Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (4)

4.

През следващите няколко дни Барди определено се увери, че е завъртял главата на Розамунда. Тя изглеждаше толкова смаяна и щастлива, колкото може да бъде една принцеса. Въпросите й непрекъснато се сипеха и той едва смогваше да й обяснява коя вещ за какво служи. Шунката с майонеза я очарова, а кутиите със само-охлаждаща се пепси-кола я доведоха до екстаз.

Още на вторият ден, след разходката с колата в близката околност, тя се бе хвърлила на врата му, а на третият, след като изяде два шоколада, призна, че го обича. По някое време Барди си помисли, че тя не проявява особена скромност, но се сети за простичките нрави в родната му Ландирия и бързо освободи от обзелото го подозрение.

Розамунда ожесточено унищожаваше сапуните и шампоаните, прислужниците и придворните дами непрекъснато разнасяха ведра с топла или мръсна вода. На петия ден изглежда въшките бяха станали неприятно минало. Любимата му учудващо бързо започна да се справя с отварянето на метални кутии, буркани и бурканчета, вакуумирани пакети и опаковки с фолио. Под нейния натиск, баща й бързо обяви денят на сватбата и след като си изпроси още четири бутилки уиски, почти не се появяваше.

Барди бързо смени обстановката. Надушил, откъде духа вятъра, сенешалът непрекъснато се увърташе около него и се чудеше с какво да му угоди. Новото жилище на рицарят предлагаше известен уют, тъй като освен ниско легло, притежаваше камина и маса със столове, но му липсваше дупката в стаята, в която остана Горо. За същата цел сега служеше гърне с капак от изпечена глина, което слугите редовно подменяха.

Магьосникът често го срещаше по коридорите и мрачно го поздравяваше. Увлечен по Розамунда, Барди не му обръщаше особено внимание.

На петият ден, след като дълго се кисна в кацата си, принцесата влезе при рицарят и стремглаво се пъхна в леглото му.

— Не е ли още рано за… — смутолеви той.

— За какво? — попита Розамунда и навря езичето си в ухото му. — Строгият морал е за плебеите, не за царските особи.

— Виждам, че не ти липсва опит — отбеляза Барди и му стана някак си криво.

— Много приказваш, по-типично е за жените — рече тя и запуши с целувка устата му.

Много скоро рицарят се намери на седмото небе, където липсваха гургили. Впрочем той все още не предполагаше тяхното съществуване, но все някой ден щеше да го научи. Засега се отдаваше на жадните ласки на любимата си.

След като попривършиха със сладката си борба, Барди реши съвсем да я изненада. Извади уредбата, която не беше показвал дотогава, разгъна екранът й, сложи в гнездото компакт-диска с „Потайностите на Титан“, в който филм играеше второстепенна, но според него важна роля, и включи записа.

Този път смайването й беше неописуемо.

— Това там, ти ли си? — успя да промълви тя някъде към петата минута от прожекцията — в сцената, в която от бордовият компютър на кораба излизаше и се материализираше отвратително извънземно същество. — Страх ме е, престани с тази гадна магия — разтрепери се тя и се прилепи към гърдите му.

— Успокой се, скъпа — погали я той по косата. — Киното е само илюзия.

— Нищо не разбирам — разплака се тя. — Ти си тук и същевременно там, а около теб се навърта някакъв гаден дух.

— Не е дух, а извънземно чудовище, което има за цел да унищожи хората на Земята. Но то е измислено от автора на сценария.

— Съвсем нищо не разбирам — вече се разрева принцесата. — Говориш на непознат език, занимаваш се с нещо, които не мога да проумея. Махни го!

Барди изключи уредбата и през следващия час се опита да й обясни какво представляват филмите, как се правят и защо хората ги гледат. Розамунда едва ли разбра и една десета от казаното, но успокоена от прегръдките му и набрала известна смелост каза:

— Добре, направи отново магията, а аз ще гледам да не ме е страх. И ми превеждай, за какво си говорят другите магьосници.

