Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (12)

12.

Рицарят тъкмо беше потънал в най-дълбокия си сън, когато нетърпеливите удари по вратата на стаята го събудиха.

— Кой се е развилнял посред нощ?! — изрева Барди и първата му работа беше да скочи от леглото и да вземе пипнешком меча, положен върху близкия стол.

— Извинявайте Ваша Светлост, налага се да Ви събудя! — стигна до ушите му приглушеният глас на Дого. — Случиха се ужасни работи!

— Изчакай да се облека! — озъби се генералът, посегна към запалката върху близката масичка и запали свещта до нея.

Розамунда промърмори някаква ругатня, обърна се на другата си страна и отново заспа — притежаваше доста здрави нерви. Барди отвори килерчето с дрехите си и възможно на-бързо се облече в пълно бойно снаряжение. След това взе свещта и излезе навън.

— Казвай защо ме събуди по никое време! — изсъска той в коридора.

— Тъмните сенки ни нападнаха — отвърна пребледнелия стотник. — Убиха часовоите, после се вмъкнаха в казармата и докато срещнат съпротива, ликвидираха още двайсетина момчета. След това яхнаха конете си и изчезнаха в тъмнината. И аз, и другите стотници не знаехме какво да направим. Помолиха ме да Ви доведа на място.

— Да вървим, тогава.

* * *

Картината в казарменото помещение беше страшна. Накълцаните трупове бяха обезобразени до неузнаваемост, дори по тавана имаше следи от кръв. Облечените, вече готови за бой войници, смутено стояха на пътеката между наровете.

— Можете ли нещо да добавите? — попита Барди другите двама стотника, които почтително се бяха приближили към него.

— Не, Ваша Светлост — отвърна смуглия Заган. — Стана толкова бързо и изненадващо, че нямахме време да реагираме. Вината е на часовоите, но те вече не могат да отговарят за нея.

— Какво да правим? — намеси се стоящият до него, изтъкан от мускули Бино.

— Вече нищо не може да се направи — отсече генералът им. — Усилете охраната и изчакайте да се съмне.

Ядосан от почти безплодното си събуждане, Барди се върна в покоите си и се опита да заспи, но сънят бягаше от очите му. Беше се справил с дивите хора, но се появиха нови беди. Тъмните сенки не можеха да са други, освен черните рицари, споменати от Диотемий. Забелязаните от Горо край езерото вероятно бяха същите, те бяха настъпили и опашката на Дзог.

На сутринта беше свикан военен съвет, председателствуван от крал Рогонал. Състоеше се от Барди, Горо, тримата стотника — Дого, Заган и Бино, и червендалестият здравеняк Ламон, който минаваше за един от малцината местни благородници и бе повикан по спешност от Бягай-по-далече-оттук, където притежаваше единствената укрепена каменна къща.

— Да обсъдим обстоятелствата — започна Рогонал. — Пристигат някакви тъмни типове, убиват двайсетина войничета, вдигат си крушите и изчезват. Съвсем съмнителна история. Ти какво ще кажеш Горо? Няма ли да направиш магия за отмъщение?

— Ще го извърша, веднага щом се върна в стаята си — рече магьосникът. — Но ми се струва, че трябва да се вземат и допълнителни мерки.

— Какви? — попита кралят.

— Трябва да се подобри типът на войската.

— Какво имаш предвид? — запита Дого.

— Тъмните сенки съвсем не са били сенки, а хора като нас…

— Диотемий ги нарече черни рицари — прекъсна го Барди.

— Съвсем правилно ги е нарекъл, предполагам, че са завоеватели от далечни земи. Откакто съм жив, не съм чувал за подобна сган. Не те имат голямо преимущество — всички са на коне.

— Какво искаш да кажеш? Че и нашите войници трябва да се качат на кон, това ли имаш предвид? — настръхна кралят. — Помисли ли колко ще струва закупуването на триста коня?

— Нямаш друг избор — отсече магьосникът. — След като веднъж са дошли, могат и да се върнат. Ако нямаш пари за коне, тогава реквизирай ги.

— Това предложение повече ми харесва. Но как ще бъде прието от селяните?

— Откога те започнаха толкова да те интересуват? — намеси се Ламон, който дотогава бе запазил мълчание. — Реквизираме им конете, качваме войниците върху тях, подгонваме черните гадове и ги изколваме като прасета. Толкова по въпроса.

