Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (29)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Мелиса изтича при коня си, метна се на седлото, после се обърна и проследи как Дебора, увита в много метри мокър муселин и прилична на хлъзгава розова змия, мъчително опипваше дъното с крак, за да стъпи на твърда земя. Това не беше лесно, защото напоеният с вода материал й пречеше при всяка крачка, а неравностите по дъното не й позволяваха да запази равновесие. Мелиса едва се удържа да не се изсмее, когато Дебора се препъна и падна по лице в тежката блатна вода само на няколко метра от брега. Тъй като не искаше да си тръгне, преди да се е уверила, че англичанката е достигнала брега здрава и читава, тя задържа коня си, докато Дебора излезе с несигурни стъпки на твърда земя, повлякла след себе си дълъг, предълъг розов шарф, осеян с водорасли. Едва тогава Мелиса пришпори коня си и се отдалечи в тръс.

Дебора, която беше твърде заета със собственото си жалко положение, бързаше да се прибере в къщата и не забеляза нищо. Единственото й желание беше да се скрие зад дебелите й стени и да се освободи от мокрия муселин и отвратителната миризма, която се беше полепила по кожата й. А веднага след това щеше да обърне гръб на Батън Руж — завинаги! И никой нямаше да успее да я разубеди!

Ето как, когато след около три часа се прибра в дома си, Лейтимър, който дискретно се беше оттеглил за следобеда, завари в преддверието бъркотия от куфари и кутии за шапки.

— Всемогъщи Боже, какво става тук? — обърна се той към измъчения портиер.

— Сестра ви реши да замине веднага, сър — отговори невъзмутимо мъжът. — Тя ви очаква в големия салон, но смята още днес да се качи на пощенския кораб, който утре сутрин потегля за Ню Орлиънс.

Лейтимър хукна по коридора към салона, докато мислите лудо се блъскаха в главата му. Какво беше подтикнало Дебора към това прибързано отпътуване? Дали не се беше случило нещо с Доминик… Дали пък не го беше убила в пристъп на ярост? Какво се беше объркало, по дяволите?

Ухаеща на рози, красива както винаги в синята си пътническа рокля, Дебора се разхождаше нетърпеливо из обширното помещение. Лейтимър нахлу вътре и се хвърли към нея.

— Какви са тия глупости? — изфуча гневно той. — Какво стана?

Все още възбудена от случилото се, Дебора му описа събитията от следобеда — само че Мелиса нямаше да познае историята, ако можеше да я чуе!

— Тя ме нападна! Уплаших се да не ме убие! Като че не й беше достатъчно, дето се нахвърли върху мен с камшика за езда, ами се опита и да ме удави в блатото! — Сините й очи святкаха от гняв. — Тя е дива и брутална — като страната си. Няма да остана тук нито минута по-дълго. Ще чакам в Ню Орлиънс кораба, който ще ни отведе в Англия, и колкото по-скоро се махна завинаги от Америка, толкова по-добре!

Лейтимър се опита да я разубеди, но скоро забеляза, че е безсмислено. Каквото и да се беше случило в действителност, внимателно изработеният план беше пропаднал. Всяка надежда да доведе Мелиса в леглото си благодарение на прелестите на Дебора беше разрушена.

— Е, добре — предаде се той. — Ще те отведа на кораба.

— Нима няма да тръгнеш с мен? Тук вече не може да се постигне нищо! Крайно време е да се махаме! — настоя сърдито Дебора, която едва сега осъзна, че през следващите дни и месеци вероятно ще й се наложи да разчита единствено на себе си.

— Може би наистина е крайно време, но първо трябва да си разчистя сметките със Слейд и жена му — отговори Лейтимър и красивата му уста се разкриви в грозна усмивка.

— Какво смяташ да правиш? — попита страхливо Дебора.

— Още не знам — призна ледено брат й, — но нямам никакво намерение да напусна Батън Руж, преди да сторя нещо на семейство Слейд, което ще ги накара да съжаляват цял живот, че са се изпречили на пътя ми. — Успокоен, той продължи с по-мек тон: — Не се бой, сестричке, обещавам ти преди края на месеца да бъда в Ню Орлиънс. Знаеш в кой хотел да отседнеш, знаеш и в коя банка са парите ни. Ще ти дам пълномощно да теглиш от моята сметка. — Той я щипна приятелски по бузата. — Само не харчи прекалено много за нови рокли — и без това ще се наложи да оставим голяма част от багажа тук, защото ще пътуваме с военен кораб и мястото е ограничено. И още нещо — не забравяй утре вечер да ми стискаш палци, защото трябва непременно да обера младия Франклин.

