Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (3)

3.

Барди се размърда под миризливия козяк, с който се бе завил, сбърчи нос от острата смърдня, която усети и се надигна от постланите върху пода овчи кожи.

Магьосникът бе станал преди него, запалил огън в огнището и направил кафе. Сега седеше пред масата и доволно дъвчеше галета намазана с френска майонеза, върху което се мъдреше внушителен къс шунка.

— Ако я караш така, скоро ще си ядеш ушите.

— Все някога ще купя овца — отвърна Горо извинително. Може и прасе или теле, но те се намират по-трудно за продан. Тогава ще видиш какво ядене ще падне.

— Като те гледам какъв си мършав, чудя се къде побираш толкова храна, макар от това занимание да няма видима полза. Каквото и да минава през устата ти, изглежда, че същото излиза от противоположното й място.

— Старите хора са така. Все им се яде, но не надебеляват.

— А не трябва. Лекарите препоръчват по-малко и по-здравословна храна.

— Тук има само знахари, баячи и магьосници. Липсват и мошеници зъболекари.

— Затова ли си подмени зъбите?

— Не ме подсещай. Като си спомня колко платих, направо ме втриса.

— Типично за всички скъперници.

— Всички магьосници са такива. Аз познавам някои от колегите, не се различават от мен — сви рамене Горо и посегна към нова галета. — Сядай да закусиш, кафето ще изстине.

— Ще изчакаш малко — каза Барди и излезе навън.

Когато се върна, завари магьосникът да посяга към пакета с остатъците от шунка и го плесна през ръцете.

— Егоист, мръсен! Не ти ли влиза в главата, че и аз трябва да се нахраня?

— Има още две опаковки.

— Има, но не са за теб. Пазя ги за Розамунда.

— Давай й всичко, което имаш и ще видим до къде ще я докараш — промърмори Горо.

— Повтарям ти, не е твоя работа — тросна се Барди и си наля кафе в глинената чашка. — Веднъж завинаги си го набий в дъртата кратуна. И вместо да се озърташ лакомо, започвай да редиш багажа. От теб все трябва да има някаква полза.

* * *

Фордът отново заподскача през локвите на Бягай-по-далече-оттука, но този път селяните бързо се скриха в къщите си и страхливо надникнаха зад мътните опънати мехури на прозорчетата си.

— Виж само къде се домъкнахме! — промърмори недоволно Горо. — Кал, мръсотия и въшливи простаци. Няма бани, няма сапуни и дезодоранти, няма супермаркети. И всичко заради някаква фльорца!

— Вече те предупредих! Още една дума и ще си го получиш. Както си седнал до мен, много си ми удобен — вбеси се Барди. — Затваряй си устата, гледай красивата природа наоколо и не ми пречи да карам.

„Красива природа! — възмути се наум магьосникът. — Мъгла, влага, хилава растителност и камънаци. Защо ли му се поведох по акъла?“

Последните къщи на селото останаха зад тях и селският път ги поведе към полите на планината. Колата щастливо премина над полуизгнилите дъски на мостче над някакъв поток и се пъхна в просеката на гъста гора. Стеблата на вековните дървета минаваха край тях като стражи, застинали на столетния си пост. През могъщите им корони прелитаха пъстроцветни сойки, по пътя пред тях често пресичаха зайци и сърни.

— Ех, да си имахме някоя друга пушка — не се стърпя да отвори уста Горо. — Бум и хайде в багажника. Твоят меч за нищо не става.

— Много си е добър — отвърна Барди и поглади дръжката му, която се подаваше между седалките. — Ако всички разсъждаваха като теб, една животинка и дърво да не е останало. Любувай се на природата, скапаняк такъв, в Холивуд всичко беше декор.

— Природата — озъби се магьосникът. — За какво ми е тази природа?

— За да й се наслаждават дръвници като теб. Вече ти казах да си затваряш устата. Само един естет е в състояние да оцени красотата на такава местност!

— Не се държиш прилично с възрастни хора — обиди се Горо. — Ако съвсем не ти трябвам, върни ме в селото.

— Може и да ми дотрябваш, затова съм те взел. Взе ли книгата със заклинанията?

