Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les pieds dans la tête, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona(2008)
Корекция
belleamie(2009)
Корекция
beertobeer(2009)

Издание:

Пиер Пьоло. Грубо в мозъка

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №79

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Денка Дамянова

Рецензент: Райна Стефанова

Редактор: Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Френска, I издание

Дадена за набор на 28.V.1986 г. Подписана за печат на 4.VIII.1986 г.

Излязла от печат месец август 1986 г. Формат 32/70×100 Изд. №1985

Цена 1,50 лв. Печ. коли 18,50. Изд. коли 11,98. УИК 11,12

Страници: 296. ЕКП 95366 5657–260–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Панко Анчев, предговор, 1986

© Денка Дамянова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

Piere Pelot. Les pieds dans la tête

© Calmann-Lévy, 1982

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от gogo_mir

19

Втората творба бе излъчена в сряда вечер.

Диф отказа да иде в Управлението на ДДОК; не държеше да преживее отново вълненията от първото предаване. Пък и беше уморен.

Още не се бе заловил с третата творба, както бе намислил — за своя живот от петнадесет до двадесет години и срещата си с Ким. По липса на време (както обясни той, макар че Гот си мълчеше…) или защото бе взел да се пита дали наистина е уместна тази негова идея да разказва преживелици…

В магазина сега имаше трийсет-четирийсет човека. Те нито шумяха, нито вдигаха скандал или суматоха. Просто бяха тук. Говореха си. Разказваха за себе си. Главните теми за разговор се подреждаха така: 1) преживяното от Диф и бъдещите му планове; 2) собственият им житейски опит и бъдещите им планове (мъгляви); 3) скритите механизми на творчеството, неговата цел, проявите му при сегашната система. Нататък следваха критични бележки за въпросната система, пълни с отчаяние и безсилие. Но и призиви за помощ, и една безмерна надежда, която те всецяло влагаха в Диф Билби, въплъщение на крехък идеал, който трябваше да оцелее.

Ако в началото Диф разбираше и се ласкаеше от това, то много скоро почувства, страх и неувереност пред огромната отговорност. Казваше им:

— Единствената ми сила е в моята творба. В начина, по който я чувствате, в онова, което ще направите от нея. Вие и всеки един от вас. Единствената ми сила сте вие.

Ала той виждаше, че това не е достатъчно. Четеше го в очите им. Беше наистина страх, тъй като не бяха само трийсет-четирийсет: бяха стотици хиляди. Другаде.

А тукашните идваха, разполагаха се, заминаваха. Двама-трима от самото начало стърчаха неподвижно като дървета. На мястото на излезлите бързо идваха нови. Господи! Колко ли още са потеглили за насам?

В сряда вечер Диф не посмя да слезе в магазина. Остави ги долу и заръча на Гот да им каже, че е болен…

Гот държеше на своето:

— Не биваше да започваш. Сега ще стане ад.

— Значи всичко е наред — възразяваше вяло Диф, — творецът, издигнал се над тълпата. Недосегаем… — Гот вдигаше рамене:

— „Над“ ли казваш? Не. Защо „над“? Виж вътре, да, ето кое трябва. Вътре и същевременно настрана. За да не пукнеш от задушаване.

И добавяше:

— Ти не си създаден за свещеник, добре го знаеш. Ти говориш за себе си и сетне го даваш — толкова. Не е ли така?

Да, така беше.

В четвъртък около обед Гот съобщи първите официални критики за втората творба. Както се очакваше, нямаше чак такъв необуздан ентусиазъм. Коментари, които първоначално изглеждаха безобидни, се оказваха многозначителни и от тях се подразбираше, че продължението на продукцията се приемаше с резерви. Като изразител на „приятелските“ (и лъжепротекторски) недомлъвки, Бъртън Лавоайер говореше, че след възхитителната изненада на тази новост съжалява за грубите конструктивни несъвършенства и някак тягостните чудатости и клишета… той, който от години прилагаше същите хитрости — обаче чисто академически хитрости, приложени от способен и безспорно опитен професионалист. Обратно, лагерът на удовлетворените слушатели спечели две точки…

Към тринадесет часа пристигнаха болногледачите, изпратени от „Том-Фил“. Бяха двама. И в един глас тихо ахнаха, от което Диф Билби подскочи. Без да проронят и дума, отстъпиха крачка назад…

Диф стана от леглото и прекоси стаята. Приближи до леглото, където лежеше Ким. И разбра… и наоколо стана празно.

