Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

След пристигането си в разположеното на стръмния ляв бряг на Мисисипи градче Батън Руж Доминик отседна в малка, но много комфортна гостилница и веднага се зае да събира сведения за собственика на прехваления жребец. Гостилничарят Джеръми Денъм го насочи по правилната следа.

— Най-добре се обърнете към Джош Манчестър — посъветва го той и постави на масата халба пенлива бира. — Той води семейните дела. Ще го намерите в Оук Холоу, на около три мили северно от града, по поречието на Ривър Роуд.

Получената информация зарадва Доминик, но го и учуди. Странно как така Ройс Манчестър не е споменал нито веднъж, че баща му отглежда коне, рече си той. Без да губи време, младият мъж написа една бележка, в която обясняваше причините за идването си в града и молеше мистър Манчестър за среща. Том, най-младият син на Денъм се погрижи писъмцето да попадне още същия ден в ръцете на получателя.

Подробният и извънредно окуражителен отговор на мистър Манчестър зарадва Доминик и късно вечерта той се оттегли в стаята си с приятното очакване още на следващия ден да види коня, заслужил похвалите на толкова признати експерти. Още повече го вълнуваше представата, че само след един ден Фоли може да стане негова собственост…

Джош обаче знаеше много добре, че това желание е неизпълнимо. Най-голямото препятствие беше фактът, че той нямаше никакви права върху Фоли. Може и да беше настойник на Закари, но не си правеше никакви илюзии за авторитета, с който разполагаше пред Мелиса — а тя никога нямаше да се съгласи да продаде жребеца. Защо тогава беше заблудил Доминик с отговора си?

Името Слейд не беше непознато за Джош. Синът му Ройс често споменаваше приятеля си Доминик, а самият Джош преди години беше гостувал на родителите на младежа в плантацията Боньор. Знаеше, че семейството е заможно и уважавано. Обстоятелството, че по-старият брат на Матю Слейд е английски барон, не беше убягнало от вниманието му, както и фактът, че Ноел Слейд произхожда от една от най-богатите и мощни креолски фамилии на Ню Орлиънс. Макар и да не се познаваше лично с Доминик Слейд, нещата, които чуваше за него, будеха любопитството му, както биха събудили любопитството на всеки баща или роднина, който търсеше съпруг за момиче от семейството. Доминик беше млад, изглеждаше добре, разполагаше с много пари, държеше се любезно и, което беше най-важното от гледна точка на Джош — не беше женен. Като осъзна истинското значение на неочакваното пристигане на Доминик в Батън Руж, Джош едва не се разхълца от радост. След като Мелиса беше отказала на всички красиви млади мъже в околността, новопоявилият се Доминик Слейд със сигурност щеше да възбуди любопитството й!

Без нито за миг да изпуска от очите си главната цел, Джош реши, че малко лъжа няма да навреди никому. Ако още от самото начало разкриеше пред Доминик Слейд, че собственица на коня е племенницата му Мелиса, младежът щеше да препусне към Уилоуглен и да й се представи, а тя със сигурност нямаше да оцени истинската му стойност и решително щеше да му посочи вратата, като придружи отказа си да продаде Фоли с препоръката неканеният гост да се маха по дяволите! И с това всичко щеше да свърши веднъж завинаги.

Ако обаче успееше да подготви Доминик за неприятната среща, тя може би нямаше да протече толкова катастрофално. Ако разполагаше с известно време, Джош би могъл да повлияе върху развоя на събитията — поне малко. Обхождайки с широки крачки стилната, пълна с отбрани книга библиотека в Оук Холоу, той изгуби няколко часа в обмислянето на великолепния си план, предназначен да предизвика интереса на Доминик към Мелиса.