— Много е лесно на приказки — изрече Барди. — Първо трябва да извършим нова мобилизация, за да попълним броя на убитите войници, след това да намерим конете и накрая да се проведем подходящо обучение. Тактиката на конният бой се различава на тази от пехотата.

— Казах си мнението — изсумтя недоволно здравенякът. — Каквото трябва, да го направим.

— Снощната акция показа, че черните рицари много добре си знаят работата — осмели се да изкаже мнение стотника Заган. — Имаме работа с майстори в боя и отлично въоръжени кожодери.

— Така е — присъедини се към него колегата му Бино. — Ще ни изколят като пилци.

— Още една такава приказка, и ще се простите с длъжностите си — ядосано ревна Барди. — Ако ви слуша човек, най-добре ще бъда да се оставим да ни избият.

— Не исках да кажа това — опита се да се оправдае стотникът. — Имах предвид, че все още нямаме такива бойни умения.

— Аз мисля да приключваме — каза мъдро Рогонал, чиито мисли вече се насочваха към съкровеното му мазе. — Каквото ви нареди генералът, това ще правите. — Хайде, Барди, започвай!

— Стотниците да наредят засилване на охраната. Всеки войник, намерен заспал на пост ще бъде наказван жестоко. Благородникът Ламон да организира реквизита на конете, а аз лично ще се заема с новата мобилизация.

— Обявявам съвета за приключен — рече кралят и побърза да се измъкне от тронната зала.

* * *

След няколко дни взетите решения бяха изпълнени. Оставили псувните и плачът на селяните зад себе си, Барди и Ламон се завърнаха. Първият с ново попълнение войници, а вторият с триста коне и няколко коняра. През това време не бяха отбелязани нови нападения, а стотниците въведоха желязна дисциплина.

Новото обучение започна. Поляната пред близката гора се огласяше от звъна на оръжия и конски тропот. Войниците бързо навлизаха в попрището си на кавалеристи. Повечето от тях яздеха конете върху гол гръб, но всички сарачи в кралството бяха натоварени със спешната изработка на седла, юзди и стремена. И след около седмица, те пристигнаха в замъка, натоварени на няколко каруци. Конната войска беше напълно екипирана.

Барди притисна краля отново да разтвори кесията си и да плати изработеното, както и доставките от зоб за конете. После нареди да се започне строежът на конюшни.

По време на новите военни приготовления Розамунда продължаваше със обичайните си напоследък занимания и почти не обръщаше внимание на съпруга си, който уморен от дневните обучения се връщаше късно, хапваше на две на три, после се просваше в леглото и веднага заспиваше.

Една сутрин генералът едва не се сблъска с Хелга в един от коридорите на долния етаж.

— Здравей… Барди — успя да промълви тя, а той се почувства като ударен от мълния.

— Здрасти, Хелга — отвърна с мъка и едва сега си даде сметка, колко му е липсвало нейното присъствие.

Девойката се покри с плътна руменина и думите заседнаха в гърлото й. Двамата продължаваха да стоят, безсилно застанали един срещу друг.

— Как си? — опита се да продължи разговора рицарят.

— Благодаря, добре — отвърна Хелга и още повече се изчерви. — Разбрах, че напоследък си много зает.

— Така е — потвърди Барди. — Стягаме се за нова война. След като свърши, ще гледам да изпълня обещанието си.

— Непрекъснато мисля за теб, дано да не се наложи отново да ти прислужвам.

— Дано… не се доизказа рицарят.

— Пожелавам ти да останеш невредим… и да победиш — успя да изговори Хелга. — Нека някой ден пак да се срещнем, дори и да е случайно.

— Няма да разчитам на случайности — рече Барди и се отдалечи от нея. — Бъди здрава и ти.

Отстъплението му в коридора приличаше на позорно бягство. Но при сегашните обстоятелства, разрешаването на личния му проблем му идваше в повече.

В двора на замъка го очакваше Горо.

— Тръгвай към тронната зала — рече той. — Пристигнали са пратеници от Сандирия. Кралят вече е там и те очаква.

Двамата скоро пристигнаха в полутъмното помещение. След като очите му се адаптираха към полумрака, рицарят разпозна всред няколкото мрачни физиономии една доста тлъста, която не можеше да принадлежи на друг, освен на сенешала на крал Диометий. До него вече се бе настанил колегата му Монти.

— Само теб те чакахме — обърна се кралят към зет си. — Както разбирам, пратениците са дошли с лоши новини.

