Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (5)

5.

Барди и Горо оглеждаха пораженията, нанесени на колата от нападението на дивите хора. Предната броня бе увиснала, десният фар, заедно с мигача бяха счупени, в голямата вдлъбнатина на сплескания покрив, от снощния дъжд се бе образувала локва вода. Гледката беше тъжна.

— Тук няма сервизи — каза дълбокомислено магьосникът. — Колко жалко.

— Нито изплащане на застраховки — добави рицарят. — Но няма и пътна полиция.

— Ще трябва да се оправиш с подръчни средства. — Инструментите в багажника ще свършат някаква работа, аз ще притичам да взема дървен чук от местният бъчвар. Току виж, станала работата.

— Не донесох никакви резервни части, само няколко свещи — затюхка се Барди.

— За какво са ти? Само след месец, този прекрасен форд ще става за склад или кокошарник. След като свършиш горивото какво ще правиш?

— Прав си, но все пак ми е жал за хубавата кола. Добре, че стъклата останаха здрави.

— Беше хубава. От тук нататък ще погрознява все повече. Не забравяй, че сме в Ландирия.

— Непрекъснато си го припомням. Хайде, отивай да вземеш чука.

Присъствието на необичайното средство за придвижване вече бе станало привично за обитателите на замъка, които отначало го възприемаха като нещо свръхестествено. Но след като принцесата започна да се вози в него, уникалността му се позагуби. Дори един от слугите бе поел ангажимента да мие калта от карусерията и гумите му с ведро вода и парцал.

Мъките по ремонта отнеха около час. Барди намери лист прозрачна пластмаса и с помощта на ножици и скоч-лепенки превърна фара и стопа в нещо годно за употреба. Бронята бе повдигната и притегната на мястото си, а таванът на колата след няколко удара възвърна предишната си форма.

— Готово — обърна се той към Горо. — Едва ли някой друг тук може да извърши по-добра поправка.

Магьосникът огледа критично извършената работа и изглежда се съгласи с констатацията.

— Каруцата я счупиха с буцата — развика се Скубльото, който както винаги бе изникнал там, където не го викаха.

Барди направи опит да го ритне, но полуголият мъж ловко се изплъзна и налъмите му затракаха към кралския покой. Към тях се приближи един от слугите.

— Кралят ви вика, уважаеми — поклони се той. — Очаква ви в тронната зала.

„Дано да е достатъчно трезвен“ — помисли си младият мъж и се запъти нататък.

Крал Рогонал седеше на трона си видимо омърлушен.

— Викали сте ме ваше величество — рече рицарят.

— Остави дворцовия етикет, нека да си говорим като роднини — рече възрастния човек и намести короната си. — Искам да ти задам няколко въпроса.

— На ваше разположение съм.

— От тук насетне, ще си говорим на ти. Вече си принц, имаш това право.

— Винаги съм бил рицар.

— Добре, рицар си, но щом си се оженил за дъщеря ми, вече си принц. Един ден може и да командуваш кралството. Тебе по те бива, дъщеря ми е много капризна. Но да се върнем на думата. Имаш ли още уиски?

— Не — излъга Барди, защото беше запазил последните две бутилки само за извънредно специални случаи.

— Лошо — каза кралят. — Пияниците на сватбата изпиха всичката бира, вече втори ден главата ме боли и не зная какво да правя. Пратих вестоносец в съседното кралство да докара търговци и знаеш ли какво се случило?

— Не.

— Три каруци натоварени с бъчви тръгнали насам, но били нападнати от ужасните страшилища и не се отървали като тебе. Дивите хора им размазали главите, после пробили ценните съдове и ги изхвърлили в реката. Не е ли жалко, драги ми зетко? Толкова пиене да пропадне, заради някакви си малоумни диваци. Един от конярите като по чудо се спасил, довлякъл се до тук и разказал тази тъжна история. Още трепери от страх в конюшнята, където го настаних. Сега какво ще правим? Новината ще се разчуе и никой повече няма да припарва насам. Някои от овчарите разправят, че дивите хора толкова са се размножили, че непрекъснато им задигат овцете. Казват, те че някога са били вегетарианци, но вече се научили да похапват овнешко и конско месо. Предполагам, че са започнали от мечките в гората. Ако ги гони такъв глад, ще започнат и людоедство. Какво да правим, Барди?