Не беше трудно да отложи малко първата среща — съществуваха различни възможности за това. Спечеленото време обаче трябваше да бъде използвано по най-добрия начин. Като първо, можеше да се увери със собствените си очи в достойнствата на младия Слейд, за да разбере дали господинът отговаря на онова, което беше чувал за него. Ако не, щеше веднага да го отпрати. Ако обаче се окажеше, че Слейд би бил идеалният кандидат за ръката на Мелиса, Джош възнамеряваше да го покани да прекара няколко дни в Оук Холоу. Ако узнаеше, че приятелят му е пристигнал в Батън Руж, Ройс със сигурност щеше да подкрепи предложението на баща си. Доминик щеше да види, че семейство Манчестър е не по-малко изискано от Слейдови, че къщата им може да се сравнява по елегантност с тази в Боньор, че семейството притежава много декари плодородна земя и така нататък.

За момент Джош спря да се разхожда и се загледа замислено в блестящата повърхност на писалището си. Първата част от плана беше лесно осъществима. Честото споменаване на Мелиса също нямаше да му създаде трудности. Още първия ден щеше да заговори за племенницата си уж между другото — за красотата й, за темперамента, за смелата й борба за спасяването на Уилоуглен… Джош се намръщи още повече. По тази точка трябваше да прояви максимална предпазливост. На всяка цена трябваше да предотврати впечатлението, че Мелиса е обедняла и си търси богат съпруг. Не, трябваше да бъде много внимателен! Най-добре постепенно да подготви Слейд за онова, което го очакваше в Уилоуглен, и само да намекне за истинското положение на нещата. Още по-добре беше да вмъкне няколко небрежни забележки за ухажването на Джон Нюкомб и да увери мистър Слейд, че западането на плантацията не е по вина на Мелиса и че то в никакъв случай не представлява пречка за многобройните й ухажори. Нямаше как да не спомене няколко думи за прахосничеството на Хю Сеймур.

Джош въздъхна. Работата беше повече от деликатна. В продължение на няколко секунди той се запита защо изобщо се заема с гази неблагодарна роля на сватовник. После обаче си припомни поставеното под попечителство наследство на дядото и неприятния разговор, който наскоро беше водил с банкера си. Затова изпъна решително масивните си рамене и продължи да кове плана си.

Джош беше убеден, че ще успее да отклони вниманието на младия Слейд в правилната посока и да събуди любопитството му. Красотата на Мелиса щеше да свърши всичко останало. Още след първата среща Доминик щеше да попадне под очарованието й, както беше станало с всички момци от околността.

Засега Джош се въздържаше да мисли каква ще бъде първата реакция на Мелиса, макар да осъзнаваше, че упоритата й, напълно неразбираема за него съпротива срещу брака е истинското препятствие по пътя му. Изражението на лицето му се помрачи още повече и той с въздишка си наля малко от предпочитаното си уиски.

Нямаше никакъв смисъл да излезе насреща й с добре премислени аргументи — племенницата му не възприемаше разумните доводи. Нямаше смисъл и да й изброява предимствата на един такъв брак — нали вече се бе опитал да апелира към съвестта й! Сцената беше дяволски неприятна.

Джош отпи голяма глътка уиски и продължи да се разхожда из стаята. Трябваше да измисли нещо, което да промени настроението на Мелиса, но все още не му беше хрумнало нищо подходящо. Дори само споменаването на Доминик Слейд щеше да настрои Мелиса срещу него. Следователно всички опити да представи госта си в благоприятна светлина бяха предварително осъдени на провал.

Внезапно лицето му грейна в усмивка. Може би наистина щеше да направи огромна грешка, ако се опиташе да изтъкне добрите качества на мистър Слейд! Защо не тръгнеше по обратния път? Не беше ли по-добре просто да предупреди Мелиса да се пази от него? Точно така, щеше да създаде у нея представата, че новодошлият е безделник, че пребиваването му в дома му никак не му е приятно. Хвалебствените химни, които досега беше пял по адрес на обожателите й, не дадоха добри плодове. Оставаше му само надеждата, че противното ще го доведе до успеха.