Когато час по-късно придружи Дебора на борда на пощенския кораб, той продължи да я наставлява:

— Не забравяй, че в Ню Орлиънс ще те потърси джентълмен на име Антъни Дейвис. Можеш да говориш открито с него, той е от хората на Роксбъри. Възможно е също да те посети и един друг човек, казва се Самюел Драйтън. Този Драйтън трябва да ни отведе на кораба през януари. И двамата знаят, че скоро ще пристигнем в Ню Орлиънс, и ще ни очакват.

— Ще се справиш ли тук сам? — попита страхливо тя.

Лейтимър се усмихна самоуверено и я отведе в малката каюта, която беше поръчал за нея.

— Нищо няма да ми се случи — успокои я той.

Дебора, която лесно се успокояваше, започна многословно да се оплаква от тясната и неудобна кабина и не престана дори когато брат й се сбогува и слезе от борда. Хленчещият й глас дълго звучеше в ушите му.

Ала Лейтимър имаше достатъчно свои грижи. По време на краткия път до къщи той обмисли внимателно различните възможности за отмъщение. Беше стигнал дотам, че приписваше на намесата на Доминик вината за всичките си неуспехи в Америка. А що се отнасяше до Мелиса… Устните му се опънаха в тънка линия. Мелиса беше наранила болезнено гордостта му и той гореше от желание да я накаже жестоко. Защо предпочете да се омъжи за Доминик Слейд, вместо да се подчини на желанията му! С течение на времето той беше успял да убеди сам себе си, че е бил готов да я направи своя съпруга. Тя дори не си даде труд да обмисли предложението му, но продължи да го залъгва, докато си намери по-богат кандидат! Подобно на Дебора, Лейтимър винаги извърташе фактите така, че да послужат на намеренията му, а единственото му намерение беше да си отмъсти!

За разлика от него, Мелиса изобщо не мислеше за отмъщение, когато се прибра у дома. Дори смешната сцена с Дебора беше избледняла в съзнанието й, защото всичките й мисли бяха насочени към Доминик. Изпълнена с нетърпение, тя отведе в обора запенения кон и изтича към къщата.

Когато прекосяваше вестибюла, се натъкна на камериера на Доминик, който мъкнеше ведро с гореща вода към горния етаж. Тя го изпревари и попита:

— Водата за мъжа ми ли е? Значи вече се е събудил?

— Да — отговори с обичайната си невъзмутимост Бартълъмю. — Мистър Слейд се събуди преди известно време… и малко се ядоса, когато узна, че сте излезли на езда, без да кажете никому къде отивате и кога ще се върнете.

Мелиса се изчерви и се усмихна виновно.

— А сега? Още ли се сърди?

Камериерът й намигна и отговори развеселено:

— Смятам, че ядът му ще премине в мига, в който ви види да влизате.

Мелиса го дари със сияеща усмивка.

— Надявам се да сте прав! — прошепна с копнеж тя. Посочи му да влезе пръв и обясни тихо: — Не му казвайте, че съм се върнала. Искам да го изненадам.

Бартълъмю кимна мъдро и изпълни желанието й.

— Върна ли се вече? — чу се от стаята недоволният глас на Доминик.

— Не знам, сър — отговори спокойно камериерът. — Да проверя ли в обора?

Седнал в голямата медна вана с красиво изрязани крака, Доминик беше с гръб към нея и не можеше да види влизането й. Сърцето й подскочи радостно, когато мъжът й продължи да се оплаква:

— По дяволите! Никога не е правила така! Как е могла да излезе толкова рано на езда, и то сама, особено след последната… — Той млъкна стреснато и след малко продължи по-спокойно: — Кажи ми веднага, щом я видиш.

— Разбира се, сър — отговори камериерът, намигна още веднъж на Мелиса и излезе. Младата жена беше застанала в рамката на вратата, устремила влюбен поглед в гърба на Доминик. В сърцето й се надигаше радостно очакване.

Тя се обърна тихо към вратата, напипа ключа и заключи. Доминик, който продължаваше да ръмжи недоволно, не чу шума. Мелиса събу тихичко ботушите си и започна да откопчава роклята си, пристъпвайки предпазливо към ваната.

Изглежда обаче шестото чувство го беше предупредило, защото изведнъж се обърна и се озова лице в лице с жена си. На лицето му изгря доволна усмивка, в сивите очи проблесна желание.