— Гот! — извика Диф.

Изрева името на художествения ръководител и той се появи горе на стълбището.

Гот не каза нищо (сподавена ругатня се изплъзна от безкръвните му устни, нищо повече), застана като Диф на три крачки от леглото.

Къде бе разликата?

Костеливата гръд на Ким сега бе неподвижна. Клепките й вече не потрепваха.

„Направи го, Диф! Включи я незабавно, не губи нито секунда и се свържи с нея! Бързо! И…“

Ала той не помръдна.

На свой ред Роли Данк се появи горе на стълбището, каза: „Господи“, и се втурна. Жули Норман го следваше. Мярнаха се две-три любопитни лица, но болногледачите от „Том-Фил“ ги отпратиха и се изпречиха на стълбището. Миг преди това долу се чуваха разговорите и дори няколко акорда на китара. Изведнъж настъпи тишина. Само китарата отрони няколко ниски тонове.

Роли Данк прегледа каквото бе нужно. После и той отстъпи назад и застана неподвижно. Диф прошепна:

— Идете им кажете долу да се махат.

Болногледачите се заеха с това. Настана известна суматоха, след това чуха изгонените да говорят на улицата.

— Кога за последен път е било персоналното излъчване? — запита Диф Билби.

— Тази сутрин.

Не разбра чий беше този глас.

— Аз я убих — прошепна той.

Коленете му се подгъваха. Той падна.

По-късно, седнал на леглото си, Диф Билби видя как изнесоха тялото на Ким Сиова. А още по-късно до празната постеля останаха само уредите.

На улицата имаше хора, това беше тяхно право, и полицията не можеше да направи нищо.

Гот се приближи до Диф Билби, със стол в ръка, остави го на два метра от леглото и седна.

— Гладен ли си?

Диф поклати отрицателно глава. Въпросът не го учуди ни най-малко. Каза:

— Знаеш ли, струва ми се, че съм преживял този миг много отдавна… Свършено е, Жан. Не казвам, че е по-жива от всякога, а пък донякъде е така… а тя е мъртва. Мъртва. Отишла си е. Не искам и да зная къде ще я сложат, дали ще я изгорят, или заровят… не искам и да зная. Ужасно е, а?

— Не — каза Гот.

Диф стана. Настани се пред „Матферсън“-а, включи го и заразказва.

Повече от пет часа, чак до зазоряване, той твори. Гот задрямва на два-три пъти. После Диф млъкна. Върна се при леглото и се отпусна в него.

— Кой ден е, кой час? — запита той.

— Петък. Четири часът и половина.

— Слуша ли?

— Аха.

— Излезе лошо, а? Животът на Диф Билби от деня, когато решил да се нарече Диф Билби до срещата му с Ким Сиова… Лошо, а?

— Струва ми се, че ти сам го каза: тя е мъртва. Да, лошо беше. Но ще го пуснат. Бъртън Лавоайер ще си помисли, че си послушал съветите му.

— Толкова ли беше лошо?

— Много лошо, Диф. Аз бих го направил по-добре. Защото аз не плюя на всичко…

— Ти си наистина един от най-добрите художествени ръководители в тоя бранш, нали така, Жан Гот?

— Бива си ме — каза Гот.

Диф поклати тежко глава. Изтри длани в покривката на леглото, после сплете пръсти и отпусна ръце между краката си. Раменете му се отпуснаха. Изведнъж се превърна в олицетворение на изтощението, на отчаянието. Тежка маса от плът и едновременно с това тъй крехка. Брадичката, бузите, устните му трепереха.

Запита с пресеклив глас:

— Ще мога ли да остана в магазина известно време?

— За бога, Диф, не мисли за това!

— Знам… знам…

Навън отново затрептяха струните на онази чудна китара.

А по улиците на града Голо караше с бясна скорост една кола, под дулото на собствения си револвер, който един луд бе опрял в ребрата му.