Доволен от себе си, убеден, че най-после е открил правилния път, Джош излезе от библиотеката и тръгна да търси жена си. Намери я в малкия салон, разположена удобно на покрития с копринена дамаска диван, задълбочена в разглеждането на едно модно списание. При влизането му тя вдигна очи и се усмихна по обичайния си мил начин.

— Ето те най-после, скъпи. Вече се питах къде си се скрил.

Между младите Сеймур и леля им Сали Манчестър не съществуваше почти никаква прилика? Вече четиридесет и петгодишна, Сали беше загубила ярките цветове на младостта и сякаш беше станала още по-дребна и крехка. Все пак тя продължаваше да прави впечатление на мъжете с миловидността си, с великодушието и неизменната си любезност. Познатите й я оприличаваха на квачка, вечно загрижена за пиленцата си.

Въпреки петте деца, които беше родила, тя беше запазила част от красотата си. Очите й бяха големи и ясносини, по розовата й кожа имаше само наченки на бръчици, посипаната със сребро кестенява коса все още беше гъста и къдрава. Дантеленото жабо на роклята й беше прихванато със скъпоценна камея. Джош намери, че в тъмносинята тафтяна рокля, която подчертаваше цвета на очите й, жена му изглежда по-очарователна от всякога.

Той приседна до нея и посегна към ръката й. Когато заговори, в гласа му прозвуча искрено задоволство:

— Знаеш ли, Сали, смятам, че младият Слейд е много подходяща партия за нашата Лиса. — И след кратка пауза прибави: — Разбира се, ако ни хареса. Утре ще ни посети и те моля да го поканиш да ни погостува няколко дни.

Джош млъкна отново и на лицето му се изписа колебание. Любовта не го правеше сляп за късия ум на Сали. Сега трябваше да реши да й разкрие ли плана си и каква част от него. Колкото по-малко, толкова по-добре, каза си той и веднага съжали, че е споменал името на Слейд във връзка с Мелиса. Накрая се ограничи с остър поглед и строго предупреждение:

— Мисля, че е най-добре изобщо да не споменаваш Мелиса пред Слейд. Не искам да мисли, че търсим богат съпруг за племенницата си. Просто го покани и се представи в най-добрата възможна светлина. Ти си идеална домакиня, скъпа. Искам този младеж да се почувства като у дома си.

Когато на следващата сутрин Доминик пристигна в уговореното време, той бе посрещнат от един дружелюбен, ала твърде излиятелен Джош Манчестър. Ако беше заподозрял дори за миг причината за тази извънредна любезност, младият Слейд щеше моментално да се обърне и да побегне.

Още докато се поздравяваха, Джош беше приятно впечатлен от красивия млад мъж. Хареса му здравото ръкостискане и откритият, ясен поглед на сивите очи. Външният вид отговаряше на представата му за един Слейд — бялата вратовръзка беше завързана безукорно, жакетът от синьо платно стоеше като излят, късите панталони бяха опънати по стройните бедра, а високите ботуши с кончови блестяха като огледало. Дори жилетката беше приета от Джош с благосклонност. С дискретните си шарки тя се различаваше твърде много от ярките, изпъстрени с бродерии жилетки, с които се кипреше най-младият му син. Очевидно мистър Слейд беше възприел стила на Бю Бромел, който диктуваше модата в Англия. Джош беше уверен, че дори Мелиса няма да има какво да възрази срещу такова облекло.

Освен това племенницата му имаше добър вкус и със сигурност щеше да усети властното му мъжко излъчване. Джош се усмихна самодоволно и поведе госта си през обширния, обзаведен с вкус салон към работната си стая. Предложи му чаша кафе и докато двамата разговаряха непринудено, успя да се убеди, че всичко, чуто за младия Слейд от сина му и от други познати, отговаряше на истината. Доминик Слейд изглеждаше великолепно, държеше се любезно, а произходът му беше безупречен. Без да иска, Джош въздъхна облекчено. Оставаше му само да убеди Мелиса в изключителния късмет, който се беше появил на хоризонта.

