Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (11)

11.

— Къде са мечът и ризницата ми? — запита той девойката на следващата сутрин. — Трябва ми добро и дебело наметало, както и ръкавици.

— Ще отида да намеря, нещата, които ти трябват… Барди — отвърна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Няма ли повече да се виждаме?

— Засега не зная. По-нататък ще се опитам да измисля нещо. Премного свикнах с теб.

— Много ще ми липсваш. Но всъщност не мога и да мечтая за нещо повече. Аз съм една проста прислужница, а ти си принц.

— В приказките се случват прекрасни работи.

— Да, но в реалността съществува Ландирия и този студен замък.

— Горе главата, Хелга. Казах, че все нещо ще измисля. Да са живи и здрави филмите. Налага се да изпълня обещаното на Дзог и ще отсъствам известно време. Няма да те забравя, ще мисля за добротата ти, проявена към мен. Сега отивай за вещите ми — нареди той, привлече я към себе си и я целуна по челото — не посмя да продължи с целувките по-надолу. — Благодаря ти за всичко, което направи за принца си.

След половин час Барди излезе от замъка и се запъти към близката казарма. Драконът беше легнал като куче, облегнал глава върху лапите си. Дочу приближаването му и отвори око, помътняло от въжделения.

— Домъкна ли се, най-сетне — промърмори недоволно. — Омръзна ми да те чакам. Не бе рана, не бе чудо. Ако и аз отдавах толкова грижи за моите, досега да съм пролежал живота си.

— На чужд гръб и сто тояги са малко — отвърна рицарят с поговорка. — Казвай какво да правим. Как ще се придвижим до Сандирия? В планината снегът е още по-дебел.

— Ще прехвърчим. А този сняг няма да се задържи дълго. Подушвам промяна на времето, сигурно ще се стопи.

— Какво имаше предвид като каза: „Ще прехвърчим“?

— Не знаеш ли, че драконите могат да летят?

— Да, но досега не съм забелязал да го правиш.

— Защото не се налагаше, а бях или много изпосталял, или много дебел. Сега съм в отлична спортна форма. Битката свали много от излишните ми килограми, студът довърши процеса. Ще вземеш моите куфарчета и ще полетиш на гърба ми. От време на време ще ми казваш накъде да завивам. Вземи някакво въженце, за да ги превържеш съкровищата ми едно за друго. За всеки случай си приготви и храна. Кога тръгваме?

— След не повече от половин час. Трябва да се обадя на Розамунда.

— Не се бави.

* * *

Барди се бе настанил върху широкия гръб на дракона и веднага установи, че не е много удобен. Плъзгаше се наляво-надясно, което в условия на въздушен полет беше достатъчно опасно.

— Дзог, чуваш ли ме?

— Не съм глух.

— Ще направя от въженцето нещо като юзда, само че ще я прекарам през врата ти. Гърба ти е много хлъзгав.

— Застани в основата на шията ми и я обгърни с двата си крака. Аз ли трябва да те уча как се язди дракон?

Рицарят изпълни съвета му и реши, че новото положение е доста по-стабилно, но въпреки това изпълни първоначалното си намерение. Съвсем друго бе, да имаш за какво да се хванеш.

— Готов ли си? — попита Дзог.

— Да. Много съм любопитен, да видя как ще полетиш.

Драконът изръмжа сърдито и тромаво се затича по коларския път. Спъна се в някакъв камък, но това не му попречи да разтвори крилете си, които едва не закачиха дърветата встрани от тях. Размаха ги бавно, после още по-енергично. Барди усети свистенето на студения въздух покрай ушите си, погледна надолу и с учудване забеляза, че теренът вече се намира далече под краката му. Дзог наистина летеше!

— Първо ще отидем до пещерата за куфарчетата — извърна той зъбатата си глава. — Забрави ли, че са там?

Вече летяха над По-далече-оттук, няколко малки фигурки на хора бяха извърнали лица към небето. Те бяха чували за летящи дракони само от приказките на дядовците си. Събитието беше голямо.

Скоростта на придвижване бе възхитителна. Барди придърпа с ръка краищата на наметалото си и се зави по-добре. Скоро Дзог започна да намалява височината на полета, входа на пещерата и паркираният до нея хладилен камион вече се виждаха.

Драконът задра с лапи с лапи земята, изхвръкнаха няколко буци пръст, и той се закова на място.

— Страшен си! — похвали го Барди и се смъкна от могъщата шия. Возиш като „Боинг“, само дето я няма кабината и стюардесите.