— Така е — потвърди Горголан. — Трябва да знаеш, че моят господар е останал с отлични впечатления от теб и те моли за помощ?

— Могъщата Сандирия да моли за помощ невзрачния си съсед?! — учуди се Барди. — Какво толкова е станало?

— Държавата ни е в беда и за момента всяка външна помощ е полезна. Черните рицари се изсипаха от безброй кораби и бързо завладяха пристанищата ни. След това разбиха войската на крал Диотемий и го обсадиха в замъка му.

— Аз имам само триста конника. Едва ли ще мога да помогна кой знае колко.

— Ние пратихме пратеници в Кирикия и Тримония, оттам също ще пристигне подкрепа.

— А кой ще пази нашето кралство, ако изпратим цялата си войска? — зададе резонен въпрос Рогонал.

— Може да оставите част от нея, ще бъде като помощен гарнизон. Не забравяйте, че ако не се притечете на помощ, вие сте следващата жертва. Пътят от Сандирия до Ландирия е най-краткият — каза най-възрастният пратеник, чиято осанка внушаваше уважение.

— Какво ти е мнението, Барди — запита безпомощно кралят.

— А твоето? — обърна се от своя страна рицарят към Горо. — Жалко, че и Дзог не присъства.

— До мен ли опря работата? — смути се стария магьосник. — По принцип мразя войните, но в случая нямаме голям избор. Трябва да помогнем, с каквото можем.

— Съвсем правилен начин на мислене — подкрепи го сенешалът Горголан. — Няма да съжалявате. Ако победим проклетите рицари, крал Диотемий богато ще ви се отплати.

— В което се съмнявам — промърмори тихо Рогонал. — Сега му е времето, да му видят сметката на стария мошеник.

Добре, че казаното от него бе чуто само от Монти, който тактично се направи на глух.

— Ще ви окажем помощ — изговори на по-висок глас кралят. — Принц Барди ще определи размера на военния контингент. Довечера ще направим гощавка, а утре може да тръгвате.

Държавният глава на Ландирия царствено се отправи към мазето си, а зет му остана да уговаря подробностите по военната експедиция.

* * *

Застанал начело на колоната от ездачи, генерал Барди бодро пришпорваше коня си. Следваха го стотниците Дого и Заган, зад които се точеха двеста кавалериста, готови всеки момент да влязат в бой с врага, който не бързаше да се появява. Както винаги досега, Горо бе предпочел да остане в замъка — твърде много държеше на старите си кокали.

Пътят към Сандирия бе добре познат, при пресичането на голямата гора не срещнаха никакви трудности. Когато минаваха покрай брега на езерото, на няколко пъти забелязаха останки от огнища, което предполагаше бивше човешко присъствие. Тесният проход с отвесните стени, където се бе провела решаващата битка с диваците изглеждаше мирен и притихнал. Преминаването през него напомняше за събитията, които се бяха разиграли не отдавана с разхвърляните тук-там човешки черепи, оглозгани от птиците и животните. Когато излязоха на открито пространство, следващият, втори и последен проход преди границата със Сандирия се бе изправил насреща им. Най-старият пратеник на тази страна по едно време пришпори коня си и се изравни с предводителя на войската. Казваше се Пинтер.

— Наближаваме границата — отбеляза той. — Трябва да бъдем по-предпазливи.

— Защо? — изненада се Барди. — Още не сме я стигнали.

— Всичко се случва — изпъшка възрастния човек. — Възможно е черните рицари вече да са прекосили нашата територия и да са се насочили насам.

— Толкова бързо?!

— Като ги наблюдавах как се бият, стигнах до извода, че за тях няма невъзможни работи. Едвам успяхме да избягаме от обсадата на замъка.

— Имаш ли предположения откъде идват?

— Не предположения, а увереност. Разбирам езика, на който говорят, а той се употребява само в Скандания. На младини бях моряк, често търгувахме с тази мрачна страна и дори веднъж щях да попадна в робство. Сканданските войни обичат черния цвят на дрехите и доспехите си, и при сражение често изпадат в бойна лудост. Самите те наричат себе си витанги. Покланят се на техния главен кървав бог, наречен Ботан, дори от време на време му принасят и човешки жертвоприношения. Нашите религии са много по-кротки. Ние вярваме в свещени гори, камъни и дървета.