Първата част от плана на Джош се осъществи със завидна лекота. Без да възразява, Доминик прие подробните обяснения на Джош за това, че днес не е благоприятен ден за посещение при Фоли, и отговори с усмивка:

— Няма значение, сър. Не бързам за никъде. Отдавна имах намерение да прекарам известно време по тези места. Сигурен съм, че ще намерим благоприятен момент да видим жребеца ви, дори ако той се окаже едва през следващата седмица.

Сияещият Джош едва не потърка ръце от радост. После отправи сърдечна покана към Доминик да му окаже честта да обядва с него и семейството му.

Усмивката на младежа беше извинителна.

— Трябва да ви призная, че поканата ви идва тъкмо навреме, сър. Аз се познавам добре със сина ви Ройс. Срещнахме се преди години в Англия и оттогава поддържаме връзка, макар и само с писма. Имах твърдото намерение да го посетя, ако работата ме доведе по тези места, а сега любезната ви покана ми помогна да обединя работата с удоволствието.

Ако това изобщо беше възможно, самодоволството на Джош стана още по-голямо. Много му се искаше да скача от радост, докато водеше Доминик по коридорите на къщата в търсене на Ройс.

Естествено, най-големият му син също се развика от радост, като видя стария си приятел от лондонските дни. Само след минута двамата с Доминик бъбреха весело за миналите си преживявания, описваха последните месеци от живота си и се обвиняваха на висок глас, че не са си писали по-често. Дружбата между младежите беше добре дошла за Джош. Ала сърцето му направи уплашен скок, когато Ройс попита уж между другото:

— Я ми кажи най-после какво те води в Оук Холоу? — И прибави с широка усмивка: — Сигурно не копнежът да прекараш няколко дни в моята компания, нали?

— Не — отговори просто Доминик. — Причината е Фоли. Нима смяташ, че бих се откъснал доброволно от забранените радости, които предлагат Начез и Ню Орлиънс?

Красивото лице на Ройс изрази объркване.

— Фоли ли? Но той е на Мелиса…

Ала не можа да продължи, тъй като баща му го прекъсна забързано:

— Толкова ли е важно това? Приятелят ти прие да обядва с нас и само преди минута чух как мама ни повика на масата. Да вървим, Ройс! Следобед ще имаш възможност да разговаряш надълго и нашироко с Доминик.

Ройс изгледа баща си недоумяващо. Само умолителното изражение на Джош го накара да замълчи. Той посегна към ръката на Доминик и рече:

— Ела да те представя на майка си, стари приятелю…

Като се изключи този миг на нервност, следващите часове преминаха по начин който Джош можеше да определи единствено като щастлив. Доминик беше очарователен гост, искрените му комплименти накараха домакинята да поруменее от радост и поканата й за гостуване в Оук Холоу беше изказана с много топлота и непринуденост.

Тъй като Доминик се поколеба, Ройс побърза да се притече на помощ на майка си и помоли:

— Остани поне няколко дни, Дом. Ще съживим спомените си, а и съм сигурен, че тук ще бъдеш много по-добре подслонен, отколкото в града.

Доминик сви рамене и прие гостоприемното предложение.

— Ще те придружа до Батън Руж, за да събереш вещите си — предложи Ройс. — Но преди да тръгнем, бих искал да кажа няколко думи на баща си.

Той изгледа остро Джош и старият господин се принуди да го последва в работната си стая. Сега трябваше да бъде внимателен, защото физиономията на небрежно облегналия се на вратата Ройс не предвещаваше нищо добро.

Без да изпуска от очи нервно пристъпващия от крак на крак Джош, Ройс попита направо:

— Какво се крие зад тази малка сцена, скъпи ми татко?

Джош се покашля смутено и промърмори:

— Доминик смята, че собственикът на Фоли съм аз. Не знае нищо за Мелиса и си казах… — Той замлъкна, внезапно осъзнал слабото място на плана си.