— Вече ти обясних, че киното е илюзия, но не и магия. Всеки филм се пуска в действие чрез този сензор, а самият той се намира в това нещо — посочи той един диск. — И ти можеш да го направиш.

— И аз ли? — учуди се принцесата. — Следователно мога да стана магьосница.

— Вече си станала. Достатъчно си ме омагьосала.

— Покажи ми какво да направя — прояви тя внезапна решителност. — Сигурна съм, че докато си при мен, нищо лошо няма да ми се случи.

— Така е — потвърди Барди и посегна към известна комедия.

Розамунда с опасение изпълни указанията му и изглеждаше доста стресната, след като образа се появи на екрана. Но не минаха и десетина минути и тя се запревива от смях. Към петнайсетата едва не се задави, а по-нататък изглеждаше, че се намира на върха на щастието си.

— Не разбрах всичко, но беше чудесно — възкликна, докато рицарят разтриваше устата си, схваната от приказване. — Какви страхотни и лъскави каруци, дори по-красиви от твоята, какви непознати вещи! А хората са си същите. Дори и в далечни задморски страни, които изглеждат фантастично, те вършат глупости. Колкото и да ме убеждаваш, че филмите не се правят от магьосници, киното е магия. Най-голямата, която досега съм срещала! Барди, направо ти завиждам. Искам да тръгна с теб и да видя съвсем различни светове. Сега разбирам, че тук досега съм живяла мизерно, скучно, жалко…

— Какви ги приказваш? Нима не ти харесва родната ни Ландирия?

— Вече не. Искам да ме заведеш в някоя от тези задморски страни.

— И да оставиш кралството и баща си?

— Не съм му притрябвала толкова. С теб ще ми бъде добре.

— Но още не сме направили сватбата!

— И с нея и без нея, все тая. Само излишни разходи.

— Всички жени мечтаят за сватба.

— Не съм като тях. Имам по-свободни разбирания. Но след като държиш на нея, ще я направим. После заминаваме. Нали, скъпи?

Рицарят беше смаян, събитията, задвижени от нея се развиваха с главоломна скорост, но не в такава посока, за която по-рано си ги представяше. Розамунда го целуна горещо и се измъкна от стаята му.

* * *

След като на сутринта слугите смениха гърнето и му донесоха варено заешко бутче за закуска, Горо се вмъкна при него. Изглеждаше ядосан.

— Какво си се нацупил? — попита го Барди

— Забрави за мен. Влачиш се след принцесата и не помисляш, че старите хора умират от глад.

— А защо не освобождаваш съдържанието на пояса си?

— За да разберат за златото ли? Къде са ти търговците, дето щяха да го сменят за медни пари? Тук вече пет дена ми подхвърлят гранясала осолена сланина. Омръзна ми посред нощ да ставам да пия вода. А ти си ядеш шунката и майонезата, мажеш си конфитюри, дъвчеш си шоколади и си караш кефа с принцесата. За какво ме помъкна със себе си? За какво ли се върнах в тази скапана страна?

— Поради патриотични чувства. Лека полека, можем да променим всичко. Трябва ни само време.

— Време, ама аз го нямам много. А ти храниш напразни илюзии. Хващай компютъра, дето не си го пипнал напоследък и да изчезваме обратно.

— Много бързо се предаваш, Горо. И винаги търсиш на хляба мекото. Не искаш ли да постигнеш нещо, от което самият ти да си доволен?

— В Холивуд го бях постигнал. Защо ли ти се поведох по акъла?

— Предлагам да се успокоиш. Като начало хапни това бутче. Още днес, ще подобря положението ти. Ще говоря със сенешала.

— С този ли никаквец? Не виждаш ли, че се подмазва само на теб?

— Успокой се. Изчакай само да се оженя, после ще видиш как ще си живеем.

— Глупости — недоверчиво каза магьосникът. — Не ти вярвам. Все пак дай насам бутчето, можеш да добавиш и малко кетчуп, пък и галети няма да са излишни.

Барди се видя в чудо. Снощи Розамунда, сега Горо. Как да ги убеди, че в родната страна се живее най-добре? Беше нужно да започне да действа. Но първо трябваше да се ожени за принцесата, а до сватбата оставаха само няколко дни.