Барди съвсем неочаквано се сети за Холивуд^[1], но попита:

— Еднобрачни ли са?

— Да извънредно държат на семействата си. Колкото и да са диви извън тях, толкова са кротки при полите на жените си. Но главният им бог непрекъснато изисква кръв и нови завоевания — поне така твърдят неговите жреци. Страните на витангите по принцип са студени и бедни, затова основното им препитание е разбойничеството. По-рано не закачаха търговските кораби, все пак имаха полза от тях, но сега не знам как е. Досега не бяха стигали до нашите земи, но ето, че го направиха. Не искам да те плаша, но срещата с тях е страшна — каза Пинтер и неволно потръпна.

— Ще видим — изрече Барди и стисна дръжката на меча си.

Колоната конници току-що бе навлязла във втория проход, когато опасенията на възрастния човек се сбъднаха. Срещу тях се изправи мрачна черна стена, настръхнала от оръжия. Дори конете на сканданските войни бяха покрити с черни чулове.

— Им нам Ботан! — изрева огромният предводител на страховитата конница и дръпна поводите на красивото животно под него.

— Им нам Ботан! — повториха стотиците гърла, които го следваха.

— Какво реват? — успя да попита Барди.

— В името на Ботан — отвърна Пинтер. — Мисля, че нямаш много време за любопитство.

— В името на Холивуд, напред! — извика Барди и препусна срещу огромния черен рицар, насочил копието си към него.

Въпреки че не разбраха добре, какво казва, Дого и Заган повториха бойния му зов и го последваха.

Мерникът на Барди се оказа точен. Копието му с трясък се вряза в черната броня и предводителят на витангите се стовари в калта на пътя. Окуражени от смелостта на генерала си, войните на Ландирия се вплетоха в смъртоносна схватка с нашественика. Смутени от поражението на предводителя си, черните рицари първоначално започнаха да отстъпват, но бързо се съвзеха и описаната от пратеника бойна лудост бързо ги завладя.

Войните на Ландирия бързо се стопяваха под натиска на превъзхождащия ги по сила и численост противник. На всеки паднал в сражението черен рицар се падаха поне две убити момчета на Барди. Самият той, оплискан в чужда кръв неистово въртеше меча си.

* * *

— Отстъпвай, докато е време — изрева до него Пинтер, преди да бъде посечен от тъмния конник, който се бе втурнал към него.

Генералът се огледа и мигновено разбра, че сандирецът е имал право.

— Назааад! — изрева той и пришпори коня си.

Въпреки жестокото преследване, малобройната му останала войска бе спасена от падащия мрак и по-доброто познаване на местността. Черните преследвачи, които се сливаха с тъмнината, постепенно изостанаха назад. Барди се спря едва след като и последният от войните му излезе от голямата гора.

Поражението бе страшно. Стотниците Дого и Заган бяха ранени и едва се държаха върху конете си, неустрашимия Ламон трябваше да бъде подкрепян върху седлото си. Сто петдесет и четирима от защитниците на Ландирия бяха оставили костите си на бойното поле. На Барди му се плачеше от мъка и само мисълта за отговорността пред останалите живи, все още поддържаше падналия му боен дух. Не можеше да обвини никого в страхливост, момчетата му се бяха сражавали мъжки.

Нямаше време за почивка, не се знаеше дали противникът не продължава да ги преследва. Въпреки това, поради преумората, те бавно продължиха пътя си към замъка, осветяван единствено от звездите.

Пристигнаха призори. Барди вдигна на крак резервния си контингент и го постави на бойна нога, след това разбуди хората в замъка и заповяда на слугите да се погрижат за ранените. После заедно с останалите живи, но уморени до смърт бойци от битката, се вмъкна в казармата и се отпусна на първия му попаднал дървен нар.

Врагът се появи на следващият ден. Сражението се проведе на оголеното пространство край замъка и беше още по-кърваво. Някъде през ранния следобед, генералът поведе последните остатъци от войската си към подвижния мост на крепостната стена и те едва успяха да се вмъкнат във вътрешния двор на защитеното убежище. Бяха останали двайсетина човека.

Кръвожадните витанги започнаха обсадата. Заеха изоставената казарма и конюшните, по всичко личеше, че нямат никакво намерение да си тръгват оттам. Настъпи затишие пред буря.