— Ами първо да започнем сами да си правим бирата.

— Знаеш ли как става?

— Много елементарно. Научих го в един от филмите, тогава играех собствената си роля — бях средновековен рицар в голям замък, там имаше и пивовари. Вярно, че замъка беше от стиропор, но това нямаше голямо значение. Сценаристът си беше направил труда да научи тази елементарна технология, за да придаде по-голяма автентичност на декора.

— Знаех те, че си умен. Не разбрах всичко, което каза, но ти открай време си приказваш така. Научил си много задморски думи, които тук никой не знае, а и не му трябва да знае. Все пак браво, моето момче. Бързо ли ще направим бирата?

— Трябват ни десетина дни, за да ферментира.

— Няма ли друг, по-бърз начин?

— Няма.

— Язък — изпухтя кралят. — Какво да се прави? Ще трябва да се примиря с обстоятелствата. Ох, нещастната ми глава! Ще се пукна от болка.

— Ще ти донеса аспирин — каза рицарят-принц.

— Какво е това?

— Лекарство.

— Давай го по-бързо. Не знаех, че съм болен. Тръгвай веднага, мозъка ми се пръска!

Барди скоро се върна с чаша вода и хапче в ръката си.

— Глътни го! — нареди на Рогонал.

— Няма ли да се задавя?

— Схрускай го, ако искаш. Само че малко е кисело. Забравих да взема водоразтворими таблетки.

Кралят изпълни съвета му, после се намръщи, преглътна глътка вода и погледна остатъка от нея с погнуса.

— До къде стигнах! — завайка се той. — Да пия тази противна течност! Кого да викна, за да започваме с бирата.

— Имаш ли ечемик?

— В конюшнята винаги има. Дават го за зоб на конете.

— Трябва да се разстеле в тъмно помещение и да се намокри. След като поникне, което се нарича рътене, се изсушава и смила. После се накисва в топла вода, сместа се разлива в бъчви и започва да ферментира. За да стане с горчив вкус се добавя брашно от хмел, само че не вярвам да ти се намира такъв продукт. Хубаво е да се закваси и с малко спиртни гъбички, ферментацията ще стане по-бърза.

— Стига си ми надувал главата с разни перментации. Искам да пия бира, а няма откъде да намеря брашно от хмел и проклетите пиртни гъбички. Няма ли да стане без тях?

— Ще стане, само че по-бавно, и ще бъде по-блудкава.

— Тогава какво чакаме — Да не губим ценно време — разгорещи се кралят и плесна три пъти с ръце.

В залата се появиха двама слуги.

— Казвай им сега какво да направят — мрачно изрече Рогонал, тъй като се сети, че ценното питие не се получава бързо.

Барди даде нужните напътствия.

— Нека се върнем към държавните дела — продължи старият владетел, след като те излязоха. — От една страна дивите хора са много вредни, но от друга… Докато те безчинстват, от Кирикия и Сандирия нямат да посмеят да пристигнат пратеници, за да си приберат дълговете.

— Нали ти дадох злато? — каза Барди.

— Вярно, че ми го даде, но ако го върна, пак няма да имам нищо.

— Но ако не го върнеш, никога повече няма да ти дават заеми.

— Прав си — изохка кралят и свали короната си. — Много ми убива тази пущина, която задължително трябва да седи на главата ми — поясни той. — Но пред теб мога и да не я слагам, нали вече сме роднини?

— Както искаш. На мен ми е все едно.

— Знаех си, че ще ми влезеш в положението. Какво да направя, като никак не ми се връщат заемите, зетко?

— Щеш не щеш, трябва да се издължиш. Иначе ще ти обявят война.

— Само това липсва — завайка се Рогонал. — Не ми стигат онези косматите, ами и войска да навлезе в кралството ми. А аз нямам с какво да им се противопоставя, освен със войниците в замъка. Но те всички са некадърни и недохранени.

— Сега вече си в състояние да ги храниш по-добре. И да им даваш заплати.

— Досега не съм поддържал нито съветници, нито рицари, камо ли да давам заплати на войници. Беден бях като плъх, Барди, затова съседите ни ми обръщаха никакво внимание. Всичките ми пари отиваха за ядене, пиене и дрехи на жена ти.

— Но вече не е така. Трябва да се организира защитата на държавата ти.

— По какъв начин?

