Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (15)

15.

След няколко месеца Барди не устоя на непрекъснатите молби на принцесата и най-сетне я запозна с омразния Сандораг. Докато тя се лигавеше пред него, рицарят се опита да си мисли за нещо съвсем друго, само не за педалската му физиономия. По някое време той счете времето за запознанство за достатъчно, дръпна жена си с погнуса, кимна студено за довиждане и я вмъкна в колата. След това спря пред първия попаднал магазин за видео техника и й купи обещания стенен телевизионен екран. Гледането на сапунени сериали отдавна се бе превърнало в най-любимото й занимание, но сега поне можеше да го провежда в собствената си стая. От време на време тя все пак се усещаше и някак си успяваше да се справя с поетите домакински задължения, тъй като в противен случай беше заплашена с отнемане на придобивката. На няколко пъти се бе одумала за закупуване на аудио-видео уредба, но Барди беше останал глух към молбите й. По негово мнение, телевизионната стена й бе повече от достатъчна. През една от вечерите в спалнята, докато изпълняваше почти опротивялата му съпружеска гимнастика на голо, пред него внезапно възникна образът на Хелга. Половата му възбуда внезапно изчезна, той се отдръпна от тялото на Розамунда и легна по гръб встрани от нея. Кръстоса ръце зад тила си и впери празен поглед в пространството.

— Какво ти стана, защо се дръпна в сюблимния момент — изсъска ядосано принцесата.

— Изчезна ми настроението, сигурно съм уморен. Предлагам да спим.

— Знаеш ли какво става със съпруг, който не си изпълнява семейните задължения? — не го остави на мира принцесата.

— Какво? — попита с досада Барди.

— Сменя се с друг — ехидно заяви тя и му обърна гръб.

— Напоследък в Ландирия имах чувството, че не те интересувам особено — напъна се да отвърне Барди, с намерение да се оправдае.

— Да, но вече сме в Холивуд. Тук е съвсем различно — проплака Розамунда. — Преди час изгледах последната серия на „Изгаряща любов“. Сандораг в ролята на Уилфредо така страстно любеше Леонор, че насочи мислите ми само в тази насока!

— Такава ли била работата — озъби се в просъница Барди. — Впечатлила си се от актьорския цирк. Защо не отидеш в леглото на този мухльо, за да провериш как действа на практика?

— Ако продължаваш така и това може да стане — закани се принцесата, но не получи отговор, тъй като доблестния рицар вече тихо похъркваше.

* * *

След няколко седмици рицарят приключи със снимките в „Кървавият залез“. Беше избил петдесетина бандити, като бе взривил потайното им свърталище, после беше предал на болния й баща освободената красива заложничка и въпреки сълзите й бе изчезнал с коня си на фона на залеза, с мъглявото обещание, че някога може и да се върне. Както винаги точен, Манделщайн бе превел по сметката му доста солидна сума и намерението с което отново бе пристигнал в Холивуд изглеждаше близко до своята реализация.

Премиерата на първата серия на „Отмъщението на феите“ премина при огромен успех и Дзог започна да се вживява в ролята си на кинозвезда. Новината, че не е плод на компютърни ефекти, а съвсем истински дракон, се разпространи много бързо и той едва смогваше да се справя с удрянето на печатни автографи върху снимките, донасяни от хилядите му почитатели. Световните телевизии се надпреварваха да правят интервюта с него и скоро Дзог се превърна в телевизионна звезда. Продуцентът беше извънредно доволен, парите от продаваните права се вливаха като река в бездънния му джоб. Седмичното телевизионно шоу „Дзог и Пипо дриснята“ се излъчваше от почти всички сателити на планетата. В него драконът и един от най-известните световни комици си разменяха вицове и коментираха съвременната политика, а милиардите им зрители припадаха от смях. По съвет на Барди, Дзог поиска повишение на процента от отчислението от печалбите по негова сметка и след известна караница, Манделщайн капитулира. С новият договор всичко се делеше наполовина. Драконът, въпреки че не бе присъщо на природата му, не беше забравил за даденото на рицаря обещание. Във фонда, предназначен за освобождението на Ландирия постъпваха крупни суми.

