Александър Дюма
Колието на кралицата (42)

42.
Две амбиции, които искат да се представят за две любови

Жана също бе жена, без да е кралица. Стана така, че щом влезе в колата си, Жана сравни красивия дворец във Версай, богатата и великолепна мебелировка със своя четвърти етаж на улица „Сен Жил“, чудесните лакеи — със своята стара слугиня. Но скромната мансарда и старата слугиня почти веднага потънаха в сянката на миналото като един призрак, който не съществува вече, който никога не е съществувал, и Жана видя малката си къща в предградието „Сент Антоан“, изящна, хубава и удобна, както бихме казали сега, с не толкова добре облечени лакеи като лакеите във Версай, но също така почтителни и покорни.

И така, Жана се прибра вкъщи със сияещо лице и с усмивка на уста. Още бе рано. Тя взе хартия, перо и мастило, написа няколко реда и поставяйки листа в тънък парфюмиран плик, написа адреса и позвъни. Едва бе отекнал последният звън и вратата се отвори. Един лакей чакаше изправен на прага. „Имах право — прошепна си Жана, — кралицата не е обслужвана по-добре.“ После протегна ръка и добави:

— Това писмо е за монсеньор кардинал Дьо Роан.

Лакеят се приближи, взе писмото и излезе, без да каже дума, с мълчаливото подчинение на прислужници в изискан дом.

Графинята изпадна в мечтание, нещо обичайно за нея, продължение на мечтата, която я придружаваше по пътя към къщи. Не бяха минали пет минути и на вратата леко се почука.

— Влезте — каза госпожа Дьо ла Мот.

Появи се съшият лакей.

— Е, какво? — попита с леко нетърпение госпожа Дьо ла Мот, като видя, че заповедта й не бе изпълнена.

— Тъкмо когато излизах, за да изпълня нареждането на госпожа графинята — отвърна лакеят, — монсеньорът чукаше на вратата. Казах му, че ще отидем в неговия дом. Той взе писмото на госпожа графинята, прочете го, скочи от колата, влезе вътре и рече: „Добре, съобщете за мен.“

— После?

— Монсеньорът е тук. Чака госпожа графинята да благоволи да го приеме.

Лека усмивка премина по устните на графинята. Най-после, след две секунди, с подчертано задоволство тя добави:

— Поканете го да влезе.

Цели две секунди! Дали имаше за цел да накара един примат от църквата да чака в преддверието, или пък й бе необходимо време, за да обмисли своя план?

Монсеньорът се появи на вратата.

Пътят от Версай до Париж е дълъг и когато човек е заедно с демона на алчността, има достатъчно време да му бъдат подсказани най-дръзки и подли планове. Жана се чувстваше зашеметена от това число — един милион и петстотин хиляди ливри, блестящи в диамантите върху белия сатен в кутията на господата Бьомер и Босанж. Един милион и петстотин хиляди ливри! Не беше ли всъщност това цяло богатство за принц и особено за нея — клетата просякиня, която преди по-малко от месец протягаше ръка за милостиня от големците. Разбира се, разстоянието от Жана дьо Валоа от улица „Сен Жил“ до Жана дьо Валоа от предградието „Сент Антоан“ беше по-голямо, отколкото от Жана дьо Валоа от предградието „Сент Антоан“ до Жана дьо Валоа — притежателка на колието.

Тя бе извървяла повече от половината път, който водеше към богатството. И това богатство, към което се стремеше Жана, не бяха празни мечти, както например думите „парична сума“ или „собственост на земя“. Всички тези неща безспорно са необходими, но към тях е нужно да се прибави душевната или пък външната красота на човека.

В главата на Жана се блъскаха хиляди неясни мисли, чудновати фантоми с мъгляви очертания, за които поетът Аристофан казваше, че се натрупват в хората в минути на страст. Хиляди желания, хиляди помрачения да притежава, да бъде собственица придобиха за Жана по пътя от Париж до Версай образа на вълци, лисици и летящи змии.

Кардиналът, който трябваше да реализира тайните мечти, ги прекъсна с неочакваното си появяване, като отговори на желанието на госпожа Дьо ла Мот да го види. Той също имаше своите мечти, своето честолюбие, което прикриваше под маската на услужливост и престорено топло чувство.

