Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (18)

18.

Очакваният ден настъпи. Барди и Горо се намираха в студиото и следяха за натоварването на каси, сандъци, контейнери и картонени опаковки във вече закупения голям камион. Вратите на тайните помещения стояха отворени. Наетите работници се движеха насам-натам и постепенно запълваха карусерията на превозното средство. Дзог още не беше пристигнал, но това щеше да стане всеки момент.

Както се очакваше, той се появи в нов хладилен камион. Наетия шофьор излезе от кабината, отвори вратата на фургона му, постави наклонената, специално пригодена за целта платформа и премръзналата задница на дракона лениво започна да се смъква към бетонната повърхност на студиото.

— Казах му да изключи агрегата за охлаждане, но пак беше много студено — заяви той зиморничаво.

— Отново ли си помъкнал овчи трупове? — попита го заядливо магьосникът. — Малко ли овце има в Ландирия?

— Тукашните са по-вкусни. Отглеждат ги със специални витаминизирани смески.

— Глупости — отсече Горо. — Нищо не може да замени пасенето на трева.

— Ти ли ще ме поучаваш, некадърнико — ядоса се Дзог. — Гледай си калпавите магии и не се занимавай с мен.

— Отново ли се разправяте — приближи се към тях Барди. — Само след половин час ни очаква жестоко сражение.

— Да, но още сме в Холивуд — озъби се драконът. — Кажи му на този да млъкне и да не се заяжда, докато не съм сръфал старите му кокали.

— Ще го отложиш за друг път — каза рицарят.

— Само да пристигнем в Ландирия, ще му дам да се разбере.

— Току виж пак си поискал магия за съешване — рече Горо. — Ама да има да вземаш.

— Стига! — извика Барди. — Омръзна ми! Разправиите между приятели са отвратително нещо.

— Кажи му да обещае да не ме дразни повече — каза обидено магьосникът. — Не е правилно да обижда стар човек.

— В сравнение с мен ти си още момче. Когато минеш триста годишна възраст, тогава ще имаш претенции.

— Не съм дракон — възрази Горо.

— Тогава няма да ме дразниш. Достатъчно ум имам в големия си мозък.

— Защо ставате дребнави? — извика ядосано Барди. — Толкова ли е сложно взаимно да си обещаете да не го правите повече? На ваше място бих се засрамил.

— Добре, по-умният отстъпва — отвърна след известен размисъл Дзог. — Този нещастник току-виж наистина ми дотрябвал.

— А ти, Горо?

— Ще го направя само заради теб, въпреки че може да се поспори кой е по-умния.

— Обещавате ли повече да не се заяждате?

— Да — потвърди драконът. — Ако и той не го прави.

— Добре — каза магьосникът с явно неудоволствие.

Работниците привършиха с товаренето, рицарят им подписа чека и те си заминаха.

— Време е да се приготвяме — рече той, разтвори куфарчето на компютъра, включи го и намери търсения файл. — Горо, извади книгата за заклинания и започвай да четеш магията, за мен ще остане само едно кликване. Няма защо повече да се бавим. Уговореното време изтече, дон Вито изглежда ме е излъгал с наемниците, за да прибере петстотинте хиляди. — Забравих да те попитам: изкара ли шьофорските курсове?

— Не, много съм стар за такива работи. Опитах се, но не можах.

— Няма що, добра работа си свършил — установи недоволно младият мъж. — Хайде, пристъпвай към действие!

Магьосникът се наведе над книгата за заклинания, намери нужната магия и устните му зашепнаха безсмислените за непосветените думи. Барди вече бе почернил необходимата част от текста и тъкмо щеше да се върне към добавеният начален „Завръщане в Ландирия II“, когато в студиото се разнесе тропот на боти и те се оказаха заобиколени от десетина бойци с черни качулки и в камуфлажни облекла, които насочиха към тях дулата на оръжията си.

— ФБР, отделение за борба с тероризма „Гама“! — изрева най-едрият от тях. — Горе ръцете!

Ченето на магьосника се схвана от страх и той млъкна.

— Продължавай да четеш, нещастнико — изсъска Барди до него.

— Тези, които нямат ръце, какво да вдигнат — попита наивно Дзог и извърна глава към рицаря. — Да поразмахам ли опашка?

— Повтарям, броя до три и ако не изпълните нареждането ще стрелям! — отново изрева горилата.

Горо тъкмо щеше да млъкне отново, когато Барди го настъпи по крака. Старецът продължи да фъфли.

