Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (16)

16.

Мобилният телефон иззвъня в най-неподходящият момент на заснемането на филма, когато Барди здраво въртеше меча си, за да унищожи поредния противник. Едва след около половин час се появи възможноста да прослуша гласовата поща.

— Доставката е направена — гласеше лаконичното, отдавна очаквано съобщение. — Довечера в седем, ще те чакам в твоето студио.

Незаменимият Джон Мендоса бе свършил възложената му работа, душата на рицаря замря от щастие. До приключването на както му се струваше безкрайния работен ден имаше още време и вече едва го свърташе на едно място. В една от почивките между епизодите той набра номера на Горо, за да сподели новината, но магьосникът вместо да се зарадва, съвсем унило се съгласи да наеме фургон и да прескочи до снимачната площадка на Дзог. След това в седем и трийсет, двамата трябваше да отидат на срещата.

Когато пристигна на уреченото място, Барди завари входната му врата отворена. Вътре в студиото, под наблюдението на Мендоса, двама работника привършваха с разтоварването на военен камион. Трети човек манипулираше с вилков мотокар различни по размер сандъци и ги подреждаше край стените. В дъното на помещението, пред входните панели на тайните складове, стояха в редица три новички джипа, боядисани в маскировъчни цветове. Над широките люкове в таванната им част на кабините им се подаваха солидните дула на картечници.

Работниците привършиха с разтоварването и подреждането на стоката. Джон Мендоса им подписа някакъв документ, после те заедно с камиона и мотокара напуснаха студиото.

— Доставката е извършена, остава да провериш стоката — рече Мендоса. — Предлагам да започваме — подаде той лост за отваряне на каси. — Ще отбелязваме бройките по спецификацията на реквизита. Като цяло, финансовите ни отношения са приключени, остават за уреждане съвсем дребни суми.

Проверката не продължи дълго. Автоматите, резервните пълнители, пистолетите, базуките и зарядите към тях отговаряха на описа. Бройките динамитни шашки и халосните патрони също, а ръчните гранати излязоха дори с няколко в повече.

— Как успя да уредиш всичко това? — учуди се Барди. — Предполагам, че освен патроните, всички останали амуниции са с истински заряд. Гранатите винаги си остават гранати, а динамитът си е динамит. Не съществуват заместители.

— Да е живо и здраво редовното превъоръжаване на армията — отвърна Мендоса. — Малко връзки, малко рушвети и така нататък. Военните и без това се чудят как да се отърват от старото си оръжие. Ако желаеш повече подробности, няма да ги получиш. Но трябва да знаеш, че спецификацията се води под отчет поне в две-три ведомства и реквизита за филма ще подлежи на периодични проверки. Колкото до гранатите, при снимките трябва да вземаш извънредни предпазни мерки. Техните взривове са много опасни. Не ми се говори за амунициите към базуките, непредпазливото боравене с тях е направо страшно. Като нищо можеш да убиеш някого.

— Няма проблеми, Джон — каза Барди и го потупа по рамото. — Благодаря за добре свършената работа.

Мендоса излезе от студиото и се стресна при вида на Дзог, който замяташе опашка по наклонената платформа на паркиралия фургон. После бързо се сети, че го е виждал по телевизията и успокоен тръгна към колата си. Драконът бе станал прекалено известен.

Горо се смъкна с известна трудност от кабината на шофьора и влезе в студиото.

— Здрасти — каза на Барди. — Казвай, каквото ще казваш, защото съм наел фургона само за два часа. Джобът ми не е бездънен.

— Ще си умреш с тази твоя стиснатост. Повиках ви да направим съвещание. Погледни какво съм събрал наоколо.

— Виждам някакви сандъци и три джипа. Нещо стърчи над тях.

— Не предполагаш ли какво има в сандъците?

— Какво?

— Оръжие, Горо. Необходимото оръжие за освобождението на Ландирия.

— Ооох, пак ли тази скапана страна. Какво ли ще доживеят старите ми кокали. Да не би скоро да тръгваме обратно?

— Не, още не съм набавил последните амуниции.

