Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Вечерта в „Уайтхорн“ протече в много приятна атмосфера. Доминик настоя да ги отведат в отделна стая, за да не ги смущават останалите гости.

Първоначалната симпатия на Доминик към младия Закари Сеймур се задълбочи още повече и той нееднократно се запита как този изключително непосредствен и приветлив момък има за сестра една такава мрачна вещица като Мелиса Сеймур.

Вечерята беше превъзходна и сега тримата господа се наслаждаваха на бутилка старо бренди — контрабандно внесено от Франция. Разговорът, който в началото се въртеше около отглеждането на състезателни коне, сега се насочи към новините на деня, а именно към скандално известния пират Жан Лафит и набезите му по крайбрежието на Луизиана.

Доминик остави чашата си и небрежно отбеляза:

— Аз съм на мнение, че дължим благодарност на Лафит и бандитите му — ако не бяха те, сега нямаше да се наслаждаваме на това великолепно бренди. От друга страна обаче се боя, че губернаторът Клейбърн няма да се справи с контрабандистите, защото са много и добре въоръжени. Ако англичаните го привлекат на своя страна… — Той направи кратка пауза и продължи: — Кой знае какви беди ще нанесат на Луизиана…

Ройс кимна одобрително.

— Имаме късмет, че генерал Джаксън спечели сражението при Хорзшу Бенд и сега сме спокойни поне от страна на индианците крийк. Генералът е изправил цялата си войска срещу англичаните.

Закари, чийто очи святкаха въодушевено, изтърси:

— Само да посмеят да нападнат Луизиана! Добър урок ще им дадем на тия англичани!

Доминик изненадано смръщи вежди.

— Нима забравихте, че не всички хора около нас са на това мнение? Някои наши сънародници чакат с нетърпение идването на британците. Нали Фелисиана често се нарича английска Луизиана именно защото е населена предимно с англичани? Самият вие сте от британски произход, така ли е? Доколкото знам, дядо ви е бил английски офицер.

Закари го изгледа засегнато.

— Това е станало толкова отдавна! Лиса и аз сме американци. Не дължим лоялност на британците!

— Знаете ли какво се сетих! — намеси се Ройс и изгледа многозначително приятеля си. — Доминик, чул ли си, че добрият ни приятел от лондонските дни Джулиъс Лейтимър понастоящем пребивава в Америка? В момента бил на гости у приятели южно от Батън Руж.

Промяната, настъпила у Доминик при споменаването на името Лейтимър, беше шокираща. Изчезна небрежната му поза, изпари се изразът на добро настроение. В сивите му очи блесна нещо диво, устните му се опънаха в тънка ивица, лицето му се скова.

— Лейтимър е тук? — попита с измамна мекота той. — И ми казваш това едва когато съм се наканил да си тръгна?

Закари, който наблюдаваше внимателно новия си приятел, усети, че приятелите са го забравили. В стаята се възцари напрегнато мълчание. Най-сетне момъкът преглътна нервно и проговори:

— И вие ли познавате мистър Лейтимър?

Припомнили си присъствието му, Ройс и Доминик вдигнаха очи и лицето на Доминик отново се промени рязко. Красивите му черти възвърнаха предишната си топлота и дружелюбие.

— Да, би могло да се каже, че с мистър Лейтимър сме стари познати — отвърна тихо той и сухо добави: — За съжаление при последната ни среща трябваше да го погледна през мерника на пистолета.

Закари го изгледа смаяно, разкъсван от любопитство. Все пак успя да се овладее и се въздържа да зададе напиращия на устата му въпрос.

Доминик нямаше намерение да го остави да се мята на въдицата и обясни:

— Преди няколко години Лейтимър и аз имахме различие в мненията по повод на една… дама и дадохме отдушник на взаимната си антипатия на полето на честта.

— Доминик направи на Лейтимър дупка в рамото — съобщи с неприкрито удовлетворение Ройс. — За съжаление това не сложи край на спора им. Само след две нощи на връщане от игралния клуб Дом попадна в засада и беше пребит от бой. Веднага заподозряхме, че зад тази мръсна работа се крие Лейтимър, но нищо не можахме да докажем.

