с нещо остро — обърна се той към магьосника.

— Да. И бяха съвсем черни.

— Какво може да бъде тогава? Да мирише на човек и главата му да е остра.

— Статист със заострен на върха шлем — обади се драконът. — Рицарите от Холивуд ги носеха, но тук не съм виждал такъв модел. Дори и в съседните държави, се използват заоблени.

— Това обяснява всичко — заключи рицарят. — Браво, Дзог, много си съобразителен.

— Всички дракони са такива. Винаги съм твърдял, че са по-умни от хората.

— Обясни ни тогава, този човек с островръх рицарски шлем, какво прави посред нощ на върха на планината?

— Дебне — отвърна лаконично Дзог.

— Кого?

— Когото намери. Такива като нас, например.

— Защо?

— След като дебне, следователно иска да направи нещо лошо. А ние трябва да се пазим.

Изводите на драконът разбулваха мистерията, но от това не им ставаше по-топло. Към проблемът с дивите хора се прибави и този на черните силуети. Явно никой повече нямаше да спи.

Сутринта ги завари потънали в мисли и всеки разсъждаваше по свой собствен особен начин.

„Не ми стигаше местната кал и простотия, ами към нея се прибавиха диваци и тъмни привидения“ — оплакваше себе си Горо.

„Досега не съм хрускал рицар с островърх шлем. Сигурно ще е много приятно“ — възбуждаше апетита си драконът.

"Всеки ден възникват нови проблеми. Дали някога ще постигна благоденствие на Ландирия? — питаше се рицарят.

Красивият цвят на зората обагри в розово заснеженият връх над тях. Горо срита каруцарите и ги събуди.

— Ще тръгваме ли? — попита той Барди.

— Да. Няма какво друго да правим. Освен да се разпръснем из околните храсти, за да се облекчим, а после да хапнем от питките.

— Не мога да ги понасям тези боклуци — сбърчи гнусливо нос магьосникът.

— Преди да сме потеглили, направи отново любовната магия — подсети го Дзог. — Наближаваме границата със Сандирия, а някъде зад нея се намира и Гейла. Инстинктът ми на здрав мъжки дракон го подсказва.

— Защо да не я извърша на връщане?

— Защото не мога да чакам повече. Усещам как някъде, в основата на задните ми лапи, ме обзема особен любовен гъдел. Прави каквото ти казвам, докато не съм завъртял опашка.

Докато каруцарите впрягаха конете, Горо с опасение бръкна в дисагите, с които не се разделяше и извади омазаната книга с пожълтелите кожени страници. Доста го беше страх.

„Ако объркам прочита на магията и пак попаднем Холивуд, няма да бъде лошо. Но ако се окажем в някое прокълнато място, драконът сигурно ще ме ликвидира. Въпреки, че се пише за приятел, знае ли човек как ще реагира? Богове мои, моля ви помогнете!“ — блъскаха се мислите му.

Висшите разуми не се интересуваха толкова от него, ала гургилът се появи от собственото си измерение, подсетен интуитивно за поетия ангажимент. Невидимото същество плесна с криле и внуши в недоучената магьосническа глава необходимото.

— Пехлим, мехлим, когадиро. Ищах сал бда ихметос — Произнесе Горо съвсем правилно магическите думи и удари с книгата могъщата драконова гръд. — Готов си.

— Струва ми се, че много бързо претупа процедурата. Но като гледам, още сме тук и нищо не се е променило. Току-виж без да искаш си уцелил в десятката. Впрочем скоро ще се разбере — каза Дзог. — Но ако си направил някаква магария, вместо магия, завинаги ще те откажа от професията ти.

— Извърших каквото трябва. Хората дават пари за тази работа, а ти даже не си благодарен.

— Драконите са такива. Неблагодарни, жестоки и коварни. Но понякога държат на другарските услуги. Какъв приятел ще ми бъдеш, ако трябва да ти плащам? Сега, като ти пазя старите кокали, ти даваш ли ми нещо?

— Пак ли започнахте да се разправяте? — намеси се Барди. — Горо, вдигай дисагите си, качвай се на коня и тръгвай.

