Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (2)

2.

— Почакайте — извика Барди. — Така ли ще се разделим?

— А как? — попита драконът и се оригна на овнешко. — Нали каза да си гледам драконката и да не се занимавам с тебе.

Магьосникът се бе спрял, беше се обърнал към тях и ги гледаше недоумяващо. Гургилът, който все още се въртеше над главите им, усети инстинктивно, че не е довършил делата си.

— Ти, Горо, не помисли ли мен? Благоприличието изискваше да ме поканиш да пренощувам в дома ти поне тази нощ. А ти, Дзог, така ли ще оставиш камиона? Да речем, че не може да влезе в пещерата ти, няма ли да го скриеш поне в шубраците?

— Той не може да го направи — отбеляза магьосникът. — Много е дебел, за да влезе в кабината. — Нямаш проблеми със спането в къщи, но какво друго предлагаш?

— Вече казах, не можем да се разделим по този начин, преди това трябва да обмислим плановете си за в бъдеще. Прекарахме толкова време заедно, имаме нужда един от друг.

— За мен всичко е ясно — отвърна Горо. — Ти ще отидеш да се представиш на любимата си Розамунда и да й поискаш ръката, аз ще си гледам магиите, а Дзог ще си яде овнешкото, после ще тръгне да търси драконката. Какво сложно има?

— Не е толкова просто. Хайде да започнем с овнешкото в камиона. Още не са паднали студовете и ако някой не припалва хладилната инсталация по един-два часа на ден, месото ще се развали. А ти, дето живееш наблизо, не знаеш как става, да не говорим за едрия ни приятел, който не се помества в кабината. Така и не си извади шофьорска книжка, докато пребивавахме в Холивуд.

— Грешка — смутено потвърди магьосникът. — Но можеш да ме научиш да включвам инсталацията или по-добре да направя магия за замразяване.

— Не му вярвам — прохърка драконът. — Много е некадърен. — Да си призная, не бях помислил за подобни трудности.

— Той може да си купува овце, вече е богат — сети се Горо. — И да ти компенсира коня, дето го изяде.

— Тази дръглива кранта ли? — възмути се Дзог. — Ама вярно, обещах нещо по този въпрос.

— Да продължим нататък — каза Барди. — Нали за да купиш каквото и да е, някой трябва да урежда отношенията ти със селяните. Те ще се страхуват от тебе, особено след като си станал толкова дебел и можеш да изригваш пламъци. Дори могат да наемат някой друг рицар, способен да те убие, за да заграбят богатството ти.

— И за това не бях помислил, въпреки че съм толкова умен. Дали да не си наема телохранител? Или да сключа договор с охранителна фирма?

— Следователно имаш нужда от посредник и не виждам кой друг да бъде, освен магьосникът. Съгласен ли си Горо?

— По принцип не обичам големите ангажименти, но в случая няма как да откажа — почеса той наболата си брада, която в Холивуд бръснеше редовно, ала тук, в Ландирия, за всеки магьосник бе редно да има такава.

— Помислихте ли кой ще сватоса Дзог за драконката Гейла? При драконите не е прието чифтосване без сватовник, така ли е?

— Така е — унило потвърди люспестият опашат и смутено изригна пламъче. — За това пък съвсем не бях помислил. — Ти не можеш ли да поемеш този ангажимент? — светнаха очите му умолително.

— Разбира се — потвърди Барди. — Не ти ли е известно, че всички рицари проявяват благородство в постъпките си?

— Много ще съм ти благодарен — облекчено изрече драконът. — Признавам, не знаех към кого другиго да се обърна. След това обезателно ще ти купя нов, чудесно охранен кон.

— Ти също се нуждаеш от мен — обърна се Барди към Горо. — Зимата наближава, а преди нея идват заразите. Представяш ли си да лежиш изнемощял и изпотен, и да няма кой да те погледне? Годините ти не са малко, за теб всяка болест е опасна. Сети ли се да донесеш някакви лекарства?

— Не. А колкото до гледането ми, мога да наема някой да върши тази работа — смутолеви магьосникът. — Ще му платя каквото поиска.

— Няма да е същото. Най-много да разбере къде си скътал скъпоценностите и да гледа как по-бързо да те вкара в гроба.

— Не приказвай такива неща, настръхвам от ужас!

— Човекът ти гледа доброто, а ти даже не го покани да преспи в къщата ти — възмутено се намеси Дзог.

— Когато одъртееш, не можеш да си толкова съобразителен. Ще те видя и тебе след още двеста-триста години.

— Едва ли ще имаш такова удоволствие — изхили се драконът. — Нямаш и внуци, които евентуално да го установят, да не говорим за правнуци.