— Самолетите са измислена работа — каза Дзог. — Номерът е сам да летиш. Хайде да отидем за куфарчетата.

— Знаеш ли какво се сетих? — попита рицарят по пътя. — Аз ще те отведа при Гейла, а как ще се върна?

— Задаваш тъпи въпроси — установи Дзог. — Естествено, че по същия начин. А аз вече ще зная пътя дотам.

— Все пак трябваше да го уточня.

Те се вмъкнаха в пещерата. Страшилището разрови купчината тежки камъни и куфарчетата му скоро се появиха. Бяха четири на брой и доста сплескани.

— Всичките ли да ги взема? — запита рицарят.

— Две са достатъчни. Всичко се случва.

— И ти като Горо проявяваш свидливост.

— Не ме учи какво да правя. Достатъчно съм интелигентен, а това се нарича предвидливост, ако толкова искаш да знаеш.

— Твоя работа — вдигна рамене Барди, завърза двете куфарчета с остатъка от въженцето и ги преметна през рамо.

Драконът отново оформи купчината и двамата излязоха навън. Като излязоха от шубраците, Дзог приклекна, а храбрият рицар се покатери върху гърба му.

Този път набраха много по-голяма височина и студът беше още по-голям. По някое време Барди усети, че съвсем замръзва. След около половин час преминаха над прохода на битката, после над езерото, накрая се разкри будката на граничната застава, която едва се забелязваше между дърветата.

— Навлизаме в Сандирия — извика рицарят. — Ръководи се от пътя под теб, докато стигнем над замъка на Диотемий. От там свиваме вляво.

Дзог изпълни указанието.

Бяха летяли близо два часа, когато Барди забеляза в далечината скалата с непривичната форма, която служеше за ориентир. Трябваше да се приземяват. Направиха го върху гладко отъпканото шосе, тъй като подобно действие в шубраците на склона бе невъзможно. После се закатериха по пътеката, показана от тукашния сенешал. Дзог пъшкаше и чупеше клони и дръвчета по пътя си, явно туловището му значително превишаваше по обем това на драконката, прокарала просеката към пещерата. След десетина минути героични усилия, те застанаха пред входа й.

— Гейла-а-а! — провикна се рицарят. — Покажи се!

— Кой ме вика? — дочу се от вътрешността на тъмния отвор дрезгав глас.

— Аз, рицарят Барди. Водя ти съпруга, за който те сватосах.

В тъмнината светнаха две зеленикави очи, после Гейла подаде глава навън и огледа критично жениха си.

— Пооправил си се — установи тя безизразно. — Какво ми носиш?

— Тук е, в тези куфарчета — успя да произнесе Дзог след няколко героични преглъщания.

— Какво чакаш, тогава? Вземай ги и влизай вътре. Повикай и онзи дребен нещастник да ги отвори.

След като опашката на Дзог изчезна в пещерата, Барди го последва. На няколко стъпки от входа й загуби ориентация и щракна със запалката си, за да види къде стъпва. Подът под краката му беше осеян с остатъци от кокали.

„Тази драконка не е от най-чистите“ — помисли с погнуса и му стана неприятно, заради Дзог.

— Какво се мотаеш? Отваряй куфарчетата! — просъска от тъмнината Гейла и светна с очи.

— Не ги виждам — оправда се рицарят.

— Точно пред краката ти са — смутолеви Дзог, който съвсем не се забелязваше. — Шифърът е от едно до четири.

Барди отново щракна запалката и след минута успя да се справи със задачата. Съкровищата на приятеля му блеснаха под светлината на бледото пламъче.

— Не изглежда съвсем лошо — промърмори Гейла. — Човече, свърши си работата. Отивай си, докато не съм те изяла.

— Аз обещах да го върна в Ландирия — промънка драконът.

— Казах му да си ходи — отсече прясната му съпруга. — Да дойде утре по това време, сега трябва да се опознаваме.

Дзог не намери какво да отвърне, а рицарят счете за по-благоразумно бързо да се измъкне навън. Вече бе взел решение да пренощува в някоя от къщите на близкото село. И той тръгна обратно надолу по пътеката.