— Така ли! — Закари беше възмутен. Той изгледа братовчед си и плахо промълви: — А аз винаги се питах защо си толкова зле настроен към Лейтимър. Нали знаеш, към Лиса и мен той прояви истинско великодушие… макар да му дължим огромна сума пари. Пренебрежението ти беше истинска загадка за мен.

— Наистина ли дължите пари на този мръсник? — попита направо Доминик.

— Да, за съжаление — призна Закари и целият се изчерви. — Мистър Лейтимър притежава разписка за дълг на карти, направен от баща ми по време на престоя му в Англия. Срокът отдавна е изтекъл, ала мистър Лейтимър беше така добър да не настоява за незабавно изплащане, макар да има пълното право да го стори. — И той прибави неохотно: — Ако реши да поиска парите си, не бихме могли да ги съберем.

— Не се тревожи — посъветва го приятелски Ройс. — Ако започне да настоява, веднага се обърни към мен.

— Или към мен — присъедини се към приятеля си Доминик. — Аз имам свои сметки за уреждане с Лейтимър и с удоволствие ще уредя и вашата. Бъдете уверен, че това ще ми достави истинско удоволствие!

Благодарен и едновременна с това смутен, Закари измънка:

— Много ви благодаря, но Лиса смята, че трябва да се справим сами.

— Все пак се надявам, че няма да забравите предложението ми — усмихна се Доминик и реши да смени темата: — Щом заговорихме за сестра ви, бихте ли ми казали защо не се съгласи да видя Фоли?

Закари се ухили и доби вид на много по-млад от деветнайсетте си години.

— Сестра ми беше възмутена до дън душа — обясни открито той. — Не знам какво сте й направили, но не може да ви понася.

— Винаги ли е толкова гневлива?

— Не, в никакъв случай — засмя се Закари. — Лиса е чудесна. Само не бива да я дразним. А когато става въпрос за Фоли и особено за продажбата му, направо побеснява. — Той помълча и добави сериозно: — Дори ако бъдещето ни не зависеше изцяло от наградите на Фоли, Лиса никога не би продала любимеца си — той е неин, защото го е отгледала от малък и го обича с цялото си сърце.

— Намирам, че тази сантименталност е смешна — отвърна сърдито Доминик. — Не знам какво смятате да правите, но мога да ви уверя, че са необходими доста големи инвестиции, за да се разработи една истинска конюшня. — В погледа му се четеше съжаление.

— Никой известен коневъд не би довел конете си в място, което прави такова неблагоприятно впечатление. Не искам да ви засегна, на ако Уилоуглен не се представи в добра светлина и ако не привлечете професионални коневъди, никой няма да се заинтересова от жребчетата ви. — Ъгълчетата на устните му потрепваха. — Да не говорим, че рискуват да ги посрещне едно женско същество с остър език и размахана лопата.

Оценката на Доминик беше строга, но Захари не можеше да отрече, че новият му приятел има право. В гласа му прозвуча тъга:

— Знам, но не ни остава нищо друго, освен да се опитаме. Лиса казва…

— Спестете ми какво казва Лиса — прекъсна го остро Доминик. — Повече ме интересува собственото ви мнение.

Закари, който не се страхуваше да дава израз на убежденията си, се впусна в подробни обяснения. Часовете минаваха, настроението се подобряваше.

За съжаление никой от двамата по-възрастни мъже не взе предвид, че издръжливостта на младежа не може да се мери с тяхната. Когато решиха да тръгват, Доминик и Ройс с уплаха установиха, че момъкът е пиян до козирката. Толкова пиян, че в никакъв случай не можеха да му позволят да язди сам до вкъщи — ако изобщо успееше да се задържи на седлото.

Ройс и Доминик започнаха да спорят кой от двамата трябва да го придружи до дома. Най-после Доминик взе решение:

— Смятам, че не е нужно да ходим и двамата. Тъй като моят багаж е готов, а твоят още не е, ти се върни в Оук Холоу да се приготвиш, а аз ще го придружа.

Ройс, който също беше отдал дължимото на чудесното бренди, изгледа недоверчиво приятеля си.

— Ти наистина ли смяташ, че трябва да събудя прислужниците си в един през нощта и да им заповядам да събират багажа?

