Христо Пощаков
Меч, мощ и магия (10)

10.

Барди отвори очи и с учудване забеляза новата обстановка около себе си. Стаята беше по-малка, леглото не притежаваше балдахин и стените бяха голи. Той извърна глава и видя собственото си гърне, поставено върху грубите дъски на пода. В отсрещния ъгъл имаше малка маса и стол, върху облегалката му лежеше джинсовия му панталон. До него се виждаше ведро с провиснал от върха му черпак. И това беше всичко.

Мислите му се рееха и изваждаха факти от близкото минало. Смътно си спомняше носилката, върху която лежеше, качването й по стълбите, гласът на стотника Дого и тежкото пъшкане на дебелия сенешал. Къде беше Розамунда?

Рицарят повдигна завивката и погледна към чистата превръзка върху бедрото си — някой се беше погрижил да я смени. След това се опита да се изправи, но острата болка, която прониза тялото му, го принуди отново да легне. Той намести възглавницата зад главата си и малко по малко, подпирайки се с ръце успя да установи тялото си в почти седнало положение. После прекара пръсти през рошавата си коса и веднага напипа огромната цицина, която веднага го подсети за сопата на дивака.

Неочаквано го сполетя нова беда. Мехурът под слабините му остро се нуждаеше да бъде изпразнен. Барди се опита да стане, но всеки опит за движение му причиняваше неописуеми мъки. Заветното гърне изглеждаше недостижимо.

Минутите садистично минаваха, мисълта, че ще подмокри дюшека си го ужасяваше.

— Розамундааа! — изрева с цяло гърло, тъй като не се сещаше кой друг може да му помогне.

— Да, господарю — появи се на вратата млада девойка с миловидно лице.

— Ти не си жена ми — установи глуповато генералът.

— Не съм — скромно наведе очи тя. — Но отсега нататък, поне докато оздравеете, аз ще бъда ваша прислужница. Принцесата ми каза да изпълнявам всичките ви желания.

— Съвсем всички ли? — попита Барди.

— Да, Ваша Светлост — промълви девойката и се изчерви.

— Нямах предвид това, което си помисли. Помогни ми да стигна някак си до онова проклето гърне.

Тя мина зад таблата на леглото и го подхвана под мишниците. Крехките й на вид ръце показаха неподозирана сила. Докато той влачеше крака по пода, усети приятния допир на твърдите й гърди в гърба си. С общи усилия, желаната цел бе постигната. Миловидното създание махна капака на полезното керамично изделие и го остави седнал върху него — разкрачен и с подпрени върху пода ръце. След това тактично излезе.

— Ще чакам пред вратата — долетя мелодичното й гласче. — Като свършите ме повикайте!

Барди пренесе внимателно тежестта на тялото си към по-здравата му част, повдигна другата си ръка, смъкна долните си гащи и скоро въздъхна с облекчение. Оставаше да мине към по-сериозната част на започнатото изпълнение, но наоколо не се виждаше тоалетна хартия. Беше оставил няколко ролки при Розамунда, все още останалото, по-голямо количество, се намираше в багажника на колата. Налагаше се да се примири с обстоятелствата.

— Ела тук! — извика след малко, привършил с действията си.

По-зачервено от преди, девойчето отново влезе в стаята.

— Как се казваш? — попита я той, след като с общи усилия, успя да се настани в леглото.

— Хелга, Ваша Светлост.

Генералът установи, че предишните им съвместни действия заслужават проява на по-голяма интимност.

— Ще ми викаш Барди. Там, където бях, съществуваха по-демократични отношения. Така ще се обръщаш към мен, когато сме насаме.

— Добре, господарю.

— Сега кажи „добре, Барди“.

— Добре, Барди. Какво друго ще поискате?

— Ще казваш: „какво ще поискаш“.

Лицето на девойката бе станало мораво-червено.

— Какво ще поискаш, Барди? — изрече тя с голямо усилие, но начинът, по който го направи, му се стори чудесен. Не можеше да си обясни защо това скромно и непретенциозно създание го караше да чувства прилив на сили.

— Повикай жена ми, после магьосникът Горо.

— Нека първо да донеса закуската, вече съм я приготвила.

— Добре, действай.