Рицарят отново поведе колоната. След около час преминаха през следващия планински проход. Околността вече даваше възможност за широк обзор и възможността за нападение от засада бе изключена. Преодоляването на нова височина разкри пред тях разклонението на пътя. Наляво ставаше по-тесен и се насочваше в дефилето, водещо към Кирикия, а надясно и надолу тръгваше към Сандирия. И те продължиха по него. По някое време рицарят изостана от колоната и се изравни с Дзог.

— Необходимо е да се скриеш някъде — каза той на грамадният им телохранител. — Наближаваме границата, скоро ще навлезем в чужда територия.

— Къде да стане?

— Където намериш за добре. Но да бъде на такова място, на което лесно да те намеря на връщане.

— Не виждам такова. Отново приближаваме към гора.

— Чудесно. Ще се скриеш зад някое вековно дърво и ще чакаш.

— А ти ще разбереш ли, къде се намира пещерата на Гейла?

— Разбира се, не се тревожи. Ще направя всичко възможно, за да изпълня обещаното.

— Имам ти доверие. Не си като алчният магьосник. Макар че сигурно и аз съм такъв, като всички останали дракони — изригна Дзог облаче дим, което при неговия нрав можеше да бъде и израз на съжаление. — Мисля, че след време ще свикнеш с това лошо мое качество.

— Не си толкова алчен, за колкото се смяташ — рече Барди. — Има хора, които са много по-зле в това отношение. Не се разсейвай, а започвай да се оглеждаш за място за укритие.

— Как ти се струва онзи голям дъб? Според теб става ли на работа?

— Доста си дебел, но да опитаме. Освен това по пътя почти няма движение, едва ли някой ще се напъне да те забележи.

Драконът се намести зад столетното дърво и легна по корем.

— Виждам ли се? — извика притеснено страшилището.

— Съвсем малко, само ако се взра. Общо взето добре избра мястото.

— Ние драконите, сме ненадминати майстори в маскировката. Връщай се по-бързо, вече горя от нетърпение да разбера новините за Гейла.

Рицарят се доближи до дървото, извади меча си и го стовари два пъти странично на дънера.

— Какво правиш? — попита Дзог — Да не би да са изскочили диви хора?

— Не. Отбелязах кората с нарези, за да не се объркам на връщане. Сега прави каквото ти се иска, но без да се движиш.

— Позата, в която съм застанал не предлага голям избор. Освен да заспя, не виждам какво друго мога да върша.

— Тогава хъркай по-тихо — посъветва го Барди и се отправи обратно към колоната от хора и каруци, която го очакваше да заеме челното място.

Те продължиха пътя си към Сандирия.

* * *

— Стой — извика снажен войник, който се появи пред тях с извадена сабя. — Намирате се на държавна граница.

Барди погледна към дървената будка до него и тънкото дърво, с което бе преграден пътя. Встрани от него беше побит дебел кол със закована напречно дървена табела, върху която пишеше на сандирски: „Добре дошли в нашата прекрасна страна“. Едва сега рицарят се сети, че жителите на Ландирия нямаха собствена писменост. „Ето с какво още да започна, когато се върна, освен с тоалетните и военното обучение — помисли той.“ Иззад войника се показа още един, после до двамата се доближи техният началник. Различаваше се от тях по червените шалвари, зелената куртка и синята шапка с кокарда върху нея. Докато рицарят разсъждаваше как ли тримата се побират в будката, колоритно облеченият човек властно запита на близък до ландирския език диалект:

— Кои сте вие и за какво пристигате?

— Ние сме търговци, поданици на крал Рогонал. Идваме в Сандирия, за да закупим припаси, оръжие и дрехи — обясни Барди, като сметна за по-добре да скрие новите си роднински връзки.

— Донякъде приличате на ландирци, изглежда ще ви пусна да преминете — реши началникът на граничната стража. — Да знаете, че ако сте такива, на връщане ще обложа покупките с мито — добави той. — Така са се договорили кралете ни. Наистина ли сте ландирци?