— Чрез мобилизация на част от селяните. Ще им трябва оръжие, за да се защищават.

— Боже, боже, какво ми дойде на главата — затюхка се кралят. — Досега бях беден, но си живеех спокойно.

— Времената се променят. Като начало трябва да се запасиш с провизии.

— Нали чакам същите селяни да си платят данъците?

— Тогава купи нещо от тях.

— Да купя ли? Ти да не си луд?

— Не съм. Няма друг способ да опазиш държавата. Можеш да наемеш и чужди войници.

— Леле, мале, какви ги приказваш?! Наемници?!

— Няма друг начин. Първо трябва да се справим с дивите хора. Ако си стоим в замъка, те ще стават все по-нагли, дори могат да ни нападнат — отсече Барди.

— Не думай, пепел ти на устата! Ще трябва пак да се скрия в замъка.

През една от вратите влезе Монти.

— Пристигнаха пратеници от селата, ваше величество. Искат да ги изслушате.

— Нека да влязат — нареди Рогонал. — А ти остани и слушай какво ще кажат — обърна се той към новия си роднина. — Вече си моята дясна ръка.

В залата влезе група окъсани хора, които коленичиха и наведоха глави пред краля.

— Станете! — нареди им той. — За какво сте дошли?

— Търсим защита, ваше височество. — Дивите хора почти преполовиха овцете ни. — Ако продължава така, няма да можем да си платим данъците. Те убиха и някои от овчарите. Дъго от Слънцепек, Стъфи от Бягай-по-далече-от-тук и Годо от Прескочи-клечка. Много ни е страх. Ако продължава така, скоро всички ще умрем от глад, ако преди това не ни избият. Разбрахме, че освен нашите села, редовно са били нападани Тънкокрак, Черна Кобила и Дървена копаня. Какво да правим?

Рогонал обеси нос, после се сети за короната и я сложи на главата си. Тя сякаш му помогна да го осени спасителна мисъл.

— Виждате ли този млад мъж?

— Някои от нас са го виждали. Напоследък се движи с магьосника Горо, който изглежда е станал много голям магьосник.

— Този човек е принц Барди и е престолонаследник. Отсега нататък го назначавам за главнокомандващ на бъдещата ми войска. Каквото и да ви нарежда, ще го слушате, както слушате мен. Оставям ви да се оправяте с него, а аз ще се оттегля в покоите си, въпреки че ме отболя главата.

Кралят величествено напусна тронната зала и остави зет си в небрано лозе. Погледите на селяните се впиха с надежда в него.

— Вие всички ли сте старейшини?

— Да — отвърнаха в хор селяните.

— Представете се един по един.

— Сарко от Бягай-по-далече-оттук — пристъпи напред едър човек.

— Кори от Прескочи-клечка — застана до него мършав индивид.

— Нодо от Слънцепек — нареди се до тях дебел селянин.

— Скиро от Виж-там-горе.

— Дикан от…

Старейшините продължаваха да се представят, но Барди вече беше забравил имената на първите. Това не му попречи да изчака представянето докрай, да заеме подходяща поза и да произнесе:

— Още утре да пристигнат по десет души от всяко село. Искам да бъдат здрави и що-годе умни. Ще ги обучавам на военно дело. Иначе дивите хора след като изядат овците ви, ще изядат и вас. Всеки пристигнал да си носи торба с храна. Разбрахте ли ме?

— Да, принце! Разбрахме! — извикаха старейшините и един по един се изнизаха от помещението.

„Каква си я мислих, какво стана — помисли рицарят. — Имах намерения да почна реформите от тоалетните и канализацията“.

— Къде пак се губиш? — нахлу в залата Розамунда.

— Занимавам се с държавни дела — отвърна важно Барди. — Започвам да въвеждам ред в кралството.

— Стига с това кралство, умрях от скука.

— Нали те оставих да гледаш филми?

— Как да ги гледам, като нищо не разбирам. Няма кой да ми превежда.

— Ще трябва да научиш английски.

— Аз да уча?! — изненада се принцесата. — Как си го представяш?

— Ти, кой друг? Нали искаш да отидем в Америка? Там се говори само този език. Без да го говориш, никой няма да ти обърне внимание.

— Кой да ме учи тогава? — взе да свири отбой тя.