Донякъде залинелият бизнес на Горо също се оживи. Дължеше се на помощта на гургила, който интуитивно усещаше известна вина за историята с фъшкиите. Митичното същество внушаваше на все по-голям брой богати потенциални клиенти, че обезателно трябва да отидат при магьосника, за да им развали направената магия, която в действителност не съществуваше. Магьосникът едва смогваше да се справя с притока от посетители, въпреки че бе повишил десеторно тарифите. Оказаната помощ от Барди, който бе успял да го спаси от опасната миризлива и хлъзгава ситуация, сякаш го бе променила. Духът на приятелството бе успял да пречупи скъперническия му характер и той редовно правеше вноските си за замисленото дело.

В компютъра, в графата „приход“, принцът водеше счетоводен отчет на всички постъпилите суми. Един ден, след като погледна размера на последната вноска, направена от Дзог, и набраната сума във фонда, той реши да пристъпи към реализация на замисъла си.

Първата стъпка бе наемането на подходяща сграда. Тя трябваше да бъде незабележима, да се намира някъде в близките околности, да става за складово помещение и да позволява вмъкването в нея на големи превозни средства и дракон. След доста обиколки в покрайнините на Холивуд един ден попадна на някакво изоставено, полуразрушено студио, което изглеждаше прекрасно за набелязаната цел. Барди положи доста труд, докато открие собствениците му и след едноседмични преговори, успя да го купи на доста ниска цена. После нае строителна фирма, която да извърши ремонта и по време на провеждането му изгради няколко тайни, добре замаскирани помещения, като осигури с електронно кодово заключване подстъпите към тях. Входните панели изглеждаха като част от преградните стени в двата края на студиото, чиито вътрешни размери не отговаряха с по няколко метра на външните. Доволен от извършеното, той направи съдебна регистрация на „Ландирия пикчърс“ АД, в която Горо и Дзог бяха привлечени за съдружници и чиято филмова дейност щеше да остане на книга, но за това никой освен тримата не знаеше.

За да увеличи прикритието на замисъла, Барди нае един от най-некадърните холивудски драматурзи и му поръча да напише сценарий по следната схема:

Малка островна държава в края на двайсети век пъшка под игото на жесток диктатор. Докато се прикрива под заниманията на клуб на аквалангисти, група местни патриоти, които отдавна се чудят как да свалят ненавистния режим, намират край рифа на затънтено заливче останките на испански галеон, превозвал през 16 век злато от американските колонии към топилните в Куба, измъкват съкровището и след като го продават, с получените пари купуват оръжие и военни средства. Накрая извършват необходимата революция, свалят от власт омразния диктатор и чрез социални реформи подобряват живота на местното население, а главният герой се оженва за най-красивата революционерка и им се раждат прекрасни дечица — бъдещи пламенни борци за нечия свобода…

Въпреки некадърността си, наетият човек се справи достатъчно добре с искания сценарий, който ако не за друго, ставаше за целите на Барди. Необходимият реквизит за заснемането на филма включваше 2 бронетранспортьора, три джипа, с монтирани върху тях картечници, стотина автомата, пистолети, ръчни гранати, базуки и ракетни снаряди към тях, динамит за взривове и около двеста хиляди халосни патрона, които трябваше да се превърнат в истински, а това беше най-трудната задача, с която рицарят лично трябваше да се заеме.

Този път той нае един ценен от продуцентите човек, известен с майсторските си умения да намира и най-невъзможните неща, необходими за заснемането на даден филм. За Джон Мендоса дори и доставката на подводница не представляваше трудност. Барди му връчи списъкът с „реквизита“, уговори възнаграждението, начинът на плащане и срокът на последната доставка, след това му остави ключовете от входа на студиото се завърна в къщи. Там се зае с разучаване на новата си роля — този път щеше да играе сам себе си. Манделщайн пристъпваше към нова екранизация на „Крал Артур и рицарите на кръглата маса“. Неотразимият натиск на Розамунда най-сетне го бе принудил да й даде една от дребните роли на придворна дама и сега собствената жена на Барди щеше да му бъде нещо като партньорка. Завоюваната с нокти и зъби позиция я правеше да изглежда доста щастлива.