Барди потърси Рогонал, но го откри мъртво пиян в мазето си. От устата му се изнизваха нечленоразделни звуци, единствено бе различима думата „страх“. Разбрал безполезността на контакта с краля, генералът с оредяла войска реши да се върна в стаята си. Беше решил да се почисти от кръвта и да хапне нещо.

Отново завари Розамунда да се тресе пред екрана в такт с музиката. Той гневно изключи уредбата, след което й зашлеви звучен шамар.

— Как смееш! — изкрещя злобно жена му. — Хиляди пъти ще съжаляваш за постъпката си!

— Тъпа кучка — изригна Барди. — Наясно ли си какво става наоколо?

— Какво толкова става? — попита тя с изкривена уста.

— Излез навън и погледни, ако някоя стрела дотогава не те довърши. И без това до няколко дни сигурно няма да бъдеш жива. Замъкът е обкръжен от кръвожадни витанги.

— Те сигурно разбират от жени, за разлика от теб — озъби се Розамунда.

— Като те изнасилят десетина пъти, ще промениш мнението си.

— Може пък и да ми хареса — продължи да го дразни тя.

— Накрая ще те убият, защото такава им е практиката. Впрочем, какво ли се разправям с идиотки.

— За втори път ме обиждаш, няма да ти се размине — заплаши го Розамунда.

— Просиш си втори шамар. Не разбираш ли положението си?

— Само се опитай — каза тя, хвърли се към огнището и повдигна ръжена му в заплашителна поза.

Барди разбра, че в семейното си гнездо няма да намери спокойствие, излезе от стаята, тръшна вратата зад себе си и се запъти към Горо.

— Какво те води насам любезни? — посрещна го магьосникът, който надигна глава от книгата за заклинания. — Вече научих лошите вести. Опитах се да направя магия за победа, но нищо не се получи.

— Добре, че Дзог го няма, за да ти каже мнението си. Изваждай нещо за ядене, умрял съм от глад. Имаш ли съд с вода?

— За приятели всичко се намира.

Рицарят изми ръцете и лицето си, въздъхна дълбоко и седна зад кръглата маса за заклинания, вече покрита с покривка. Горо отвори стенния долап, извади питка, сланина и паница леща, и ги сложи пред него. После добави към тях и лъжица.

Докато Барди се хранеше, магьосникът пазеше учтиво мълчание.

— Мислил ли си какво ще правим? — попита по едно време рицарят.

— Не ми се умира — отвърна Горо. — Колкото повече остарявам, толкова повече ми се живее.

— Тогава напрегни кратуната си и намери някакъв изход. Имаш по-голям опит от мен.

— Вече го измислих какво да предприемем.

— Казвай бързо!

— Да избягаме обратно в Холивуд. Пазиш компютъра, книгата за заклинания е пред теб. Бързо ще разрешим проблемите си.

— Много си лесен. А Ландирия?

— Съдбата й е такава. Нищо не можем да направим. Противникът ни превъзхожда по сила и численост, оцеляването ни е съмнително. В такива случаи всеки се спасява по единично. Ако искаш вземи и Розамунда с нас, старият пияница не ни трябва.

Барди се замисли и преглътна последния залък. Рицарската му чест не позволяваше такова бягство. Същевременно в предложението на магьосника имаше рационален елемент. Но какъв? Той напрегна мозъчните си гънки и се сети. Витангите бяха многобройни, добре обучени и безумно храбри. Числеността на собствените му войни бе стопена, следователно противникът можеше да бъде победен само… с по-съвременно оръжие. А то се намираше в света на Холивуд. Завръщането оттам се бе реализирало в момента, в който бяха отпътували. В сравнение с прекараното там време, тук бе изминал миг. По силата на простата логика, пътешествието дотам можеше да се повтори, завръщането също. Но този път, то трябваше да поднесе изненада на черните рицари.

— Знаеш ли, че си гениален, Горо. Толкова гениален, че без да искаш ме накара да разбера как ще спася Ландирия. Все пак ми е необходимо известно време, за да опиша житието ни напоследък.

— Знаех, че си разумен човек, мой най-добър приятелю — извика радостно Горо. — Отново баня, отново богати клиенти, отново хубава храна и удобства. Тръгвай да пишеш на компютъра.

Барди се смъкна до двора, отвори багажника на колата и измъкна куфарчето, което предвидливо бе скрил, далеч от очите на жена си. След това влезе в купето, разтвори го и започна да дописва перипетиите на тримата до настоящия момент. От време на време някоя заблудена стрела се удряше в покрива на колата, но той не й обръщаше внимание.