— А, скъпа Жана — каза той, — ето ви. Вие наистина ми бяхте толкова необходима, че целият ми ден се помрачи при мисълта, че сте далеч от мен. Поне в добро състояние ли се върнахте от Версай?

— Както виждате, монсеньор.

— Кралицата значи ви прие?

— Щом отидох, бях въведена при нея.

— Вие сте щастлива. Като гледам победоносния ви вид, обзалагам се, че кралицата е разговаряла с вас.

— Прекарах почти три часа в кабинета на Нейно величество.

Кардиналът се стресна и едва не повтори след Жана: „Три часа!“ Но се въздържа.

— Вие действително сте вълшебница — каза той. — Никой не може да ви устои.

— О, преувеличавате, скъпи принце.

— Не, наистина. Останали сте, както казвате, три часа с кралицата?

Жана кимна утвърдително.

— Три часа! — повтори, усмихвайки се, кардиналът. — Колко много неща може да каже за три часа една умна жена като вас.

— О, отговарям ви, монсеньор, че не съм загубила времето си.

— Обзалагам се, че през тези три часа — опита се да добави кардиналът — и за минута не сте помислили за мен.

— Аз не само мислех за вас, а нещо повече.

— Какво направихте?

— Аз говорих за вас.

— Говорили сте за мен и на кого? — попита прелатът, сърцето му заби по-бързо, а в гласа му въпреки самообладанието личеше вълнение, което той не можа да прикрие.

— Естествено на кралицата.

След тези толкова ценни за кардинала думи Жана нарочно не погледна принца, сякаш отдаваше малко значение на въздействието им върху него. Господин Дьо Роан се вълнуваше много.

— Хайде, скъпа графиньо — каза той, — разкажете ми всичко. Аз наистина се интересувам какво става с вас, не искам да ми спестите и най-малката подробност.

Жана се усмихна — известно й беше от какво точно се интересува кардиналът. Наистина за един ден Жана дьо ла Мот беше осведомена за всички нещастия на кралицата и за всички слабости в кралството. Господин Дьо Роан, изглежда, запомняше от разказа само това, което кралицата бе казала за Жана.

Жана пък наблягаше в изложеното от нея само върху онова, което кралицата бе казала за господин Дьо Роан. Едва бяха приключили разговора си, когато същият лакей влезе и съобщи, че вечерята е сервирана. Жана покани с леко кимване кардинала. Кардиналът отговори също с кимване.

Той хвана подръка домакинята, която бързо бе привикнала на знаците на внимание, и те минаха в трапезарията. Когато привършиха вечерята и прелатът вече бе отпил глътки от чашата на надеждата и любовта, предоставена му чрез разказите, често прекъсвани и подновявани от тази вълшебница, той се увери накрая, че може да разчита на тази жена, която държеше в ръцете си сърцата на властниците. Той забеляза с изненада, примесена и с внезапен страх, че вместо да кара да я оценят, както прави всяка желана жена, от която имат нужда, тя предугажда желанията на своя събеседник. Кардиналът, самият той благородник, станал подвластен на това превъзходство, дори не се опита да й противостои.

— Графиньо — каза, като пое ръката й той, — във вас има две жени.

— Как така? — попита графинята.

— Жената от вчера и жената от днес.

— А коя предпочита Ваше височество?

— Не зная. Ще кажа само, че жената от тази вечер е една Армида^[1], Цирцея^[2], нещо непреодолимо.

— И на която няма да се опитате да устоите, надявам се, монсеньор, макар и да сте принц.

Принцът се свлече от стола и падна на колене пред госпожа Дьо ла Мот.

— Милост ли търсите? — попита тя.

— Надявам се да ми я дадете.

— Ден на щедрост — отвърна Жана. — Графиня Дьо Валоа получи обществено положение, тя е дворцова дама, скоро ще бъде сред най-гордите дами във Версай. И така, тя може да протегне ръка на когото намери за добре.

— Дори на един принц? — попита господин Дьо Роан.

— Дори на един кардинал — отговори Жана.

Кардиналът целуна пламенно красивата игрива ръка, вгледа се в очите и усмивката на графинята и стана. После отиде в преддверието и каза нещо на своя придружител. Две минути по-късно се чу шум от кола, която се отдалечава.

Графинята вдигна глава.

— Бога ми, графиньо — каза кардиналът, — изгорих корабите си^[3].

— Не е чак толкова страшно — отвърна графинята, — тъй като сте в пристанище.