През тази вечер в дома на благородното семейство за първи път бе настъпила телевизионна тишина. Докато Барди бе седнал на фотьойла в хола, раздвоявайки мислите си между предстоящите бойни действия с черните рицари и нуждата от заучаването на репликите в новия филм, Розамунда с неподозирано усърдие зубреше своите в спалнята. По някое време тя влезе при него и тръсна на масичката някаква тънка книжчица.

— Започвай да ме изпитваш! — нареди принцесата с тон, неподлежащ на възражение. — На сън да ме пипнеш, не трябва да правя грешки. Ако не си разбрал, ще играя ролята на придворната дама Бети.

Барди пое с неудоволствие поднесеният му материал, разлисти го и бързо установи, че репликите на жена му, разхвърляни между епизодите, не превишават числото трийсет.

— Чети! — подкани го жена му.

— Бети, търсил ли ме е някой? — започна съпругът й.

— Не, Ваше сиятелство — отвърна безгрешно Розамунда.

— Тази вечер ще бъдеш ли на бала?

— Да, Ваше сиятелство.

— Ще вземеш ли Кети със себе си?

— Вие желаете ли го?

— Несъмнено.

— Тогава желанието Ви ще бъде изпълнено, Ваше Сиятелство.

— Толкова за епизода. Дотук не допусна никаква грешка. Браво, принцесо — похвали я Барди.

— Само един тъпак може да сбърка такива идиотски реплики. Да, Ваше сиятелство, не, Ваше сиятелство.

— Така се почва — опита се да я успокои рицарят. — Не забравяй, че вече си артистка.

— Да, ама тая проклета Кети не се отличава от мен по нищо, освен, че е два пъти по-грозна, но й дадоха три пъти повече реплики. Мразя го този Манделщайн и скоро ще му го върна. Тепърва ще разбере каква талантлива актриса е изгубил. Само да свършат снимките и ще види.

— Хайде, хайде, по-кротко. Какво да кажат останалите, които все още са статисти?

— Не ме интересуват. Аз мисля само за себе си.

— Съвсем точно го каза, отдавна съм се убедил в този факт — присмя й се Барди.

— Не ме дразни, а продължавай да четеш репликите — сряза го принцесата.

Той продължи с неудоволствие заниманието и след като приключи с него, каза че го боли глава и ще отиде да се поразходи на чист въздух.

След като излезе от домът си, краката му сякаш сами го довлякоха до бара, който се намираше недалече от къщата му. Барди се настани се зад една от свободните масички, тъй като бар-плота беше зает, и си поръча уиски със сода. Едва сега ясно установи, че не може да изтърпява дълго време присъствието на собствената си жена, тъй като в съзнанието му непрекъснато възникваше образът на Хелга. Душата му бе завладяна от дълбок дискомфорт.

Първата чаша бе последвана от втора, след нея се пристигна и трета. Настроението му бавно се подобряваше.

— Може ли да седна тук? Всичко наоколо е заето — попита фамилиарно някакъв длъгнест тип с мургава кожа на лицето и тънки мустачки, и без да изчака отговор бързо се настани до него. — Да пукна, ако не виждам Бърт Грейди! Никога няма да забравя „Галактическа сага“.

— Не вярвам да съм станал толкова известен — отвърна рицарят.

— Винаги оценявам добрата игра, блестяща кариера те чака, приятелю — отвърна непознатият и се представи: — Казвам се Бени Гонсалес, но всички ми викат Коко. Такъв ми е прякорът. Мотая се из артистичния свят и правя услуги от всякакъв род. С това си изкарвам прехраната.

— Добре ли ги извършваш? — повиши интерес Барди. — Имам предвид услугите…

— Никой досега не се е оплакал. Поискай нещо и веднага ще ти кажа кога ще го свърша и колко ще струва. Хей, келнер, ела насам. Донеси още едно от същото.