Доминик се ухили и изгледа изпитателно Закари, който се полюляваше на седлото.

— Не, Ройс, но съм убеден, че ти пи повече от мен, и ако не знаех, че имаш забележително твърд череп, щях да се разтревожа дали ще се справиш с обратния път.

Ройс го изгледа обидено.

— Та аз изобщо не усещам алкохола — отговори той, подчертавайки всяка дума. — Ала тъй като ми изглеждаш решен да придружиш братовчеда до дома му, не бих желал да те спирам. — С тези думи той пришпори коня си и се понесе в галоп.

Доминик се засмя и подкара своя кон, без да изпуска от очи олюляващия се на седлото Закари. Несигурната му стойка събуждаше в сърцето му опасението, че младежът скоро ще се строполи на земята.

За щастие Закари се оказа много по-опитен ездач, отколкото беше предполагал Доминик, и след известно време двамата достигнаха Уилоуглен без произшествия. Хладният нощен въздух отрезви момъка и когато Доминик му помогна да се изкачи по стълбата, той тръгна уверено по познатите стъпала.

Доминик се надяваше да настани Закари в леглото, без да събудят прислугата, но едва бяха направили няколко крачки по широката галерия, когато едната от двойните врати се отвори с трясък и се чу сърдитият глас на Мелиса:

— Връщаш ли се най-после, Зак? Знаеш ли колко се тревожех за теб! Вече е почти три часът!

Закари беше в малко по-добро състояние от преди, но все още не се владееше напълно и започна да дава обяснения с надебелелия си език.

Мелиса не беше забелязала Доминик, преди той да прекъсне несвързаните думи на брат й с краткото заявление:

— Не виждате ли, че в момента момчето не е в състояние да говори с вас!

Едва сега младата жена забеляза придружителя и веднага позна гласа му. Пулсът й се ускори, макар че първата й грижа беше насочена към безпомощния Закари.

— И по чия вина? — изсъска гневно тя. — Непременно ли трябваше да напиете невинното момче, гуляйджия такъв?

Ако в началото Мелиса не беше забелязала присъствието на Доминик, сега той осъзнаваше нейното с болезнена яснота. Макар че през отворената врата се виждаше само сянка, той сякаш усещаше сладкия дъх на голото моминско тяло под тънката светла нощница. Очертаният на фона на залязващата луна силует издаваше, че косата се спуска на буйни вълни по раменете й и че грозните очила липсват от лицето й. Не можеше да различи чертите й, а внезапно обзелото го желание да я види беше толкова силно, че го уплаши. Без да мисли, той посегна към нея, възнамерявайки само да я издърпа на светло и да задоволи напиращото си любопитство. Ала хапливите й думи събудиха в сърцето му луд гняв, той изръмжа заплашително, стисна ръката й и с един замах я претегли към себе си.

— Гуляйджия значи! — изфуча той. — Само ако знаехте…

Дали беше изпил твърде много бренди, или беше поради късния час, Доминик не можеше да определи, но внезапно тялото му се разтърси от страстни тръпки, които не успя да овладее. Устните му се сведоха към нейните, силните му ръце задушиха в зародиш опита й да избяга. Той не беше имал намерение да я целуне и в никакъв случай не беше очаквал, че целувката ще му достави наслада, затова едва не извика, когато усети невероятната сладост на устните й, топлото, меко женско тяло, притиснато до неговото. Избликът на страст беше толкова силен, че му се зави свят.

Целувката завари Мелиса неподготвена… както я завари неподготвена и сладката вълна на възбуда, заляла тялото й. Инстинктивно се опита да се освободи, ала не успя, а секундите минаваха и Доминик не я пускаше. Някъде дълбоко в съзнанието й се надигна вик. Та тя не искаше да се освободи от него… нещо повече, искаше целувката да продължи вечно. Едновременно с това трябваше да признае пред себе си, че от вчера следобед е мислила единствено за това…

Доминик нямаше представа защо постъпи така необмислено. Единственото реално нещо бяха меките, тръпнещи устни под търсещата му уста, дългите, стройни крака, които се притискаха към неговите, гъвкавите млади гърди. Забравил времето и мястото, той простена сладостно. Ръцете му се плъзнаха по твърдите бедра, притиснаха топлото тяло на Мелиса към набъбналата му мъжественост.