— Какви други да бъдем? — учуди се рицарят.

— Знам ли? Напоследък от двете страни на границата се навъртат някакви съмнителни типове. Казват, че имали черни брони и доспехи, а шлемовете им били островръхи. Никой не знае защо се мотаят наоколо и какво търсят.

— Чуваш ли, Горо — обърна се Барди към магьосникът. Ето какви типове са ни дебнели край брега на езерото и са настъпили опашката на Дзог. Не са били привидения.

— Ох, олекна ми на душата.

— От какво ти олекна? — попита началникът. — А ако тези хора са опасни?

— Може да са такива, може и да не са — отсъди мъдро магьосникът. Но не са привидения, от които най-много ме е страх.

— Привиденията нищо не могат да ти направят, докато тези са в състояние да ти отрежат главата.

— Да, но винаги пу съм се плашил от призраци — заинати се Горо.

— Не му обръщай внимание — каза рицарят на шефът на граничната застава. — С такъв изкуфял дъртак, човек трудно се оправя. Вече може ли да минаваме границата.

— Да — потвърди униформения мъж. — С колкото повече закупена стока се върнете, толкова по-добре за Сандирия. Така ни е наредил да казваме нашият велик крал Диотемий.

Двамата войници отместиха дървото от пътя и колоната спокойно продължи надолу по склона. Нямаше никакви произшествия и след още няколко часа път пред тях се разкри прекрасна гледка.

От височината се виждаше голяма долина, която бе покрита с правоъгълници обработена земя. Кафеникаво-зелени с градините, пъстри с все още неприбраното зеле и тъмни с изораните ниви със засята пшеница. По поляните, които стигаха до тях пасяха овце и едър рогат добитък. По всичко личеше, че в тази страна се разпореждат добри стопани. Край червените покриви на селата се забелязваха дългите сгради на обори, черните точици на хората, разпръснати из полето говореха за упорит труд. В далечината се забелязваха и могъщите кули на голям замък, обграден от обширно селище. Те се насочиха право към него.

След още няколко часа, колоната пратеници на Ландирия застана пред входа на крепостната стена. Този път формалностите не бяха големи и скоро Барди, Горо, каруцарите, спряха конете и каруците в огромния вътрешен двор на замъка, който служеше за пазар. Сергиите на търговците предлагаха всичко, за което човек можеше да си помисли през тези времена. Пушени меса и колбаси, зеленчуци, брадви и триони, седла и шпори, рицарски брони и щитове, мечове, саби и бойни брадви, задморски екзотични птици, дрехи, медни съдове, зърнени храни, сушени плодове, питки, извара и разни видове сиренета. Позабравил супермаркетите в Лос Анжелис, Барди едва не се сбърка от такава многообразие. Но точно за това беше пристигнал и реши да започне с оръжието и екипировката. След дълги пазарлъци, три от каруците се напълниха с мечове, арбалети, кожени брони и ботуши. По обратния път, на конете съвсем нямаше да им бъде леко. След това рицарят закупи няколко бурета с осолена сланина, пушени свински бутове, мед и орехи. Последната каруца бе натоварена с торби ситно смляно брашно. Кралската бира не влизаше в сметката, Рогонал вече сам си я произвеждаше. След като се справи с тази задача, той остави Горо да пази стоката и се отправи към централния вход на замъка, нарамил тежката торба с дълга на собствения си тъст. Стражите, които стояха пред него кръстосаха пиките си, за да не го пропуснат.

— Накъде си се запътил, млади човече — попита един от тях и засука мустака си.

— Искам да посетя крал Диотемий.

— Нима си мислиш, че той веднага ще приеме такъв лошо облечен рицар?

— Не съм кой да е, а принцът на Ландирия. Дошъл съм да върна кралския дълг.

— Това е съвсем друга работа, макар по нищо да не личеше, че си голям благородник. Все пак ще почакаш.

Стражът се втурна във вътрешността на солидната постройка и не след дълго отново се върна. Зад него вървеше паж, облечен с хубави дрехи.