— Ами например, ако поискам да ликвидирам продуцента си? — запита рицарят.

— Няма проблеми. Само че аз не съм по мокрите поръчки и ще те свържа с този, с когото трябва. Услугата ще ти излезе над сто хиляди, плюс моята комисионна, в размер на пет процента. Отпускаш ми две седмици и после твоят човек изчезва. Вече го няма никъде.

— Добре де, предложих го като пример. В действителност скоро ще ставам продуцент и искам да стресна зрителите. Трябват ми двеста хиляди патрона от различен калибър. Нали знаеш, в киното се употребяват халосни, а аз искам да постигна реален ефект.

— Слушай, приятел — внезапно настръхна Коко. — Ти да не би да си във връзка с федералните?

— Това пък откъде го измисли?

— Услугата, която искаш е доста странна. В момента, в който целият свят е настръхнал от действията на всякакви терористи, а закупуването на оръжия и амуниции се преглежда под лупа, ти ми говориш за двеста хиляди патрона. С тях можеш да изтрепеш половин малък град.

— Тук си съвсем прав. Тогава не ми трябват двеста хиляди, а половин милион, защото няма да завземам половин град, а цял. Филмът ще представлява малка революция, в която непрекъснато ще се стреля. Нали каза, че за тебе не съществуват проблеми?

Коко се облегна на стола си и лицето му побледня.

— Сериозно ли говориш? — попита стреснато.

— Напълно.

Мустачките на мургавия човек сякаш се изправиха, а челото му се сбърчи. След около минута усилен размисъл, той най-сетне доби дар слово и каза:

— Познавам един човек, който ще свърши тази работа. Но моята комисионна ще стане двойна.

— Как се казва?

— Защо те интересува? Ще ти уредя среща с него, ако реши, той сам ще се представи. Излишно е да те предупреждавам какво ще се случи с теб, ако издъниш някого. Казвай как да те търся.

Барди му даде номера на мобилния си телефон и адреса на собственото му студио. Коко отпи от сервираната чаша, стана, и все още видимо притеснен се накани да напусне бара.

— Говори с твоя човек по принцип — каза рицарят преди да си тръгне. — Все още не зная нужните ми тип и калибър на патроните.

Коко махна с ръка и се изгуби към изхода.

По време на непринудения, доста опасен разговор с този напълно непознат човек, Барди мислеше, че се е осланя на случайността и собствената си интуиция. Съвсем не можеше да предположи за присъствието на неизменния гургил, който кротко пърхаше над главата му под опушения таван на бара. Веднъж повикано, това безтелесно същество здраво се бе заело с подобряването на рицарската съдба, а срещата с Коко съвсем не беше случайна, така както не са случайни и съдбите на останалите хора. Случайността може само да изглежда като НЕЩО СЛУЧАЙНО, в действителност, почти винаги, тя НЕ Е ТАКАВА. Обслужва я пантеонът на ефирните същества, който включва както добри екземпляри, например лангедони, гонди, клапандури и ангели, така и лоши — корлоци, джифи, смръдове, дяволи и така нататък. За щастие, при нормални за човека физически условия, противните им мутри не се забелязват. За тях може да се предположи, че са телесни само в техния пространствено-временен континуум, създаден от Висшия Разум да влияе на нашия и ако те не съществуваха, нещата от живота щяха да стоят по съвсем друг начин. Горките разумни земни жители дори и не предполагат, че съдбите им определено зависят от някакъв си навлек, който им се лепнал от ранното детство. Ако е лангедон или гонд — хубаво, но ако е корлок или смърд — лоша работа. Добре, че и едните и другите са невидими, иначе всеки от нас щеше да пъшка от притеснение. А още по-добре е, че в борбата си за надмощие над обсебения индивид и те се боричкат помежду си, като от време на време се избутват един друг.

Барди не можеше да знае за тези, не много приятни факти, затова след четвъртата чаша уиски се почувства почти щастлив, плати сметката и си тръгна.

Когато се прибра в къщи и влезе в спалнята, завари Розамунда заспала. Сигурно сънуваше поне трети сън, в който играеше главната роля.