— Направи ми магия за щастие — настоя рицарят, след като магьосникът се нахрани. — Донеси книгата си и останалия багаж, тук ще бъде на по-сигурно място.

— Да го сложим в колата, тя поне има сигнално устройство — озъби се Горо. — Предлагам да тръгнеш с мен, за да помогнеш.

Барди се съгласи с него и по пътя се сети, че наистина няколко дребни вещи вече бяха изчезнали. Джобно ножче, вилица и лъжица, няколко пластмасови чашки, туба с паста за зъби и гъба за баня. Кой ли ги бе взел?

След като сложиха два сака в багажника на форда, Горо извади книгата си, за да изпълни поетия ангажимент. Гургилът веднага се стрелна над главите им и му внуши правилното прочитане. Магията беше приведена в действие.

— Къде се губиш? — извика откъм подвижния мост Розамунда. — Търсих те навсякъде. И защо да не докараш лъскавата каруца в двора на замъка?

— Казах ти, нарича се кола — рече рицарят.

— Така да е. Вкарай я в двора. Трябва ли да ти обяснявам, че навън се навъртат разбойници?

Принцесата определено проявяваше признаци за съхранение на ново придобита собственост, а Барди все още нямаше представа за това качество на повечето жени.

* * *

Денят на сватбата настъпи. Разбрали за нея, от съседните царства пристигнаха няколко търговци. Колите им возеха бъчви с бира, в сандъците им се намираха дрехи и тъкани. Горо най-сетне смени при тях няколко златни верижки за медни пари. Те останаха извънредно доволни, той също. Поне свинското месо и хляба му бяха осигурени за дълго.

В двора на замъка цял ден се пиче на шиш охранено теле. Кралят изпроси от Барди една от последните му бутилки уиски. Отпиваше по малко и после доволен ругаеше слугите около себе си.

— Кога ще ми дадеш уговореното? — попита той рицарят по едно време. — Мисля, че сега му е времето.

— Трябва да го извадя от колата, а наоколо има толкова народ.

— Сега ще ги разгоня, а ти действай!

След малко рицарят му подаде черна пластмасова торба, която доста тежеше. Рогонал я отвори, надникна в нея и зарадвано забърза към любимото си мазе. Там се намираше свръх-секретното му място. Представляваше отвор, който се прикриваше с подвижен камък в стената.

Един след друг, гостите пристигаха. Слугите вече бяха наредили по масите глинените паници, канчетата и купичките с вода за миене на пръстите. Скоро телето беше разрязано на подходящи късове и сервирано. Рогонал седна на трона си, поканените се настаниха, Барди и Розамунда заеха централно място и сватбеното пиршество започна. Благодарение на перилния препарат, донесен от рицаря, лекетата по извезаната кралска мантия бяха изчезнали и тя бе възвърнала първоначалният си цвят и величие. По същата причина, зелените му шалвари наистина изглеждаха зелени. Като цяло, кралят изглеждаше подновен и извънредно доволен.

— Обявявам за мъж и жена дъщеря ми и доблестния рицар Барди — пробоботи солидният му бас. — В този тържествен момент вдигам тост за младоженците — повиши тон гласът му. — Да са здрави и щастливи дълги години и да ми народят внуци! Наздраве! — вдигна той чашата с уиски, което за жалост бе към привършване, също като простичката и кратка церемония по бракосъчетаването.

— Наздраве!!! — изреваха присъстващите, отпиха по глътка бира и се нахвърлиха върху печеното.

Барди се огледа около себе си. Натруфена като никога, Розамунда излъчваше взривоопасна миризма на смесица от парфюми, която неуспешно се бореше с всеобщата воня на чесън и пот наоколо, и едва не го задушаваше. От време на време тя инстинктивно го хващаше за ръката, сякаш търсеше спасение от околните. Той вече я бе научил да борави с нож и вилица, и при всяка отрязана хапка, брадатите физиономии около тях втренчваха учудени погледи.