Загубена във вихъра на новопробудилата се страст, Мелиса беше забравила целия свят около себе си. Съществуваха само тя и Доминик — и удоволствието от милувките му. Ръцете й обгърнаха врата му, пръстите й се заровиха в гъстите къдрици, устните й плахо се разтвориха под напора на езика му. Във вените й потече огън, тялото й се разтърси от сладостни тръпки, а галещите мъжки ръце по бедрата й я накараха да проумее какво още би могла да получи. Ето за какво бяха говорили братовчедките и! Разбъркани мисли се стрелкаха в главата й, докато тялото й се извиваше в прегръдката му, завладяно от желанието мигът да трае вечно, ръцете му да продължат парещите милувки.

Омаята бе прекъсната от несигурния глас на Закари:

— Ей, Доминик, ама вие май целувате сестра ми?

Двамата отскочиха един от друг като ужилени. Горещата страст мигновено отстъпи място на хладния разум. Засрамена от реакцията си, объркана от нахлулите в сърцето й чувства, Мелиса замахна и удари на Доминик такава силна плесница, че напълно неподготвеният мъж се залюля и едва не падна.

— Вие сте чудовище! — изсъска ядно тя. — Как се осмелихте да се доближите до мен по този отвратителен начин! Как се осмелявате да заразявате и брат ми с пороците си!

Само преди миг тази жена се разтапяше в прегръдките му, а в следващия се беше превърнала в съскаща котка! Доминик загуби ума и дума. Тъй като разумът му все още беше замъглен от изпитото бренди и от внезапно събудилата се страст, той не реагира с обичайната си бързина. Наистина, плесницата оказа унищожителен ефект върху физическото желание, но нищо не можеше да заличи факта, че жената, която беше смятал за студена и избухлива, беше успяла да събуди в тялото му никога неизпитван екстаз.

Потънал в обърканите си мисли, той докосна бузата, която пламтеше от плесницата, толкова объркан от създалото се положение, че обичайното присъствие на духа го изостави напълно. Та тя изобщо не ми харесва, повтаряше си смаяно той, как съм могъл да я пожелая?

За разлика от него, Мелиса не страдаше от толкова противоречиви чувства. Тя го отблъсна и сърдито продължи:

— Вие сте негодник! Ако още веднъж се осмелите да се мернете пред очите ми, ще ви застрелям!

Доминик беше застанал близо до стълбите и когато Мелиса го блъсна, загуби равновесие и полетя надолу. Претърколи се по широката стълба и се приземи с глух стон върху размекнатата морава.

Остана да лежи по гръб и да се взира като замаян към изправената на площадката фурия.

Гневът на Мелиса се изпари в миг. Тя сграбчи за рамото олюляващия се Закари, набута го в стаята и затвори вратата с трясък.

В продължение на няколко секунди Доминик остана в пълен мрак. След малко се раздвижи, опипа натъртените си крайници, помилва горящата си буза и по лицето му се плъзна усмивка.

— Проклятие… — промърмори той. — Проклет да съм, ако…

В това време Мелиса осъзна какво се е случило и едва не загуби съзнание. Тялото й се разтърси от силни тръпки, коленете й омекнаха. Единственото чувство, което изпитваше, беше ужас от самата себе си. Как можа да се поддаде на тази слабост! В следващия миг се обади гузната й съвест и тя понечи да изтича навън, за да провери дали мъжът не се е наранил. Веднага след това отхвърли тази мисъл. Заслужава си го, каза си вбесено тя. Отнесе се с мен като с… като с някоя кръчмарска проститутка!

Закари се спъна в мрака и това напомни на Мелиса, че не е сама. Опипа наоколо и успя да улови ръката му.

— Да вървим, Зак — подкани го тихо тя. — Качвай се по стълбата.

— Трябва да ти кажа нещо — заяви с предрезгавял глас младежът. — Дом е мой приятел. Не си права, че му удари плесница.

Побесняла от гняв, Мелиса изкрещя:

— А правилно ли беше да те напие… и да ме целуне против волята ми!

Закари я изгледа със замъгления си поглед и след няколко секунди отговори доста свързано:

— Моя работа си е кога се напивам. А целувката… Доколкото видях, ти беше съгласна.

