Метаданни
Данни
- Серия
- Мария Антоанета (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Collier de la Reine, 1848 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Катя Делибашева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2009)
Издание:
ИК „Труд“, 2005
Художник: Виктор Паунов
ISBN 954-528-510-9
История
- —Добавяне
50.
Портфейлът на кралицата
Никой не усети така силно важността на богатството в конкретен и преносен смисъл, както конете, които откарваха Жана дьо ла Мот от Версай. Ако някога коне са летели в галоп, за да спечелят награда, това бяха точно тези два клети коня от карета, взета под наем.
Подтикван от графинята, кочияшът накара конете да повярват, че са леките четириноги от родината на Елис и че им предстои да спечелят два златни таланта[1] за господаря на каретата и тройна дажба олющен ечемик за себе си.
Кардиналът още не беше излязъл, когато госпожа Дьо ла Мот пристигна в дома му. Тя се представи по-тържествено, отколкото при кралицата.
— Идвате от Версай? — попита той.
— Да, монсеньор.
Той я гледаше, тя бе непроницаема. Жана забеляза, че кардиналът е изтръпнал, тъжен и тревожен, но тя не прояви никакво съжаление.
— Е, и? — каза той.
— Е, добре! Хайде, монсеньор, какво желаете? Кажете нещо, за да не се упреквам сама.
— Ах, графиньо, казвате ми го по начин…
— Печален, нали?
— Убийствен.
— Искахте ли да видя кралицата?
— Да.
— Видях я. Искахте ли да ми даде възможност да говоря за вас, тя, която много пъти е засвидетелствала неприязън и неприятно чувство към вас, само като чуе да се произнася вашето име?
— Виждам, че ако съм имал това желание, трябва да се откажа да го видя изпълнено.
— Не, кралицата ми говори за вас — отговори Жана.
— Или по-скоро вие сте били много добра, за да й говорите за мен?
— Вярно е.
— И Нейно величество слушаше ли? — попита кардиналът. — Не, не ми казвайте нито дума повече, графиньо, виждам как Нейно величество се отвращава от мен.
— Не прекалено. Аз се осмелих да говоря за колието.
— Осмелихте се да кажете, че съм помислил…
— Да го купите за нея. Да.
— О, графиньо, прекрасно. И тя е слушала? Казали сте й, че й предлагам диамантите?
— Тя отказа.
— О, загубена е каузата ми.
— Отказа да приеме подаръка, естествено, но не и заема…
— Заемът! Направили сте много деликатно предложение.
— Толкова деликатно, че тя прие.
— Аз давам заем на кралицата… Графиньо, възможно ли е?
— Това е нещо повече от даване на заем, нали?
— Хиляди пъти.
— Премислих го добре. Все пак Нейно величество прие.
Кардиналът стана, после седна отново. След това дойде до Жана, хвана я за ръцете и каза:
— Не ме лъжете, помислете, само с една дума може да ме направите най-долния човек.
— Не бива да се злоупотребява с чувствата на хората, монсеньор. Когато става дума за нещо забавно, добре, но хора от вашия ранг и с вашите заслуги не трябва никога да бъдат смешни.
— Вярно! Какво ще ми кажете…
— Самата истина.
— Че имам тайна, свързана с кралицата ли?
— Тайна… опасна.
Кардиналът отиде бързо до Жана и стисна нежно ръката й.
— Обичам това стискане на ръка, все едно между двама мъже — каза Жана.
— То е между щастлив човек и ангел покровител.
— Монсеньор, не преувеличавайте.
— О, не! Моята радост, моята признателност… никога…
— Но вие преувеличавате и за двете неща. Не искахте ли да се даде един милион и половина на кралицата?
Кардиналът въздъхна.
— Бъкингам щеше да поиска от Ана Австрийска друго, монсеньор, след перлите, разпръснати по паркета на кралската спалня.
— Каквото Бъкингам е имал, графиньо, не искам да си го пожелая дори насън.
— За това, монсеньор, ще се обясните с кралицата, защото тя ми разпореди да ви предупредя, че с удоволствие ще ви види във Версай.
Кардиналът пребледня като юноша при първата любовна целувка и едва се добра до близкото кресло, като че ли бе пиян. „А! — помисли Жана. — Още по-сериозно е, отколкото допусках. Мечтаех за херцогство, за титлата пер, за рента от сто хиляди ливри, а ще стигна до княжество и до половин милион рента, защото господин Дьо Роан не го прави нито от амбиция, нито от скъперничество, а от любов.“
Господин Дьо Роан се съвзе бързо.