С напредването на тържеството езиците се развързваха и врявата нарастваше. От нямане какво да прави, рицарят неволно се заслуша в разговора на съседите си.

— Убих го, мамка му — ревеше до него червендалест мъж със съмнителен благороднически произход. — Наръгах го като прасе, а той квичеше ли, квичеше. Друг път няма да ми краде овцете!

— Правилно си постъпил — увери го кльощавият му съсед. — Ако бях на твое място, и аз щях да го наръгам. Въпросът е как го хвана?

— Цяла седмица го дебнах, скрит в една купа сено — рече червендалестият. — По едно време щях да се насера от чакане, ама след това като изскочих…

— Браво на тебе Ламон! Наистина ли го закла като прасе?

— Не лъжа, нали си ми приятел?

— Винаги съм ти бил такъв, макар че по едно време се увърташе около жена ми — намуси се кльощавият.

— За какво са жените, ако не ги задиряш?

— Да, ама това тогава не ми хареса. Все пак беше моя съпруга!

— Защо не поиска да се бием — захили се просташки червендалестият.

— Защото си доста як…

— Правилно си преценил, Кудо. Никога не се закачай с мен и винаги ще ти бъда приятел. Остави ги жените, дружбата между мъжете е много по-важна. Нека да пием за нея!

— Да пием… — съгласи се кльощавият.

— Пийте, докато пукнете — ухили се зад тях Скубльото, който се бе появил отнякъде, обикаляше около масите и дразнеше гостите.

— И тебе ще те заколя като прасе — изкрещя Ламон.

— Ако ме хванеш — продължи да го дразни шутът и му направи неприличен жест.

— Остави го — дръпна го Кудо. — Собственост е на краля.

— Не мога да го разбера, този крал. Как може да търпи такива ненормалници около себе си.

— Такава е участта му. Дворцовият етикет го изисква.

— Да му пикая на етикета! — изруга червендалестият. — Ха, наздраве!

— Какво си се заслушал в разговора на тези простаци? — дръпна Розамунда Барди за ръкава. — Казвах ли ти, че сватбата е тъпо нещо? След малко всички ще се напият и ще започнат да пикаят под масите, а някои ще се сбият. Няма с кого да си кажеш умна приказка. Да ти призная, умирам от скука…

— Ей, всички, тихо! — прекъсна я баща й и стана от трона си, след което едва не падна встрани от него, но успя да се задържи. — Музика! Започват танците!

Музикалният квинтет се състоеше от две гайди, две гъдулки и един тъпан. Повечето от насядалите по масите станаха, излязоха в празното пространство между тях и неловко заподскачаха. Дамите не бяха по-малко пияни от кавалерите си.

— Младоженците! — извика Рогонал. — Какво чакат още?

— Ще трябва да се включим в този цирк — каза рицарят и дръпна принцесата за ръката.

— Поне можеш ли да подскачаш като хората?

— Ще се опитам — усмихна се той. — Въпреки неприятната обстановка, мисля, че този ден трябва да бъде важен за теб.

— Мисли си каквото искаш — отвърна тя с безразличие и направи първата елегантна танцова стъпка.

— Всички ще запомнят тази сватба! — надвика Рогонал музиката, после притвори очи и захърка. Но никой не го забеляза освен зоркото око на Розамунда, която веднага прецени преимуществата от промяната в състоянието му.

— Готов е, да се измъкваме оттук — каза тя на Барди. — Едва ли някой ще ни обърне внимание.

Рицарят с удоволствие изпълни предложението й. Двамата се провряха през подскачащите двойки, промушиха се през една от страничните врати и се затичаха към покоите на принцесата. След това се хвърлиха върху широкото, покрито с балдахин легло на принцесата. Встрани от тях, дърветата в запалената камина весело пукаха. Първата сватбена нощ обещаваше да е сладка.

* * *

— Ставай, съпруже! — събуди го тя на другия ден. — Снощи усърдно се потруди, доволна съм. Направила съм кафе, както ти ми показа. Изпий го, после ми се излиза извън замъка.