— Никога не се разделям с нея, в пазвата ми е — каза магьосникът и се потупа по корема, който поради солидната закуска бе леко увиснал над кожения пояс със специално предназначение.

— Добре, че за нещо си се сетил — установи рицарят и заобиколи внимателно голям камък. — Няма да бъде лошо отново да млъкнеш.

Времето сякаш застина. Поради бавното им придвижване, часовете се изнизваха мъчително, а гората сякаш беше безкрайна. Беше станала толкова гъста и късчето небе над просеката на пътя така потъмня от облаци, че Барди се принуди да включи фаровете. В светлината им скоро изникна малка групичка хора, които заслепени поднасяха ръце към очите си. Бяха облечени с парцаливи дрехи, което не им пречеше да държат в ръцете си мечове и арбалети. Рицарят натисна спирачката.

— Разбойници — изкрещя Горо и се хвана за скъпоценния си пояс.

— Сега ще им видя сметката — изръмжа Барди и изтегли меча между седалките.

— Досега никога не си се вслушвал в съветите ми, поне веднъж го направи. Нито си имаме работа с тези дрипльовци, нито е нужно да се разправяш с тях. Една стрела да забият в гърлото ти и аз съм загубен. Проклет да съм, дето в Холивуд не изкарах шофьорска книжка. Ако те убият, мен после ще ме нарежат на парчета, защото ще продължавам да стоя като тъпанар в колата, без да зная как да я подкарам. Тръгна ли сме към Розамунда, забрави ли?

Рицарят го погледна, помисли за миг и бесните стоманени огънчета в очите му като че ли угаснаха. Наведе глава над кормилото и натисна газта.

И без това смаяни от ярките светлини, разбойниците се разхвърчаха като пилци. Бронята на колата удари крака на един от тях и той заквича от болка. Чудовището с огнените очи, с което се бяха срещнали, се бе оказало твърде опасно.

— Видя ли колко лесно разрешихме проблема? — каза Горо и погледна назад. — Едва ли някога ще се върнат.

— Един път и ти да предложиш нещо разумно — отвърна Барди и започна да се успокоява.

— За това са старите хора, да дават съвети.

Рицарят замълча и се съсредоточи в кормуването. Пътят пред тях беше чист, започна да просветлява.

Не мина много време и те излязоха от гората. В далечината се забелязваха кулите на замъка на крал Рогонал, осветени от слънцето, което се бе подало зад облаците. Зад тях се извисяваха сините снаги на планините.

Барди се зачерви и неспокойно започна да се върти на седалката. Магьосникът също се развълнува и неспокойно започна да опипва пояса си. Усети, че отново е гладен и погледа часовника си. Показваше два следобед.

Замъкът, който не беше чак толкова голям, все пак видимо нарастваше по размери. След поредната малка височина вече се забелязваше реката, която течеше край него и бе напълнила с вода рова, който заобикаляше високите му стени. Подвижният мост на входа не беше спуснат. След десетина минути фордът спря пред него. Над стената се мярнаха няколко фигури, които бързо изчезнаха.

— Не ни посрещат особено дружелюбно — отбеляза Горо. — По това време на деня вратите на замъка трябва да са отворени.

— Знае ли човек, какво се е случило? — каза рицарят, сложи шлема си, препаса меча и излезе от колата.

— Аууу, има ли някой? — извика през събраните на фуния длани пред устата си.

Последва тишина.

Барди се ядоса и натисна клаксона на колата.

Над стената се подаде някакъв човек с голяма брада, виждаше се и част от ризницата му.

— Тук няма никой — изрева той и насочи арбалета си надолу.

— Ти никой ли си? — извика рицарят. — Спускай моста, докато не съм те накълцал на парчета.

— Няма как да се качиш. Дори и да съм някой, пак няма никой. Така ми е наредено.

— Слушай, глупако. Аз съм рицарят Барди и идвам на гости на крал Рогонал. Този в колата е много способният магьосник Горо. Веднага спускай моста и отваряй вратите на замъка!

— Първо ще попитам някого.

— Кого ще попиташ, нали няма никой?

— Ще попитам този, дето ми е наредил да казвам, че няма никой. А ти ще чакаш, заедно с чудовището си.

— Не е чудовище, а специална магическа каруца — отвърна рицарят. — Действай по-бързо, докато не съм изпълнил заканата си.