— Моя приятелко — прегърна я той. — Какво смята да прави кралицата с този измислен от вас заем?
— Питате ме, защото смятате, че кралицата няма пари!
— Точно така.
— Е, добре! Тя желае да ви плати, все едно че плаща на Бьомер, с тази разлика, че ако беше купила от Бьомер, цял Париж щеше да го научи, нещо, което се смята за невъзможно след прочутия въпрос за кораба, и ако тя покажеше недоволството си пред краля, цяла Франция щеше да се намръщи осъдително. Кралицата иска да купи на части диамантите и да ги плати на части. Вие ще й дадете тази възможност. За нея вие сте тайнствен касиер, платежоспособен касиер, в случай че се окаже затруднена, това е всичко. Тя е щастлива и плаща, не искайте повече.
— Тя плаща. Как? — попита господин Дьо Роан.
— Кралицата, жена, която разбира всичко, знае добре, че имате дългове, монсеньор, и после тя е горда, не е от тези приятелки, които приемат подаръци… Когато й казах, че сте предплатили двеста и петдесет хиляди ливри…
— Казали сте й го?
— Защо не? — попита Жана.
— Боже мой! — възкликна кардиналът.
Жана потърси нещо в джоба си и извади портфейла на Нейно величество.
— Какво е това? — попита господин Дьо Роан.
— Портфейл, в който има двеста и петдесет хиляди ливри в банкноти.
— Така ли?
— И кралицата ви ги изпраща с голяма благодарност. Какво гледате? — попита Жана.
— Гледам портфейла, а не знам да имате такъв.
— Той ви харесва. Обаче портфейлът не е нито хубав, нито разкошен.
— Харесва ми, не зная защо.
— Имате добър вкус.
— Подигравате ли се с мен? Защо казвате, че имам добър вкус?
— Без съмнение, защото имате същия вкус като кралицата.
— Този портфейл…
— Беше на кралицата, монсеньор.
— Държите ли на него?
— О, много!
Господин Дьо Роан въздъхна.
— Обаче, ако ви доставя удоволствие… — каза графинята и така се усмихна, че дори светците не биха й устояли.
— Вие не се съмнявате в това, графиньо, но не искам да ви лиша.
— Вземете го.
— Графиньо — възкликна, обхванат от радост кардиналът, вие сте най-ценната приятелка, най-остроумната, най…
— Да, да.
— И всичко си остава между нас…
— До края на живота, както се казва. Не, аз имам само една заслуга.
— Каква? — попита кардиналът.
— Осъществих успешно и старателно вашите дела.
— Ако успехът ви е само този, моя приятелко, мога да кажа, че почти се изравнявам с вас, понеже, докато ходихте във Версай, моя скъпа, аз също работих за вас…
Жана погледна изненадана кардинала.
— Да, дребна работа — добави той. — Дойде при мен един човек, моят банкер, за да ми предложи акции от някаква сделка за пресушаване и разработка на блата.
— А!
— Печалбата беше сигурна и аз приех.
— Е, добре, започвате…
— О, ще видите, че винаги сте на първо място в мислите ми.
— На второ, и то е много, не го заслужавам. По-нататък?
— Моят банкер ми даде двеста акции, четвърт са за вас.
— О, монсеньор!
— Оставете ме да довърша. След два часа той се върна. Влагане на огромни суми в тези акции бе довело още същия ден до увеличение от сто на сто. И той ми даде сто хиляди ливри.
— Хубава сделка.
— От която ето вашия дял, скъпа графиньо, искам да кажа, скъпа приятелко.
Кардиналът извади от пакета с двеста и петдесетте хиляди ливри от кралицата и сложи двадесет и пет хиляди ливри в ръката на Жана.
— Добре, монсеньор, „даваш, давам ти“. Повече ме ласкае обаче, че сте помислили за мен.
— Така ще бъде винаги — отвърна кардиналът, като й целуна ръка.
— От моя страна разчитайте на същото — отговори Жана. — До скоро виждане във Версай, монсеньор.
Тя му даде списъка с падежите, посочени от кралицата — първият беше след един месец от настоящата дата с определена сума от петстотин хиляди ливри. После Жана си тръгна.