Хелга отнесе гърнето, а рицарят го загложди мисълта, че тя сигурно щеше да види произведеното от вътрешните му органи. После се сети, че тукашните взаимоотношения бяха доста простовати и сигурно такива гледки изобщо не правеха впечатление, поради очевидната им обичайност. Но все пак му беше неприятно.

След известно време тя се върна. Носеше поднос, върху която лежеше обичайната твърда питка и пръстена паница пълна с леща, в която плуваха едро нарязани парчета свинско месо. Нямаше галети, нито конфитюр и шунка.

— Как да го ям това нещо? — учуди се Барди.

— Ами както се яде — рече девойката и възвърна предишния цвят на бузите.

Генералът се сети. Отчупваше се парче от питката и с нея се загребваше част от съдържанието на паницата.

— Виж какво, Хелга. Като отидеш да повикаш принцесата, кажи й да донесе тоалетна хартия и лъжица. Запомни ли?

— Тоа-летна хар-тия и лъ-жи-ца — повтори тя с усилие.

— Браво на теб, паметлива си. Можеш да тръгваш натам.

Девойката се поклони и чевръсто се втурна да изпълни поръчката. Службата й при него изглежда й доставяше удоволствие.

Когато Розамунда се появи, Барди бе преполовил лещата.

— Хай — произнесе принцесата на английски. — Как се чувстваме днес?

Въпросът й не бе придружен нито от целувка, нито прегръдка. В него присъстваше само формално показан интерес.

— Защо съм тук? — попита той.

— Защото по филмите болните лежат в отделна стая.

— А в реалния живот, за тях се грижат и жените им. Освен това тук не е болница.

— Вече стана такава. Ако те бяха настанили при мен, щях да ти преча с музиката. На теб ти е нужно спокойствие.

— Между болен и ранен има разлика — възрази Барди.

— Все тая. Когато искаш да ме виждаш, казвай на прислужницата, както вече го направи.

— Не смяташ ли да проявиш собствена инициатива? Не се ли интересуваш от подробностите за битката?

— Научих достатъчно. Станал си голям герой и такъв трябва да бъдеш. Такова добро качество е задължително за всеки принц, дори и да го е придобил, след като се е оженил за мен.

— Това ли е всичко? — попита той огорчен. — Носиш ли тоалетна хартия и лъжица?

— Ето ти прибора — извади тя лъскавия предмет от джоба на пеньоара си. — А хартията остава за мен, аз притежавам по-нежни части. Какво повече да ти кажа? Почивай и оздравявай бързо. Не искам да остана със сакат мъж. Сега те напускам, чакат ме други работи. Бай, скъпи!

„Ще взема наистина да счупя уредбата — помисли си рицарят-генерал, след като жена му излезе. — Само да оздравея, ще види къде зимуват раците.“

Иззад вратата се подаде кривият нос на Горо.

— Да влизам ли? — попита магьосникът. — Момичето ми каза, че си искал да ме видиш.

— Не смяташе ли сам да го направиш, без някой да те подканя?

— Защо задаваш такива въпроси? Разбира се. Само че не знаех кога точно.

— Направи ми една услуга — каза Барди. — Виждаш ли панталона ми? — посочи той стола до масата. — Бръкни в десния джоб и извади ключовете от колата. После ги донеси.

Горо изпълни поръчката и му ги подаде връзката.

— Можеш ли да боравиш с дистанционното заключване?

— Не — призна магьосникът. — В Холивуд винаги използвах таксита.

— Слушай сега. Вземаш ключодържателя, насочваш го към колата и натискаш зеления бутон. Отваряш багажника и в левия заден ъгъл виждаш пакети с тоалетна хартия. Вземаш два от тях, заедно с куфарчето на компютъра, което лежи в съседство. Изваждаш ги навън и затваряш багажника. След това отново натискаш два пъти червения бутон и заключваш колата. Ще чуеш хлопването на ключалките. Остава ти да донесеш взетото. Разбра ли всичко? Повтори!

— Отварям багажника и вземам компютъра. Затварям го и оставям тоалетната хартия. Натискам два пъти зеления бутон и заключвам колата.

— Чакай, чакай. Всичко обърка. Хелга!

Сякаш очаквала повикването, девойката незабавно се появи.