— Не можеш, на високо съм — ухили се злорадо брадатият тип и изчезна от поглед.

Минутите минаваха. На Барди му омръзна да брои нескопосно издяланите камъни, от които беше изградена стената пред замъка и усети, че отново започва да се ядосва.

— Да направя ли някаква магия? — подаде се Горо от колата. — Да накарам ли тези, дето не са вътре да се стреснат и по-бързо да ни пуснат?

Рицарят го погледна безпомощно и тъкмо се чудеше какво да му отговори, когато подвижният мост със скърцане тръгна надолу. Много брадясалият човек отново се показа над стената.

— Влизайте — каза той. — Но без лъскавото чудовище, което ви приютява в корема си.

— Обясних ти, че това е специална каруца, нещастнико. Освен това подаръците за крал Рогонал и принцесата са в багажника й.

— Не зная какво е багажник, така ми е наредено — неумолимо отряза косматия тип.

— Вади багажа — обърна се Барди към Горо. — Изглежда няма да се разберем с този кретен.

— Целият ли? Много тежи.

— Остави уредбата и кашончетата с батериите.

След като магьосникът се справи със задачата, рицарят заключи дистанционно колата, взе двата най-големи сака и закрачи към моста. Горо го последва пъшкайки.

Грубите двери от тежко дялано дърво се разтвориха пред тях. Посрещна ги плешив дебеланко, облечен в дълга вълнена роба, зад който се кривеше полугол и голобрад кльощав човек — грозен и с развалени зъби. Встрани се пулеха към тях няколко войника с кожени шлемове и недохранен вид.

— Аз съм сенешалът^[1] Монти, а този зад мен е новият шут на краля — представи се дебелакът. — Доста е смахнат и си нямаше име, затова го кръстихме Скубляка. Обикновено се занимава със скубане на косми по тялото си и никога не му е студено. Иначе яде малко и е лесен за издръжка.

— Издръжка-пръжка, издръжка-пръжка — закикоти се ненормалникът.

— Млъквай — сгълча го сенешалът и с подозрителен поглед попита: — Вие нали не сте от Кирикия? Или от Сандирия?

— Не — каза Барди. — Тук сме се родили и тук сме отрасли. Ландирия е нашата скъпа родина. Къде е крал Рогонал, къде е Розамунда? Защо не посрещнаха един доблестен рицар, придружен от способен магьосник?

— Защото принцесата спи следобеден сън, а кралят така се е скрил, че не можем да го намерим. Днес щяха да идват пратеници от Кирикия.

— За какво?

— За да събират дълговете си, естествено. Кралят е задлъжнял, а данъците още не са събрани. С всяка измината година, селяните все повече лъжат за броя на овцете си.

— Овце, овце, овце — започна да тананика шутът. — Но нямат си пера, а тук са две кокошки, готови за оскубване.

— Затваряй си ченето, Скубляк ненормален, какво си се лепнал за мен още от сутринта — възмути се Монти. — Отивай да търсиш господаря си.

— От сутринта, от сутринта, изчезна кралят във мазето — закриви се смахнатия шут и затропа с дървените налъми, с които завършваха кльощавите му крака. — В мазето, в мазето, с пиенето и мезетата — продължи нахално и ловко се извъртя от ритника на дебелия сенешал.

— Работата е ясна — прецени Барди. — Няма ли да ни поканиш да се настаним някъде?

— Свободни места има само в конюшнята. Стаите за гости евентуално са запазени за пратениците от Кирикия и Сандирия, ако все пак пристигнат и успеят да влязат в замъка, въпреки че тук официално няма никой.

— Слушай, Монти — рече рицарят. — Не успя ли да разбереш, че ние не сме обикновени гости, а много важни такива. Там, където смяташ да ни настаниш не е удобно за нас.

— Защо да не е? — учуди се дебеланкото. — Има достатъчно сено.

— Къде ще оставим багажите си? Имаме ценни вещи и някой може да се полакоми за тях.

— На същото място. Пък и торбите ви нали ще бъдат до вас?

— Аз идвам, за да поискам ръката на принцеса Розамунда. Нима намекваш, че ще се представя пред нея овалян в слама, а нейните подаръците ще миришат на конски фъшкии?