— Слава на Мордолох, покровителят на магьосниците, който ми отпуска още малко комфорт в живота.

— Защо се разправяш с този стар мошеник? — попита Дзог, който се бе присъединил към групата и следеше разговора. — Казвай за какво ни повика.

— Трябва да обсъдим бъдещите си действия. Възникват технически проблеми.

— Какви например?

— Джиповете са налице, оръжието също. Кой ще борави с тях освен мен? Представете си, че се завърнем в момента, в който напуснахме замъка. Не знаем броят на черните рицари. Може да са стотици, възможно е да са хиляди. Не е известна и числеността им в Сандирия, а за Кирикия липсват всякакви данни. Трябват ни хора, годни да боравят с военна техника.

— За какво са войниците? — каза Горо. — Това им е работата.

— Говориш глупости — сряза го драконът. — Нали трябва да бъдат обучени, а за това няма време.

— Да, ама ако не бяха глупостите ми, сега нямаше да чакаш дракончета — обиди се магьосника. — Да не би някой друг да ти направи любовната магия?

— Добре, че най-сетне успя да направиш нещо. А какво ще кажеш за тази преди нея, която ни прати в Холивуд?

— Да не би тук да ти е лошо? В Ландирия преди това беше дълбоко неизвестен, полумъртъв от глад дракон, а тука си знаменитост.

— Най-много мразя да започвате с разправиите — намеси се Барди. — Събрали сме се за съвсем друго. Ако се върнем, Дзог не може да бъде от полза освен със собствената си огнева мощ и страшната си опашка. Телесната му конструкция не му позволява да хвърля гранати, нито да стреля с автомат. Следователно по-ефективния помощник оставаш ти, Горо.

— Аз ли? — учуди се магьосникът. — Къде ме търсиш? Да не съм ти командос?

— Прав е — рече драконът. — Много е страхлив и освен това е дърт. От него няма да имаш голяма полза.

— Може поне да изкара шофьорските курсове — предложи Барди. — Дори ако трябва, да си постави нови контактни лещи. По този начин по-малко ще греши и при прочитането на текстовете в книгата за заклинания.

— Защо не хванеш за тази работа принцесата? — опъна се Горо. — Тя и без това знае да кара кола.

— Ти би ли поставил собствената си жена под обстрела на вражеските стрели?

— Значи аз ставам за тази работа, а тя е твърде деликатна — озъби се магьосникът. — Собствената ми кожа не е по-малко ценна от нейната.

— Така няма да стигнем до никъде — установи Дзог. — Излиза, че Барди трябва сам да се бие с цяла армия.

— За какво са наемниците? — внезапно се сети Горо. — Ще ги обучим тук, ще им платим аванс и те ще дойдат с нас.

— А после кой ще ги върне? — запита рицарят.

— Аз, кой друг. Само трябва да подготвиш работата с компютъра. Този път няма да описваш собствените си премеждия. Спокойно можеш да купиш и още един.

— Твърдо ли настояваш да се върнеш в Холивуд?

— Би трябвало вече да знаеш, че не държа на присъствието си в Ландирия. Тук ми е много по-добре.

— Тази стара кратуна все пак предложи нещо разумно — рече драконът. — Наеми подходящи хора като статисти за филма, при изричното условие добре да могат да боравят с оръжия.

— Няма да е честно да скрия за истинската битка.

— Нима животът не те е мамил? Аз например дадох на Гейла две куфарчета със скъпоценности, а тя ме изгони от пещерата си.

— Не мога да постъпя така.

— Тогава предложи повече пари, без да криеш за какво ги наемаш. Все ще се намери някой друг главорез в повече — намеси се магьосникът.

— Веднъж и аз да се съглася с теб — прозина се драконът и пусна леко облаче дим. — Да приключваме вече, че ме присви коремът. Сигурно е празен.

— Тази работа с наемниците, съвсем няма да е лесна — въздъхна Барди.

— Реалността и такава — отбеляза философски Горо. — Щом си се влюбил в скапаната Ландирия, ще понасяш несгодите. Хайде да тръгваме, нямам намерение да плащам за допълнителен престой на фургона.