— Едно — каза грамадният човек, а магьосникът започна да пелтечи.

— Две!

— Свърших — успя да изрече Горо и за малко не напълни гащите от страх.

— Три-и-и! — изрева водача на специалното отделение, а рицарят кликна върху извитата наляво стрелка от горната лента с икони.

Следващите няколко мига изминаха кошмарно. Подът под краката им се разтресе, дочуха се някакви нечовешки викове, породени от невъобразима болка. Никой не знаеше, че принадлежаха на гургила, който извършваше прехвърлянето. Когато прахът около тях се разсея те се огледаха. Цялото студио се бе стоварило в двора на крал Рогонал, левият му ъгъл бе отрязан от крепостната стена и по частта от нея, която се разкриваше пред тях, се спускаха по въжета няколко черни рицари. Дивашките им викове огласиха голямото помещение.

Първото черно изчадие тупна на пода, извади меча си и със съвсем явни намерения тръгна към един от качулатите похитители на тримата. Войникът от специалната част даде къс ред и почти му отряза главата, която увисна върху остатъците от шията. Общия автоматен огън на колегите му бързо ликвидира останалите нападатели. Барди вдигна ръцете на Горо и побърза да направи същото.

— Ръцете зад тила, излизайте навън — изкрещя едрият мъж. — Този тук да остане на мястото си — посочи той Дзог. — Няма да ви се удаде да се измъкнете. Съвсем скоро всичко ще си кажете.

Те едва бяха подали носа си пред входа на студиото, когато отвсякъде заваляха вражески стрели. Една от тях се заби в ръката на един от войниците, който изрева зверски. Всички се дръпнаха обратно.

— Попаднахме в капан — извика съседът му. — Дон Вито ни е предал! Да ги очистим тези двамата!

— Не виждаш ли, че нямат оръжие — възрази водачът на отделението. — И двамата са по ризи и нямат експлозиви по телата си. Освен това навън е идиотски студено, като че ли се намираме в Аляска. Тук става някаква дяволска работа. Откъде ли се взеха тези високи стени наоколо? Огън по маймуните, които слизат по тях! После ще изясняваме ситуацията.

Автоматните откъси бързо очистиха черните фигури, видими от входа на студиото.

— Казвай бързо какво става тук — нареди едрия мъж на Барди. — Попаднахме в някаква необяснима каша.

— Няма време за обяснения — отвърна младия мъж. — Достатъчно е да съобщя, че вече не се намираме в Америка, а в Ландирия. Аз съм върховният главнокомандващ на това кралство и ако искате да запазите кожите си трябва активно да избиете нападателите на моя замък. Ще ги отличавате по островръхите черни шлемове.

Водачът на специалното отделение онемя.

— Какви са тези глупости? — попита след като доби дар слово.

— Не са глупости, а реален факт. Бийте се, за да останете живи. Няма да бъде лошо и аз да се въоръжа, за да ви помагам.

Арбалетните изстрели, дошли от върховете на стените, потвърдиха думите му. Изчистени от врагове преди няколко минути, те отново бяха почернели от фигурите на черните рицари. Нова, точно отпратена стрела се заби в крака на друг войник, който се бе подал непредпазливо от входа на студиото.

— Какви са тези типове? — попита едрият мъж и свали качулката си. — Не са ли ваши хора? — попита докато машинално поглаждаше рижавата си къса коса, което показваше видимото му смущение.

— И аз не знам откъде се взеха. Не се бавете повече, а започвайте нападение. След като ги отблъснете, ще продължим с обясненията. Двама от твоите хора, вече излязоха от строя. Какво повече чакаш? Само гледайте да не убивате моите хора — те не са облечени в тъмни доспехи.

Колебанието на едрия водач не продължи дълго.

— Отделение, в атака по черните гадове! — изрева той.

Почти непрекъсната стрелба започна да се прекъсва от взривове на гранати. Барди се възползва от прекъсването, вмъкна се в кабината на камиона и измъкна от там приготвените облекло, пистолети, автоматично оръжие и гранати. После бързо намъкна дрехите и нагласи въоръжението по себе си.

— Горо, предлагам ти да се скриеш някъде. Ти Дзог, пази помещението, заедно с двамата ранени, аз излизам навън.