— И други са идвали и са спали в конюшнята без да протестират. Освен това сламата лесно се чисти от дрехите.

— Изглежда няма да се разберем с теб — произнесе заплашително Барди и хвана дръжката на меча си.

— Няма да ме уплашиш — изрече храбро Монти и кимна към полузадрямалите войници, които веднага показаха признаци на бойна готовност.

— Я чакайте вие двамата — намеси се Горо. — Изглежда няма да мине без правене на магия. Сега ще оправя работата.

Той бръкна в едно от отделенията на пояса си и съсредоточено порови с два пръста. Измъкна оттам малко пръстенче и с въздишка го подаде на сенешала, който учудено го пое и започна да го разглежда.

— Вълшебно е — поясни магьосникът. — Освен това е златно. Вземаш го за спомен от мен и забравяш за конюшнята.

Монти се почеса по темето и доста бързо съобрази за какво става дума.

— Всъщност ако размисля, което вече направих, има една стая в северното крило, която е под моя опека. Не е от най-добре обзаведените, но мога да ви я предоставя за известно време. Предполагам, че няма да се задържите дълго, кралят ще ви отпрати като останалите преди вас. Дайте да ви помогна с багажа.

— В Холивуд сто доларова банкнота вършеше работа — промърмори по пътя Горо. — А тук минахме с четвърт цена, пръстенчето е четиринайсет карата. Както виждаш, отблагодарявам се донесената от теб храна.

— За втори път отбелязвам уменията ти — каза Барди. — Не съм сбъркал, че съм те взел със себе си.

— Златна дипломация, железни врати отваря — мъдро заключи магьосникът. — Учи се от мен, няма да сбъркаш.

— Не разбирам за какво си говорите — извърна глава към тях Монти, който мъкнеше двете тежки торби нагоре по тесните стълби.

— Не ти и трябва — отвърна му Горо. — Важното е да си доволен, докато още си сенешал.

— Какво искаш да кажеш? — спря се дебелакът.

— Че заемаш тази длъжност. Назначили са те, но утре могат да те уволнят. Приемай го като вероятност.

— Какво е вероятност?

— Нещо, което може да се случи, а може и да не се случи.

— Това намек ли е?

— Разбирай го както искаш. Сега сме тръгнали да ни настаняваш, не ни губи времето. Били сме дълъг път, трябва да се измием и да сменим облеклото си.

Горо се сети, че дрехите, които носеше за смяна бяха еднакво вмирисани, но все пак избродирани за официални случаи. Поне носеше чисто бельо.

Едно от стъпалата на стълбата едва не се счупи под тежестта на предводителя им, но той все пак успя да ги прекара успешно през тесен коридор, после развърза въженцето на полуизгнила врата и ги въведе в мрачна стаичка. Продълговатите тесни процепи в дъното й бяха покрити с опънати кравешки мехури. Под тях се забелязваше кръгла дупка, а до стените бяха разстлани обичайните овчи кожи.

До един от ъглите се намираше каче с вода и с провесен черпак върху него.

— Къде е тоалетната? — попита Барди.

— Какво е тоалетна? — запита на свой ред Монти.

— Място, където да се измиеш и да удовлетвориш физиологическите си нужди.

— Ох, отново се изразяваш трудно — изпъшка Монти. — Но аз съм съобразителен. Сигурно търсиш онзи отвор в пода. Стаята се намира в една от кулите, надвесена над рова, през дупката всичко пада директно във водата.

— Велико изобретение — рече рицарят.

— Каквo означава тази дума? — отново попита дебелият сенешал. — Вие двамата говорите странно, като че ли не сте се родили в Ландирия.

— Каквото могат, такова правят — обърна се магьосникът към Барди. — Не си губи времето с обяснения. Сега ми се появи природна нужда, ще помоля и двамата да излезете навън.

Те изпълниха молбата му.

— Щом намеря крал Рогонал, ще уредя срещата ви — каза Монти на Барди навън — След това ще ви уведомя, а дотогава се пригответе.

— Събуди и принцесата.

— Няма да бъде лесно, но ще опитам.