* * *

Изминаха десетина дни и Бени Гонсалес, който бе поел ангажимента с истинските патрони, най-сетне излезе от неизвестност. При обаждането му, на екранчето на мобилният телефон на Барди не се изписа никакъв номер.

— Довечера в осем, ще те чакам пред входа на бара, в който се запознахме — съобщи нервно Коко. — Бъди точен.

Времето до срещата изминаваше тягостно и поради липса на други занимания, рицарят се чудеше как да го убие. Когато най-сетне напусна хола на жилището си, все още оставаше половин час. Докато обличаше якето си във входното антре, Розамунда внезапно изникна зад гърба му.

— Къде отиваш? — попита тя — нещо, което никога досега не бе правила.

— Имам да свърша една работа — отвърна той с недомлъвка.

— Кога ще се върнеш?

— Не зная.

— Много хубави отговори. Тъкмо, когато ми трябваш, за да направя окончателен преговор на репликите в последния епизод, ти изчезваш.

— Съжалявам. Работата е неотложна. Намери някой друг да ме замести, докато се върна.

— Какво си въобразяваш? — настръхна принцесата. — Да не мислиш, че не мога ли?

— Прави каквото искаш, сега ме остави на мира.

— Точно това ще направя — изсъска Розамунда и тръшна вратата на антрето. — Като се върнеш, може и да не ме намериш — долетя отвътре изпълненият й със злоба глас.

Барди не обърна особено внимание на думите й, изкара колата от гаража и след няколко минути я паркира пред бара. Застанал пред входа му, Коко бе запалил цигара и вече го очакваше.

— Здрасти — рече той. — Обичам точните хора.

— Къде ще ходим? — запита рицарят.

— Там, където трябва. Ще продължим с моята кола. Ето там е паркирана. Онази, с цвят металик.

Докато се настаняваха в купето й, мустакатият мургав човек му подаде черна превръзка.

— Завържи я пред очите си — нареди той.

— Защо?

— Не питай, такива са правилата.

Докато шофираше, Коко пусна музика. Барди се унесе в слушането на една от любимите му групи и само лекото залитане на тялото му подсказваше, че неговият водач прави различни завои.

— Дълго ли ще пътуваме? — попита по някое време.

— Остава още малко. Усещам, че музиката ти харесва. Винаги съм предполагал, какъв ще бъде вкусът на един Бърт Грейди. Искам да те предупредя: човекът, с когото ще те срещна, не обича много приказки. Бъди кратък. Носиш ли данни за типа и калибъра на патроните?

— Да — потвърди Барди.

— Тогава няма да има проблеми, приятелю. Потрай още малко.

Колата спря за момент, дочу се някакъв механичен шум, вероятно при отваряне на плъзгаща се входна врата, после гумите продължиха пътя си с особено хрустене, което предполагаше движение по малки камъчета. Коко направи завой, натисна спирачката и загаси мотора.

— Пристигнахме — каза той. — Изчакай да мина от другата страна, за да те взема.

Барди отвори вратата си и излезе от купето. Водачът му го подхвана под ръка и го поведе по скърцащият под краката им терен.

— Внимавай, започват стълби — предупреди го Коко.

Дочу се ново отваряне на врата, подът под краката му стана мек и рицарят усети полъх на климатична инсталация. След още петдесетина стъпки, придружителят му го настани да седне.

— Сега можеш да махнеш превръзката.

Барди изпълни указанието и се огледа. Намираше се в голям салон, чиято мебелировка бе изпълнена в старинен стил. По стените бяха окачени картини в позлатени рамки, пред прозорците се спускаха тежки кадифени завеси. На фотьойла до него стоеше мъж на средна възраст. Остриган, с къс врат и дебела шия. По дясната му буза минаваше тъмно-червен белег, сивите му очи гледаха пронизващо.

— Добре дошъл — прохърка дрезгавия му глас. — Сега кажи какво точно искаш, въпреки, че Коко ми спомена за някакви патрони.