— Дошла си да ми правиш компания, нали? — попита щастливо той.

Мелиса се засмя и бавно свали горната част на костюма за езда, изпод която се показа тънка ленена риза. Обзета от горещо желание, не по-малко от неговото, тя попита с добре изиграно съмнение:

— Трябва ли? Редно ли е да правя такива неща?

Доминик не можеше да откъсне очи от голата й плът и горещото желание пулсираше все по-силно във вените му.

— О, разбира се, че е редно — отговори дрезгаво той и погледът му бе привлечен към свличащата се на пода пола.

Мелиса застана пред него само по риза и започна да си играе с тънките презрамки на раменете си. След малко пристъпи бавно към ваната и започна да сваля остатъците от облеклото си. Мъжките очи изпиваха всяка частица гола плът, която се разкриваше пред тях: високите гърди с коралови зърна, тънката талия, алабастровите хълбоци и дългите, стройни крака.

Доминик гледаше жена си с присвити очи, в които пламтеше страстта. Увереността, че това е неговата съпруга, жената, която обожаваше, изпълваше цялото му същество с блажено очакване. Той се изправи на колене във ваната и протегна ръце към нея. Притисна буза в мекия й корем и промърмори с добре изиграно недоволство:

— Ако при следващото си събуждане не те намеря в леглото си, ще те напляскам!

Мелиса, която изобщо не се стресна от тази заплаха, закима усърдно в знак на съгласие и зарови пръсти в гъстата му черна коса.

— Разбира се — промълви покорно тя. — А след като ме напляскаш…

— Ще целувам всеки белег поотделно — изръмжа Доминик. — Ето така… — Устните му се сключиха около връхчето на гърдата й и го замилваха с език.

Мелиса простена от удоволствие и притисна главата му до гърдите си, за да усили сладката болка. Обзелият я копнеж лумна в буйна страст.

Този път не бързаха. Нощта беше утолила горещата им страст и сега просто се наслаждаваха на удоволствието от сливането. Миналата нощ беше празник на зажаднелите влюбени, но сега… сега жаждата беше задоволена и беше дошъл ред на радостта от взаимната принадлежност.

— Толкова те желаех, скъпа моя… Само като те докосна, и тялото ми пламва в огън — проговори дрезгаво Доминик. Той се отпусна назад във водата и увлече Мелиса със себе си.

Тя се прекачи през смях във ваната и седна върху дългите му крака, наслаждвайки се на усещането на твърдите мускули. Усети набъбналата му мъжественост между бедрата си и в тялото й нахлу вълна на удоволствие.

Двамата се целуваха, езиците им се намираха и разделяха, усилвайки още повече изгарящата страст на телата.

— Ти ме подлудяваш! — Погледът на Доминик се устреми към прелъстително надничащите над водата твърди гърди.

Телата им се движеха с нарастващо нетърпение. Когато ръката на Мелиса се плъзна с мъчителна бавност по гърдите му и слезе надолу към плоския корем, от гърлото на Доминик се изтръгна дрезгав стон. Тя се поколеба и той помоли, останал без дъх:

— О, Лиса, помилвай ме там! — После поведе ръката й към мястото, където я искаше.

Възхитена от властта, която имаше над усещанията му, Мелиса го милваше всеотдайно и страстта й се разгаряше все по-бурно.

Най-после Доминик обхвана талията й и я привлече върху тялото си така, че коленете й се озоваха от двете страни на тесните му хълбоци. Ослепял от страст, той потърси меката плът между бедрата й и започна да я милва в ускоряващ се ритъм, докато Мелиса се разтрепери с цялото си тяло.

Разтърсена от силата на страстта си, тя пошепна в ухото му:

— Вземи ме. Искам да те усещам в себе си.

Доминик нямаше нужда от подкана. Копринената й топлота, в която проникна със сладостна бавност, разтърси из дъно издръжливостта му и той се задвижи в луд ритъм. Пръстите му се впиха в хълбоците й, за да се преборят с безмилостно бързото настъпване на върха.

Мелиса го забеляза и започна бавно да се движи нагоре и надолу. Огънят, пламтящ в тялото на Доминик, беше и неин.

Доминик не издържа. Движенията му станаха трескави, всеки миг го приближаваше към екстаза.

Мелиса, забравила всичко около себе си, усети мощната вълна на оргазъма, извика и се отпусна на гърдите му.

Веднага след нея Доминик също простена и се отдаде на удоволствието от освобождаването. Задоволен и заситен, той привлече Мелиса към себе си и обсипа лицето й с нежни целувки, докато устните му мълвяха несвързани любовни слова.