Рицарят се загледа след отдалечаващия се дебелак и си помисли, че той все пак е годен за някаква работа. След това се отправи се към дъното на тесния коридор и прилепи лице към процепа, заместващ прозорец. Гледката, която се откри беше прекрасна.

— Готов съм — подаде се Горо навън след малко. — Можеш да влизаш, ела да оправим багажа. Смятам за твърде разумно, докато ти се представяш на краля, аз да остана тук да го пазя.

* * *

Тронната зала на крал Рогонал не бе голяма и не блестеше с разкош. Беше дълга около петдесет лакти и широка трийсетина. Каменните й стени не бяха измазани, единствената им украса се състоеше от няколко провесени килима с избледнели шарки. Край тях се намираха две дълги груби дървени маси с разхвърляни покрай тях столове. Зад доста нескопосно направения царски трон се виждаше голяма камина, в която догаряха няколко пъна. В четирите ъгъла на залата бяха поставени мижави светилници, по неравния под се надбягваха хлебарки.

Кралят се мъчеше да излъчва подобаваща величественост. Въпреки мазните си лекета, извезаната му мантия царствено обгръщаше едрото му тяло. Пурпурният й някога цвят сега по-скоро се бе превърнал в кафеникаво-лилав, който приятно контрастираше със златните ширити на камизолата му и шпорите на високите над колене ботуши, в които се вмъкваха нещо като зелени шалвари. Сивите му очи хитро светеха над орловия нос и прилежно подстриганата му бяла брада. Върху дългите му, пристегнати с панделка прошарени коси едва се крепеше златна корона с три инкрустирани скъпоценни камъка в предната си част. Явно бе изработена в по-добри времена за някой владетел с по-малки размери на главата. Царският скиптър, който Рогонал упорито стискаше в месестите си ръце, също бе златен, или поне така изглеждаше.

— Добре дошъл, рицарю — прогърмя мощният му басов глас. — Досещам се за какво си пристигнал, но ти позволявам да го кажеш.

— За ръката на Розамунда, Ваше Величество.

— Добре, намеренията ти са ясни. И ти ли очакваш да се издържаш от зестрата, която все още не съм приготвил… хммм… по известни причини?

— Не, Ваше Величество, имам достатъчно средства.

— Като ти гледам доспехите, нямаш такъв вид. Доста елементарно са изработени. Но както и да е. Ще преценя дали ще може да се договорим. Да ти призная, времената са трудни. Не крия, че кредиторите ме преследват и имам нужда от допълнителни средства. Данъците още не са събрани, а кралството ми е бедно и малко. Какво предлагаш?

— Дойдохме си на думата — каза Барди. — Колко?

— Какво колко?

— Злато, естествено.

— Този благороден метал ли? — светнаха очите на Рогонал. — Не бях чувал освен мен и евентуално някой друг дракон, друг да го притежава наоколо. Откъде го имаш?

— Въпросът е неуместен. Имам го и толкова.

— В какво количество?

— Още един неуместен въпрос. В достатъчно.

— Слушай млади момко, виждам, че си се понаучил да се оправяш в сделките. Ще ти обясня, че това, което ще поискам на заем, евентуално някога ще го върна. Освен това ако се ожениш за Розамунда, което не го вярвам особено, но все пак може да се случи, ти ще станеш член на кралското семейство и все едно си дал нещо на себе си. Ясен ли съм?

— Така е — призна рицарят. — Но все още не си ми казал цената на сделката, както ти я нарече.

— Какво ще кажеш за една крина?

— Нямам толкова — призна Барди след кратък размисъл.

— А половин?

— Много е за мен.

— Нали каза, че имаш достатъчно? — наведе се напред кралят.

— Добре, да речем четвърт. Никой няма да ти предложи повече, ако изобщо ти е предлагал.

— Съседите крале са богати. Все някой ден ще се появи принц, който може да даде цяла крина.

— Да, но златото ти трябва сега, а не някой ден.

— Хитър си — ухили се Рогонал. — Знаеш как да водиш изискани преговори!

— Глупак, глупак — разкрещя се Скубльото, който неизвестно кога се бе вмъкнал в тронната зала. — Пристигнал е поредният тъпак.

— Марш навън, ненормалнико — ядоса се кралят. — Ще се научиш да идваш само когато те повикам и ще уважаваш гостите ми.