— По правило магьосниците не се женят — оправда се Горо. — Жените само ги разсейват при упражняване на основната им дейност.

— Приятелите не се разправят по такъв начин — намеси се Барди. — Макар Дзог да твърди, че си некадърен, преди да посетя Розамунда ще поискам да ми направиш любовна магия.

— Няма да има голяма полза от нея, ама карай да върви. Поне няма да има и вреда — произнесе примирително драконът.

— Всеки в даден момент може да има нужда от другия, мисля, че го разбрахте — изрече рицарят. — Затова трябва да продължим с по-близките си отношения. В Холивуд не се бяхме виждали цели два месеца, би трябвало да се засрамим. А сега, докато се занимавам с укриването на замразеното овнешко, ти, Горо вкарай багажа си в колата. След малко тръгваме към селото.

— Моите богатства са скрити под седалките в кабината на камиона — каза драконът. — Там се намират две-три хубави куфарчета. Ако обичаш подай ми ги, преди да паркираш зад храстите. Вече съм намислил къде да ги скрия, така, че никой друг да не може да ги намери.

— Добра идея. И аз мислех така да направя — промърмори магьосникът и тръгна към Форда.

Невидимият гургил, който продължаваше да се върти над тримата въздъхна и придоби усещането, че за да пооправи и подобри съдбите им, го чака страшно много работа. Какво друго можеше да направи, след като предназначението на всички гургили е такова? Задачата, с която се бе заел не беше от най-леките. Крилатото създание изпъшка беззвучно и литна към висините, където по-студената разредена атмосфера щеше да му избистри мислите.

След като Барди приключи с укриването на тежката машина, той се сбогува с Дзог, запъти се към колата си, където вече се беше настанил Горо, влезе в нея и веднага я подкара към Бягай-по-далече оттука. Луксозното превозно средство отначало подскачаше по неравностите на склона на планината, после стигна до стария коларски път и колелата му започнаха да затъват в калните локви, останали в дълбоките коловози, направени от селските каруци.

Рицарят беше започнал да съжалява, че не бе оставил колата до хладилния камион, когато пред тях се показаха покривите на селото и тънките струйки дим, които се издигаха над тях.

Главната улица на Бягай-по-далече-оттук се оказа още по кална, Барди влагаше цялото си шофьорско умение, за да се овладее непрекъснатото поднасяне на гумите и да не сгази някое прасе или кокошка, които съсредоточено се ровеха в мръсотията. Тук-там някой селянин надзърваше зад плета на къщата си, ококорваше очи от уплаха и изненада и бързо се шмугваше обратно. За съвсем кратко време местните клюкари разнесоха новината за завръщането на Горо и картинно описаха странната каруца, край покрива на която се забелязвали блестящи прозрачни мехури. След това се сетиха, че старият човек все пак е магьосник и при него някои невъзможни неща могат да станат възможни. Това предположение донякъде поуспокои духовете им.

Въпреки плъзгането на гумите, Барди успя да вмъкне возилото в двора на Горо, после се зае с разтоварването на разнообразното съдържание на багажника му.

Магьосникът отначало изглеждаше доволен от завръщането си в родния дом, след това се сети за липсата на баня, тоалетна и умивалник, с които напоследък бе свикнал и лицето му помръкна. Огнището не беше запалено, вътрешността на къщата бе доста студена. Горо погледна към миризливите кожени дрехи, останали захвърлени в ъгъла на помещението и настроението му съвсем се развали. Беше пристигнал с облекло, подходящо за топъл климат и ще не ще, трябваше да облече старите вехтории.

— Да се постоплим — рече рицарят, докато разтваряше ципа на един от големите сакове, които бе донесъл и изваждаше от него газова печка в комплект с две газови бутилки. — Може да си пуснем и музика или да изгледаме някой друг филм — измъкна той портативна, но мощна уредба, снабдена с приличен по размер сгъваем екран, после постави до нея две плоски тонколони. — Радиото й няма да работи, телевизията също, ала съм взел достатъчно компакт-дискове за да впечатля Розамунда. Следващият сак е пълен с батерии. Ти какво си донесъл за ядене?

— Аз ли? — попита смутено Горо.

— Забелязваш ли друг наоколо?

— Да си призная, повече мислех за съдържанието на дисагите — посочи той двете свързани с каишка пластмасови торби, които още не бе свалил от рамото си. Имаш ли злато и скъпоценности, всичко можеш да купиш. Хляб, козя пастърма, парче свинско, осолена риба и така нататък.