— Слушай какво обяснявам на този дръвник. Искам да го придружиш, защото съвсем е изкуфял.

И Барди повтори обясненията.

— Всичко ли е ясно, Хелга?

— Запомних реда на действията. Но не проумях нито какво означава „дистанционно отключване и заключване“, нито „компютър и тоалетна хартия“.

— Няма значение. Като се върнеш, ще ти обясня. Важното е да контролираш действията на стареца. Хайде, тръгвайте заедно!

След двайсетина минути те се завърнаха и донесоха исканото.

— Дръж, това е за теб — Подхвърли Барди на Горо единия пакет. Да не кажеш, че съм скръндза. Но друг няма да има. Ела утре отново да ме видиш.

— Ще направя магия за бързо зарастване на рана — каза магьосникът.

— Гледай да не я сбъркаш, току-виж ми поникнали рога и опашка.

— Този път особено ще внимавам — обеща магьосникът преди да излезе.

Рицарят отвори куфарчето и включи компютъра. Цветния дисплей светна. Той се разрови из директориите, намери „Енциклопедия Британика“ и я вкара в оперативната памет. Едва сега забеляза, че девойката продължаваше да стои край леглото му и го наблюдаваше със страхопочитание.

— Виждаш ли това нещо? — подкани я той с жест да се приближи към него. — Това е прекрасна машинка, нарича се компютър. Почти бях забравил за съществуването й, но сега имам достатъчно време, за да се занимавам с нея.

Барди избра от енциклопедията раздела екосистеми и кликна два пъти върху иконата „борова гора“. От репродукторите на компютъра се раздаде шум на вятър, разнесоха се птичи трели и ръмжене на мечка. Ароматизиращият блок изпусна през вентилаторчето си боров мирис. Той беше едно от последните въведения на Енциклопедията. Нейната микрочипова и памет се продаваше заедно с капсулите на ароматизатора, които съдържаха цяла гама мириси — от море, блато, савана и джунгла, до миризми на парфюми. Очите на Хелга се отвориха широко от изненада, а той едва сега ги забеляза — бяха топли, с кехлибарен цвят и много красиви.

— Това е чудо — промълви стъписаната девойка. — Не си представях, че може да съществува! Сигурно е създадено от велики магьосници!

Той реши да не я разубеждава. Потърси „мултипликация“ и й пусна няколко демонстративни анимационни филми. Кучета гонеха котараци, вещици правеха лоши магии, делфини и тюлени жонглираха с пъстри топки. Видяното направо я срази.

— Ще ми покажеш ли и друг път такива чудеса? — успя да възвърне говора си тя. — Сега е време да ти донеса обеда.

— Разбира се — обеща щедро Барди.

Докато тя отсъстваше той се сети за въпросите, зададени от Дзог, по време на втория военен поход и реши да се порови из енциклопедията. Започна разпита, като написа думата Шумер. От наличните деветдесет регистрации, избра началната, отвори файла й и прочете: „Най-старата държава в историята на човечеството, създала първите златни бижута и писменост — някъде около 3100 години преди раждането на Христос. Намирала се е в юго-източна Азия. Шумерската писменост е просъществувала до около шестстотната година преди новата ера, използвана от други древни държави. По това време шумерският език вече не е бил говорим.“

Рицарят потърси на „шумерска писменост“ и на екрана се показаха непонятни клинописни знаци.

„Следователно Шумер е съществувал в света на Холивуд“ — направи той мъдро заключение и попита за Ландирия.

„0 регистрация“ — излезе на екрана лаконичен надпис. Същото се случи с Кирикия, Сандирия и Тримония. Беше чувал и за три-четири други задморски страни като Джипта, Брита, Велика Ромта и Скандания, но според енциклопедията такива държави не съществуваха или никога не бяха съществували. Барди се прехвърли към съдържанието на Конгресната библиотека, но резултатът бе същия. Той неволно опипа рамото си. Беше съвсем реално, както бе истинско и всичко около него. Горо притежаваше стара шумерска книга със заклинания, древен Шумер бе съществувал и в неговия свят. Следователно нещо не беше в ред. Трябваше да разбере първо къде се намират Ландирия и съседните й кралства, а след това да продължи с изследванията. Но Рогонал беше полуграмотен тип, който освен няколко сключени договора, написани на овча кожа и напъхани в един от отворите в стената на мазето му, не притежаваше никакви други писмени документи. Налагаше се да събере повече информация от съседните кралства.