— Добре, Ваше царско беднейшество. Пак ще се появя, когато не сте ме повикали.

Тропотът на дървените му налъми стигна до изхода и после заглъхна в коридора пред залата.

— Чудя се как още не съм го опекъл на шиш — обърна се Рогонал към Барди. — Но и за шиш не става, много е мършав. По-скоро бих му отрязал главата. Възпира ме само мисълта, че всеки крал трябва да има шут, смята се за въпрос на престиж. Какво да се прави, тежка е царската корона. Но да се върнем към сделката. Четвърт крина казваш. Хммм… Наистина при сегашните обстоятелства и това е нещо, ала трябва да си помисля. Всъщност какво толкова да му мисля, като не зависи от мен.

— А от кого? — попита Рицарят.

— От самата Розамунда. Много е капризна. Представи си, че не те хареса.

— Не можем ли да се разберем принципно? Вие давате съгласието си, а аз ще остана няколко дни, за да ухажвам принцесата. Донесъл съм й подаръци, има и за вас.

— И за мене ли? Много добре си се сетил. Дай ги насам.

— Първо искам да чуя дали се разбрахме.

— Да. Работата е донякъде уредена.

— Нека да я полеем тогава.

— Ще бъде съвсем правилно. Но който дава предложението, той го изпълнява.

Барди бръкна в сака си, извади бутилка с дванайсет годишно отлежало уиски и кутия самоохлаждаща се сода, после добави към тях две стъклени чаши. Кралят с нескрит интерес наблюдаваше приготовленията му.

— Никога не съм виждал такива работи — призна той, след като Барди му подаде чашата. — От къде ги имаш?

— От далечни задморски краища. По едно време много странствах — излъга рицарят. — Наздраве за предстоящия годеж.

Рогонал отпи глътка и очите му се облещиха. След това побърза да отпие още една, пое бутилката в ръка и започна да я разглежда.

— Това нещо не може да е направено от човешка ръка — заяви твърдо. — Срещал си се с магьосници. Непознати красиви вещи от неизвестен материал — продължи той и повдигна чашата към един от светилниците. — А питието вътре прилича на небесна амброзия. Започна да се издигаш в очите ми, Барди. Имаш ли още много такива магьоснически изделия?

— Не са съвсем много. Пазя ги за евентуалната сватба.

— Ти да не си луд? На тези тиквеници около мен и вкисналата сладникава бира им е много. Такава божествена пиячка е предназначена само за крале. Е, да речем и за някой друг благороден рицар. Станем ли роднини и ти ще се убедиш в това. И постепенно всичко ще си кажеш, защото мисля, че криеш нещо. Да не би и ти да си магьосник?

— Не, но водя един със себе си. Доста е способен.

— Може ли с магия да прави злато от камъни?

— Не. Възможностите му са ограничени.

— Жалко. Един такъв магьосник да си намеря, няма да имам проблеми със задълженията.

— Не съм чувал да съществуват толкова могъщи чародеи — отбеляза дипломатично Барди.

— Някога в древни времена ги е имало. Тогава драконите са живеели в мир с хората и са им давали полезни съвети, а домашните духове са се грижили за здравето им.

— Имало ли е такова време?

— Разбира се, щом аз ти го казвам — тросна се кралят.

— Кога ще пристигне Розамунда?

— Знам ли? Много дълго се конти за такива случаи. Мисля, че сенешалът успя да я събуди.

— Нали нямаш нищо против да продължаваме да се черпим докато я чакаме? Бутилката е на твое разположение.

— Бутилка ли каза? Бутилка! Така ли се нарича този вълшебен предмет? Тук можем да си направим подобен, само че от изпечена глина. Ала никой не може да изрисува така добре картинката върху него, да не говорим, че няма откъде да намерим златна боя. Наистина царски подарък си ми донесъл, Барди. Ела да ти налея, виждам, че чашата ти е празна.

Докато кралят свидливо отля глътка, рицарят се замисли за любимия образ, който месеци наред не му излизаше от главата. От нетърпение да го види, усети замайване в главата си.