По едно време към него дотича Дого и почука на предното стъкло.

Рицарят отвори страничното и се надвеси навън.

— Какво има?

— Черните рицари атакуват стената на замъка, Ваша Светлост.

— Отблъсквайте ги, сега съм зает. Как са прехвърлили рова на замъка?

— Направили са нещо като салове и качват по тях стълби.

— Бутайте стълбите им, поливайте ги с вряла вода, катран, масло или каквото там имате под ръка. След като се освободя ще дойда.

— Слушам, мой Генерал.

Положението отново ставаше напечено, трябваше да побърза. И той продължи с описанията, без големи подробности. Тъкмо привършваше, когато някаква голяма черна сянка затъмни вътрешния двор на замъка и след секунди, до него се пльосна туловището на Дзог.

— Май идвам тъкмо навреме — ококориха се огромните му очи. — Тези, черните, откъде се взеха?

— Защо не си при Гейла? Нали си младоженец?

— Изгони ме — изпуфтя драконът облаче дим. — Така и не можахме напълно да се опознаем.

— Все пак сте се опознали донякъде.

— Е, имаше нещо такова. Допусна ме до нея два-три пъти… и толкова. За в бъдеще трябва да измислим нещо. Не искам децата ми да израснат като копелета.

— Съчувствам ти Дзог, но сега имаме по-важна работа. Трябва да се завърнем в Холивуд.

— Каквооо?! — съвсем ококори очи драконът.

— Налага се — отсече Барди. — Изчакай пет минути да си довърша описанието, почти съм накрая.

— Така да бъде — заключи Дзог недоумяващо. — Дано да имаш право.

— Бардиии, помооощ! — прекъсна работата на рицаря истеричен женски вик — принадлежеше на Розамунда, която тичаше към колата. — Много сбърках, моля те да ми простиш — разхлипа се тя и се хвърли в обятията му, след като той премести компютъра на съседната седалка. — Един от тези гадове се показа през прозореца ми! Хвърли по мен копието си и за малко да ме уцели. Добре, че процепът на стената е доста тесен и изродът не успя да се промъкне. Беше, беше… много страшен. Само като си спомня физиономията му и ме втриса. От такова говедо никога не можеш да очакваш проява на галантност. Барди, само ти можеш да ме спасиш. Пали колата и да бягаме.

— Няма накъде. Сканданските войни са превзели и съседните страни.

— Помогни ми, само на теб разчитам! — разрева се тя.

Генералът я изгледа с известна погнуса, после в благородната му душа се появи чувство на съжаление.

— Добре — каза той. — Повикай Горо и Хелга, ще заминаваме за Холивуд. Напомни на магьосника да не забрави да донесе книгата за заклинания.

— В Америка ли отиваме? — възкликна Розамунда с блеснали очи. — Ако знаеш колко те обичам! Впрочем винаги съм те обичала, макар и напоследък да не го показвам както трябва.

— Тръгвай, не се бави.

Докато привършваше описанието в компютъра, и добавяше първоначален текст, двама от черните рицари увиснаха на въжета над портата пред подвижния мост, с явното намерение да скочат в двора, за да унищожават.

Дзог погледна към Барди, след това обърна глава към тях и изпусна най-мощния пламък, на който беше способен. Чуждоземните изчадия тупнаха като зрели плодове на земята и се хванаха за изгорените си очи. Стражите в двора бързо ги довършиха.

Притесненият генерал тъкмо сложи точка на вмъкнатото изречение, когато Розамунда пристигна тичешком с Горо.

— Къде е Хелга? — попита я мъжът й ядосано.

— Надзърнах в слугинската стая, не беше там — отговори нацупено жена му. — Съвсем нямаше време да я търся някъде другаде.

— Носиш ли книгата, Горо? — обърна се Барди към магьосника.

— Рядко се разделям с нея.

— Започвай, с магията! — нареди младият мъж и извърши привичната вече манипулация за връщане към добавения начален текст във файла, който гласеше „Завръщане в Холивуд“.

Подобряващият съдбите им гургил не закъсня да се появи и да внуши в главата на магьосника прочитането на сгрешения, вече станал правилен текст. Пространствено-временния мехур ги обгърна и заедно с колата ги стовари на полупразния паркинг в околностите на Холивуд — в часа, минутата и секундата на тръгването им за Ландирия.