Настаняването му не бе трудно, местните медни монети веднага свършиха необходимата работа. Селяните бяха извънредно любезни, дори го поканиха на трапезата си, заредена с неизменната леща, твърди питки, лук и сланина. Настаниха го в стая над приземно помещение, което служеше за обор. Но нощта се превърна в най-ужасното нещо, което бе изпитвал през живота си. След като изгаси лоената свещ, през цепнатините на между дъските на пода се промъкна армия от гадинки, които немилостиво се впиха в рицарската му плът. Започна жестоко чесане. Бълхите, пристигнали от животните го хапеха немилостиво, а сражението с тях не бе в негова полза. Утрото го завари подпухнал от пришки и безсъние.

Барди слезе на долния етаж и влезе в кухнята. Наплиска с вода очите си, хапна на две на три и посети дворното място, което заместваше дупките в замъка на крал Рогонал. След това се сбогува студено с домакините си и тръгна към пещерата на Гейла. Сутрешния студ усили крачките му.

Подал глава зад шубраците в началото на пътеката, Дзог вече го очакваше. След като го видя се измъкна на гладкия път и приклекна като куче.

— Да тръгваме — заяви унило. — Качвай се на гърба ми.

— Как мина първата брачна нощ? — попита го рицарят.

— Не ме питай, не ми се приказва — отвърна драконът и се засили по нанадолнището.

— Какво толкова се е случило? — продължи с въпросите Барди, след като вече летяха във въздуха.

— Гейла не ми позволи никакви интимности. Трябвало да се опознаем по-добре.

— И колко ще продължи това опознаване?

— Откъде да зная? Мога ли да й разбера капризите?

— Тогава не ти остава друго, освен да проявиш търпение.

— И аз така си мислех. Да видим до къде ще я докараме — заяви Дзог с тон, който не предразполагаше към по-нататъшни разпити.

Барди млъкна и започна да се любува на природата под него. В ниската част на планината късната есен бе обагрила в златисто-червено горите на Сандирия, над тях се зеленееха плътните редици на боровете, а още по-нависоко се белееха снежните шапки на билата. Денят беше слънчев, небето ясно-синьо, споменът за среднощните кръвопийци избледняваше. Като се изключеше мрачното мълчание на Дзог, обстановката предразполагаше към приятно настроение. Рицарят се за загърна по-плътно с наметалото си и продължи съзерцанието. Да летиш върху гърба на дракон е изключително приятно.

* * *

Снегът около замъка на крал Рогонал се беше стопил. Те се приземиха в калните коловози на коларския път покрай казармата и Дзог най-сетне благоволи да проговори:

— Като влезеш вътре, нареди да ми донесат няколко овце. Чака ме обратен път, трябва да се заредя с гориво. Да не мислиш, че летенето е лесна работа?

— Не съм казвал такова нещо. Не искаш ли да останеш ден-два, за да си починеш?

— Забравили, че съм младоженец? Сигурно ме очакват с нетърпение.

„Дано да е така“ — помисли Барди с голяма доза съмнение, смъкна се от широкия драконов гръб и закрачи към подвижния мост, който беше вдигнат. „Какво ли пак е станало“ — зачуди се той и усети зад гърба си припрени стъпки. Обърна се и видя стотника Дого, който го настигаше.

— Разрешете да доложа, мой Генерал! — каза той задъхано.

— Казвай!

— Докато ви нямаше, тук вчера са забелязали да се навъртат някакви черни силуети. Докато войниците ги подгонят, те се скрили в гората. Тъй като се случило към привечер, било невъзможно да ги преследват в тъмнината. По това време аз се намирах в спалното помещение.

— Как са изглеждали главите им?

— Остри, Ваша Светлост. Завършвали са с някакви шипове по шлемовете им. Никой досега не бил виждал нещо подобно. За това счетохме за нужно да затворим входа на замъка.

— Правилно сте постъпили. Сети ли се да поставиш постове?

— Не, мой Генерал. Нямаше кой да ми нареди.

— Добре. Нареждам ти. И нека караулът да се сменя при първи, втори и трети петли. Тая работа с черните силуети не ми харесва. Тръгвай да изпълняваш заповедта!

— Тъй вярно, Ваша Светлост.

Дого удари петите на ботушите си една в друга и се отдалечи, а Барди застана пред подвижния мост.

— Стража! — извика той, но зад стената на замъка цареше мълчание. Само някаква уплашена, напечена от слънцето и стоплена от промяната на времето жаба скочи от брега във водата на рова.

— Има ли някой там, заспали дръвници! — изрева още по-силно и от вътрешността се дочу някакъв шум.

Мостът най-сетне се спусна със скърцане и събудените стражи отвориха вратите на замъка. Единият от тях сънливо триеше очи.

— По пет тояги и на двамата! — нареди ядосано Барди и влезе в пустия вътрешен двор.