Най-сетне една от страничните врати на залата се отвори и Розамунда се появи. Беше облечена в дълга червена атлазена рокля, русата й коса беше стегната в изкусно изработена диадема. Сините й очи грееха като небесни езерца върху млечно-бялата кожа на лицето. Дали от притеснение или досада, бисерните й зъбки бяха прехапали долната устна на изящната й уста. Чипото й носле се бе вирнало предизвикателно. Придружаваха я две придворни дами с неопределена възраст. Бяха покъртително грозни.

— Радвам се да ви видя, ваша светлост — поклони се Барди и целуна ръката й, после се изправи и кой знае защо погледът му се заби голямото деколте пред него, където приятно се подуваха прелестите на принцесата.

— Гледай там, където трябва — сряза го Розамунда. — Не съм те виждала от миналата година, намирам, че доста си се позагладил.

Рицарят повдигна поглед и изтръпна от ужас. От златните коси на принцесата над челото й величествено изпълзя голяма въшка. Розамунда извърна глава според придворния етикет и небрежно я плесна с ръка. Барди онемя от притеснение.

— Да не си глътнал бастун? — ухили се тя. — Каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от тези гадинки.

— Аз, аз… — запелтечи рицарят.

— Какво аз? — попита го принцесата и в очите й светнаха лукави огънчета. — Може ли да се стряскаш от някаква си въшка?

— Нямах предвид това, аз…

— Пристигнал си за същото, нали?

— Ами всъщност, да.

— Какви подаръци ми носиш този път? Миналият мина с букет горски теменужки и дървено сърце, издялано от теб. Цветята бързо повехнаха, а с дървеното сърце си играят моите котетата. Какво си ми донесъл сега?

— Накити и козметика. Парфюми и шампоани, златни верижки и годежен пръстен.

— Къде са? Искам да ги видя, макар да не разбирам всичко, за което говориш.

Барди дръпна ципа на сака си и започна да изважда подаръците. Веждите на Розамунда се повдигаха все по-високо, а докато купчината в краката й нарастваше, устата й все повече зинваше.

— Шанел №5 — запелтечи рицарят, отвори капачето на флакончето и поднесе гърлото му към носа на принцесата. — Помиришете го, Bаша светлост! Убеден съм, че ще ви хареса.

— О-о-о! — възкликна тя и устата й още по-широко се отвори, а розовото й езиче неспокойно се размърда. — Какъв вълшебен аромат. Откъде намери такова нещо?

— От задморските страни — намеси се кралят компетентно, който вече бе преполовил бутилката. — Няма скоро да срещнеш такъв претендент.

— Не се намесвай — ядоса се принцесата и тропна с краче. — Знам ти директните намерения. Чудиш се как да се отървеш от мен, само нещо да влезе в джоба ти.

— Засрами се, дъще. Излагаш ме пред хората — примирително рече Рогонал и си допълни чашата. — Барди ни е донесъл скъпоценности, които рядко съм виждал на този свят. За какво служат тези, как го каза, шампорани?

— Шампоани — поправи го рицарят. — За миене на коса. Махат и въшките — добави смутено.

— Тогава половината са за мен — прецени бързо кралят.

— Да имаш да вземаш. Продължавай да се наливаш, с каквото са ти донесли — сряза го дъщеря му. — А как се наричат малките работи, които миришат хубаво през нещото, в което са увити — обърна се Розамунда към Барди.

— Сапуни — отвърна той. — Служат за измиване на ръцете и тялото.

— Хей вие, двете — ревна принцесата към придворните дами. — Отивайте да приготвите кацата с топла вода, нямам търпение да опитам и шампоаните и сапуните! И без това искам да остана насаме с този … прекрасен рицар. И да видим какво още ми е донесъл.

— И аз ли да си ходя? — попита Рогонал.

— Ти не. Нали трябва да обявиш годежа?

— Най-сетне — профъфли радостно кралят, стана от трона си и с олюляваща се походка се приближи към тях. — Браво, момичето ми, от кога чакам този момент.

Докато тя учудено разглеждаше някакво червило през непохватните му прегръдки, Барди стоеше край тях в ролята на дървото.

— Какво си застанал като истукан? — окопити се по едно време възрастния човек — Връчвай й годежния пръстен, преди да е размислила…

Невидимият гургил, който досега неизменно се въртеше над тях плесна доволно с криле и реши засега да се оттегли. Засега…