Потискайки с мъка желанието да издърпа ушите му, Мелиса го потегли по стълбата и заплашително проговори:

— Беше против волята ми! Не искам никога повече да се срещаш с този човек!

— Ще правя каквото си искам! — отговори упорито Закари. — Аз го харесвам. Той е истински джентълмен. И разбира от коне. Знаеш ли колко неща мога да науча от него?

Мелиса успя да преглътне презрителната забележка за изключителните качества на Доминик Слейд и поведе Закари към стаята му. Отвори му вратата и го предостави на съдбата му. Нека сам се съблече! Дано само да намери леглото!

Само след минута младата жена вече лежеше в собственото си легло, завита до брадичката, устремила мрачен поглед в мрака. Страстта, изпитана в обятията на този омразен Доминик Слейд, не искаше да излезе от съзнанието й. Как можа да реагира на целувката му по този отвратителен начин? Тя, която се славеше с липса на всякакъв романтичен интерес към мъжете, с издръжливост и умение да не се поддаде дори на най-пламенните ухажори!

Какво ли ми стана изведнъж?_ — питаше се отчаяно тя. Защо го направих, въпреки строгите предупреждения на чичо Джош? Още при първото докосване падна като зрял плод в ръцете на Домицик. Позор!_ Как щеше да погледне Закари в очите.

За нейно голямо облекчение на следващата сутрин брат й се събуди с бръмнала глава, забравил всички събития, разиграли се през тази паметна вечер. Когато се опита да стане, младежът простена мъчително и се закле, че никога вече няма да сложи в устата си кажа алкохол. Беше се проявил като истински глупак. Ройс и Доминик сигурно бяха разбрали, че си имат работа с начинаещ, и никога вече нямаше да го приемат в компанията си.

След като установи, че и при най-лекото движение главата му се пръска от адски болки, Закари се затътри с най-голямата възможна предпазливост към трапезарията. Чаша кафе и парче бял хляб бяха единственото, което можа да преглътне.

Тъй като знаеше, че го чака работа, а е проспал почти цялата сутрин, той се запъти с несигурни крачки към обора, стараейки се да не обръща внимание на присвиването в стомаха и бученето в главата. Краткият път не доведе до някакво подобрение, затова усмивката, с която поздрави застаналата под стария дъб Мелиса, заета да четка една от новите кобили, беше пресилена. Закари не се чувстваше никак добре и това личеше по сивото лице и по тежките му стъпки.

Като го видя в това състояние, Мелиса усети жалост към момчето. Тя обичаше брат си повече от всичко на света и въпреки гнева и неловкостта, които изпълваха сърцето й, отговори топло на усмивката му.

Закари се отпусна в меката трева и скри глава в ръцете си.

— Господи, Лиса, ако знаеш колко ми е зле! Изобщо не помня как съм се прибрал в къщи! Ти ли ме сложи в леглото?

— Нищо ли не помниш? — попита тихо тя, надявайки се Закари да не забележи неудобството й.

Бавно, много бавно момъкът поклати глава.

— Помня само как се качих на коня пред кръчмата… — Погледна сестра си и смръщи чело. — Мисля, че Дом ме придружи, но не съм сигурен.

Мелиса изопна лице и се зае да търка с все сила блестящата козина на кобилата.

— Да, той де доведе в къщи. Посрещнах ви в галерията.

Гласът на Закари издаваше нервност.

— Надявам се, че не съм се държал много неприлично? Сигурно Доминик и Ройс ще си помислят, че не мога да се меря с тях…

— Нямаш ли си други грижи? — изсъска Мелиса. Погледът й предвещаваше буря. — Наистина ли се боиш, че онези двама гуляйджии те смятат за недорасъл и няма повече да те допускат в мръсната си компания?

— Не бива да говориш така — отговори твърдо Закари. — Още от първия миг намрази Доминик и сега не искаш да видиш какъв е в действителност.

Младежът улучи болното място на Мелиса.

— Не си прав! Забрави ли, че чичо Джош ни предупреди да се пазим от този човек? Каза ни да не общуваме много-много с него.

— Откога следваш указанията на чичо Джош?