Нямаше нужда да обяснява намерението си на Ройс, защото младият мъж го отгатна от самото начало. В златнокафявите му очи засвяткаха подигравателни искри, когато отбеляза:

— Искаш малко да го обработиш, преди да го представиш на милата ми братовчедка, нали? — Изгледа укорно баща си, тръсна глава и заключи: — Ще ти приседне! Доминик е твърде опасен противник. Щом научи за съществуването на Мелиса, веднага ще разбере какво му готвиш. Повярвай ми, татко, приятелят ми има горчив опит с много по-умели сватовници от теб!

Джош нямаше намерение да се впуска в спор, затова само помоли:

— Нали няма да му кажеш нищо? Моля те, остави го да вярва, че Фоли е наш!

След кратка пауза Ройс отговори сериозно:

— Нищо няма да му кажа… разбира се, ако изрично не ме попита. Кой знае, може пък планът ти да даде плодове. Много ми се иска да присъствам на дуел между Мелиса и Доминик. Сигурен съм, че никога не е срещал жена като нея, както и тя не е срещала мъж с дяволския чар на Доминик Слейд.

Макар реакцията на сина да не отговаряше изцяло на очакванията му, Джош все пак въздъхна облекчено, когато Ройс се обърна да излезе и двамата млади хора препуснаха към града. Самият той също реши да не губи време и се запъти към Уилоуглен. След като първата част на плана беше успяла, беше крайно време да се заеме с осъществяването на втората.

Когато посрещналата го Франсиз Осбърн обясни, че Мелиса работи в обора, Джош изобщо не се учуди. Подсвирквайки си весело, той се запъти към стопанските сгради. За момент беше забравил финансовите затруднения, които го принуждаваха да прати племенницата си под венчило, и се наслаждаваше от все сърце на малката си маневра.

Трябваха му няколко секунди, за да привикне към приятния полумрак на обора и да види Мелиса, заета с почистването на тора.

Джош веднага забеляза износената рокля и глупавия кок на тила, но не се трогна особено от вида на племенницата си, защото го приписа на необходимостта от удобно облекло за работа в обора. Едва когато извика името й и тя се обърна към него, осъзна заблудата си. Огледа ужасено лицето й и доброто му настроение се изпари в миг, защото усети неоспоримото въздействие на грозните очила и строгата фризура. Дори роднинската обич, която изпитваше към нея, не можа да смекчи това впечатление. За Бога, Мелиса приличаше на… Ами тя беше станала грозна стара мома! Нямаше нужда да си блъска главата, за да открие причините за този маскарад — племенницата му беше предприела мерки, за да отблъсне веднъж завинаги всички опити за сближаване от страна на мъжкия пол. Като не знаеше как да посрещне този внезапен обрат, Джош остана на мястото си и само я загледа мрачно.

Мелиса, която не можеше да не забележи потиснатостта му, усети в сърцето си нещо като съчувствие към чичо си. Но не съвсем. Тя беше очаквала гняв и укори, а сега, смаяна от пълното му объркване и унилото примирение, изписани по лицето му, се люшкаше между смеха и съчувствието. Промененият й вид беше оказал своето въздействие, това беше повече от очевидно, ала фактът, че Джош не реагира с яростни крясъци, беше изненадващ. Към разярения, бушуващ Джош можеше да се отнесе с необходимата решителност, но не знаеше как ще се справи с един чичо, който бе загубил ума и дума. Лицето й се смекчи, на устните й изгря усмивка.

Тази усмивка промени изражението на лицето й само за един миг. Човек не можеше да не забележи колко привлекателни са устните й, колко меко закръглени бузите. Въпреки строго опънатата назад коса и грозните квадратни очила, никой не можеше да отрече естествената й красота. Тази промяна помогна на Джош да се оборави. Кой знае, каза си окуражено той, може би Доминик Слейд ще изпита удоволствие да открие красотата зад фасадата на стара девственица. Решен да осъществи докрай плана си, той затърси трескаво начин да превърне упорството на Мелиса в плюс за себе си и плана си. Последва внезапно осенилата го идея и проговори бавно и замислено:

— Както виждам, вече са те предупредили…

Този път смаяната беше Мелиса.