— Заповядайте, принце — повиши той степента на учтивостта си. — Младият човек до мен ще ви отведе в тронната зала. Ще таксуваме появата ви като държавна визита, без почетен караул, естествено.

Барди се обърка от броя на стълбите и завоите на коридорите, по които преминаха, замъкът бе несравнимо по-голям от този на Рогонал. Накрая водачът му доближи до двама мъже с внушителен ръст и телосложение, която стояха на пост пред масивни, покрити с красива резба двери. Те ги разтвориха и с поклон го подканиха да влезе.

Разкошът, който лъхаше от всяко кътче на залата, нямаше нищо общо с бедната обстановка, с която бе свикнал в Ландирия. Стените бяха покрити със скъпи материи, масите и столовете бяха грижливо изработени и полирани. От изящните бронзови свещници струеше светлината на десетки свещи, подът под краката му беше идеално гладък. Кралският трон беше инкрустиран с тюленова кост и скъпоценни камъни, камината зад него бе облицована с непознат красив камък. Крал Диотемий притежаваше величествена външност, беше наметнал красива, извезана със златни нишки мантия, а върху главата му се мъдреше пищна, богато украсена корона. Маниерите му бяха извънредно изискани.

— Разбрах, защо си пристигнал, принце. Добре дошъл в моята страна — протегна той благосклонно ръка, за да бъде целуната.

Въпреки вродената си гнусливост, рицарят се принуди да изпълни кралското намерение.

— Разбрах, че Рогонал са го сполетели неприятности. Моите съгледвачи ми докладваха, че някакви диви хора нападнали неколцина от търговците ми, избили ги и съсипали бирата, която от години насам доставям на вашето кралство. Аз също съм огорчен, преди тези диви хора ги нямаше или поне не бях чувал за съществуването им.

— Пристигнах поради тази причина, Ваше Величество. Нужно ни е оръжие, за да се защитим от тях.

— Много добре си направил. Има ли с какво да платиш?

— Да, Ваше Величество, вече го направих. Донесох и вашето дължимо.

Веждите на Диотемий се повдигнаха учудено.

— Това ми се случва за първи път, откакто царувам. Обикновено пращах отред войници, за да си прибирам вересиите. Откога Рогонал се е замогнал толкова?

— Няма значение. Важното е, че е намерил средства.

— Едва ли кирикийците са му дали заем. За тези от Тримония е още по-малко вероятно, тя е твърде далечна страна за него — почти на седмица път с кон от Ландирия. Но както и да е. Дай да видя какво си донесъл.

Рицарят изсипа пред трона съдържанието на торбата си.

Сепнат от блясъка на предметите, кралят стана от трона си и алчно започна да ги разглежда.

— Виж ти, каква изненада! Златни изделия, а не медни монети! Не мога да повярвам. И каква красота, какво майсторство на изработката им! Рогонал направо започва да ме съмнява.

— Няма място за подозрение, Ваше величество. Той намери тези неща скрити в мазето си. Кой знае от кога и от кого са останали. Не мислете, че има повече.

— Може да няма, а може и да има. Ти откъде си сигурен?

— Присъствах при отварянето на дупката със съкровището.

— Ами ако има и друга такава?

— Няма. Проверихме основно всички стени на подземието. Никъде другаде не биеше на кухо.

— Жалко. Значи няма защо да го нападам… Хммм, какво се изпуснах. Ти все едно, че не си чул. Струва ми се, че старият хитрец Рогонал и тебе те е преметнал.

— Няма такова нещо — отвърна рицарят и реши да смени темата на разговор. — Ще ви помоля да ми дадете няколко войника, за да ме придружат обратно до границата.

— Имаш право, моето момче. Тук напоследък се навъртат някакви черни рицари. Никого не са нападнали още, но може да са чуждоземни съгледвачи. Ще изпълня молбата ти, за всеки случай. Ти самият трябва да си доста храбър, щом си успял да преминеш през териториите на дивите хора. Жалко, че вече си се оженил, и аз имам няколко дъщери. Но нека се върнем към предишната тема. Крал Рогонал няма да вземе за зет кого да е, без да си направи сметката. Признай си, даде ли му много парички?