— Имам природни нужди — сънливо отвърна той.

— Отвори онази врата — посочи тя вляво от себе си. — Дясното гърне зад нея е твоето.

Рицарят бързо привърши с тоалета си, нахлузи ризницата и препаса меча. По пътя надолу по стъпалата се замисли, че първо нещо с което трябва да се заеме, е да приведе в подходящ вид кралските тоалетни. Сънародниците му нямаха понятие от сифони и канализация, да не говорим за тръбопроводи. Бяха стигнали само до идеята за комин.

— Изкарай колата навън! — нареди младоженката с непознати до сега нотки в тона си, които той изненадано отбеляза. — Искам да направим разходка с нея, харесват ми меките й седалки. И да ми пуснеш най-хубавата музика, вътре има ли достатъчно компакт-дискове? Хей, вие там, смотаняци! — извика тя към стражите. — Спускайте моста и отваряйте портата, че да не заиграе тоягата!

Рицарят отключи дистанционно вратите на форда, изчака я да се настани до него и мълчаливо включи двигателя. Тази сутрин нищо не му се правеше.

След като излезе от границите на замъка, сви по коларския път, който криволичеше край реката. Розамунда бръкна в жабката на колата, извади първата попаднала й кутийка и скоро в купето гръмна юнашката музика на „Диваците от Олбъни“, които не закъсняха да започнат да се кълчат от малкият екран пред нея. Барди си помисли, че в такава тиха и ведра утрин, наситена с птичи песни, гръмогласната музика едва ли бе подходяща.

— Много ми харесват тези музиканти — провикна се Розамунда. — Винаги ще ми пускаш изпълненията им. Какви енергични мъже само, тук няма такива. Виж този как счупи в пода това нещо, дето го държеше в ръцете си. Приличаше на голяма плоска гъдулка. Супер е! — възкликна тя с една от новите думи, които бе научила. — Как се казва страната, където има такива възхитителни неща?

— Америка — за първи път изръмжа Барди. — Не ми пречи да карам.

— Искам да отида в тази страна. Къде се намира? — не престана тя.

— Сигурно много надалече. Толкова, че не мога да ти обясня. Пристигнах там с магия.

— Кой я направи?

— Горо. Само че не се получи по предназначение. Попаднахме на това място случайно. Фактически магията беше любовна, но не за хора, а за дракони.

— Възможно ли е магьосникът да я направи повторно, само че и аз да те придружавам?

— Съмнявам се.

— Как се върна тогава?

— Отново с магия. И с помощта на компютър.

— Какво е компютър?

— Една умна машинка. Някои твърдят, че е глупава. Намали музиката, ако обичаш, няма да се надвикваме.

— Днес си лош — нацупи се Розамунда, но изпълни искането му. — А на мен ми е интересно да те разпитвам. Искам да ми покажеш тази „машинка“. Сигурно в нея се крие голяма сила.

— Тя не е за жени от Ландирия. Не са достатъчно умни.

— И аз ли не съм такава? От един ден сме женени, а започна да ме обиждаш. Още ли не си разбрал колко съм способна?

— Предполагам, че е така — опита се да заглади Барди започващия скандал и я погали по коляното.

— Не се подмазвай! — навири тя нос. — Станала съм ти жена, за да ми показваш всичко, а не да криеш нещо от мен. Искам да отида в Америка — тропна тя с крак по пода на колата.

— Още не му е дошло времето, а и не знам дали ще се получи.

— Кога все пак ще опиташ? — настоя принцесата.

— Когато пооправя работите в кралството.

— За какво ти е притрябвало?

— Върнах се с тази мисъл, обичам родната си Ландирия. Погледни навън каква красота е, стига си зяпала в екранчето. Наслади се на бистрата вода в реката, на зелените снаги на боровете и на синьото небе. Въздухът направо се пие. Божия благодат, екологично чиста природа.

— Всичко това го гледам, откакто съм се родила. Тъпотия… Искам разнообразие, искам Америка — разрева се съпругата му. — Преди три дни ми обеща, че ще ми угаждаш във всичко.