— Само че първо трябва да ги замениш някоя друга скъпоценност за медни монети и то внимателно, за да не останеш без нищо. Не ми се вярва някой от местните селяни да е виждал злато, а тук няма банки.

— Нали ти ни посъветва така да обърнем парите си?

— Дал съм съвсем правилен съвет, а и ти вече го бе изпълнил, така че не го увъртай. Ще разменяме жълтия метал в някое от съседните по-богати царства или ще го предлагаме на търговците, които пристигат при крал Рогонал. Дотогава ще се храним с донесените припаси, по точно с тези, което аз съм донесъл, тъй като ти се оказа по-глупав от дракона. Той поне притежава хладилен камион, пълен с овнешки бутове.

— Защо не си взехме няколко, да кажем на заем?

— Защото не е редно да го подяждаме, чака го тежка зима.

— Тя и нас чака.

— Ние по-лесно ще се оправим, имаме още време. Да видим сега с какво разполагаме — каза рицарят и отвори трети, доста обемист сак.

Докато той нареждаше съдържанието на вътрешността му по масата за заклинания, Горо усети, че устата му се напълва със слюнка. Появиха се опаковки с галети, месни и рибни консерви, стъклени бурканчета с чер и червен хайвер, пушена сьомга, няколко пакета вакуумирана шунка, десетина кутийки разтворимо кафе, три големи буркана с френска майонеза, кутии с плодови концентрати, шоколад и какво ли не още. Продуктите се изсипваха от грамадната торба като от рог на изобилието. Барди беше купил дори макарони, конфитюри, бисквити, ориз и брашно. Докато привършваше нареждането, синкавите пламъчета на газовата печка излъчваха към гърба му приятна топлина.

— Сядай да се нахраним! — нареди рицарят, а магьосникът се сети, че все някога тези блага на цивилизацията ще преминат през коремите им и му стана доста тъжно.

— В Холивуд съвсем не ни беше лошо — отбеляза той мрачно. — Като си помисля, единствената причина да ни накараш да се завърнем е проклетата Розамунда, кльощавата принцеса. Сякаш там нямаше по-красиви от нея!

— Затваряй си устата или по-скоро я напълни с нещо — изръмжа Барди. — Това си е лично моя работа.

— Ще видим докъде ще я докараш… — промънка Магьосникът, отвори буркан с майонеза, намаза част от съдържанието му върху галета и покри мазния лъскав пласт с резен шунка. — Не си ли взел нещо за пиене? — профъфли през залъка, който прекарваше през новите си зъби.

— В последния неотворен сак има бира, уиски и пепси-кола. Но мисля да ги запазя за по-нататък.

Известно време двамата замислено дъвчеха.

— Трябва да си съставиш план за действие — рече рицарят след като се нахраниха. — С какво ще започнеш?

— Първо ще скрия скъпоценностите — отвърна магьосникът. — Ако ги откраднат, всичкият ми труд ще отиде напразно.

— Ха! — присмя му се Барди. — Това ли е най-важното?

— Какво друго? — учуди се Горо. — Няма да е зле да го направя веднага. После ще мисля за останалото.

Той се запъти към долапа в дъното на помещението. Отвори грубо направените му двери и измъкна от него къса лопата. Без да я изпуска нарами дисагите си и се запъти към изхода на къщата.

— Предполагам, че няма да ме следиш — присви очи хитро преди да излезе. — Не е редно да знаеш къде ще заровя съкровищата си.

— Съвсем не ме интересува — равнодушно призна рицарят. — Прави каквото искаш, аз ще полегна за малко — На връщане донеси дърва, за да запалим огън. Газта трябва да се пести.

Магьосникът отвори вратата, пристъпи навън и веднага се върна като ужилен.

— Какво има? — попита Барди.

— Ела да видиш? Голям ужас!

Младият мъж стана с неудоволствие, направи няколко крачки и погледна през открития процеп. Зад коловете на оградата се намираше поне половината население на Бягай-по-далече-оттука. Жителите му бяха накацали като любопитни гарги край коловете на оградата, почесваха замислено сплъстените си, пълни с паразити коси и се пулеха към колата. Двама-трима по-смели от тях бяха влезли в двора и я опипваха.

— Какво да направим? — прошушна разтреперан Горо.

— Да ги изгоним по най-елегантния възможен начин — ухили се рицарят. — Така да ги уплашим, че повече да не се върнат. Сега ще видиш.

Той се върна обратно, взе уредбата, свърза я с две плоски тон-колони и вмъкна в нея компакт-диск, съдържащ последния хит на „Диваците от Олбъни“. Измъкна я през вратата, постави я пред прага, разгъна екрана й и я включи на пълна мощност.