— Това е личен въпрос, Ваше Величество — поруменя Барди. — Предлагам да не го обсъждаме.

— Не ти липсва чувство за такт. Сигурно далече ще стигнеш.

Кралят извади от джоба на мантията си сребърно звънче и го разтърси няколко пъти. Местния сенешал скоро се появи, беше още по-дебел от Монти.

— Не те виках тебе, но и ти можеш да свършиш работа — реши кралят. — Кажи на генерал Полдо да избере няколко войника, които да придружат този знатен момък до границата.

Сенешалът се зазяпа в купчината златни предмети, но Диотемий тропна с крак и той веднага се изниза от залата.

— Имаш ли други въпроси, Барди? — попита кралят, с явното намерение да приключи визитата.

— Да, Ваше Величество. Разправят, че в Сандирия имало женски дракон, а преди да се оженя, тези страшилища бяха моя слабост. Много бих искал да узная къде се намира пещерата на обекта на интереса ми.

— Ха, що за щура идея? Нали си тръгнал да се връщаш, защо да се отбиваш от пътя си?

— От думите ви подразбирам, че знаете за такова място.

— Зная, разбира се. Може ли един крал да не знае какво се намира в кралството му? Но защо искаш да си създаваш неприятности? Лично аз съм в добри отношения с Гейла, дори тя понякога ми отпуска заеми. Отдавна се отказа да яде млади момци, в замяна на това аз редовно я снабдявам с ялови овце. Доста ми е полезна, не виждам защо трябва да я убиваш.

— Съвсем нямах предвид това. Искам да я сватосам за един много добър и богат дракон на име Дзог, който ми помага във всяко отношение.

— Във всяко казваш — почеса се кралят по слабините. — Сега разбирам откъде са ти дошли средствата. — Чакай да помисля малко. Искаш да сватосаш Гейла за друг богат дракон. Тя не е балама и сигурно ще му прибере парите, като го накара след сватбата да живее в нейната пещера. Следователно нищо не губя. Слушай, Барди, хайде да направим следното: ще ти дам мой доверен човек и каляска с бързи коне. Тук пътищата не са като в Ландирия, направил съм ги равни и гладки. Той ще те придружи до пещерата на Гейла, до там се стига удобно. И ще те пази от евентуално посегателство. Нали разбираш, не си от местните хора, освен това драконката не те познава и докато се усетиш, току-виж те изяла. А аз нямам интерес от такова злощастно събитие. Дошъл си дотук, купил си много стока, следователно пак ще дойдеш и пак ще купиш. Предпочитам да си останеш цял целеничък. Така че ще изгубиш половин ден в пътуване, но ще свършиш добра работа за приятеля си. Още тази вечер ще те настаня в хубава стая, а твоите хора ще спят в конюшнята — там е по-топло отколкото навън. Нищо от стоката, натоварена в каруците, няма да ти изчезне, гарантирам го с кралската си чест. Трябва да си наясно, че тукашните хора не са крадливи като вашите. След като поизрязах много носове, уши, ръце и крака, изведнъж всичките ми поданици станаха много честни. Съгласен ли си с предложението?

— Да — чистосърдечно призна Барди, доволен от посоката на развитието на събитията. — Може ли по-бързо да стане?

Кралят отново извади сребърното звънче, дрънна с него и бързо се наведе да прибере златните вещи в торбата, откъдето бяха извадени. Сенешалът отново се появи, този път запъхтян.

— Изпълни ли първата ми поръчка? — попита го Диотемий.

— Войниците вече чакат при каруците.

— Отлагам задължението им за утре. Сега ще наредя друго: вземи каляската на дъщерите ми и тръгвай с уважаемия принц към пещерата на Гейла. Той ще ти обясни за какво отива там.

— Веднага ли, Ваше Величество.

— Да, незабавно. Хайде, тръгвайте двамата. Довиждане, принце. Пожелавам ти пак да се срещнем при същите обстоятелства.