Сгушени един в друг, двамата лежаха във ваната, докато изстиващата вода ги изтръгна от сладките мечти. Те се спогледаха, избухнаха в смях и набързо се изкъпаха — а това доведе и до някои други неща.

Темата Дебора Боудън излезе на дневен ред едва когато бяха седнали в трапезарията и поглъщаха с апетит пълненото пиле. Малко смутена, Мелиса заговори за писмото и призна, че го е прочела. Доминик прояви интерес, но изобщо не се разтревожи от дързостта й. Едва когато узна какво е било написано в писмото, се ядоса ужасно и направо се разяри, когато чу, че Мелиса е отишла на срещата вместо него.

— По дяволите, Лиса, как си могла да поемеш такъв риск! — провикна се загрижено той. — Нима не помисли, че може да е капан? Можеха да те отвлекат или да ти сторят кой знае какво. Повярвай ми, Лейтимър има достатъчни основания да ни мрази и да иска да си отмъсти.

Мелиса се усмихна дръзко.

— Е, трябва да ти кажа, че всичко мина добре.

— Така ли? — Доминик застана нащрек, блясъкът в очите на жена му му се стори подозрителен.

Мелиса, която с мъка се удържаше да не се разсмее, описа накратко срещата си с лейди Дебора Боудън, без да разкрасява и без да измисля. Ако беше хранила някакви съмнения, че съпругът й е изпитвал нещо по-силно към тази жена, те се изпариха окончателно, когато Доминик избухна в луд смях.

— Наистина ли падна в езерото? — попита развеселено той и когато Мелиса плахо кимна, заяви: — Много добре! Така й се пада!

Свършено е с Дебора, каза си доволно Мелиса. След малко се сети нещо и извика уплашено:

— О, божичко! Утре е приемът на чичо Джош! Много съм любопитна как ще се държи, като се срещнем отново…

Доминик беше втренчил поглед в гръдта на жена си и не можеше да се насити на нежната й закръгленост, щедро разкрита от дълбоко изрязаното деколте на зелената сатенена рокля. Гласът му прозвуча равнодушно:

— Какво те интересува? Хайде да си говорим за нас, вместо за проклетата лейди Боудън!

Мелиса се съгласи с него. Остатъкът от вечерята премина в непомрачавана хармония и веднага след това двамата се оттеглиха в спалнята.

В петък вечер обаче, когато влязоха в обзаведения с нови мебели салон на дома Манчестър, Мелиса не можа да се сдържи и крадешком се огледа за бившата си съперница. Лейтимър вече беше пристигнал и разговаряше оживено с младия Франклин, но сестра му не се виждаше никъде.

Вечерята премина в приятни разговори и весела атмосфера. Едва когато дамите се оттеглиха и салона и господата се скриха в библиотеката, за да поиграят карти и да отдадат дължимото на любимите мъжки развлечения, Мелиса узна за прибързаното отпътуване на англичанката. Тя приседна до леля си на тапицирания в синьо и златно диван и Сали побърза да я осведоми:

— Сигурно вече знаеш, че лейди Боудън ни напусна?

— Отишла си е? — попита с безразличие Мелиса. — Как така? Брат й е тук…

Да, но сестра му е заминала тази сутрин за Ню Орлиънс. Влажното и задушно време се отразявало зле на крехкото й здраве. Двамата решили, че е най-добре да замине веднага. Лейтимър се извини от нейно име веднага щом пристигна. — Светлосините очи на Сали святкаха дяволито. — А аз се надявах, че Ройс ще се почувства привлечен от лейди Боудън… Би било много приятно, ако в семейството влезе английска аристократка, нали? Но пък нашият климат щеше да представлява постоянен проблем за нея… — продължи несигурно тя.

Мелиса едва не се задави с чая си. Ройс и Дебора! Само почакай да останем насаме, миличък! — каза си злобничко тя. Ще има да те дразня, че си се измъкнал на косъм от един толкова представителен брак, скъпи ми Ройс!

Ройс и Доминик също нямаха особено желание да присъстват на днешния прием, макар и всеки по различна причина. Ройс бързаше да замине за Ню Орлиънс. Куфарите му вече бяха готови, а приготвеният за Джейсън списък пареше крака му през копринения чорап, в който беше скрит. Възнамеряваше да не се разделя със списъка, докато не стигне при Джейсън, дори ако това означаваше да го носи винаги до тялото си.