— За какво да ме предупредят? — попита глухо тя, обмисляйки напрегнато защо чичо й се бе възстановил толкова бързо от първата уплаха. — Кой да ме е предупредил?

Джош, който все повече се въодушевяваше от идеята си и вече започваше да се наслаждава на ситуацията, отговори спокойно:

— Ами, от Доминик Слейд.

Мелиса изгледа внимателно чичо си. Не й изглеждаше пиян, но пък и тя нямаше кой знае какъв опит с развеселени от алкохола джентълмени. Усети, че става нещо нередно, и тъй като не знаеше как да се държи, попита намръщено:

— Кой е пък този Доминик Слейд?

Джош се направи на учуден.

— Нищо ли не си чула? А аз си помислих, че вече знаеш за него и си се преоблякла, за да скриеш красотата си.

Мелиса, която все повече се объркваше, напразно търсейки някакъв смисъл в думите му, се постара да запази самообладание.

Аха, онзи ли Доминик Слейд — промърмори небрежно тя. Беше й противно да се държи като идиотка, но продължи да измисля: — Някой спомена, че се е появил по тези места, затова реших, че е най-добре да… — Тя не довърши изречението си, защото не искаше да признае, че няма понятие за какво става дума. Усмивката й издаваше несигурност. — Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не, мила! Нямам думи да ти опиша колко се радвам, че си проявила достатъчно здрав разум и си предприела мерки да се предпазиш от нахалството на онзи млад негодник. Постъпила си много умно, като си прикрила по този чудесен начин моминските си прелести. — Джош едва се удържа да не избухне в смях и продължи: — Много малко мъже биха се осмелили да се доближат до жената, в която си се превърнала! А Доминик Слейд незабавно ще хукне да бяга. Той не се задоволява с какви да е жени, ухажва само най-най-красивите.

Засегната от забележката на Джош, макар да беше искала да постигне точно това, Мелиса проговори сковано:

— Може би си прав, но не ми се вярва красавиците да проявяват чак такъв интерес към мистър Слейд.

— Лъжеш се, скъпа моя — отговори съчувствено Джош. — Той е много представителен мъж, трябва да му се признае. Не само външният му вид, но и произходът му — той е от семейство Слейд от Начез — го правят извънредно привлекателен за младите дами. — И той прибави хитро: — Днес имах удоволствието да се запозная с него и мога да те уверя, че наистина изглежда прекрасно.

Мелиса разкриви лице в подигравателна гримаса.

— Сигурно е много суетен!

— О, не, не бива да мислиш така! Той е очарователен млад човек, изискан и скромен. Само маниерите и безупречното облекло издават благородния произход.

Мелиса смръщи чело, не знаейки какво да мисли. Доминик Слейд изглеждаше точно като мъжа, за който чичо Джош от години мечтаеше да я омъжи. Какво му беше станало сега? Защо се държеше така странно? Лицето й изразяваше обърканост, но в гласа й прозвуча бдителност:

— Щом е толкова съвършен, защо се радваш на този маскарад? Би могло да се помисли, че ще хукнеш презглава насам и ще ми наредиш да се направя колкото се може по-красива, за да спечеля благоразположението му. А ти правиш точно обратното.

Джош изрази бурно възмущение.

— Не си права, детето ми! Този мъж не е за теб! Прекалено е разглезен и има богат опит с жените. Освен това — допълни угрижено той — не съм сигурен, че мистър Слейд би могъл да бъде добър съпруг. Говори се, че… Ами, харесвал само един определен вид жени. — Джош поклати съжалително глава. — Не, не, Доминик Слейд изобщо не е подходящ за твой съпруг. Нито аз, нито леля ти бихме се съгласили с подобно нещо. Радвам се, че си разбрала за пристигането му и си взела необходимите мерки, за да бъдеш сигурна, че погледът му няма да спре върху теб.