Докато той разсъждаваше върху възниквалата загадка, Хелга почука на вратата и след като получи утвърдителен отговор, се появи с добре зареден поднос. Докато се приближаваше към него, той огледа фигурата й и я намери за твърде стройна, с добре очертани съблазнителни форми. „Какво започнах да си мисля по дяволите!“ — изруга на ум и огледа съдържанието върху подноса. Освен питката и познатата леща, в съседната паница се намираше салата от ситно нарязани моркови и зеле, а до нея се червенееха две лъскави ябълки.

— Остави подноса на масата и ела да ти покажа нещо — взе той внезапно решение и избра иконата на проста игра. — Докато се храня, ти ще се забавляваш с компютъра.

— Аз ли? — поруменя привично девойката. — Дали ще се справя с тази магическа… машина?

— Ще видим. Всъщност е много лесно.

Хелга остави подноса, дръпна стола от масата, премести го до леглото и седна до Барди. Ролята на учител бе твърде приятна. От девойката до него се излъчваше вече станалата непривична за него миризма на чисто тяло, а от косата й не се показваше нито една въшка.

— Научи ли се? — попита той след като привърши с демонстрацията. — Този сензор придвижва фигурите нагоре, този надолу. Съседните два наляво и надясно. Върху тях има нарисувани стрелички, които указват посоката на придвижване. Целта е да подредиш фигурите в една обща картинка — в случая е магаре, застанало всред ливада с цветя. Показано е наредено в горния ляв ъгъл. Вярно, че играта е за деца и се нарича „пъзъл“, но за начало е подходяща. Като се справиш с нея, ела да ти избера друга. Разбра ли как става?

— Да — плахо потвърди Хелга.

— Сега остави компютъра на масата и донеси подноса. Занимавай се, докато се нахраня.

Девойката изпълни нареждането, после плахо премести стола на предишното му място и седна.

— Успях! — възкликна тя, докато той привършваше с лещата. — Искаш ли да видиш?

— Ела насам, ще ти покажа друга игра — предложи генералът с пълна уста.

Тя взе компютъра и зарадвана тръгна към него. Сияеше от щастие.

"Дали всички жени са еднакви? — помисли Барди докато сменяше файла.

Хелга бързо се справи и с новата поставена задача, явно почваше да става на „ти“ с „умното куфарче“. Беше умна. Но бе и работлива, непрекъснато се стараеше как да му угоди. Освен това вече бе установил, че е твърде красива — тъмно кестенявите й, донякъде червеникави коси, тежко падаха на вълни върху раменете й, очертавайки като в овал на огледало бадемовите, с цвят на кехлибар очи, дългите мигли, изящните вежди и малкото й носле. От нея се излъчваше чистота и непринуденост.

През следващите дни, отношенията им все повече се сработваха. Тя неочаквано бързо се появяваше при всяко повикване, а рицарят разбра, че седи зад вратата на стаята и се занимава с някакво ръкоделие.

Той й намираше нови компютърни игри и по едно време установи, че причинно или безпричинно, често търси нейното присъствие. Подчертаната й всеотдайност го радваше. На фона на протоколните визити на собствената му жена, Хелга сияеше като малко слънце. По време на едно от кратките й отсъствия, той взе компютъра и се зае да опише премеждията си. Кръсти файла „Завръщане в Ландирия“. Един ден накара Горо да донесе книгата със заклинанията и сравни писмените знаци в нея с тези от „Енциклопедия Британика“. След внимателно проучване установи, че не бяха същите. Загадката се задълбочаваше.

След седмица, Барди внезапно установи, че и сам може да стига до гърнето си, но скри този факт от Хелга, тъй като допирът с нея му доставяше неизмеримо удоволствие. Веднъж, докато двамата увлечено се занимаваха с „мъдрата“ машинка, жена му внезапно нахлу в стаята. Погледна усмихнатите им лица и внезапно я хванаха дяволите.