Досадните посетители сякаш получиха токов удар. Върху тях се стовариха стоте децибела мощност, изстреляна от колоните, придружена от адските пламъци между тях, всред които се кълчеха полуголите музиканти. Зверският рев на уплашените селяни за миг заглуши изпълнението, после те разбягаха във всички посоки, като подгонени от зла сила.

— Добър ефект — установи Барди и изключи звука. — Сега спокойно можеш да отидеш там, накъдето беше тръгнал. Никой няма да те безпокои.

— Първо влез в къщата — отбеляза магьосникът. — Така ще си свърша работата по-спокойно.

— Толкова ли се доверяваш? — възмути се рицарят. — Не мислиш ли, че ако случайно умреш, от богатството ти няма да има полза? Никой няма да знае къде си го заровил.

— Засега нямам намерение да умирам. А ако това някога се случи, сигурно всичко останало няма да ме интересува.

— Така мислят всички егоисти.

— Изглежда съм такъв. Късно е да се променям.

Барди осъзна, че Горо е прав за себе си и му стана неприятно. Разсъжденията на магьосника нямаха нищо общо с рицарските идеали за чест, преданост и лична саможертва в името на приятелството. Мизерният живот на магьосника го бе превърнал в стар и алчен дръвник. Едва ли той бе в състояние да промени манталитета си, но рицарят се чувстваше задължен да опита да направи нещо в тази насока. Не беше възможно в главата на стария некадърник да съществуват само примитивни интереси, все някъде под тях трябваше да се намира слой добрина.

Рицарят вмъкна уредбата в къщата, постави я върху масата за заклинания и пусна един от последните филми, в които беше участвал. Винаги обичаше да съзерцава изпълнението на собствените си роли, а то сигурно щеше да впечатли и Розамунда. В съзнанието му възникна нейният нежен профил и порцеланово бялата й кожа. „Розамунда, Розамунда — запя душата му. — Заради теб се върнах!“. В главата му запърха розово облаче. Представи си великолепен замък и разкошно обзаведена зала. Крал Рогонал липсваше в мечтите му, той го беше заместил. ТЯ стоеше до трона, на който седеше и стискаше нежно ръката му, а около тях си играеха техните прекрасни дечица.

— Къде си се отплеснал? — сепна го гласът на Горо. — Нали щеше да спиш?

Магьосникът се бе върнал незабелязано. Барди хвърли поглед към калните му ръце и се завърна в реалността. Но в нея липсваше Розамунда.

— Отваряй книгата за заклинания — нареди рицарят и изключи филма, който и без това бе спрял да гледа. — Искам да ми направиш любовна магия. Само да не е като тази, дето направи на Дзог. Не ми се връща в Холивуд.

— Много ли държиш да на това? — попита тревожно Горо. — Въпреки че там, където бяхме, не беше толкова лошо. Клиентите ми сигурно плачат за мен и се чудят къде съм се дянал. Все пак ме е страх нещо да не сбъркам. Ами ако случайно попаднем някъде съвсем другаде? Защо да не направим такава магия… да речем след известно време?

— Сега — неумолимо отсече младият мъж. — Или ще я направиш или ще прибера храната. Кое предпочиташ?

Магьосникът погледна към струпаното върху масата изобилие и колебанията му бързо приключиха. Смъкна книгата от рафта, където я бе поставил, въздъхна и започна да прелиства кожените й страници. Гургилът, който все още се рееше из разредените слоеве на атмосферата моментално се шмугна надолу и след няколко мига увисна над главите им. Първата му работа бе да коригира незнанието на Горо.

— Акра дакра шамолем духла — произнесе магьосникът тържествено, след като с чужда помощ бе намерил верния текст.

Нищо не се случи. Вътрешността на стаята остана същата, в обстановката не настъпиха промени.

— Това ли е всичко? — запита Барди.

— Да — потвърди облекчен магьосникът.

— Кога ще се разбере резултатът?

— Когато се представиш на принцесата. Веднага ще стане ясно.

— Внимавай какво си направил. Съществува реалната опасност да ти оскубя брадата, след като поникне. Ще бъде доста болезнено!

— Извърших каквото поиска, а то не е малко за един селски магьосник. Кога ще провериш силата на магията ми?

— Още утре, а ти ще ме придружиш.

— Защо трябва да идвам с теб?

— Защото трябва да размениш малко злато, да не си мислиш, че дълго ще се храниш от запасите ми?

Горо се почеса смутено и веднага установи, че Барди има право.

— Сега какво ще правим? — попита.

— Ще изгледаме един-два филма и ще спим.