Мелиса, в чийто гърди се бореха противоречиви чувства, едва не затропа с крак от нетърпение. Как се осмеляваше чичо Джош да твърди, че Доминик Слейд не е мъж за нея! Как се осмеляваше да го нарича разглезен и твърде опитен за жена като нея! Кой знае, може би мистър Слейд щеше да й хареса? Накратко, мнението на Джош, че племенницата му не е в състояние да привлече вниманието на един красив, богат и привлекателен джентълмен, за нея беше унизително. Усетила накъде я води първата гневна реакция, Мелиса присви очи и изгледа внимателно чичо си. Дали пък това не беше умело изкован план? Дали Джош не я заблуждаваше нарочно, надявайки се да събуди в сърцето й симпатия към мистър Доминик Слейд?

Джош посрещна равнодушно недоверчивия й поглед и дори не трепна, макар, че вътрешно трепереше от нерви. Трябваше веднага да предприеме нещо, за да отклони вниманието й.

— Виждала ли си скоро младия Нюкомб? — попита невинно той. — Доколкото знам, не се е отказал от намерението си да те направи своя жена.

Тези думи разсеяха и последните съмнения на Мелиса относно намеренията на Джош. Очите й засвяткаха ядно, в гласа й прозвуча непоколебимост:

— Не се бил отказал! Мога да те уверя, че е полудял по мен. За да се отърва най-после от досадната му компания — и разбира се, за да избегна вниманието на мистър Слейд — побърза да допълни тя, се преоблякох в тази ужасна рокля. — В очите й се четеше смущение, примесено с гняв. — Няма ли най-после да престанеш с опитите си да ме заведеш пред олтара, чичо? — продължи умолително тя. — Знам, че си принуден да го сториш, но искам да знаеш, че, макар да имам достатъчно грижи с Уилоуглен, не бих могла да се омъжа само за да подобря положението си. Защо тогава да го направя само за да те измъкна от затруднението?

Джош я потупа примирително по рамото и отговори:

— Няма нищо, мила. Не подозирах, че си толкова разтревожена. Повярвай ми, от днес нататък няма да окуража Джон Нюкомб с нито една дума.

Мелиса изгледа смаяно чичо си, не смеейки да повярва на ушите си.

— Обещаваш ли ми?

— Давам ти честната си дума! — отговори тържествено той и се сбогува с нежна целувка.

Мелиса дълго стоя загледана след него. Не можеше да проумее какво го бе накарало да й даде това обещание. Сигурно е пиян, каза си недоверчиво тя. Но не можеше да си обясни разгорещеността, с която беше очернил онзи Доминик Слейд. Дали не го правеше само за да възбуди любопитството й към новопоявилия се кандидат за женитба?

Мелиса довери предположенията си на Закари и Етиен.

— Не смятате ли, че чичо се държа много странно? — попита с ядно смръщено чело тя. — Не е ли вярно, че Доминик Слейд е точно този тип мъж, за който чичо Джош мечтае да ме омъжи още от седемнадесетата ми година? Дали не е прибягнал към тази хитрост, за да постигне целта си?

Закари я гледаше, без да разбира. След кратка пауза попита предпазливо:

— Смяташ ли, че чичо Джош е в състояние да измисли толкова смел план?

Мелиса въздъхна дълбоко.

— Не знам… Струва ми се, че е възможно. А може би само внезапната промяна в намеренията му ме прави недоверчива.

— Ето какво ще ви кажа, mes enfants^[1] — намеси се невъзмутимо Етиен. — Не е нужно да си блъскате главите за нищо. Каквито и да са били мотивите на чичо ти, ти трябва да се радваш, че отношенията ви са се подобрили. А що се отнася до мистър Слейд… — Той им намигна иронично. — Кой знае, ma belle, може пък той да е отговорът на всичките ни молитви!