Външния вид на рицарят вече почти не се отличаваше от този на бойците от специалната част, които отново бяха почистили от врагове околните крепостни стени. Барди зави покрай студиото и се спусна към стълбата, която водеше нагоре, към площадката зад крепостната стена. Когато стигна до нея, успя да забележи Ламон, който с дива ярост се биеше с един от нападателите. Стотниците Дог, Заган и Бино ободряваха с викове малкото си останали войници. Смелите мъже бяха оплискани с кръв, която не се знаеше дали е тяхна или вражеска. Бойците от специалните части го бяха изпреварили, бяха се смесили със защитниците и стрелбата отначало ги стресна, после видимият ефект от нея престана да ги учудва. На всички бе станало ясно, че техният генерал е довел чудодейна помощ.

След двайсетина минути, стените на замъка отново бяха очистени от нападатели, след още десетина, черните рицари панически отстъпиха зад границите на рова с вода. Настъпи затишие. Водачът на отделението от специалните части за борба с тероризма избърса потта от челото си и се запъти към Барди.

— Наблюдавах те как се сражаваш. Не отстъпваш много на моите момчета. Сега ще ми обясниш ли, какво е цялата тази дяволщина. Как попаднахме тук? Какъв е този замък, който преди влизането ни в студиото съвсем липсваше? Впрочем, казвам се Рок Свенсон.

— Барди Ландирски — представи се рицарят. — В Холивуд бях известен като Бърт Грейди. Вече ти казах къде сме — в кралство Ландирия.

— Не съм чувал за такава страна. Къде се намира?

— В друг свят или може би в друго време, до този извод съм стигнал. Звучи доста странно и фантастично, но е така. Липсва по географските карти.

— Не ми отговори как пристигнахме тук? Стана съвсем неправдоподобно.

— И да ти кажа, няма да повярваш. С помощта на магия и компютър.

Изгубил дар слово, Рок изглеждаше като гръмнат, но тренингът му го накара да се окопити.

— А драконът от телевизионното шоу, какво прави тук? — продължи с въпросите.

— Дзог ли? Той винаги е бил местен жител. Мога ли на свой ред да попитам вие как се оказахте в собственото ми студио?

— Дон Вито бе доложил на властите за покупката на патрони и тя се извърши с наше съдействие. Мислехме, че сме попаднали по следите на голяма терористична организация.

— Следователно той е предал мен, а не вас. Не ви ли спомена за двата милиона, които му платих?

— Изобщо не е ставало дума за пари. Патроните щяха да бъдат върнати в складовете, откъдето бяха взети. Сега започвам да разбирам за какво са ти били нужни. Казваш, че се намираме в друг свят, въпреки че ми е безкрайно трудно да го възприема… Как тогава ти се оказа в Холивуд?

— По същия начин. На никого от нас не стана съвсем ясно.

— Следователно съществува способ да ме върнеш обратно.

— Теоретично е възможно, но не зная дали ще се получи. Все пак може да опитаме. Сега мисля, че първо трябва да си починем от битката, после да мислим на тази тема — заяви Барди не без известна доза заден умисъл. — Ще намеря моя сенешал, за да настани някъде момчетата ти. Хей, слуга! Намери къде се е скрил Монти и му кажи да се погрижи за гостите. Потърси го някъде из мазетата.

— Трениран съм за действия при всякакви ситуации, но още не мога да осъзная, че се оказах в толкова невероятна — отбеляза Рок Свенсон, докато чакаха пристигането на сенешала.

— И аз бях доста шокиран, когато за първи път попаднах в Холивуд — призна Барди. — Само че доста бързо се ориентирах в новото си положение. Дори станах донякъде известен киноартист.

— Не съм гледал филми с теб — каза Рок.

— Тук имам уредба, мога да ти пусна някой друг. Впрочем защо да не ме придружиш? Ще те представя на краля си, после ще хапнем нещо, ще пийнем и тази вечер ще ти предоставя спалнята си за почивка. Напълно си го заслужил.

За краткото време, изминало от доста неприятното им запознанство, отношенията им като че ли се превръщаха в приятелски. Рицарят поведе внушителния по размери човек към любимото мазе на краля. Отсега чувстваше неудобство за обясненията, които го чакаха по отношение на Розамунда.

Намериха Рогонал паднал до една от бъчвите си. Короната му се бе търколила на пода, старият човек не даваше признаци на живот. Рок се доближи до него и се опита да напипа пулс по врата му. Нямаше такъв.

— Мъртъв е — заяви той на рицаря. — Нищо не може да се направи.