— Горо, разбира се. И без това няма никаква работа. Така пълноценно ще запълваш времето си, докато аз решавам важни задачи. Вече съм главнокомандващ на кралството.

— Глупости! — изфуча Розамунда. — Преди всичко си мой мъж, след това всичко останало.

— Така ти се иска — наду се Барди. — Ама не е така.

— А как?

— Ти си на второ място след държавните дела.

— Аз ли? А ако не бях се оженила за теб, какво щеше да правиш?

— Щях да си пия пепси-колата и да си карам колата. Горо щеше да ми прави компания. А ти щеше да си останеш с въшките.

— Как си позволяваш да ми говориш по този начин! — извика принцесата и много лесно се разплака.

Барди отново бе сломен от силата на нейното сигурно оръжие. Сети се, че избяга от Холивуд, заради нея, спомни си, че много я обича, и го обзе чувство на съжаление. Взе я в прегръдките си и я целуна.

— Извинявай — успя да каже.

— Друг път да не си посмял — дръпна се обидено Розамунда и го изгледа с особен поглед. — Отивам при Горо, а ти прави каквото искаш.

Рицарят остана в положение на капитулация. Не му оставаше друго, освен да излезе след нея и да потърси слугите, на които беше дал инструкции за правенето на бира.

* * *

На другият ден селяните пристигнаха. Стражите на портата на замъка спуснаха подвижния мост и ги пуснаха да се съберат във вътрешния двор. Повечето от тях имаха обречен вид, като че ли щяха да ги водят на заколение Едно е да работиш на полето и да пасеш овце и крави, съвсем друго е да ставаш войник и да се биеш с дивите хора.

— Днес ще се занимаваме с правене на казарма и утре ще продължим със същото и така нататък, докато я завършим. После ще я оградим със здрава ограда, едва след това ще провеждаме ученията. Носите ли брадви?

Бъдещите войници учудено се спогледаха.

— Не сте донесли, така си и знаех.

— Никой не ни е казал — осмели се да отговори един от тях.

— А с какво ще се биете? Всеки войник е длъжен да се снабди с някакво оръжие. Поне в съседните кралства практиката е такава.

— Бедни сме. Нямаме пари да си купим — отново се обади същия от името на останалите.

— Добре, така да бъде. Бъчварят разполага с няколко брадви, сенешалът също. Отивайте да ги вземете, кажете, че аз съм наредил. После ще сечете на смени. Колкото до оръжието, ще видим какво може да се направи.

След десетина минути Барди поведе новосформираната войска към близкия край на гората. Придружаваха я три каруци, впрегнати с волове, част от личната собственост на краля. Скоро ударите на брадвите проехтяха в околната тишина.

Той беше избрал мястото на казармата стратегически. Щеше да се намира встрани от пътя, който водеше към подвижния мост и в близост до пълния с вода ров, който опасваше замъка. При нужда, целият състав на войската му можеше да прибяга до портите и бързо да се вмъкне в защитения от крепостните стени вътрешен двор.

След около седмица, казармата беше построена. В дългото помещение се намираха достатъчно количество нарове, наредени на етажи, които бяха застлани със стари овчи кожи. Рицарят ги огледа доволно и нареди да продължат със строителството на оградата. Войниците вече имаха покрив над главата си и той реши да се върне в замъка.

Завари Розамунда в стаята си. Беше се надвесила над Горо, който упорито пишеше нещо с оловен калем върху черна плоча, собственост на сенешала.

— Кис ми — обърна се тя към Барди. — Дарлинк…

— Дарлинг. Ооо, виждам, че доста напредваш с английския — разсмя се той и я целуна. — Браво, Горо, добре свършена работа. Виждам, че отлично си се потрудил.

— Как няма да го направя, като виждам, че само тя може да ме измъкне от тази дупка. Притежава подходящия за това характер.

— Стига на тази тема. Омръзнала ми е. Не си ли разбрал, че ще превърна Ландирия в цветущо кралство? Поради тази причина се завърнах.

— Побъркани идеи, но както и да е. Все някой ден ще ти увре тиквата. Засега не виждам наоколо някакъв особен напредък.

— Ще има. Сам ще се убедиш.

— Предпочитам да се занимавам с принцесата, отколкото да споря с теб. Защо не ни оставиш да си гледаме работата?

— Така да бъде. И без това трябваше да говоря с краля.