Мелиса се изчерви и обърна гръб на брат си. Козината на кобилата вече блестеше, но тя не преставаше да я разчесва. Закари можеше да запише една точка в своя полза, защото тя нямаше контрааргументи. Нима можеше да му опише какъв хаос от чувства бушуваше в главата й, какво невероятно удоволствие бе изпитала снощи в обятията на Доминик Слейд? Можеше ли да му признае, че когато го види, пулсът й се ускорява, а целувката му я е разтърсила до дън душа? Как да му обясни, че този мъж я възхищава и плаши едновременно?

Смутена както никога досега, Мелиса вдигна поглед към брат си и отговори бавно и отмерено:

— Прав си, обикновено не слушам чичо Джош, но този път съм убедена, че е прав. У мистър Слейд има нещо, което… — Тя преглътна, пое дълбоко въздух и продължи: — Зак, този човек не ми харесва! Твърде самоуверен, твърде дързък и какво ли не още! Освен това е убеден, че всичко трябва да става по неговата воля!

Закари вдигна учудено вежди. Неговата представа за Доминик беше съвсем друга.

— А на мен ми харесва! Имам намерение да задълбоча познанството си с него… — И мрачно заключи: — Ако все още ме иска след вчерашната случка…

За първи път братът и сестрата не бяха на едно мнение. Мелиса нямаше намерение да позволи на Доминик Слейд да влияе върху брат й, но засега потисна напиращите на устата й ядни забележки и отговори с принудено равнодушие:

— Не се тревожи. Поведението ти не беше непристойно. Освен това съм сигурна, че прехваленият ти мистър Слейд се е напивал доста често. — С най-голямо удоволствие би му забранила да общува с ужасния мистър Слейд, но й беше ясно, че Зак вече е достатъчно голям и тя не може да определя поведението му както в детските дни. Не искаше да се кара с него, а забраната да се среща с Доминик неизбежно щеше да доведе до ожесточен спор. Трябваше да си замълчи, за да не разваля добрите отношения помежду им.

Взела това решение, Мелиса се насили да се усмихне и попита:

— Е, как мина вечерта в Уайтхорн? Като не говорим за алкохола, разбира се.

Докато слушаше с раздвоени чувства въодушевения разказ на Закари, тя не можеше да не си зададе въпроса дали в този момент мислите на мистър Слейд са заети с нея и Закари. Сигурно ни е забравил напълно, каза си ядно тя. Обзалагам се, че не помни дори целувката!

Колко развълнувана и шокирана щеше да бъде Мелиса, ако можеше да разбере, че Доминик не беше престанал да мисли за нея, особено за миговете, когато я държеше в обятията си.

Докато препускаше към Оук Холоу, той отново и отново рисуваше в съзнанието си неразбираемата реакция към жената, която не му харесваше, която изглеждаше напълно лишена от красота и очарование. И все пак не можеше да забрави невероятното усещане — мекото, податливо на милувките му тяло. Не, в нея имаше нещо, което я правеше достойна за пожелаване. Уплашен, младият мъж се питаше дали пък не остарява или в брендито е имало нещо, което му е повлияло. Също като Мелиса, Доминик не можа да спи, прехвърляйки безброй пъти миговете на страстната прегръдка.

Най-после сънят го надви и когато се събуди, не започна деня си с обичайната жизненост, макар да не страдаше от тежкия махмурлук на Ройс и Закари. И той спа до късна сутрин, обстоятелство, което го ядоса, защото беше решил да тръгне рано сутринта за плантацията си. Все пак остана известно време в леглото си, замислен за изминалата вечер.

Всемогъщи Боже! — изруга вътрешно той. Какво ми става? Единственото нещо, което искаше да види в дома на мис Мелиса Сеймур, беше конят й. В каква каша се беше забъркал! Защо му трябваше да настройва срещу себе си тази проклетия? Не биваше никога повече да си позволява да мисли за парещото желание, изпитано по време на целувката им. Трябваше да погледне на случилото се като на временно умствено разстройство, което никога вече нямаше да се повтори.

След като се успокои с това обяснение, Доминик се облече и се зае с последните приготовления за тръгването. За негова изненада, макар бледен и в лошо настроение, Ройс беше готов за тръгване и го очакваше в големия салон.