Що се отнасяше до Доминик, той много искаше да бъде някъде по-далеч, но това нямаше нищо общо с тайния списък. Любовта между него и Мелиса беше такова прекрасно откритие, че всичко, което го отделяше от нея, го дразнеше. Насладата да открива отново и отново прелестите на тялото й и силата на чувствата й беше виновна за нежеланието, с което тази вечер участваше в приема на семейство Манчестър.

Все пак двамата приятели се примириха с предстоящите забавления и посветиха времето си на разговори с многобройните познати и съседи, поне докато забелязаха, че Лейтимър и Франклин са се уединили до една от трите игрални маси, поставени от Джош, и залагат обезпокояващо високи суми. Всъщност Закари беше този, който насочи вниманието им към играчите, като се приближи незабележимо към неголямата група мъже, задълбочени в разговор. Той отпи небрежно от чашата си с мадейра, изгледа многозначително Доминик и промърмори под носа си:

— Както изглежда, късметът е отново на страната на Лейтимър. Двамата с Франклин са изиграли само две партии, а Джордж вече е загубил около хиляда и седемстотин долара.

Доминик и Ройс размениха кратък поглед. След като се разбраха без думи, двамата се запътиха бавно към игралната маса. Лейтимър вероятно забеляза, че два чифта подозрителни очи наблюдават всяко негово движение, но лицето му не издаде нищо. Без да се трогне, той продължи да играе срещу младежа с безмилостна агресивност.

Толкова по-странно беше, че именно Франклин залови противника си в измама. Тъкмо бяха започнали ново раздаване, когато ръката на младежа се стрелна като светкавица по малката маса и задържа като в клещи дясната китка на Лейтимър.

Така си и мислех! — извика триумфално той. — В края на последната партия не бях съвсем сигурен, но този път вниманието ми бе възнаградено. — Той разтърси с все сила ръкава на Лейтимър и когато от него изпадна карта, мъжете в салона застинаха по местата си. След миг се надигна заплашителен ропот. Доминик усети злобно удовлетворение. Падналата карта беше дамата-пика…

— Нищо чудно, че при последното раздаване имахте carte blanche! — установи гневно младият Франклин. Лицето му издаваше детско възмущение. — Колко още карти сте скрили в ръкава си? Вие сте един жалък мошеник!

Присъстващите в салона мъже устремиха погледи в лицето на Лейтимър. Имаше твърде малко неща, които тези опитни в пиенето, избухливи и дръзки американски джентълмени не биха простили на човека, когото бяха приели в редиците си, но измамата на игралната маса беше равна на обществено самоубийство. Лейтимър беше загубен! Нямаше да му позволят да се мерне повече в Батън Руж, а ако се съдеше по гневните лица на господата, той щеше да има голям късмет, ако успееше да се измъкне без порядъчна порция бой. Само Доминик и Ройс изглеждаха незасегнати от случилото се. Двамата бдително очакваха следващата крачка на стария си познат.

Обезчестен, лишен от възможността да си възвърне изгубените от Доминик пари, Лейтимър вече виждаше пред себе си оставащите му в Америка мрачни месеци. Перспективата беше ужасна и той побледня като платно. Но не само от гняв и разочарование от жалкия край на така добре започналата вечер, а преди всичко от увереността, че много скоро по течението на Мисисипи и чак до Ню Орлиънс ще се разпространи вестта, че Джулиъс Лейтимър е измамник, прогонен завинаги от доброто общество, достоен единствено за презрение… Роксбъри веднага щеше да се откаже от него и пребиваването му в Америка щеше да се окаже безполезно. През главата му мина и друга, още по-неприятна мисъл: старият хитрец със сигурност щеше да се възползва от удобния случай и да откаже да му изплати пълната сума, за която се бяха договорили. Лейтимър не се съмняваше, че лошата слава ще го последва и в Англия. Вместо да бъде добре дошъл в домовете на богатите и силните на деня, щеше да се задоволява с евтините игрални салони, с мръсните кръчми на простолюдието…

Секундите минаваха и тъй като нито Франклин, нито Лейтимър помръдваха от местата си, в залата надвисна предчувствие за беда. Повечето от присъстващите господа бяха на мнение, че на света няма нищо по-достойно за презрение от измама на карти, и ръцете ги сърбяха да накажат Лейтимър, както заслужаваше.