Донякъде ядосан, Барди ги напусна и тръгна да търси Рогонал. След като не го намери в покоите му се отправи към мазето на замъка.

То беше достатъчно голямо, за да побере двайсетина бъчви. В специален килер се пазеха пушеното месо, сушените плодове, лука, чесъна и брашното. Той се заключваше с примитивна ключалка и се намираше под опеката на Монти.

Кралят беше долепил ухо до една от бъчвите и съсредоточено слушаше.

— Какво правиш? — стресна го зет му.

— Тихо, шуми! — изрече доволен възрастния владетел. — Магията, перментацията де, както ти я наричаш, работи ли работи. Ще има биричка!

— Ферментация — поправи го Барди.

— Както и да е. Дали не е настъпило време, за да опитаме какво е станало? Как мислиш?

— Щом шуми, значи още е рано. Трябва да спрат да се чуват звуци.

— Така ли? — нацупи се Рогонал. — А аз си мислех, че вече му е дошло времето. Нали ми каза, че този процес ще трае десетина дни?

— Да, но преди това трябваха други десетина, необходими за покълването на ечемика.

— Ти да не си решил да ме убиеш? Кой нормален човек може да чака толкова дълго? Ще се разсъхна като онази бъчва насреща. Слушай, зетко. Не може да не си скрил някоя друга бутилка. Моля те като баща, донеси нещо за пиене!

— Добре, ще ти дам, но няма да искаш повече. Разбери, че и да го правиш, няма откъде да го взема — отвърна капитулирал Барди, трогнат от неприкритата мъка на краля.

— Жив да си, момчето ми. Отивай веднага за бутилката. Зная, че си я заключил в лъскавата каруца, която с магия се движи без помощта на коне. Веднъж те наблюдавах от стаята си и разбрах, че там си криеш съкровищата. Ала и аз имам сигурно скривалище.

— Пристигнах за по-сериозен разговор — начумери се рицарят.

— Донеси пиенето и ще говорим съвсем сериозно.

Барди се принуди да изпълни желанието му. Когато се върна, отново го завари, долепил ухо до бъчвата.

— Хайде, перментацио — шепнеха устата му. — Действай по-бързо. Ха, зетко, ти си тук! Отваряй бързо скъпоценния дар!

Кралят отпи глътка от и по лицето му се разля неземно щастие.

— Знаеш ли какво му е лошото на хубавото пиене? — попита той Барди.

— Не.

— Много бързо се свършва — въздъхна кралят. — Колко пъти съм мечтал за някой вълшебник, който да направи тази бутилка бездънна! Но мечтите са едно нещо, а реалността съвсем друго. За твое здраве! — надигна той станалия му любим стъклен предмет. — Предполагам, че на теб не ти се пие. Вие, младите, си падате по по-други неща. Започвай сега сериозния разговор.

— Войниците свършиха храната и нямат оръжие.

— Така е. Какво мога да направя пред несъкрушимите факти?

— Да бръкнеш в скривалището си и да извадиш злато, с което да купим и двете неща.

— На мен ли говориш?

— На кой друг? Ти си кралят.

— А войниците защо не си купят, каквото им трябва?

— Защото са бедни и нямат пари.

— Не можем ли да реквизираме някоя друга овца? Така винаги се прави за военни нужди.

— Не е правилно. Народът и без това е беден.

Рогонал се почеса по главата.

— Много неща не са правилни на този свят — рече той. — Не е правилно да изчаквам тази перментация цели десет дни, съвсем не е правилно да твърдиш, че нямаш повече уиски.

— А според теб правилно ли ще бъде дивите хора да ти пръснат главата като диня?

— Извънредно неправилно.

— Тогава се бръкни в джоба си и купи храна и оръжие. Нали искаш да си крал и да имаш кралство — озъби се Барди.

— Дотам ли стигна работата?

— Да, времето напредва не в наша полза. Дори не съм почнал с военното обучение.

— Да речем, че се съглася. Как ще се доставят тези неща? Пътищата са несигурни.

— Остави тази работа на мен.

— Добре — предаде се кралят с въздишка. — Колко от златото да извадя?

— Колкото прецениш. И ще добавиш дължимото към Сандирия, защото оттам ще закупим всичко.

— Ох, отивай си. Съвсем ще ме поболееш — изпъшка Рогонал и надигна скъпоценната бутилка.