— Добре, скъпа — започна да се топи рицарят, като всеки друг мъж при вида на женски сълзи. — Ще помисля по въпроса.

Розамунда го изгледа с надежда и отново усили музиката.

Пътят тръгна нагоре, стената от борове се прилепи към него. Зад един от завоите пред тях се изпречи невероятно същество. Приличаше на огромен човек, но физиономията му едва се виждаше през гората от косми, която покриваше лицето му. Яките му, покрити с възли от мускули ръце, стискаха масивна сопа. Единственото му облекло се състоеше от някаква превръзка между покритите с козина крака, която опасваше и бедрата му. Стоеше по средата на пътя, без изгледи някога да се отмести.

— Ето ти истински дивак — отбеляза Барди. — Не е като тези нещастници от екрана. — Предчувствам, че ни очакват неприятности, въпреки че още не е показал намеренията си. Като малък съм чувал за диви горски хора, но никога досега не съм ги виждал.

— Сигурно доста са се размножили, за да посмеят да излизат на пътя — страхливо се сви на седалката принцесата.

— Ще видя какво иска — каза Барди и посегна към меча си.

— Почакай, може сам ще се махне.

— По всичко личи, че няма да го направи.

Рицарят натисна клаксонът на колата. Дивият човек изрева, вдигна дебелото парче дърво над главата си и се затича към тях със съвсем ясно намерение. Само след няколко мига, огромната му сопа се стовари върху капака на мотора. Върху него остана голяма вдлъбнатина.

Барди изрева като ужилен, грабна меча си и моментално изскочи навън. Вторият удар на дивашкото оръжие беше предназначен за него. Младият мъж отскочи чевръсто, направи лъжливо движение с тялото си и съвсем ловко заби хладната стомана в корема на косматия великан, който зарева наистина като заклан. Дебелите му бърни оголиха червеникав венец, под които стърчаха внушителни кучешки жълти зъби. Рицарят отново повдигна меча си и бързо довърши започнатото дело. След това хвана за краката дивия човек и с доста голямо усилие прехвърли трупа му към склона на реката. После се върна в колата, извади от жабката тоалетна кърпичка и старателно избърса острието на меча от кръвта. В това време Розамунда го гледаше с обожание.

— Ти си моят герой! — възкликна тя. — Как възхитително се справи с него!

— Предлагам да се връщаме — предложи Барди. — Току виж изскочили още като тоя.

— Както кажеш скъпи — този път без възражения се съгласи съпругата му. — Винаги ли така бързо ликвидираш противниците?

— Бях специалист по драконите. Такова същество убивам за първи път.

— Беше чудесен. Искам да съсечеш още някой див човек, много ми хареса. Отначало се уплаших, но сега ми е толкова хубаво!

Рицарят не й отговори. Подкара колата, стигна до някакво разширение на пътя и с няколко маневри я обърна в обратна посока. Сякаш дочул женското желание, дяволът реши да се намеси. След предишният завой вече ги чакаха десетина диви хора, които крещяха и размахваха още по-големи сопи. Барди се сети за премеждието си при пристигането в замъка и съвета на Горо. Натисна газта, под гумите изхвърчаха кал и камъни и луксозното превозно средство се вряза в тълпата космати гиганти, които дори и не помислиха да се отместят. Принцесата още не бе успяла да изпищи, когато две масивни тела се удариха в предницата на колата, после сплескаха покрива й и в последствие се пльоснаха зад задните гуми. Дочуха се два-три силни удара по багажника, после всичко остана зад тях.

— Отново се отървахме — рече Барди, след като пулсът му се нормализира. — Изглежда си права. Тези типове доста са се развъдили.

Розамунда още не можеше да дойде на себе си. Когато това стана, тя се хвърли на врата му и започна да го целува.

— Какъв храбър рицар си имам! — възкликваха устата й. — Този път съвсем ми хареса. Ще накарам баща ми да организираме лов на диви хора.

— Само това ми липсваше — промърмори той и се огледа с опасение. — За в бъдеще ще трябва да внимаваме с разходките.