Уловен на местопрестъплението, англичанинът беше в извънредно опасно положение. Докато погледът му се мяташе от едно злобно и заплашително лице към друго, по гърба му започнаха да се стичат вадички студена пот. Това не беше елегантният, цивилизован Лондон, където джентълмените изясняваха различията си според твърдо установени и педантично спазвани правила, това беше пустошта на Луизиана, където споровете открай време се решаваха по бърз и брутален начин.

Всички тези размишления преминаха през главата на Лейтимър в продължение само на няколко секунди. Острият му ум отчаяно търсеше някакъв изход. Тласкан от безмерния си гняв, той експлодира като бомба и най-неочаквано заби свободната си ръка в изненаданото лице на Франклин. Другата му ръка без усилия се освободи от безсилната хватка на младежа. В следващата секунда той бръкна в джоба на жакета си и измъкна малкия, но смъртоносен пистолет, който винаги носеше със себе си.

— Назад! — изсъска яростно той. — Който се осмели да направи само крачка напред, ще умре!

Когато нанесе удара на Франклин, присъстващите пристъпиха едновременно напред, но при тези думи всички замръзнаха по местата си. Лейтимър се усмихна с изтънели устни, опиянен от съзнанието за собствената си мощ.

— Е, къде остана смелостта, с която постоянно се хвалите? — подигра ги злобно той.

Никой не му отговори, защото всички усещаха колко е опасен.

Лейтимър наистина беше опасен. Дори много. Той беше човек, който няма повече какво да губи. Целият му живот беше разрушен, на всичкото отгоре беше жесток и подъл. Докато стоеше неподвижен, насочил пистолета си в тълпата, той обмисляше трескаво възможностите за бягство. Да, той можеше и трябваше да превърне поражението в победа! Погледът му случайно падна върху Доминик.

Заслепен от буйно пламналата омраза, той изгледа безумно човека, комуто приписваше цялата вина за нещастието си, прицели се и стреля. Изстрелът отекна в салона като гръмотевица. Обширното помещение се напълни с барутен дим.

Доминик не беше имал време да се предпази. Усети режеща болка в слепоочието, пред очите му причерня и той се свлече в безсъзнание на пода.

Обзет от дива жажда за отмъщение, Ройс се хвърли към Лейтимър, но англичанинът беше подготвен и се прицели в главата му.

— На ваше място бих си кротувал — изсъска студено той. — А сега моля господата да се отдръпнат от пътя ми!

Кипящ от безсилна ярост, Ройс трябваше да остане на мястото си. Погледът му беше впит в неподвижната фигура на Доминик и в увеличаващата се до главата му локва кръв. Докато сърцето му се късаше от болка, Ройс безмълвно молеше и заклинаше приятеля си да се раздвижи. Когато забеляза, че едната ръка на Доминик леко се помръдна, той затаи дъх. В гърдите му пламна нова надежда. Той се обърна рязко към Лейтимър и изкрещя гневно:

— Е, какво чакате? Няма ли да избягате, докато е време! Не виждате ли, че всеки момент най-малко двайсет души ще се нахвърлят върху вас? Вярно, имате няколко куршума, но дори да убиете един или двама от нас, останалите ще ви довършат. — В тона му звучеше неприкрита заплаха.

Лейтимър беше стигнал до същото заключение. С поглед, струящ от омраза, той започна да отстъпва бавно към вратата. От мястото си не можеше да види Доминик, но се надяваше, че ако и този път не е успял да го убие, поне го е ранил тежко, фактът, че врагът му ще помни до края на живота си тази вечер, го изпълваше със злобно удовлетворение.

Лейтимър се скри зад вратата и в следващия миг Ройс се втурна към приятеля си. Коленичи до него и посегна да попипа раната, когато свитото на пода тяло се раздвижи. Доминик се претърколи настрана и простена:

— Слава на Бога! Ако знаеш колко съм радостен, че онзи тип така и не се научи да стреля!

Думите му предизвикаха облекчени усмивки, но повечето гости оставаха сериозни и напрегнати. Джош, побледнял от страх и срам, проговори с треперещ глас:

— Не мога да повярвам на очите си! Той щеше да те убие, без да му мигне окото! Да стреля по невъоръжен човек! — В този миг му хрумна още нещо и той се провикна невярващо: — И това в моята къща! В моята къща един негодник си позволи да стреля по невъоръжен човек!

Ройс помогна на Доминик да се изправи на крака и сред гостите се надигна загрижен шепот. Тъмната коса на ранения беше слепена от кръв. Кръв течеше и по едната му буза, но след кратък преглед Ройс установи, че куршумът само го е одраскал.