Никой не го посрещна, пристигането на дракона беше останало незабелязано.

„И това ми било кралство!“ — изруга рицарят наум и тръгна към мазето.

Очакванията му се оправдаха. Крал Рогонал бе седнал до една от любимите си бъчви и надигаше поредната чаша бира.

— Добре дошъл, зетко! — посрещна го той зарадван. — Този път се получи страхотна перментация.

— Ферментация — поправи го Барди.

— Добре де, така да бъде. — Да ти налея ли да опиташ? Искаш ли?

Намерението бе подходящо, тъй като околната скука не предлагаше голям избор. Докато Рогонал му наливаше, младият мъж се сети за Хелга, после за Розамунда. Мисълта за първата беше доста по-приятна.

— Ха, наздраве — рече кралят. — Наистина ли върна дълга ми към Кирикия? Нали не си ме излъгал?

— Да — потвърди рицарят. — Обидно ми е да показваш съмнение.

— Слава богу, отървах се от мошеника Диотемий. Винаги иска висока лихва и благодарение на теб, няма скоро да се възползвам от услугите му.

— Ще трябва да върнеш и заема от Кирикия.

— Ще почакат. Освен това не са пратили пратеници.

— Моята рицарска чест повелява винаги да връщам взетото на заем.

— Когато станеш крал като мен, ще разсъждаваш по-другояче. Една държава не се управлява лесно, а основния ми принцип винаги е бил да имам да давам, а не да вземам.

— Кралете на Кирикия и Сандирия не разсъждават по този начин. Затова са много по-богати от теб.

— Я си пий бирата и ме остави на мира — ядоса се Рогонал. — Всеки я кара както може. Дай да си поговорим на други теми.

— За какви?

— Ами например за събирането на данъци. Винаги съм се чудил как да стегна моите бирници. Хем не си вършат работата, хем са крадливи.

— Диотемий отдавна е решил този проблем. Налага с тояга, реже уши и носове, ръце и крака.

— Как да го направя, като съм се родил с такова добро сърце? А виждаш, че и народа е беден.

— Беден, но крадлив — отсече Барди. — Непрекъснато си задигат стоката един на друг. И по-добре намали размера на данъците, но принуди всеки да си ги плаща.

— Ще ми помогнеш ли? — светнаха с надежда очите на краля. — Никога не съм бил добре по сметките.

— Добре — съгласи се Барди. — От утре ще заведа счетоводство в компютъра.

— Какъв е този… комютър?

— Машинка, която прави много работи. Донесъл съм я от задморска страна.

— Разчитам на теб — каза Рогонал. — Само ти можеш да въведеш ред в кралството ми, не напразно те избрах за зет. Впрочем казаха ли ти за тъмните сенки?

— Дого ми съобщи за някакви силуети, които вчера се навъртали наоколо. Приличали на черни рицари с шипове върху шлемовете си. Докато пътувахме към Сандирия, Горо също ги беше забелязал, а Дзог твърдеше, че го настъпили по опашката, докато спяхме край езерото.

— Каквито и да са, не ми харесва да се мотаят из държавата ми. Щом се крият, сигурно замислят нещо лошо. Не ми харесва тая работа.

— Наредих на един от стотниците да се започне с дежурствата. Ако има нещо съмнително, веднага ще разбера — рече Барди и отпи глътка.

Този път кралят наистина бе сполучил с бирата. Беше добавил пелин към нея и тя толкова не сладнеше.

След около час запой, рицарят тежко се надигна и се отправи към покоите на Розамунда.

Както предполагаше, завари я да гледа филм с омразния Сандораг.

— Хай, Барди — благоволи да отмести тя глава от екрана. — Как мина сватосването?

— Добре — промърмори той. — Не си виждам завивките.

— Как ще ги виждаш, като те нямаше толкова време. Да ти призная, без твоето присъствие се чувствах отлично. Няма нищо по-хубаво от това, да си гледаш филмите на спокойствие.

— Сега вече го нямаш. Кажи на слугите да донесат нещо за ядене, от моята храна нищо не е останало.

— И ти можеш да го направиш. Не ми прекъсвай удоволствието.

Барди се видя в чудо. Беше обещал да не троши уредбата, а скандалите не бяха типични за характера му. В крайна сметка батериите все някога щяха да свършат заряда си, а резервните се намираха в багажника на колата. За момента не му оставаше друго, освен да стисне зъби и да излезе от покоите на принцесата, за да потърси някой слуга.