— Трябват ми петстотин хиляди. На този лист съм ги записал по типове.

Мъжът се наведе, протегна ръка и го взе.

— Автоматично оръжие, пистолети, картечници — установи той след краткия преглед. — За какво по дяволите ти трябват толкова много?

— За реализацията на първият ми филм. Искам всичко да бъде автентично.

— Не ти ли идва наум, че това не съвпада с установената в страната законност?

— Така е, но тази идея не ми излиза от главата. Освен това ще снимам екшъна в чужбина…

— Виж какво, драги. Тези ги приказвай на друг, но не и на Вито Ламперони, който седи до теб. Или казвай какво си намислил, или си заминавай. Някакъв си милион и половина, който ще взема от теб, не си струва главоболията. Филм не се снима с истински патрони.

Барди се видя в чудо. Не можеше да му каже как точно стоят нещата. Истинската цел на покупката щеше да изглежда съвсем невероятна. Трябваше бързо да измисли нещо.

— Дори да е така — рече той. — Ако патроните не се употребят при заснемането на филма, мога да се закълна, че няма да бъдат използвани на територията на тази страна. Плащам си за доставката и никой друг не го интересува къде ще отидат. Ако не се споразумеем, ще потърся други източници. Нямам какво повече да добавя.

— Нямам интерес да съдействам на световния тероризъм, мога да стана потърпевш. Тези типове все някога се провалят…

— Заявявам, че няма да се употребят за терористични цели. В крайна сметка няма да избягам от Холивуд — излъга рицарят и внезапно се сети какво да добави. — Ако случайно замина нанякъде заедно с амунициите, те могат да бъдат придружени от ваши хора, които също са в състояние да бъдат полезни. Да речем десетина души.

— Накъде биеш — като че ли се ядоса Вито. — За последен път искам да се изразиш съвсем точно. За какво ти трябват патроните?

— Искам да сменя режима в една малка островна държава — отново излъга Барди. — По-голямата част от населението й е тъмнокожо.

— Това е съвсем друга работа — ухили се внезапно човекът с дебелия врат. — Десетина души не са ли малко?

— Аз също разполагам с известно число хора, а на място ще се появят още повече.

— Къде се намира това островче? — полюбопитства Вито.

— Не мога да ти кажа.

— Добре, няма да любопитствам повече. Колко време ще трае операцията?

— Около десетина дни.

— Тогава да се върнем към основната тема. Милион и половина за патроните. По петдесет хиляди на човек, или общо петстотин хиляди, с този допълнителен разход сумата става два милиона. Имаш ли толкова пари?

— Да — потвърди Барди. — Но първо ще направиш доставката. След като я проверя ще довършим и останалата част от сделката.

— Не ми изнася напълно, но да речем, че приемам. Парите в кеш, половината от цялата сума в предплата до една седмица. Съгласен ли си?

— Нямам друг избор — призна Барди. — Разчитам на твоята честност. А тя е залог за бъдещите ни взаимоотношения.

— Имаш думата не на друг, а на Вито Ламперони. Ако разбера, че някъде си споменал за нашия разговор, ще те намеря и вдън земя, за да ти отрежа главата. Дон Вито рядко се шегува. Но кой знае защо, ти ми вдъхваш доверие. В наше време рядко можеш да срещнеш истински смели момчета.

— На кого да предам аванса.

— На този до тебе, длъгнестия. Дай да си стиснем ръцете, после слагай превръзката и тръгвай обратно. А ти Коко, внимавай да не повредиш клиента ми, докато го заведеш до колата.

* * *

Когато се прибра в къщи, Розамунда липсваше, а мислите му се връщаха към срещата с дон Вито. Този човек изглеждаше като типичен нагъл и опасен нарко-барон, с когото човек трябваше извънредно да внимава.

Рицарят хапна набързо, изпи бутилка вино и донякъде се успокои. После реши да си легне и в някъде в просъница, усети жена му да се прибира. Сигурно беше посред нощ, но той реши да отложи обясненията за сутринта. Погледнато честно, дори не ги искаше.