Доминик също опипа предпазливо раната си и потрепери от болка. После попита с подозрителна мекота:

— Какво стана, след като загубих съзнание? Знам само, че Лейтимър стреля по мен, после всичко ми се губи. Но когато дойдох на себе си, чух шум от затваряща се врата.

— Не си пропуснал много — отговори сухо Ройс. — Вратата, която се затвори преди по-малко от две минути, провъзгласи оттеглянето на Лейтимър.

Доминик го изгледа укорително.

— Никой ли не тръгна да го преследва? — През ума му мина ужасяваща мисъл. Той се втурна като безумен към вратата и изхриптя дрезгаво: — Защо поне не се уверихте, че дамите не са пострадали?

— За Бога! — изрева Джош. — Нима смяташ, че…

Лицата на мъжете помрачняха и всички се втурнаха като един към вратата. Доминик посегна към бравата, когато някой я блъсна отвън и едва не го събори.

С разширени от ужас очи, иначе спокойното лице разкривено от страх, Сали Манчестър се хвърли в прегръдките на съпруга си.

— О, Джош, това е ужасно! Онзи отвратителен човек отвлече Мелиса! — изплака тя.

Доминик не дочака по-нататъшни обяснения. Без да се интересува от състоянието си, той се обърна към Ройс и кратко попита:

— Имаш ли пистолети?

Ройс безмълвно пристъпи към писалището на баща си, изтегли едно от долните чекмеджета и извади скъпоценна махагонова кутия. Отвори я и показа на приятеля си два тесни пистолета за дуел, истински произведения на изкуството.

В салона цареше потискаща тишина, прекъсвана само от хълцането на Сали и утешителното мърморене на Джош. Без да се бавят, Ройс и Доминик се заеха да напълнят пистолетите и да ги подготвят за стрелба. Ройс хвърли загрижен поглед към окървавеното лице на приятеля си и попита тихо:

— Ще се справиш ли?

Доминик го изгледа сърдито.

— Тя ми е жена. Как няма да се справя!

Закари, почти толкова бледен, колкото Доминик, проговори умолително, макар че гласът му трепереше от гняв:

— Тя ми е сестра! Вземете ме със себе си!

Доминик въздъхна уморено.

— Не мога. Ами ако ти се случи нещо… — Той не можа да продължи, защото гърлото му беше пресъхнало. Трябваше да стисне зъби, за да не позволи на страха да го завладее. Той отиде при Сали и Джош и попита делово:

— Какво стана? В каква посока изчезнаха?

Сали изтри сълзите си и отговори колебливо:

— Той се втурна при нас като обезумял! Не мога да повярвам — един толкова мил човек!

Доминик потисна с мъка желанието да я разтърси здраво и продължи да задава въпроси:

— Какво стана после?

— Той взе Мелиса със себе си! Отиде право при нея, сграбчи я за рамото и заяви, че я взема за заложник. Щял да я убие, ако мъжете тръгнат да го преследват. Опря пистолета си в главата й и каза, че ако посмеем да мръднем, ще я застреля пред очите ни. После я извлече навън.

— Колко време мина, преди да дойдеш при нас? — попита напрегнато Ройс. — Видя ли в каква посока тръгнаха?

— Не пропилях нито миг — отговори гордо Сали. — Мелиса започна да се отбранява и това толкова затрудни онзи негодник, че аз успях да се измъкна през страничната врата и да дотичам при вас!

Доминик, в чието сърце пламна надежда, попита настойчиво:

— Това означава ли, че още не са излезли от къщата?

— Не съм сигурна — отговори колебливо Сали. — Мелиса се отбраняваше с ръце и крака и той трябваше буквално да я влачи. Навярно не е стигнал далеч.

Доминик хукна към високата врата за верандата.

— Ройс, ти провери в преддверието! Аз ще обиколя къщата и ще се опитам да им пресека пътя. Всички останали да не мърдат от местата си!

Без да обръща внимание на болките в главата си, Доминик хукна навън. Сърцето му се разкъсваше от страх и надежда. Излезе на верандата, втурна се тичешком по галерията, която опасваше къщата, и спря над парадния вход. Раната го болеше толкова силно, че трябваше да се пребори с гаденето и виенето на свят. Ала всичко бе забравено, когато забеляза Лейтимър и Мелиса, борещи се в самия край на стълбището.

Дебелите колони, които крепяха галерията, затрудняваха прицелването. Стиснал в ръка малкия пистолет, Доминик скочи от галерията на моравата, и изтича по-далеч от къщата, за да вижда ясно жена си и похитителя й.