Сърцето на бедния пияница не беше издържало на напрежението. Въпреки алкохолните дози, изглежда старият крал бе умрял от страх. Барди се изпълни с чувство на съжаление. Въпреки недъзите си, неговият тъст все пак беше добър човек.

— Да се махаме оттук — предложи рицарят. — Утре ще се занимаваме с погребения.

Те изкачиха тесните стълби, свиха по няколко коридора и рицарят отвори вратата на жилището си.

Първоначално и двамата се стреснаха. Под балдахина на широкото легло в спалнята на принцесата бе седнало странно същество. Тялото му беше покрито със синя перушина, голите му бледи ръце и крака завършваха с по три пръста, а зад тесните му раменца стърчаха криле. Под ококорените му големи очи стърчеше малък клюнообразен нос.

— Няма защо да се изненадвате — проговори беззъбата му уста. — Всички гургили изглеждат така. Казвам се Кико и бях длъжен да се материализирам, след като едва оживях от претоварването при прехвърлянето на студиото в друго измерение. Досега подобрявах съдбата ти, Барди, но за в бъдеще още не зная дали ще ти бъда много полезен. Физическата маса на нещата, които накупи, извънредно ме изтощи при пространствено-времевия скок, за малко не експлодирах в нищото между континуумите. Принудих се да се появя пред теб, за да ти заявя, че трябва да забравиш за Холивуд. Моите енергетични ресурси са напълно изчерпани, гургилите не са всемогъщи, всеки от нас се ражда с определен лимит.

— Значи ти си извършвал всичко, а не магиите на Горо и компютъра?

— Магията ме улесняваше в намеренията ми, играеше ролята на активатор — почеса се Кико под основата на едно от крилете си. — Компютърните ти действия също имаха своето значение. Но ако не искаш за в бъдеще да ме избута някой гаден смърд, който да ти се лепне и после да се чудиш какво да правиш, избягвай идеята по прехвърлянето си в друг свят. Толкова можах да направя за тебе, Барди, ще продължавам да поддържам експонентата на съдбата ти, но вече в съвсем допустими за мен граници. Съжалявам, но на този до теб няма да мога да му помогна. Отсъдено му е завинаги да остане в Ландирия, на момчетата му също. Впрочем съдбата му не е толкова лоша. Докато бях силен, успях за избутам вкопчилия се в него гаден корлок и пробутах на негово място му един лангедон, с който сме нещо като роднини. Казва се Линифер, ако чак толкова ви интересува името му. Не е с моите възможности, но ще спазва даваните от мен указания. Толкова по въпроса, Барди. Малко наруших правилата на безтелесните за вас същества, но винаги съм си падал по новаторствата. Сега трябва да изчезвам, защото материализацията в твоя свят изсмуква последните ми енергетични запаси. Да знаеш, че поради липса на ангел-хранител, аз го замествам. Няма повече да ме видиш.

Гургилът започна изгубва очертанията си и се стопи във въздуха, а двамата останаха с смаяно мълчание, което не продължи много дълго.

— Ако продължава така, няма да се учудя от появата на зелени човечета — отбеляза Рок. — Излиза, че трябва да свиквам с новото местожителство. Според това грозно същество, което даже си има и име, връщане в Америка няма.

— Можеш да служиш на Ландирия. Заедно с хората си ще получаваш добра заплата — каза Барди. — Дори ако се потрудиш за местната кауза, бързо ще стигнеш и до чин генерал. Съгласен ли си да продължим военните действия заедно? Страната е доста изостанала, но след победата над черните рицари, бързо ще я превърнем в просперираща. Освен това, тук се намират и красиви жени.

— Нима имам друг избор? — отвърна унило водачът на отделението. — Нуждая се от повече подробности.

Барди започна да го въвежда в местната обстановка. Междувременно повика един от слугите и му нареди да донесе храна и бира.

— Почини си добре — каза на Рок Свенсон преди да го напусне. — Усещам, че утре ни чака тежък ден.

След това с някакъв подсъзнателен усет, зовът на сърцето му го накара да се запъти към стаята, в която бе прекарал най-блажените си часове под грижите на Хелга. Когато открехна вратата й, завари любимата си замислено да седи на стола пред малката масичка до скромното легло. Барди се спусна към нея, прегърна я бурно и я целуна, този път не по челото. Тя се отпусна в обятията му.

Въпреки изтощението си, гургилът Кико се бе напънал и този път да си свърши работата.