— Излизай навън, кучко! — изрева тя свирепо, а кроткото момиче се разплака и побърза да изпълни нареждането.

— Как можеш така да се отнасяш с хората? — възмути се Барди.

— Всяка жаба да си знае гьола — отряза Розамунда. — А не да се навърта около съпруга ми.

— Не се навърта, а се грижи за мен. Нали ти я доведе?

— Тогава ми я препоръчаха. Но сега ще намеря някоя друга — по-стара и по-грозна.

— Не виждаш ли, че не мога да мърдам от леглото?

— Някой ден ще се размърдаш, и то здравата. Не съм сляпа, за да видя как си я подкарал.

Избликът на ревност на Розамунда беше необясним. От една страна тя почти не се интересуваше от него, от друга проявяваше показно накърнено честолюбие.

— Искаш ли да сключим сделка? — попита той. — Така постъпват цивилизованите хора.

— Какво предлагаш? — изгледа го принцесата с подозрение.

— Ти няма да сменяш прислужницата ми, а аз като оздравея, ще ти намеря нови филми. И няма да счупя уредбата, което отдавна съм го замислил.

— Не си този, който ще ми поставя ултиматум — гневно заяви жена му. — Аз съм принцесата!

— Добре, нека да не е сделка, а споразумение — поясни Барди. — Ти си принцеса и ще останеш такава, Хелга е прислужница и винаги ще си знае мястото. Какво толкова те дразни? Изгледай някой исторически филм и ще промениш мнението си. Принцовете и кралете винаги са имали държанки, а жените им изобщо не ги е интересувал този факт. Не твърдя, че същото ще стане и с мен. Девойката просто ми прислужва добре, доволен съм от нея и не желая да бъде сменена.

Розамунда се позамисли.

— Хм-м-м… — изръмжа тя накрая. — Добре, да бъде на твоята. Очаквам да спазиш обещанието си.

Тя излезе демонстративно и хлопна вратата след себе си. Стъпките й заглъхнаха в коридора. За всеки случай, Барди реши да изчака десетина минути, можеше да й хрумне да се върне за нещо. Но търпението му се изчерпа доста по-бързо.

— Хелга! — извика неспокойно.

Девойката не се забави да влезе. Сълзите по лицето й още не бяха изсъхнали.

— Ела да ти покажа нова игра — каза той и разтвори куфарчето, което предвидливо беше затворил при влизането на Розамунда. — Не обръщай толкова внимание на дивотиите на жена ми. Всички принцеси са такива.

Младата жена мълчаливо пренесе стола до леглото му, но по лицето й остана сянка на печал.

Измина още една седмица, раната му почти заздравя. Но на Барди му харесваше да се грижат за него, много отдавна не бе изпитвал такова блаженство. Хелга, която редовно му сменяше превръзките, беше наясно с физическата му кондиция и номера с гърнето едва ли повече щеше да минава. От друга страна личеше, че подобряването на здравословното му състояние съвсем не я радваше. И двамата вътрешно желаеха нещата да продължат както преди, което бе невъзможно.

Горо един ден се намъкна в стаята без да чука и прекъсна новото им занимание. Бяха започнали да играят шах на компютъра.

— За какво идваш? — попита го рицарят, не особено приветливо.

— Как за какво? За какво изобщо идват приятелите? За да те видят и да попитат: „как си“. Предполагам, че няма вечно да продължаваш с излежаването, защото Дзог е много обезпокоен. Навън вече е доста студено, отново падна сняг. Той трепери от студ и очаква да го заведеш при Гейла. Побъркал се е по нея и непрекъснато ми дърдори за малки дракончета. Мина повече от месец, откакто си му обещал.

Рицарят-генерал внезапно изпита остро вътрешно чувство на срам. Нали той самият бе убеждавал и двамата, че ще имат нужда един от друг? Преди малко Горо му се бе стори едва ли не неприятен, почти беше забравил за ангажимента към Дзог. Горкият дракон! Беше спасил живота му, а сега какво ли преживяваше?

— Слушай, Горо. Кажи му, че още утре ще се заема с тази работа. Вече се чувствам добре.

— Това исках да чуя — каза радостно магьосникът и бързо изчезна, за да съобщи новината.

Барди повдигна глава и срещна тъжния поглед на Хелга.