— Лейтимър! — изкрещя пронизително той. — Не бихте ли желали още веднъж да стреляте по мен?

Англичанинът се вкамени. Не можеше да повярва на очите и ушите си. Моментално забрави Мелиса и се взря като безумен в посоката, от която беше дошъл гласът на Доминик. Не искаше да повярва, че отново не е улучил врага си.

Ужасена, Мелиса също гледаше мъжа си. Страхът за него прогони всяка друга мисъл от съзнанието й. Това беше кошмар! Не можеше да бъде истина! Та нали само до преди минути седеше мирно и тихо в салона и слушаше бъбренето на годеницата на Даниел! След това някъде в къщата проехтя изстрел, Лейтимър се втурна в салона с разкривено от гняв лице, издърпа я брутално от мястото й и я поведе със себе си…

В началото тя беше толкова стъписана от това, което ставаше с нея, че не осъзнаваше заплашващата я опасност. Едва когато разбра какво й предстои, започна да се отбранява със заби и нокти. Нямаше да му позволи да я отвлече! Опита се да се освободи, но когато Лейтимър опря дулото на пистолета в слепоочието й, се ограничи да влачи краката си и да затруднява всяка негова стъпка. По едно време го изрита с все сила, но последва оглушителна плесница и тя не се осмели да го гневи повече.

А сега насреща им беше застанал Доминик, лицето му беше цялото в кръв и искаше да рискува живота си заради нея! Не, това беше по-страшно от кошмар. Лейтимър можеше да го убие! Тя усети как тялото на похитителя й се напрегна. Усети също и как хватката му се разхлаби, как пистолетът се отмести от слепоочието й и се насочи право срещу Доминик…

Мелиса изкрещя някакво предупреждение и с все сила заби лакът в корема на Лейтимър. Мислите се надпреварваха в главата й… Едно беше повече от ясно: Доминик никога нямаше да стреля, защото можеше да улучи нея! Почти едновременно с удара тя се хвърли на земята и балната роба с цвят на бронз я обгърна отвсякъде. Лейтимър остана сам, незащитен.

Доминик не се поколеба нито секунда. Тъй като вече се беше прицелил, само натисна спусъка, сигурен, че ще улучи врага си точно между очите. После захвърли димящия пистолет и хукна като луд нагоре по стълбите, за да притисне до гърдите си любимата жена…

 

 

През нощта, когато лежаха един до друг в тишината на спалнята си, Мелиса проговори замислено:

— Знаеш ли, всъщност не ме беше страх… Уплаших се едва когато те видях навън — да, в този миг се научих да се страхувам.

Ръката на Доминик я обгърна по-силно.

— Не мисли повече за това, любима. Всичко свърши. Лейтимър никога повече няма да ни безпокои.

— Какво ли ще стане с Дебора?

Доминик вдигна рамене.

— Нищо. Има много като нея на този свят и съм убеден, че всички отлично се справят и сами. Сигурен съм, че брат й ще й липсва, но също така съм сигурен, че е само въпрос на време да си намери мъж, който да се грижи за нея.

— Аз не бих могла — пошушна Мелиса и помилва бузата му.

— Какво не би могла?

— Да си намеря друг.

— Надявам се да е така — или поне не преди да е минало известно време, изисквано от приличието — отговори през смях Доминик. После се приведе над нея и прошепна, станал отново сериозен: — Лиса, толкова те обичам! Само ако Лейтимър…

Мелиса, която се топеше в силните му ръце, сложи пръст на устните му.

— Тихо! Не говори повече за това! Нека го забравим. Хайде да си поговорим за нашата любов и за новия ни дом. — Тя го изгледа и в златнокафявите й очи блеснаха дяволити искри. — Някой хубав ден ще ме заведеш в Таузънд Оукс, нали?

— Тъй вярно! — отговори тържествено Доминик и я целуна. — Но едва когато ми кажеш колко ме обичаш.

Мелиса въздъхна щастливо, обви с ръце врата му и зашепна:

— Обичам те повече от чичо Джош и леля Сали… — Гласът й звучеше невинно. — Обичам те повече от Закари и Ройс. А, да, смятам, че те обичам дори повече от Фоли…

— Значи смяташ, че ме обичаш повече от един кон? — попита сухо Доминик и зарови лице в къдриците й.

Мелиса целуна косата му.

— Сигурна съм, че те обичам много повече от Фоли!

— Колко много?

Прегръдката й стана още по-страстна.

— Много, много повече… — пошепна пламенно тя. — Просто с думи не може да се опише…