— Е, отведе ли момчето в къщи? — попита саркастично той. Мъчителното туптене в слепоочията го правеше не много приятен събеседник.

Доминик, който познаваше много добре настроението на приятеля си след пиянските нощи, се ухили.

— Разбира се. И съм сигурен, че тази сутрин и неговата глава е бучала като твоята.

Ройс се потърси от ужас.

— Прав си. А доколкото познавам Мелиса, сега е готова да ни издере очите. Тръпки ме побиват, като си помисля за следващата ни среща. Когато е ядосана, скъпата ми братовчедка е същинска усойница!

Забележката му донесе подигравателен поглед от Доминик.

— Какво чувам? Това ли е възхитителната личност, която баща ти не може да ми нахвали?

Погледът на Ройс предвещаваше буря.

— Днес не съм в настроение за мъдростите ти! — отвърна ядно той и му обърна гръб. — Ела да се сбогуваме с родителите. Крайно време е да тръгваме!

Доминик усмихнато последва приятеля си, за да се сбогува с домакините си и да им обещае ново посещение. Всичко това отне само няколко минути и двамата млади мъже най-сетне възседнаха конете си и потеглиха, следвани от три коня, натоварени с багаж и с камериера на Ройс.

Когато излязоха от дългата алея, водеща към Оук Холоу, Доминик усети странно потръпване в сърцето. Не му се искаше да си тръгва оттук. Не му се искаше да напусне тези места, без да е видял още веднъж Мелиса. Макар да бе прогонил спомена за целувката в най-далечното ъгълче на паметта си, цялото му същество бе завладяно от странна неловкост.

Той изгледа отстрани полюшващия се на седлото Ройс и замислено рече:

— Знаеш ли, не е зле да минем през Уилоуглен… Отклонението не е голямо.

Ройс го изгледа подозрително.

— И защо, ако мога да попитам?

Ако мъж на годините и с опита на Доминик изобщо можеше да се изчервява, сега с него стана именно това. Всъщност, бузите му станаха малко по-тъмни и това беше всичко.

— Искам да се убедя, че Закари не е пострадал — отговори сковано той.

Погледът на приятеля му беше многозначителен.

— От мен да мине — промърмори неохотно Ройс. — Но те предупреждавам… Само ако разбера, че изпитваш някаква слабост към Мелиса, Бог да ти е на помощ!

— Аз да изпитвам слабост към Мелиса? — изръмжа обидено Доминик. — Не ставай глупак!

Разговорът беше приключен, ала когато завиха по обраслия със стари дървета път, водещ към Уилоуглен, Доминик несигурно се запита кой от двамата е по-големият глупак.

Намериха Мелиса и Закари под огромния дъб пред обора. Закари се беше разположил удобно под сянката на един голям клон, Мелиса продължаваше да търка блестящата козина на кобилата.

Още от самото начало между Доминик и Мелиса се възцари ясно доловимо напрежение. Ала Закари беше толкова зарадван да види отново двамата си приятели, че веселото му бъбрене заглуши всяка неловкост. Докато стояха на слънцето и разговаряха, лошото настроение на Ройс също се разпръсна и когато се сбогуваха, той отново беше доволен от себе си и света.

Доминик обаче, който се сбогува с брата и сестрата Сеймур от седлото на благородния си вран жребец, само се преструваше, че е в добро разположение на духа. Докато разговаряше със Закари, очите му скрито се прокрадваха по лицето и тялото на девойката, търсейки някакво обяснение за внезапно пламналата снощи страст.

Безнадеждно е, каза си отвратено той, устремил поглед в изопнатото, мрачно лице. Дебелите стъкла на очилата блестяха на слънцето и не позволяваха да се отгатне цвета на очите. А пък косата! Мелиса я беше стегнала на кок на тила, не по-малко грозен от онзи, който носеше при първата им среща.

Отчаяният му поглед се опита да открие поне очертанията на тялото й под безформената рокля. Възможно ли беше да е пламтял от страст по тази костелива фигура? Доминик се сбогува с истинско облекчение и най-после обърна гръб на ужасната мис Сеймур, решен да не я види никога вече. Явно беше пил повече, отколкото трябва…